Глен Кук
Надвисналата сянка (38)

38.
Хвойноград — бурята

Господарката не ме беше забравила. Никак даже. Малко след полунощ мрачният Брестак ме подбра със себе си.

— Дошла е Шепота и търси теб, Знахар!

Не бях сторил нищо, че да предизвикам гнева й — вече седмици наред.

— Искат те горе, в Дуретил. Тя те вика. Шепота е тук, за да те отведе!

Виждали ли сте възрастен мъж да припада? Аз не бях, но се намирах на косъм от припадъка. Сигурно бях и на косъм от сърдечния удар. Кръвното ми налягане трябва да е скочило до небесата. В течение на две минути ми се виеше свят и бях неспособен да мисля. Сърцето ми биеше бясно, вътрешностите ме боляха от страх. Знаех, че Тя ще ме завлече на сеанс с Окото, което вижда всички тайни, погребани в съзнанието на човека. И все пак не можех да сторя нищо, за да го избегна. Беше твърде късно за бягство. Прииска ми се да съм на борда на кораба за Порт Медовина заедно с Лихваря.

Досущ като осъден на смърт, тръгнал към бесилото, се качих на килима на Шепота, настаних се зад нея и потънах в мислите си, докато се издигахме и се носехме през студената нощ към Дуретил.

Когато подминахме Пристанището, Шепота ми подвикна:

— Сигурно си Й направил голямо впечатление навремето, лечителю! Ти беше първият човек, когото Тя потърси, щом се озова тук.

Имах достатъчно здрав разум, че да попитам:

— Защо?

— Подозирам, че иска да продължиш със записването на историята Й. Досущ както по време на битката в Чар.

Стреснат, вдигнах поглед от сключените си ръце. Откъде беше узнала Шепота? Винаги съм си мислил, че Покорените и Господарката са силно отчуждени.

Казаното от нея беше истина. По време на битката в Чар Господарката ме водеше навсякъде със себе си, за да бъдат записани събитията от деня точно както са станали. И не изискваше някакво специално отношение — всъщност, настояваше да отразявам всичко, както го виждам. От време на време ми се струваше, че подушвам защо: Тя очаква да Я свалят някой ден и — станеше ли така — историците да Я погребат под лъжи. Искаше да разполага с неутрални записки. Не се бях сещал за това от години. Ето още една от любопитните аномалии, които бях забелязал у Нея — не Я беше грижа какво мислят хората, но се боеше, че записките ще бъдат изкривени така, че да устройват някой краен победител.

Заедно с това у мен се зароди слаба надежда. Може би наистина просто искаше да водя записки. Може би щях да мина през изпитанието… Стига да проявях необходимата повратливост да избягвам Окото.

Капитана ни посрещна още с кацането на северната стена на Дуретил. Един поглед към килимчетата ми подсказа, че всички Покорени са тук. Дори и Пътешественика, а смятах, че ще остане в Могилните земи. Сигурно имаше определени планове за отмъщение. В крайна сметка Перото му беше съпруга.

Втори поглед ми подсказа, че Капитана мълчаливо ми се извинява за положението и че има неща, които би искал да ми каже, но не смее. Подкрепих го с леко свиване на раменете, като се надявах да се видим по-късно. Но не стана както исках — от стената Шепота ме заведе право при Господарката.

Не се беше променила от последния път, когато я видях. Всички ние бяхме остарели, но тя си оставаше завинаги на двадесет години — величествена красавица с великолепна гарвановочерна коса и очи, в които човек би могъл да потъне и да се удави. Както винаги, обгръщаше я мъчително за погледа… или може би за паметта… сияние, което пречеше да бъде описана физически. Подробно описание и без друго би се оказало безполезно, тъй като в действителност не виждах истинската Господарка. Преди четири века тя навярно бе приемала съвсем друг външен вид, а подозирах, че и в действителност изглежда различно от онова, което виждах.

