Глен Кук
Надвисналата сянка (46)

46.
Порт Медовина — проблеми

И наистина закусихме добре. Възнаградих ханджията с още една сребърна монета. Сигурно ме е помислил за полудял.

На километър по пътя Едноокия ни призова да спрем.

— Смяташ просто да ги оставиш ли? — попита той.

— Какво?

— Онези там. Първият Покорен, който мине оттук, ще открие всичко, което сме питали.

Сърцето ми прескочи. Знаех накъде клони. И аз самият си бях помислил за същото.

Но не можех да дам подобна заповед.

— Няма смисъл — отвърнах. — Всички в Порт Медовина ще ни видят как отплаваме.

— Да, ама жителите на Порт Медовина не знаят накъде точно сме тръгнали. Не ми харесва мисълта, не повече отколкото на теб, Знахар! Но трябва да прекъснем следата все някъде! Гарвана не е успял. А ние вървим след него.

— Да, знам…

Погледнах към Аса и Скубльо. И те не го приеха особено добре. Аса, най-малкото, беше пресметнал какво следва.

— Не можем да ги вземем с нас, Знахар!

— Знам!

Едноокия се обърна и полека тръгна обратно.

Дори Мускуса не се присъедини към него, а Мускуса почти нямаше съвест.

— Какво смята да прави? — попита Аса.

— Ще използва магията си, за да ги накара да забравят! — излъгах. — Да вървим, той ще ни догони!

Скубльо продължи да ме стрелка изпод вежди. Сигурно така е гледал и Гарвана, когато за пръв път е открил, че се занимава с продажба на тела. Не каза нищо.

Едноокия ни догони след час и още отдалеч избухна в смях.

— Бяха изчезнали — обясни. — Всички, до един, с все кучетата и говедата си! Бяха влезли в гората. Проклети селяци! — и отново се разсмя истерично. Подозирам, че беше облекчен.

— Имаме два дни и част от единия похабихме! — заявих. — Да пришпорим конете! Колкото по-голяма преднина имаме, толкова по-добре.

Стигнахме предградията на Порт Медовина пет часа по-късно, без дори да сме препускали толкова бързо, колкото исках. Докато пресичахме града, забавихме крачка. Имаше нещо нередно и мисля, че всички го усетихме. Накрая заповядах спиране.

— Кегла, помотайте се е Аса да видим какво ще чуете. Ще ви чакаме при онзи фонтан ей-там.

На улиците не се срещаха деца. Възрастните до един изглеждаха като замаяни. Разминаваха се с нас толкова отдалеч, колкото бе възможно.

Кеглата се върна след две минути. Без да се мотае.

— Сериозен проблем, Знахар! Покорените са пристигнали тази заран. Имало мощна експлозия на пристанището.

Погледнах в тази посока. Там се издигаше тънка струйка дим като надгробен камък над останките от голямо пожарище. Небето на запад, в посоката, накъдето духаше вятъра, също изглеждаше сивкаво.

Аса се върна минутка по-късно със същите новини, че и отгоре.

— Имало е жестоко сражение с Принца. Още не е приключило, казват някои.

— Няма да е кой знае каква битка — възрази Едноокия.

— Не знам — възпротивих се. — Дори Господарката не може да бъде едновременно навсякъде. Как, по дяволите, са се добрали дотук толкова бързо? Не им останаха повече килимчета!

— По суша — отвърна Скубльо.

— По суша ли? Но…

— Пътуването е по-кратко, отколкото по море. Пътят минава напряко. Ако яздите здравата денем и нощем, може да го минете за два дни. Когато бях дете, имаше даже състезания. Спряха ги, след като новият Дук се качи на трона…

— Е, хм, май е без значение. Така… А сега какво?

— Трябва да открием какво се е случило — отвърна Едноокия и Промърмори. — Ако това копеле Гоблин се е оставил да го убият, ще му извия врата!

— Добре. Но как да стане? Покорените ни познават.

— Аз ще ида — писа се доброволец Скубльо.

Не може да си представите по-сурови погледи от онези, които бяха втренчени в Кестенявия Скубльо. Той трепна и поддаде за миг, после обясни:

— Няма да ги оставя да ме хванат. Пък и защо да ме притесняват? Те не ме познават.

