Глен Кук
Надвисналата сянка (42)

42.
Порт Медовина — бежанецът

Слуховете и невероятните истории се разпространяваха бързо из Порт Медовина. Скубльо чу за кораба от Хвойноград броени часове след пристигането му. Остана изумен. Черният отряд да избяга? Разбит от господарите си? Какво, по дяволите, ставаше нагоре по брега?

Майка му. Нишадъра. Приятелите му. Какво се беше случило с тях? Ако и половината слухове бяха истина, Хвойноград бе изравнен със земята. Битката за Черния замък беше погълнала града…

Отчаяно му се искаше да намери човек, когото да попита за своите хора. Пребори се с това желание — трябваше да забрави родните си земи. Като знаеше какви са Знахаря и приятелчетата му, тази история можеше да се окаже просто номер, с който да го извадят на светло. В течение на цял един ден остана скрит в наетата си квартира, обсъждайки положението сам със себе си, докато не се убеди, че не бива да предприема нищо. Ако Отрядът бягаше, вероятно щеше да замине отново. И то скоро. Довчерашните му господари щяха да го търсят.

А дали Покорените търсеха и него? Не, с Кестенявия те нямаха сметки за уреждане. Не се интересуваха от престъпленията му. Само Попечителите… Почуди се за Вола, който гниеше в затвора, обвинен за убийството на Гарвана. Не разбираше тази история, но бе прекалено притеснен, за да хукне да я проучва. Отговорът беше без значение в уравнението за оцеляването на Кестенявия Скубльо.

След деня в изолация той реши да възобнови обичайното си търсене на работно място. Интересуваше се от партньорски дял в кръчма. Изглеждаше му най-добре да се придържа към занаят, който познава както трябва.

Задължително се нуждаеше от почтено заведение, за да не го вкарва във финансови затруднения като „Лилията“ Всеки път щом си спомнеше за нея, страдаше от пристъп на носталгия и копнеж да се завърне у дома. И от бездънна самота. Беше изкарал целия си живот като самотник, но никога — съвсем сам. За него изгнанието беше изпълнено с болка.

Вървеше по тясна, тъмна уличка. Джапаше из калта, оставена от нощния дъжд, когато нещо, зърнато с ъгълчето на окото, накара ледени гущери да плъзнат по гърба му. Спря и се обърна толкова рязко, че събори на земята друг минувач. Докато му помагаше да стане и му се извиняваше старателно, надникна в сенките на задната уличка.

— Най-вероятно съвестта ми играе номера — промърмори, след като се раздели с минувача си.

Но знаеше, че не е истина. Беше ги видял и чу името си, изречено тихичко… Приближи се до цепнатината, зееща между две от сградите. Те не го чакаха…

Подмина карето и се изсмя нервно, опитвайки се сам да се убеди, че в крайна сметка това е било игра на въображението. Какво, по дяволите, биха търсили тварите от замъка в Порт Медовина? Та нали ги бяха изтребили… Но момчетата от Отряда, бегълци като него, не знаеха със сигурност какво се е случило, нали? Бяха отплавали, преди схватката да приключи. Просто се надяваха началниците им да са спечелили, понеже другата страна беше по-лоша и от тяхната.

Не, държеше се глупаво. Как може тази твар да се добере дотук? Никой капитан нямаше да продаде билет на такова нещо. Скастри се: Скубльо, сам си тровиш нервите за нищо! — й влезе в кръчма на име „Рубинения бокал“, въртяна от мъж на име Селкърк. Хазяинът на Скубльо му беше препоръчал и заведението, й съдържателя.

Преговорите помежду им се оказаха ползотворни. Кестенявия се съгласи да дойде и следващия следобед. Пийнаха по бира с вероятния си партньор. Предложението му изглеждаше печелившо. Селкърк се беше задоволил с наученото за него и сега се опитваше да му представи кръчмата си в по-добра светлина.

— Нощният оборот ще се подобри, след като ужасът отмине.

— Какъв ужас?