Тя се изправи и дойде да ме приветства с протегната ръка. Не можех да откъсна погледа си от нея. Тя ме възнагради с леко подигравателна усмивка, която си спомнях твърде добре — сякаш споделяхме тайна. Леко докоснах ръката Й и останах изумен, че кожата Й е топла. Докато бях далеч от нея и населяваше мислите ми само като далечен страховит враг, като земетресение, си я представях само като студена, мъртва и смъртоносна. По-скоро като убийствено зомби, отколкото като живо, дишащо и евентуално уязвимо същество.

Тя се усмихна отново и ме покани да седна. Така и сторих, чувствайки се не на място сред компаньони, които бяха едни от най-ужасните кошмари на този свят. А и самият Властелин присъстваше поне духом, като студена сянка.

Не бях тук, за да участвам в разговора — поне това стана ясно. Капитана и Лейтенанта говореха от името на Отряда. Дукът и Попечителя Харгадон също присъстваха, но гласът им почти не се чу, както и моят. Покорените водеха разговора, като разпитваха Капитана и Лейтенанта. Веднъж се обърнаха и към мен — и то Капитана, който искаше да знае готов ли съм да лекувам пострадали от битките.

Доколкото разбирах, срещата ни имаше само една цел. Нападението беше насрочено за призори, на по-следващия ден. Щеше да продължи, докато Черният замък бъде разрушен или изгубим способността си да го нападаме.

— Това чудо е пробойна в дъното на кораба на империята — заяви Господарката. — Трябва да бъде запушена, иначе всички ще потънем!

Тя не искаше и да чуе възраженията на Дука или Харгадон. И двамата вече съжаляваха, че са призовали за помощта й. Дукът сега беше безвластен в собственото си владение, а и спътникът му не бе в по-изгодна позиция. Попечителят подозираше, че напълно ще го изместят от длъжността му, веднага щом заплахата от замъка изчезне. Малцина от Отряда и никой от Покорените не се стремяха да прикрият отвращението си от странната религия на Хвойноград. Аз, тъй като прекарах доста време сред народа, можех да потвърдя, че простолюдието също я приема насериозно, защото я налагат Инквизиторите, Попечителите и неколцина фанатици.

Надявах се Тя да позабави неизбежните промени поне дотолкова, че Отрядът да потегли в друга посока, преди да са започнали. Ако се забъркаш с религията на хората, все едно бъркаш с голи ръце в огъня. Дори да става дума за народ, който вярва насила. Религията е нещо, което рано се запечатва в съзнанието и никога не изчезва напълно. Дори заложеното в нея да преминава далеч отвъд границите на здравия разум.

Утрото на по-следващия ден. Тотална война. Цялостно усилие да се изтрие Черният замък от лицето на земята. Всички сили на Господарката, Покорените, Отряда и Хвойноград щяха да бъдат хвърлени за тази цел, все едно колко време ще отнеме постигането й.

Утрото на по-следващия ден… Но в крайна сметка не стигнахме до изпълнение на плана. Никой не беше споменал на Властелина, че от него се очаква да бездейства.

Той нанесе първия си удар шест часа преди насроченото ни за нападение време. Повечето наши войници и всички цивилни спяха. Патрулираше само Пътешественика, най-слабият сред помощниците на Господарката. Започна се с мехурестото нещо, което прескочи стената и запълни отвора, останал в рампата на Лейтенанта. Поне стотина създания изпълзяха от замъка и я прекосиха.

Пътешественика стоеше нащрек. Беше усетил нещо странно в черната постройка и следеше за неприятности. Спусна се бързо и посипа нападателите с прашеца, който стапяше.

Бам! Бам-бам-бам! Замъкът го удари, както беше ударил и мъртвата му жена. Той се залюля на зиг-заг из въздуха и избегна най-лошото. Макар и отслабени, атаките се стоварваха върху него и целият димящ, той падна с напълно съсипания си килим.

Точно тези гърмежи ме събудиха. Събудиха и целия лагер. Стрелбата по Пътешественика съвпадна със сигналите за тревога и ги заглуши напълно.

