Глен Кук
Надвисналата сянка (44)

44.
Порт Медовина — сечището

Погледнах към Скубльо. Имаше вид на човек, изгубил всякаква надежда.

— Хванахме те по-бързо, отколкото очакваше, а?

Той задърдори. Почти нищо не разбрах от приказките му. Опитваше се да говори за няколко неща наведнъж. Гарвана. Черния замък. Шанса му да започне нов живот. Разни такива.

— Успокой се и млъкни, Скубльо! На твоя страна сме!

Обясних му какво е положението, като наблегнах, че разполагаме с четири дни да намерим Глезанка. Стори му се трудно да повярва, че момичето, което беше работило в „Желязната лилия“, може да се окаже Бялата роза на Бунтовниците. Не спорих с него, просто му изложих фактите.

— Четири дни, Скубльо! После Господарката и Покорените ще дойдат. И ти гарантирам, че тя ще търси и теб. О, да! Досега трябва да са открили, че смъртта ти е фалшива. Вероятно са разпитали достатъчно хора, за да осъзнаят какво точно става. Борим се за живота си, Скубльо! — Погледнах към голямата черна буца и казах, без да се обръщам конкретно към някого. — И това чудо няма да ни помогне ни най-малко! — И пак погледнах костите. — Хагоп, виж какво може да извлечеш от този скелет. Едноок, вие с Аса проверете какво точно е видял той. Минете през случката — буквално. Кегла, ти ще играеш Гарвана. Скубльо, ти ела с мен!

Бях извънредно доволен. И Аса, и Скубльо правеха каквото им се казва. Съдържателят, макар и потресен от завръщането ни в живота му, явно не намираше смисъл да се паникьосва. Гледах го, докато Хагоп претърсваше земята сантиметър по сантиметър. Като че ли Скубльо беше пораснал, бе открил в себе си семе, което нямаше шанс да покълне в стерилната почва на Хвойноград. Прошепна:

— Виж, Знахар! Не знам нищо за това, че Господарката идва и трябва да намерите Глезанка. И не ме е грижа — Посочи черната буца. — А с това какво ще правите?

— Хубав въпрос!

Не беше нужно да му се обяснява. А означаваше, че Властелина не е претърпял окончателно поражение в Хвойноград. Още преди това беше направил залога си. Тук имаше втори растящ портал — и се развиваше с притеснителна скорост. Аса беше прав да се бои от тварите от замъка. Властелинът знаеше, че трябва да побърза — макар да се съмнявах, че е очаквал да го открият толкова скоро.

— Няма кой знае какво за правене, когато се замислиш по-сериозно — отбелязах.

— Трябва да предприемете нещо! Виж, знам! Имал съм си работа с тези твари. Това, което сториха с мен и Гарвана, и Хвойноград… По дяволите, Знахар, не може да оставиш същото да се повтори!

— Не казвам, че не искам да предприема нещо. Казвам, че няма какво. Нали не би поискал от човек с джобно ножче да насече гората и да построи град? Той просто не разполага с нужните инструменти!

— А кой ги има?

— Господарката.

— Тогава…

— И моята жертвоготовност си има граници, приятел. Нямам намерение да умра заради Порт Медовина. Нямам намерение да жертвам и Отряда си заради хора, които дори не познавам. Може би имаме морален дълг, но не го смятам за чак толкова голям!

Той изсумтя. Разбираше ме, но не го приемаше. Останах изненадан. Без да казва кой знае какво, усещах, че е тръгнал на кръстоносен поход. Страхотен злодей, който се опитва да си купи опрощение. Не го обвинявах ни най-малко, но не би постигнал успех без Отряда и мен.

Гледах как Едноокия и Аса прекарват Кеглата през всичко, което Гарвана беше правил в деня на смъртта си. От мястото си не виждах недостатъци в разказа на Аса. Надявах се Едноокия да има по-добра гледна точка. Кой друг, ако не той, би могъл да открие истината? Беше изумителен майстор не само на същинската магия, но и на театралните номера.

Спомних си, че Гарвана беше доста добър в номерата. Най-любимият му бе измъкването на ножове от чистото нищо. Но имаше и други трикове, с които забавлява ваше Глезанка…

Хагоп ме повика:

— Я виж тук, Знахар!