— Да, да, неколцина изчезнаха в последно време! Петима-шестима души само миналата седмица, все след здрач. Не са от онези, дето обикновено ги прибират бандитите. Тъй че хората си стоят по домовете. Нямаме обичайната нощна клиентела…

Скубльо почувства околният въздух внезапно да изстива. Стоеше вцепенен като дъска, с празни очи, а старите страхове се гонеха в душата му като побеснели змии. Неволно вдигна пръсти към амулета, скрит под ризата му.

— Хей, Кестеняв, какво ти става?

— Точно така се започна и в Хвойноград — отвърна, без дори да се усеща, че говори на глас. — Само че с един-единствен мъртвец. Обаче този път ги искат живи. Ако успеят да ги докопат. Трябва да вървя!

— Скубльо? Какво, по дяволите, не е наред?

Той веднага се отърси от унеса си.

— О, извинявай, Селкърк! Да, споразумяхме се, но има нещо, което трябва да свърша преди това. Нещо, което трябва да проверя!

— Какво?

— Няма общо с теб, с нас — ние се разбрахме. Ще си донеса нещата още утре и можем да се заемем със законовото уреждане на сделката. Просто в момента имам друга работа!

Той излезе от кръчмата на бегом, несигурен какво трябва да направи или откъде да започне. Дори не беше убеден, че предположението му е разумно. Но знаеше, че случилото се в Хвойноград ще се повтори и в Порт Медовина. При това доста по-бързо, ако тварите сами събираха трупове. Докосна отново амулета си.

Каква ли точно защита му даваше? Притежаваше ли сила или беше просто обещание?! Забърза към стаята си и околните се отнесоха търпеливо към въпросите му, понеже не беше местен. Попита за Гарвана. В града доста се говореше за убийството му. Още повече, че бяха обвинили онзи чуждестранен полицай и то — собствените му хора. Но никой не знаеше подробности. Никой не беше видял смъртта на Гарвана, като изключим Аса. А той бе в Хвойноград и най-вероятно — мъртъв.

Черният отряд сигурно не искаше очевидец със свидетелства срещу тях.

Кестенявия потисна импулса си да се свърже с оцелелите. Нищо чудно да го разкарат от пътя си.

Така че сам трябваше да се оправя.

Мястото, където Гарвана умря, му се струваше подходящо за начало. Кой знаеше къде е точно? Аса, само че не му беше подръка. Кой друг? Вола например?

Вътрешностите му се свиха. Вола символизираше всичко, от което се страхуваше у дома. Дори затворен тук, продължаваше да е определен вид символ. Дали можеше да се срещне с него? И дали той щеше да склони да поговорят?

Намирането на Вола не се оказа проблем. Затворът нямаше накъде да мърда. Но намирането на кураж да се срещне с него даже зад решетките, бе друг въпрос. Само че над града беше надвиснала сянка.

Мъчението изнерви Скубльо. Разяждаше го вина. Взе участие в деяния, след които сам не можеше да се понася. Извърши престъпления, от които нямаше как да се отрече. Но все пак имаше нещо…

— Ти си глупак, Кестеняв! — каза си. — Не се притеснявай за това. Порт Медовина може сам да се погрижи за себе си! Просто се премести в друг град!

Но подтик, по-силен от страха, го убеждаваше, че не може да избяга. И не само от вината — тварта от Черния замък се беше появила в Порт Медовина. Двама души, които имаха работа със замъка, също бяха дошли тук. Нямаше как да е съвпадение. Да речем, че се премести. Какво щеше да спре тварите от поредната им поява, където и да иде? Беше сключил сделка с дявола. Дълбоко в себе си знаеше, че мрежата, в която се е омотал, трябва да бъде разплитана нишка по нишка.

Натика дълбоко в потайните ъгли на съзнанието си всекидневния, плашлив Скубльо и изведе на преден план онзи, който беше тичал по покривите с Крейг и накрая уби мъчителя си.

Не си спомняше с каква точно лъжлива история мина покрай опекуните, но все пак си проправи път към Вола.

