Глен Кук
Надвисналата сянка (39)

39.
В бягство

На борда, както беше наредено, се явиха деветдесет и шест човека. Дузина не бяха от онези, за които важеше заповедта, но не можеше да ги отпратим, нали? Липсваха поне стотина братя от старите дни, преди пресичането на Морето на страданията. Някои загинаха по склоновете. Други бяха вътре в замъка. Трети просто не успяхме да открием. Но никой от липсващите не бе сред хората с опасни познания, като изключим Брестака и Капитана.

Аз бях на кораба. Също и тримата магьосници. Лейтенанта беше тук, по-озадачен от всички останали. Шекера, Мускуса, Хагоп… списъкът продължава и продължава. Всички бяха там.

Но не и Брестака, както и нашият старец — и последва опасност от бунт, когато Мълчаливия предаде заповед да тръгваме без тях.

„Такива са нарежданията“ — беше всичко, което можеше да ни каже, и то с пръстовата реч. Мнозина от нашите не я знаеха, макар че я използвахме от години. Беше наследство, оставено от Глезанка на Отряда, полезна връзка по време на преследване или на бойното поле.

В мига, когато корабът вдигна котва, Мълчаливия извади запечатан плик, белязан със знака на Капитана. Събра присъстващите офицери в кабината на собственика. Нареди ми да прочета писмото на глас. И тъй, прочетох следното:

„Беше прав за Покорените, Знахар! Те ни подозират и възнамеряват да навредят на Отряда. Няма да мога да се присъединя към вас, тъй като отсъствието ми ще ги направи подозрителни. Не губете време! Не очаквам да ви остава много, преди да открият, че сте дезертирали. Както двамата с Гоблин вече знаете, никой не може да се скрие от Окото на Господарката.

Не знам дали в боя се крият особени надежди. Те ще ви преследват. От мен ще измъкнат доста сведения, освен ако не успея бързо да избягам от Дуретил. Знам достатъчно, че да ги пусна по следата…“

Лейтенанта ме прекъсна:

— Какво, по дяволите, става тук?

Знаеше, че някои от нас споделят тайни, с които той не е запознат.

— Мисля, че минахме етапа, на който си играехме игрички и пазехме тайни едни от други!

Погледнах към Мълчаливия и се съгласих:

— Мисля, че трябва да кажем на всички, за да има шанс познанието да не загине.

Магьосникът кимна в отговор.

— Лейтенант, Глезанка е Бялата роза.

— Какво? Но…

— Истина е. Ние, с Мълчаливия, знаем още от битката в Чар. Гарвана пръв се сети, затова и дезертира. Искаше да я отведе колкото се може по-далеч от Господарката. Знаеш колко я обичаше. Мисля, че и още неколцина други са се досетили…

Съобщението ни не предизвика голямо недоумение. Само Лейтенанта беше изненадан — останалите подозираха отдавна. Писмото на Капитана не казваше кой знае колко повече: мили думи за сбогом, предложение да изберем Лейтенанта на негово място… и накрая няколко слова лично за мен:

„Обстоятелствата очевидно диктуват промяна на курса ни към предложението, което ти даде, Знахар! Освен ако не успееш да надбягаш Покорените обратно на Юг…“

Направо чувах сардоничен кикот да върви в комплект с коментара. Едноокия искаше да знае какво е станало с ковчежето с парите на Отряда. Преди много, много години, докато бяхме на служба при Господарката, се добрахме до цяло съкровище в монети и скъпоценни камъни. То пътуваше с нас през цялото време, и през лошите дни, и през добрите — последната ни, тайна застраховка за краен случай.

Мълчаливия ни обясни, че е останало в Дуретил със стареца. Нямаше начин да го измъкнат оттам.

Едва сега Едноокия се пречупи и заплака. Сандъчето означаваше за него повече от всички превратности на съдбата, донесени ни от миналото, настоящето или бъдещето.

Гоблин се нахвърли върху него. Разхвърчаха се искри. Лейтенанта тъкмо се канеше да се намеси, когато някой надникна през вратата:

— Вие, момчета, най-добре се качете на палубата и погледнете!

Изчезна, преди да научим какво точно е имал предвид.

Забързахме нагоре към главната палуба.

Корабът вече се намираше на близо пет километра от Пристанището, яхнал вълните и течението. Но сиянието от Черния замък осветяваше и нас, и Хвойноград ярко като в облачен ден.

Замъкът представляваше основа на фонтан от огън, който се издигаше на километри в небесата. В пламъците се гърчеше гигантски силует. Устните му мърдаха. Бавни, разтегнати слова отекваха над реката.

— Ардат! Кучка такава!

Прав бях тогава. Ръката на силуета се вдигна бавно, полека, и посочи към Дуретил.

— Вече са събрали достатъчно тела вътре — изписука Гоблин. — Дъртото копеле преминава!