Погледнах, но не открих нищо необичайно.

— Минава през тревата към буцата. Почти е изчезнало вече, но още го има. Като следа… — той разгърна високите треви.

Отне ми известно време да го забележа — почти невидима пътечка слуз, като засъхнала следа от охлюв. Подробното ми проучване показа, че тя започва приблизително оттам, където се е намирало сърцето на трупа. Нужно беше и известно въображение — хищниците бяха накъсали останките.

Огледах лишената от плът ръка. По пръстите й още стояха пръстени, а наоколо се търкаляха метални дреболии и няколко ножа.

Едноокия доведе Кеглата до костите.

— Е? — попитах ги.

— Възможно е. С малко отклонения и сценична магия… Не мога да ти кажа обаче как го е постигнал. Ако изобщо е…

— Имаме труп — отбелязах, като посочих костите.

— Той си е — настоя Аса. — Вижте! Още носи пръстените си. А и токата на колана и меча, и ножовете…

Но в гласа му долових сянка на съмнение. И той се замисляше в моята посока.

А аз още се чудех защо никой не е потърсил хубавия нов кораб.

— Хагоп! Следи за признаци, че някой се е отдалечил оттук! Аса, нали каза, че си изчезнал веднага щом си видял какво става?

— Да, така си беше!

— Добре. Да спрем да се притесняваме за това и да се опитаме да видим какво се е случило. Просто погледни. Този мъртвец е имал нещо, което се е превърнало в това… — посочих буцата. Бях изненадан, че толкова лесно успявах да не й обръщам внимание. Предполагам, че човек в крайна сметка свиква с всичко. Бях обикалял големия замък в Хвойноград, докато изгубих онова ледено страхопочитание, което ме трогваше известно време. Искам да кажа, че ако хората могат да свикнат с кланиците, или с моята работа — на войник или хирург — то тогава наистина свикват с всичко.

— Аса, ти си се навъртал около Гарвана. Скубльо, той е живял в кръчмата ти години наред и си му бил партньор. Какво е донесъл от Хвойноград, което може да се съживи и да се превърне в това?

Те поклатиха глави и се втренчиха в костите. Казах им:

— Помислете както трябва! Скубльо, със сигурност е нещо, което е притежавал, когато се е запознал с теб. Спрял е да се качва на хълма много преди да потегли на юг!

Минаха минута-две. Хагоп започна последователно да обикаля ръба на пресъхналото блато. Не хранех особена надежда, че ще намери следи след толкова време. Не бях познавач на горите, но познавах Гарвана.

Внезапно Аса се опули.

— Какво? — изръмжах.

— Всичко е тук. Нали знаеш, всичкия метал. Дори копчетата му и дреболиите… Липсва само едно.

— Е?

— Бижуто, което носеше. Виждал съм го само няколко пъти… Какво има, Скубльо?

Обърнах се. Кестенявия притискаше гърдите си над сърцето. Беше пребледнял като платно. Мъчеше се да намери думи, но те не искаха да излязат от устата му. Започна да къса ризата си.

Помислих си, че е получил сърдечен удар. Но преди да стигна до него, за да му помогна, той успя да разкопчае дрехата си и стисна нещо, което носеше на врата. Нещо на верижка. Опита се да го свали насила, но верижката не се късаше.

С усилие го накарах да го махне през главата си, измъкнах го от вцепенените му пръсти и го подадох на Аса.

Той също беше леко пребледнял:

— Да, точно това е!

— Сребро — отбеляза Едноокия, докато гледаше многозначително Хагоп.

Да, схващах накъде бие. И може да беше прав.

— Хагоп, я ела насам!

Едноокия взе предмета и го вдигна към светлината.

— Добре измайсторено… — промърмори, после го подхвърли високо и се гмурна като жаба, която скача от листото си. Докато се издигаше във въздуха, залая като чакал.

Блесна светкавица. Обърнах се трескаво. Две твари от замъка стояха до черната буца, застинали насред крачка, в опит да ни нападнат. Скубльо изруга, докато Аса пищеше. Кеглата се стрелна покрай мен и заби меча си дълбоко в гърдите на едното. Сторих същото, толкова потресен, че дори забравих колко трудности имах при предишния подобен двубой.