Изхвърчах от лазарета и видях тварите от замъка да се спускат по стъпалата на рампата. Пътешественика беше спрял само неколцина от тях. Обгръщаше ги онзи защитен блясък, с който Едноокия се беше срещал веднъж. Разпръснаха се, като тичаха през буря от снаряди, хвърляни от нашите постови. Паднаха още неколцина, но не бяха много. Започнаха да гасят светлините — предполагам, защото очите им са по-добре пригодени към мрака от нашите.

Навсякъде тичаха хора и навличаха пътем дрехите си, докато бързаха към враговете или пък бягаха от тях. Работниците се паникьосаха и сериозно затрудниха реакцията на Отряда. Мнозина бяха убити от нашите, вбесени, че им се пречкат.

Лейтенанта нахлу през хаоса, раздавайки заповеди. Първо подкара батареите си от тежки оръжия, снабди ги със стрелци и ги прицели в стълбите. Прати навсякъде куриери с нареждане всички балисти, катапулти, мангонели и требушети^[1] да бъдат придвижени в позиции за обстрелване рампата. Това ме озадачи само докато първата твар се насочи обратно към замъка с по един труп под всяка мишница. Удари буря от снаряди, разкъса телата на парчета, смаза него самото на каша и едва не го погреба.

Лейтенанта нареди требушетите да хвърлят варели с масло, които се разбиваха в стъпалата и се запалваха от последвалите ги горящи топки. Продължи да обстрелва с масло и огън. Тварите от замъка се страхуваха да минат през пламъците.

Толкова по въпроса, че смятах за ненужно нареденото от Лейтенанта строителство на бойни машини.

Този човек си знаеше работата. Добър беше. Подготовката му и бързата реакция бяха по-ценни от всичко, направено от Господарката или Покорените през тази нощ. Той удържа фронта в критичните минути.

Започна луда битка в мига, когато тварите осъзнаха, че са били отрязани. Атакуваха бързо в опит да достигнат машините. Лейтенанта даде знак на подофицерите си и вкара в действие наличните бойни сили. Налагаше се. Всяка от тези твари, подкрепяна от защитното си сияние, струваше колкото двама наши войници.

Тук-там по някой от куражлиите хвойноградци грабваше паднало оръжие и се втурваше в битката. Повечето платиха тежка цена, но саможертвата им помогна да удържим врага далеч от машините.

За всички беше очевидно, че ако съществата избягат с много тела, каузата ни е изгубена и скоро ще се озовем лице в лице със самия им господар.

Сдвоените топки заструиха над Дуретил и оплискаха мрака с ужасяващи цветове. После Покорените се спуснаха от нощта. Хромия и Шепота запратиха по едно яйце, което захрани огъня, топящ материала на замъка. Хромия отрази няколко атаки от замъка, завъртя се стремително и приземи килима си близо до лазарета ми, където вече гъмжеше от пациенти. Наложи се да се оттегля и да върша работата, за която ми плащаха. Държах обаче отворени чергилата на палатките, за да наблюдавам битката.

Хромия изостави въздушния си кон и тръгна пешком нагоре, въоръжен с дълъг, черен меч, който сияеше зловещо на светлината от горящата крепост. Излъчваше сияние, донякъде напомнящо защитния ореол на тварите от замъка. Но неговото изглеждаше много по-силно, както ни демонстрира, докато си проправяше път през хаоса и ги нападна. Оръжията им не можеха да го докоснат. Вряза се през противниците, сякаш бяха направени от мас. Съществата вече бяха изклали поне петстотин души. По-голямата част от жертвите бяха работници, но Отрядът също бе платил ужасна дан. А и бумтенето на заклинанието им продължи, дори след като Хромия пое фронта. Той можеше да се бие само с по една твар наведнъж и нашите се бореха да задържат врага зает, докато Покореният ги достигне.