Инквизиторът не беше изгубил духа си. Приближи се до решетките с пяна на уста, ругатни и обещания да прати Скубльо на извънредно неприятна смърт.

Кестенявия се възпротиви:

— Въобще няма да накажеш никого, освен може би хлебарките тук! Млъквай и ме изслушай. Забрави кой си и си спомни къде си. Аз съм единствената ти надежда да излезеш оттук!

Скубльо остана изумен. Дали щеше да прояви и половината твърдост, ако не бяха разделящите ги решетки?

Лицето на Вола застина.

— Хайде, давай, говори!

— Не знам колко си чул в затвора, вероятно нищо. Така че ще ти преразкажа набързо. След като ти напусна Хвойноград, се появиха и останалите от Черния отряд. Превзеха града. Дойде и тяхната Господарка, и кой ли не още. Нападнаха Черния замък. По време на боя част от момчетата от Отряда се качили на кораб и избягали от господарите си преди те да им се нахвърлят. Не знам защо.

Вола оценително се взря в него.

— Вярно ли е?

— Поне от онова, което съм чул по улиците.

— Точно копелетата от Черния отряд ме вкараха тук по лъжливо обвинение. Аз само се бих с Гарвана. По дяволите, та той за малко да ме убие!

— Вече е мъртвец! — Скубльо му описа видното от Аса. — Имам чувството, че знам какво и как го е убило. Искам само да разбера къде точно е станало и да се уверя. Кажи ми и аз ще се погрижа да се отървеш!

— Знам само приблизително. Знам къде го догоних и накъде тръгнаха с Аса, след като се измъкнаха. Това би трябвало да те заведе доста близо. Защо искаш да знаеш?

— Мисля, че тварите от замъка са посадили нещо в Гарвана. Нещо като семе. Мисля, че затова умря — като човека, който е донесъл оригиналното семе в Хвойноград.

Вола се намръщи.

— Хм, да — съгласи се Скубльо, — знам, че звучи странно. Но чуй това: онзи ден видях една от тварите близо до мястото, където съм отседнал. Гледаше ме. Чакай! Знам как изглеждат те, срещал съм се с тях. Започнали са да изчезват и хора. Не особено много, че да се породи паника. Но достатъчно, за да уплаши хората.

Вола се оттегли в дъното на килията си, седна на пода и облегна гръб на стената. Мълча повече от минута. Скубльо чакаше, притеснен.

— И какъв ти е интересът, кръчмарю?

— Искам да си платя дълга. Вол, Черният отряд ме държа затворник известно време. Научих много за онзи замък. По-отвратителен е, отколкото някой си е представял. Това е един вид портал, през който на бял свят се опитва да излезе твар на име Властелина. Допринесох за разрастването на това нещо. Помогнах му да стигне мига, когато привлече вниманието на Черния отряд и магическите му приятели. Ако Хвойноград е бил разрушен, и аз нося вина за това. Сега същата съдба заплашва Порт Медовина. Мога да направя нещо, за да го спра, стига да успея да намеря новия Черен замък…

Вола се захили сподавено, после премина в кикот.

— Тогава гний тук! — извика Скубльо и се накани да си тръгне.

— Чакай! — обади се Инквизиторът и потисна веселието си. — Съжалявам, но звучи доста нелепо! Ти да си толкова праведен! Така де, вярвам ти, че имаш такова намерение. Добре, Кестеняв Скубльо. Можеш да опиташ! И ако ме изведеш оттук, може да не те завлека обратно в Хвойноград.

— Няма Хвойноград, в който да ме завличаш, Вол! Според слуховете Господарката била решила да плячкоса Катакомбите, след като приключи с Черния замък. Знаеш какво означава това. Всички ще се вдигнат на бунт!

Доброто настроение на Вола изчезна.

— Върви право по Посоления път до двадесет и четвъртия километричен камък. Завий по първия черен път, до едно изсъхнало дъбово дърво. По него върви поне десетина километра. Подмини фермите. Местността е дива, по-добре тръгни въоръжен.