И двамата ударихме една и съща твар. И двамата освободихме оръжията си.

— Вратът — изпъшках. — Потърси вените на врата!

Едноокия отново беше на крака, готов за действие. По–късно ми каза, че мернал движение с ъгъла на окото си и скочил точно навреме, за да избегне някакъв хвърлен предмет. Те чудесно знаеха кого да нападнат пръв и кой от нас е най-силният.

Хагоп дойде откъм гърбовете на тварите, точно когато те се раздвижиха, и включи меча си в сечта. Както и Скубльо, за моя изненада. Скочи напред с дълъг около педя нож, приведе се ниско и посегна към ахилеса на врага.

Схватката беше кратка. Едноокия ни предостави няколкото нужни секунди. Съществата бяха доста трудни за убиване, но все пак успяхме. Последното вдигна поглед към Скубльо, усмихна се и каза:

— Кестеняв Скубльо! Няма да те забравим!

Той се разтрепери.

Аса възкликна:

— Позна те, Скубльо!

— Да, един от онези, на които носех тела. С изключение на първия път, все с него общувах…

— Чакай малко! — противопоставих му се. — Само една твар се измъкна от Хвойноград. Не ми се струва вероятно да е била точно тази, която познаваш… — и спрях.

Бях забелязал нещо притеснително. Двете същества бяха идентични чак до белега на гърдите, когато им смъкнах тъмните дрехи. Тварта, която бяхме влачили по хълма с Лейтенанта, след като я заклахме пред портите на замъка, имаше същия белег.

Докато всички останали страдаха от постбоеви тръпки, Едноокия попита Хагоп:

— Да си виждал нещо сребърно около кокалаците? Когато ги провери за пръв път?

— Ами…

Магьосникът вдигна медальона на Скубльо.

— Вероятно е изглеждало така. Това го е убило.

Хагоп преглътна и бръкна в джоба си. Подаде му медальон, идентичен с този на Скубльо, като изключим, че змиите нямаха очи.

— Аха — възкликна Едноокия и вдигна отново първия амулет към светлината. — Да, в очите е. Когато му дойде времето. На точното място и в нужния момент…

Бях много по-заинтригуван от това, какво още може да излезе от черната буца. Придърпах Хагоп от другата й страна и намерих изхода. Приличаше доста на вход към землянка. Предполагам, щеше да стане истинска порта чак когато замъкът пораснеше. Посочих към следите.

— Какво ти подсказват те?

— Че тук кипи усилена работа и трябва да се махаме, докато има време. Сигурно са доста!

— Да-а…

Присъединихме се към останалите. Едноокия увиваше бижуто на Скубльо в парче плат.

— Приберем ли се в града, ще го запечатам в нещо, изработено от стомана и ще го потопя в залива.

— Направо го разруши, Едноок! Злото винаги намира начин да се върне! Властелинът е прекрасен пример.

— Хм, добре, вярно си е. Ако успея…

Докато се стараех да организирам групата, за да се махнем от това сечище, се сетих как Брестака нахлу в Черния замък. Бях си променил намеренията за пренощуването. Щяхме да изминем по-голямата част от пътя, преди да падне здрач. Порт Медовина, също като Хвойноград, нямаше нито порти, нито стени. Не можехме да останем заключени отвън.

Запратих Брестака обратно в дълбините на съзнанието си, докато мисълта почти спря да ме безпокои… и застинах ужасен.

Дървото се възпроизвежда, като хвърля милион семена. Едно от тях със сигурност ще оцелее и ще израсте ново дърво. Представих си ордата бойци, които нахлуват в дълбините на Черния замък и намират навсякъде сребърни амулети. Представих си как тъпчат джобовете си с тях. Сигурно беше станало така. Черната постройка беше обречена. И Властелина го е узнал преди Господарката. Уважението ми към дъртия дявол се повиши. Умно копеле!

Едва когато се върнахме на Посоления път, се сетих да питам Хагоп дали е открил доказателства, че някой е напуснал поляната от друга посока.

— Не — отвърна той. — Но това не означава нищо.

— Хайде, стига сме си губили времето — обади се Едноокия. — Скубльо, можеш ли да подкараш проклетото муле по-бързичко?

Беше уплашен. А ако той е уплашен, значи аз трябва да съм паникьосан.