Противниците ни отвърнаха с опит да обградят Хромия и дори постигнаха известен успех — петнайсетина-двайсет се стовариха върху него и го приковаха с тежестта на телата си. Лейтенанта временно прехвърли огъня на машините и обсипа тази струпалата се купчина, докато тя не се раздели и Покореният не стъпи отново на крака. След като планът им се провали, група твари се скупчиха и се опитаха да пробият на запад.

Не знам дали планираха да избягат от полесражението или смятаха да заобиколят и да нападнат откъм тила. Дузината, които преминаха, налетяха на Шепота и на истински порой от топящия прах. Наред с всяка твар той^[2] избиваше и по половин дузина работници, но поне спря нападението. Единствено петима от създанията го преживяха. Те пък незабавно се озоваха пред портала към нищото, който издишаше ледения дъх на безкрайността. Ни един не оцеля.

Шепота, междувременно, се мъчеше да набере височина. В небето я преследваше гръмотевична канонада. Тя беше по-добър летец от Перото, но така и не успя да се спаси от ударите. Спусна се тежко и се приземи далеч от крепостта. В самия замък тварите бяха наизлезли с бичове и се мъчеха да гасят огньовете, подпалени от Шепота и Хромия. Голяма част от веществото на постройката беше стопено и тя бе добила доста смешен вид. Нямаше и следа от предишното й мрачно, зловещо благородство. Сега представляваше голяма, тъмна и лъскава буца. Изглеждаше невероятно тварите в нея да са оцелели, но оттам боят продължаваше! Няколко от тях излязоха на рампата и предприеха нещо, което изби черни парцали от пожара на Лейтенанта. Всички твари от склона се затичаха към крепостта, като никоя не забрави да грабне поне по едно тяло.

Ледената врата отново се отвори, дъхът й лъхна върху стълбите. Огньовете угаснаха незабавно. Няколко твари загинаха, превърнати на прах от снарядите на Лейтенанта. Противниците вътре опитаха тактика, от която силно се боях, още от падането на Перото. Те обърнаха гърмящото си заклинание към склона. Ако не беше същото чудо, преследвало групата ни преди няколко дни, то беше негов първи братовчед. Не се вдигаха толкова светкавици и дим, но по склона се появиха големи дупки, по дъното на много от които остана кървава каша.

Всичко ставаше толкова бързо, тъй драматично, че на никого не му остана време да се замисли. Не се съмнявам, че дори Отрядът щеше да побегне, ако акцията беше продължила достатъчно дълго, за да ни остави време за размисъл. В объркването си нашите хора имаха възможност единствено да изпълняват ролите, за които са се подготвяли от пристигането си в Хвойноград. Твърдо защитаваха позициите си и — твърде често — умираха.

Хромия се щураше по склона като малоумно пиле, сечейки и преследвайки тварите, които не бяха загинали по стълбите. Доста от тях бяха обградени от побеснели войници. Някои загинаха от ударите на собствените си другари, тъй като струпванията представляваха съблазнителни мишени за гърмящото заклинание. На стените се появиха тълпи, сглобяващи устройства, подобни на онова, което бяха опитали да използват и преди. Този път нямаше Покорен, който да се спусне от небесата и да прекъсне заниманията им.

Не и докато глупакът Пътешественика не изтича покрай лазарета с ужасно измърлян вид и открадна килима на Хромия.

Бях останал с впечатление, че един Покорен не може да използва летящото средство на друг. Очевидно съм се заблуждавал. Пътешественика вдигна чудото във въздуха и отново го насочи към замъка, като ръсеше прах и хвърли едно огнено яйце. Замъкът отново го свали и, при все врявата, чух Хромия да вие и да го ругае за постъпката му.

Виждали ли сте някога как дете чертае права линия? Не прилича много на права. Нещо треперливо като детска ръчица очерта лъкатушеща линия от Дуретил към Черния замък. Тя сияеше в нощта като невероятен гърчещ се конец с неопределим цвят, ярък като слънце. Върхът й хвърляше искри по обсидиановия материал, сякаш се биеха кремък и огниво. Сблъсъкът беше десет хиляди пъти по-силен и пораждаше яростен блясък, твърде ослепителен, за да гледаш право в него. Целият склон се окъпа в зловеща синкава светлина.