— Добре — отсякох. — Мърдай!

— Знахар…

— Трябва да му се доверим, Едноок! Освен ако не искаш да идеш ти самият!

— Не. Скубльо, издъниш ли се, ще те докопам, дори да се наложи да се връщам от гроба!

Кестенявия се усмихна вяло и ни остави. Тръгна пеша. Малцина яздеха по улиците на Порт Медовина. Намерихме една кръчма и я нарекохме „вкъщи“, като двама останаха на стража на улицата. Стана залез-слънце, преди Скубльо да се върне.

— Е? — попитах, като махнах на съдържателя за още една кана бира.

— Новините не са добри. Паднали сте в капана. Лейтенанта ви изкарал кораба. Били са убити към двадесет — двадесет и пет от вашите. Останалите тръгнали по море. Принцът загубил…

— Не всичките — обади се Едноокия и почука с показалец по халбата си. — Някой те е проследил, Скубльо!

Бившият кръчмар скочи, притеснен. Гоблин и Лихваря стояха на прага. Лихвата бе в доста окаян вид, докуцука до нас и се срути в един стол. Прегледах раните му.

Гоблин и Едноокия се зяпаха по начин, който би могъл да изразява какво ли не, но вероятно означаваше просто че се радват на срещата си.

Останалите клиенти на заведението започнаха да се измъкват. Беше се разчуло кои сме и те добре знаеха, че ни преследват доста лоши хора.

— Сядай, Гоблин! — заявих. — Кегла, с Мускуса докарайте отпочинали коне! — и им дадох повечето пари, които ми бяха останали. — И всички припаси, които успеете да купите. Мисля, че ни предстои дълго пътуване. Нали така, Гоблин?

Той кимна.

— Да чуем!

— Шепота и Хромия се появиха тази заран. Дойдоха с петдесетина. Хора от Отряда. Нас търсеха. Вдигнаха достатъчно тупурдия, та да чуем, че идват. Лейтенанта прати вест до всички на брега. Някои не стигнаха кораба навреме. Шепота го нападна. Лейтенанта бе принуден да отплава. Оставихме петнадесетина…

— А вие какво правите тук?

— Писах се доброволец. Скочих през борда, доплувах до брега и се върнах да ви чакам. Идеята беше да ви кажа къде да пресрещнете кораба. Натъкнах се на Лихвата случайно. Тъкмо го кърпех, когато видях Скубльо да обикаля наоколо. Проследихме го дотук.

Въздъхнах.

— Тръгнали са за Кюнцеград, нали?

Той остана изненадан.

— Да. Откъде узна?

Обясних му накратко.

Той каза:

— Лихва, най-добре им кажи какво си научил. Нали разбирате, той останал на брега. Единственият оцелял, когото намерих!

— Покорените са се заели с това нападение на своя глава — обясни Лихвата. — Не са дошли по Нейна заповед. Би трябвало да се намират другаде. Просто са решили да си уредят сметките — според мен — сега, когато не сме в списъка на любимците на Господарката.

— Значи тя не знае, че са тук?

— Не.

Изкикотих се. При все тежкото ни положение, не можах да се сдържа.

— Значи ги очаква изненада. Дъртата кучка скоро ще се появи. Наблизо имаме още един растящ черен замък.

Неколцина от момчетата ме погледнаха странно. Чудеха се как съм научил, че Господарката идва.

Не бях споделял съня си с друг, освен с Лейтенанта. Свърших със закърпването на Лихваря.

— Ще можеш да пътуваш — казах му. — Но карай полека. Та как се добрахте до тези новини?

— Треперливия. Поговорихме си малко, преди да се опита да ме убие.

— Треперливия! — изръмжа Едноокия. — Какво, по дяволите?…

— Не знам какво са казали Покорените на момчетата. Но всички бяха много наострени. Страшно искаха да ни докопат. Сукалчета! Повечето станаха жертва на старанието си.

— Жертва?