Нашите гледаха в захлас. Аз също, способен да си мисля само, че имахме късмет да избягаме навреме. В момента не изпитвах нищо към онези, които бяхме изоставили. Мислех само за собствената си кожа.

— Там! — обади се тихо някой. — Погледнете натам!

Топка светлина се образува на стената на Дуретил. Бързо се издуваше и сияеше в безброй цветове. Беше великолепна, като гигантска луна от многоцветно стъкло, която бавно се въртеше. Нарасна до поне двеста метра в диаметър, отлепи се от Дуретил и се понесе към Черния замък. Силуетът там посегна и сграбчи топката, но не беше способен да й навреди.

Изкикотих се.

— Какво му е толкова забавното, да му се невиди? — поиска да знае Лейтенанта.

— Просто си помислих как ли се чувстват хората в Хвойноград, като гледат това чудо. Никога не са виждали магия…

Топката от цветно стъкло се въртеше и въртеше. За миг мернах една от страните й, която досега не бях видял. Там имаше едно лице — на Господарката. Онези огромни стъклени очи се взираха право в мен. Болеше. Без да мисля, изтърсих:

— Аз не съм те предал! Ти ме предаде!

Кълна се в Боговете, имаше някаква форма на връзка. Нещо в погледа Й ми подсказа, че е чула и обвинението Я е наранило. После лицето се търкули встрани и повече не Я видях.

Топката се понесе към фонтана от огън. Там изчезна. Стори ми се, че долових удължения, забавен глас да изрича:

— Пипнах те, Ардат!

— Там! Вижте там! — обади се зоркият наблюдател и се обърнахме към Дуретил. Горе, на стената, откъдето Господарката бе поела към своя съпруг, се беше появила нова светлина. За известно време не можах да различа какво точно става. Тя идваше в наша посока, люлееше се, издигаше се и пропадаше.

„Това е килимчето на Господарката — даде знак Мълчаливия. — И преди съм го виждал!“

— Но кой?…

Не беше останал никой, способен да лети с килим. Покорените бяха приковани в Черния замък. Чудото се задвижи по-бързо, като увеличи и честотата на издигането и пропадането. Идваше към нас все по-стремително и по-стремително, като падаше все по-ниско и по-ниско.

— Някой, който не знае какво прави… — предположи Едноокия. — Някой, който ще загине, ако…

То се спусна право към нас, вече на не повече от петнадесетина метра над водата. Корабът бе започнал полека да се обръща, за да заобиколи последните ивици суша и да излезе в открито море. Казах:

— Може да е пратено да ни улучи като торпедо. Да ни спре да не се измъкнем…

— Не — отвърна Едноокия. — Килимчетата са твърде ценни! Твърде трудно се създават и поддържат. Пък и това на Господарката е единственото оцеляло. Разрушете го и дори на нея ще й се наложи да се прибира пеша!

Килимчето се снижи на десет метра, като се въртеше бързо. Изпреварваше го ясно доловимо свистене. Сигурно летеше с над триста километра в час!

После ни достигна, вряза се през такелажа, повали една мачта и се стовари във водата на около километър пред нас. Вдигна се гейзер от пръски. Килимчето се плъзна като хвърлена жабка, отново се удари, отново отскочи и се разби право в една скала. Силите на заклинанията, които го крепяха, избухнаха във виолетово сияние.

Никой от членовете на Отряда не пророни и дума. Докато килимчето се промъкваше през такелажа, съзряхме кой стои на него.

Капитана.

Какви ли ги вършеше той? Опитваше се да се присъедини към нас? Вероятно. Подозирам, че се е качил на стената, за да обезопаси килимчето и то да не може да се използва за преследването ни. Сигурно е планирал после да скочи от твърдината, за да избегне последващия разпит. А може би достатъчно често е виждал килимчето в действие и се е съблазнил от идеята сам да го използва…

Няма значение. Беше успял. Килимчето нямаше да послужи за преследването ни. Нито пък той щеше да застане пред Окото.

Но не постигна личната си цел. Загина тук, на Север.

Полетът и смъртта му приковаха вниманието ни, докато корабът бавно напредваше по канала и Хвойноград и северният хребет изчезваха от поглед. Огънят над Черния замък продължаваше да гори и зловещите му пламъци замъгляваха звездите, но полека-лека избледняваше. Прииждащата зора убиваше сиянието му. А когато над света се разнесе зловещ писък, предвестник на нечия загуба, бяхме неспособни да определим кой е спечелил. Стигнахме морето и завихме на юг, а моряците още ругаеха, докато заменяха скъсания от Капитана такелаж. Ние от Отряда останахме смълчани, пръснати по палубата и всеки насаме с мислите си. Едва тогава започнах да се безпокоя за другарите, които бяхме оставили зад гърба си.

Проведохме продължителна, траеща два дни служба. Скърбяхме за всички изоставени, но особено много — за Капитана. Всеки от оцелелите се постара да го възхвали. Той беше главата на семейството ни, патриарх, баща на всички ни.