Оставих встрани инструментите си и излязох, за да видя по-добре. Дълбоко в себе си бях убеден, че Господарката стои в другия край на тази криволица и за пръв път е влязла в битката. Тя беше най-великата, най-могъщата и ако изобщо можеше да се победи замъкът, то именно тя бе магьосникът, който ще го постигне.

И Лейтенанта сигурно се беше захласнал. За няколко секунди огньовете му намаляха. Половин дузина твари се заизкачваха към крепостта по телата, всеки помъкнал по два-три трупа. Отвътре се надигна вълна от техни събратя и пресрещна Хромия, впуснал се в бясно преследване. По мое предположение, успяха да вкарат дванадесет мъртъвци, а сред тях може и да имаше все още живи.

От замъка, където се бе докоснала чертата на Господарката, полетяха парчета, всяко сияещо със същата ярка светлина. Тънки пурпурни пукнатини се появиха в чернотата и бавно се разпростряха. Тварите, сглобяващи устройствата, се оттеглиха и ги замениха други, които се опитваха да смекчат последствията от нападението на Господарката. Но нямаха късмет. Неколцина бяха покосени от снаряди, пратени от батареите на Лейтенанта.

Хромия стигна горната площадка на стълбите и спря там, очертан от сиянието на все още горящия участък от замъка, с вдигнат високо меч. Гигантско джудже, ако простите за противоречието. Дребен на ръст, в този миг той изглеждаше огромен. Изрева:

— Следвайте ме! — и хукна надолу по рампата.

За мое безкрайно изумление хората го последваха. Стотици. Видях Брестака и останките от отряда му да се втурват напред с рев, да пресичат моста и да изчезват в крепостта. Дори някои от по-куражлиите от града решиха да се присъединят.

Напоследък част от историята на Кестенявия Скубльо бе излязла на бял свят, без да се споменават имена. Сериозно се наблягаше на богатството, спечелено от героите й. Очевидно историята бе пусната в оборот именно за този миг, когато беше нужен потоп от бойци, за да покорят замъка. В последвалите минути мечтите за богатство изпратиха мнозина мъже от Патъка по онези стъпала…

От другия край на черната постройка Шепота стигна до лагера на Едноокия. Той и неговите хора стояха в готовност, но все още не се бяха включвали в сражението. Миньорската му операция беше прекратена, след като стана ясно, че няма как да се заобиколи или подкопае материалът на замъка.

Шепота донесе едно от онези огнени яйца и го долепи до обсидиана, оголен от разкопките на Едноокия. Задейства го и го остави да прояжда коремчето на крепостта.

Това, както научих в последствие, е било планирано отдавна. Тя беше изпълнила няколко акробатични номера, за да долети с увредения си килим до Едноокия и да постигне целта си.

Видях мъжете да се изсипват в замъка, а стените му — оголени и начупени от Господарката, видях огньовете да горят неовладяемо и реших, че битката е наша и всичко приключва. С изключение на последващото клане. Върнах се в лазарета и възобнових рязането и шиенето. Навестявах всеки един ранен и просто клатех глава над мъжете, за които нищо не можех да сторя. Щеше ми се Едноокия да не е от другата страна на хребета. Винаги ми е бил верен помощник — и ми липсваше. Макар че не искам да принизявам уменията на Джебчията, той не притежаваше таланта на чернокожия. Често идваха хора, на които не можех да помогна, но малко магия би ги спасила.

Свистене и вой ми подсказаха, че след последната си катастрофа Пътешественика се е върнал и отново се стоварва върху враговете. Недалеч зад него идеха и онези части от Отряда, които бяха позиционирани в Патъка. Лейтенанта пресрещна Шекера и го възпря да не хукне по рампата. Вместо това обгради периметъра и събра работниците, които все още се намираха наблизо. Започваше постепенно да налага ред в сражението.