— Принцът, каквото му беше името, хич не му хареса, дето Покорените влизат в града, сякаш е тяхна собственост. Последва голям бой с Хромия и момчетата ни. Направо изтребиха нашите. Може би щяха да се справят по-добре, ако първо им бяха дали почивка.

Странно. Говорехме така, сякаш тези хора и ние самите не бяхме станали по един или друг начин морални врагове — симпатизирахме им. Пък и, в моя случай, ми беше криво, че Покорените са им промили мозъците и са ги пожертвали.

— Треперливия каза ли нещо за Хвойноград?

— О, да. Там са си устроили истинска, старовремска кървава баня. Не е останало почти нищо. С нас Отрядът е бил сведен до шестстотин души, когато Господарката приключила със замъка. Много повече били избити в последствие, когато Тя прочистила Катакомбите. Целият проклет град откачил, а онзи Харгадон водел бунта. Хванал нашите в капан в Дуретил. Тогава Господарката си изтървала нервите. Разбила всичко, което било останало от града.

Поклатих глава.

— Капитана беше прав за Катакомбите!

— Пътешественика поел командването над останките от Отряда — допълни Гоблин. — Идеята била да се изтеглят след обира, веднага щом успеят да се съберат. Градът бил толкова съсипан, че нямало причина да се навъртат наоколо.

Погледнах към Скубльо. Дори не бих могъл да си представя по-пребледняло лице. Болка и въпроси се въртяха в главата му. Искаше да научи какво е станало с неговите хора. Не искаше обаче да заговори, от страх да не го обвини някой.

— Не е по твоя вина, човече — казах. — Дукът помоли Господарката, още преди да се включиш в това. Щеше да се случи, все едно какво си правил!

— Как е възможно хората да вършат такива работи?

Аса го погледна странно.

— Скубльо, това беше глупаво! Ти как можа да сториш нещата, които си направил? Отчаяние, това е то. Всички са отчаяни и се забъркват в ужасни неща.

Едноокия ме погледна с развеселено изумление. И Аса можел да мисли от време на време!

— Лихва! Треперливия каза ли нещо за Брестака?

Най-много съжалявах за загубата на сержанта ни.

— Не. Не го попитах, нямахме много време.

— Какъв е планът? — намеси се Гоблин.

— Тръгваме на юг, когато Кеглата и Мускуса дойдат с конете и запасите… — въздъхнах. — Трудна работа ще бъде. Останали са ми примерно две ливи. А при вас, момчета?

Обединихме резервите си и ги преброихме. Отбелязах:

— Загазили сме!

— Лейтенанта прати това… — Гоблин тупна малка кесийка на масата. В нея имаше петдесет от сребърните монети на замъка, взети от ковчежето на Гарвана.

— Да, ще ни бъдат от полза. Но въпреки това ще караме на пост и молитва!

— Имам малко пари… — предложи несмело Скубльо. — Доста са. Скрил съм ги там, където съм отседнал.

Огледах го подозрително.

— Няма нужда да тръгваш с нас. Не си участник в…

— О, да, участвам!

— Откакто те познавам, все се опитваш да избягаш…

— Сега вече имам за какво да се сражавам, Знахар! Заради онова, което сториха в Хвойноград. Не мога просто да махна с ръка!

— Аз също — додаде Аса. — Все още пазя повечето от парите, които Гарвана ми даде след нападението в Катакомбите.

Мълчаливо огледах останалите. Не повдигнаха възражения. Решението зависеше от мен.

— Добре, донесете ги. Но няма да се бавите! Искам да изчезнем при първа възможност!

— Мога да ви догоня по пътя… — предложи Скубльо. — Не виждам защо същото да не се отнася и за Аса… — и се изправи. Срамежливо протегна ръка. Поколебах се само секунда.

— Добре дошъл в Черния отряд, Скубльо!

Аса не направи същото предложение.

— Смяташ ли, че ще се върнат? — попита Едноокия, след като тръгнаха.

— А ти как мислиш?

— Не. Надявам се да знаеш какво правиш, Знахар! Те може да насъскат Покорените след нас, ако ги хванат.

— Да, така е…

Всъщност разчитах на това. Беше ми хрумнала злокобна идея.

— Нека поръчаме по още едно. Ще ни е последното за дълго време.