— Въоръжен ли? — Скубльо се ухили с широка, самоподигравателна усмивка. — Кестенявия никога не събра достатъчно кураж, за да се научи да ползва оръжия. Благодаря!

— Не ме забравяй, Скубльо. Делото ми е първата седмица следващия месец!

— Добре.

 

 

Когато стигна до мястото на приблизително десет километра от Посоления път, Скубльо слезе и поведе мулето за юздата. Измина още към километър. Пътят не беше дори коловоз, а животинска пътека, която криволичеше между неравни земи, гъсто обрасли с дървета. Не видя следи, подсказващи, че оттук изобщо са минавали хора. Странно. Какво ли бяха търсили наоколо Гарвана и Аса? Не се сещаше за смислена причина. Аса се кълнеше, че бягали от Вола. Ако е било така, то защо не са продължили направо по Посоления път?

Нервите му се изопнаха. Докосна амулета си. Ножът беше скрит в ръкава му. Беше си развързал кесията и купи две добри къси оръжия — едно за колана и едно за ръкава.

Но те не подобриха самоувереността му.

Пътеката зави надолу по склона, насочи се към някакъв ручей, следва го няколкостотин метра и се вля в огромна поляна. Скубльо за малко да стъпи на нея. Беше си гражданче, никога не бе навлизал в земи, по-диви от Оградата.

Вътрешно усещане за опасност го спря на ръба на „ливадата“. Той коленичи, раздели тревата и тихичко изруга, когато мулето го побутна с нос.

Правилно беше предположил.

Под тревата се криеше зеленясалата тиня на пресъхнало блато и недалеч от ръба се намираше голяма черна буца. Ако се съди по видимата част, сигурно вече беше с размера на къща. Скубльо се втренчи в лицата, застинали в писъци на ужас и агония.

Идеално място за него — тук, насред блатото. Ако растеше с това бързо темпо, щеше да бъде завършен, преди изобщо някой да го открие — освен по случайност. А случайният откривател просто би потънал в него.

Сърцето на Скубльо се разтупка. Не искаше нищо друго, освен да се втурне на бегом в Порт Медовина и на висок глас да оповести по улиците каква опасност дебне града. Видя предостатъчно. Узна онова, което бе дошъл да научи. Време беше да се маха, но вместо това тръгна бавно напред. Пусна юздите на мулето, но то го последва, привлечено от високата трева.

Кестенявия предпазливо се приближи до черната буца, стъпка по стъпка. Засъхналата тиня поддаваше и жвакаше под обувките му, но не го засмука. Не се случи нищо. Той обиколи „замъка“.

Формата на… постройката… вече се очертаваше. Щеше да е абсолютно еднаква с крепостта, надвиснала над Хвойноград, с изключение на начина, по който основата й се сливаше със земята. Портата щеше да гледа на юг. Към ниска дупка водеше добре утъпкана пътека. Допълнително потвърждение за съмненията му.

Откъде ли бяха дошли тварите? Дали просто скитаха по света, прикрити на ръба на нощта, видими само за онези, които търгуват с тях?

Като се връщаше към страната, от която дойде, той се спъна в нещо.

Кости. Човешки кости. Скелет с липсващи глава, ръце и част от гръдния кош. Все още облечен в парцалите, които стотици пъти бе виждал на гърба на Гарвана. Скубльо коленичи.

— Гарван… Мразех те! Но и те обичах. Ти беше най-ужасният злодей, когото някога съм познавал. И най-добрият приятел, какъвто някога съм имал. Накара ме да започна да мисля като мъж!

Сълзи изпълниха очите на доскорошния кръчмар.

Прерови детските си спомени и най-сетне откри молитва за прехода на мъртвите. Поде я без никаква представа как се изпълнява мелодията.

Тревата прошумоля само веднъж, почти недоловимо. Нечия ръка стисна рамото му. И зловещ глас го повика:

— Кестеняв Скубльо!

Скубльо изпищя и посегна към ножа на кръста си.