Бумтящото оръжие, обстрелвало през цялото време, сега постепенно заглъхна. Лейтенанта шумно проклинаше, че не са останали килимчета, от които да хвърлят огнени яйца.

Но имаше едно — на Господарката. И бях сигурен, че Тя знае какво е положението. Само че така и не изостави „въжето“ си от бляскава светлина. Сигурно според нея то беше по-важно.

Долу, в мината, огънят си проправи път през темелите на замъка. Отворът бавно се разширяваше. Едноокия каза, че ръка за ръка с онези пламъци вървяла малко топлина. Веднага щом Шепота сметна, че е възможно, поведе отряда си в крепостта.

Едноокия спомена, че искал да отиде с тях, но имал някакво лошо предчувствие. Така че гледал как тълпата нахлува — работници и войници рамо до рамо, а после се разходил до нашата половина. Присъедини се към мен в лазарета и докато работеше, ми разказа какво се случва там отзад. Малко след пристигането му задната страна на замъка се срути. Почвата потрепери. Надолу по склона се разнесе протяжен рев. Много драматично, но с твърде слаб резултат. Тварите от замъка изобщо не бяха победени.

Падаха и участъци от предната стена, начупени от непрестанната атака на Господарката.

Продължаваха да пристигат членове на Отряда, съпроводени от ужасените формации на Дука и дори от някои Попечители, мобилизирани за атаката. Лейтенанта ги подреждаше сред хората си. Не позволи на друг да влезе в замъка.

Отвътре долитаха причудливи светлини и огньове, носеха се вой и шумове, и ужасни, отвратителни миризми. Не знаех какво се случва там, а вероятно изобщо няма да науча. Доколкото разбрах, почти никой не се беше завърнал.

Започна странно — едва недоловимо стенание, сякаш глъхнещо в нечие гърло. Накара ме да се разтреперя още преди да стигне до съзнанието ми. Набираше бавно височина, а силата му растеше доста по-бързо. Скоро разтресе целия хребет. Носеше се отвсякъде едновременно. След малко сякаш се появи и смисъл в него, звучеше като безкрайно забавена реч. Можех да доловя ритъм — като думи, разтегнати във времето.

Само една фраза. Една-единствена. Властелинът. Той идваше насам!

За секунда си помислих, че дори разбирам думите: „Ардат, кучко такава!“, но после страхът отми впечатлението ми. В болницата се появи Гоблин, огледа ни и с облекчение откри, че Едноокия е вече тук. Не каза нищо, а и не ми остави възможност да го попитам какво е правил досега. Изчезна в нощта и ни махна за довиждане.

След няколко минути с мрачно изражение се появи и Мълчаливия, моят съучастник в болезненото познание, когото не бях виждал повече от година и ми беше липсвал по време на посещението ми в Дуретил. Изглеждаше по-висок, по-слаб и по-блед от когато и да било. Кимна и заговори бързо на езика на глухите.

„Има един кораб на брега, с червен флаг. Върви там незабавно!“

— Какво?

„Върви незабавно на кораба с червения флаг. Спри само да кажеш на останалите от стария Отряд. Такива са заповедите на Капитана. Не се допуска неподчинение!“

— Еднооки…

— Схванах, Знахар! — изръмжа той. — Какво, по дяволите… хей, Мълчалив?

Мълчаливия допълни със знаци:

„Ще има голям проблем с Покорените. Корабът заминава за Порт Медовина, за да отсечем опасните нишки. Онези, които знаят твърде много, трябва да изчезнат. Хайде! Просто събираме старите братя и се махаме!“

Не бяха останали кой знае колко стари братя. Ние, с Едноокия, забързахме, като казвахме на когото срещнем. Петнадесет минути по-късно цяла тълпа се насочи към моста на Пристанищната река, всички до един озадачени. Продължих да се обръщам назад. Брестака беше в замъка. Брестака — най-добрият ми приятел. Брестака, който можеше да е покорен от Покорените…