Глен Кук
Надвисналата сянка (37)

37.
Хвойноград — затишие пред буря

Успях да дремна два часа. Лейтенанта позволи на половината войници и работници същото удоволствие, а след тях — и на останалите. Когато се събудих, не открих особени промени, като изключим, че Капитана беше изпратил Джебчията да вдигне полеви лазарет. Досега помощникът ми се навърташе долу в Патъка, като се опитваше да спечели приятели с безплатни медицински грижи.

Надникнах в лазарета, открих само шепа пациенти, убедих се, че положението е под контрол, и се отправих да навестя обсадното строителство.

Лейтенанта бе възстановил пробива в палисадата и рова. Беше разширил и двете, като очевидно възнамеряваше да заобиколи целия замък при все трудния терен по северния склон. Строяха се нови, по-тежки стрелкови оръжия.

Нашият местен предводител явно не се доверяваше само на помощта на Покорените за смаляването на крепостта. Не им вярваше, че ще сторят необходимото. Докато съм дремел, бяха пристигнали отряди от затворниците на Шекера. Но въпреки това Лейтенанта не позволи на цивилните да си тръгнат. Накара ги да събират пръст, докато си хареса място за строеж на рампа. Предложих му:

— По-добре поспи малко!

— Трябва да насочвам стадото! — отвърна той.

Виждаше златната си възможност — талантът му бе останал неизползван с години, а отдавна копнееше за подобна мащабна задача. Подозирам, че смяташе Покорените за дребна пречка, при все изумителното естество на Черния замък.

— Твое си е представлението! — съгласих се. — Но няма да има голяма полза от теб, ако нанесат ответен удар, а ти си прекалено изтощен да мислиш както трябва!

Всъщност едва говорехме и направо губехме смисъла на словата си. Умората разкъсваше мислите ни и ни правеше раздразнителни. Нито разсъжденията, нито действията или речта ни се движеха логично или праволинейно. Той кимна любезно:

— Прав си! — и огледа склона. — Според мен всичко върви добре. Ще ида до лазарета! Прати някой да ме вдигне, ако се случи нещо.

Болничната палатка беше най-близкото място, заслоняващо слънцето. Денят — ведър, ясен и свеж — обещаваше да е извънредно топъл за сезона. Предвкусвах го. Беше ми омръзнало да треперя от студ.

— Дадено!

Изглеждаше прав, че всичко върви като по часовник. Обикновено става така, щом веднъж хората разберат какво се иска от тях. От гледната точка на Хромия, който отново пое въздушния патрул, склонът сигурно приличаше на разровен мравуняк. Шестстотин войници от Отряда надзираваха усилията на десет пъти по толкова хора от града. По пътя нагоре минаваше такова движение, че напълно го разруши.

При все нощната битка и липсата на сън, както открих, хората ни бяха в отлично настроение. Прекарали дълго време в поход, без да правят друго, бяха натрупали голям запас от енергия. Сега тя се изливаше. Работеха с готовност, която заразяваше и местните. На тях очевидно им харесваше да участват в дейност, която изисква обединените усилия на хиляди. Някои от по-здравомислещите твърдяха, че Хвойноград не бил полагал сериозен труд от поколения. Един дори предположи, че именно затова градът е тръгнал към упадък. Вярваше, че Черният отряд и нападението му върху зловещия замък ще се окажат страхотно лекарство за чезнещия обществен дух.

Мнозинството обаче не споделяше неговото мнение. Затворниците на Шекера например ужасно се дразнеха, че ги използват като черноработници. Те представляваха сериозен потенциал за неприятности.

Казвали са ми, че винаги гледам към черната утроба на утрешния ден. Възможно е, но по този начин е по-малко вероятно да останеш разочарован.

Онова, което очаквах, не се случи в продължение на дни. Сякаш тварите от замъка поне временно се бяха отказали от съживяването на Властелина. Понамалихме леко темпото и спряхме да работим така, сякаш всичко трябваше да е готово преди зазоряване.

Лейтенанта завърши огражденията, включително и по задния склон, като заобиколи около изкопите на Едноокия. След това разби предната стена и започна да строи рампата си. Не използваше много мантлети, тъй като беше замислил строежа така, че да осигури самостоятелна защита. Рампата се издигаше стръмно в единия край, където имаше стъпала, построени от камъни от разрушените сгради. Работните отряди долу в града сега събаряха къщите, съсипани от пожара, последвал падането на Перото. Имаше дори повече материал, отколкото можеше да бъде използван за обсадата. Отрядът на Шекера отделяше по-доброкачествените отпадъци, за да ги използва за строежа на нови сгради на разчистените участъци.

Рампата щеше да се издига над височината на крепостната стена с поне няколко метра, след което да се спусне към нея. Работата вървеше по-бързо, отколкото очаквах. Също и проектът на Едноокия, който намери комбинация от заклинания, размекващи камъка достатъчно, за да бъде копан с лекота. Скоро подкопа основите на самия замък и там попадна на материал, който напомняше обсидиан. Не можа да продължи нататък, тъй че започна да се разпростира встрани.

Лично Капитана дойде на проверка. Чудех се с какво ли се занимава и внимателно го подпитах. Отвърна ми озадачаващо:

— Търся начини да държа хората заети.

Помота се наоколо, на пръв поглед безцелно. Току правеше по някой рязък завой и отиваше да оглежда нещо тривиално от моя гледна точка. Неведнъж ни оставяше да крачим в съвсем друга посока като пълни глупаци.

— Проклетата Шепот ме превръща във военен губернатор! — сподели той малко по-късно.

Окашлях се.

— Какво има, Знахар?

— Аз съм Хроникьор, нали не си забравил? Все пак трябва да опиша всичко това по някакъв начин…

Той се намръщи и огледа подозрително варел с вода, заделен встрани за животните. Водата представляваше сериозен проблем. Трябваше да влачим големи количества в допълнение към малкото, което хващахме по време на нередовните валежи.

— Тя ме кара да ръководя града. Върша всичко, което би трябвало да правят Дука и местните големци… — срита един камък и не каза нищо повече, преди той да спре да се търкаля. — Предполагам, че се справям. В града няма човек, който да не работи. Не им плащат нищо, освен храната, но все пак се трудят. Дори накарах хората да внасят проекти, които искат да бъдат завършени, докато тъй и тъй караме всички да се хванат на работа. Попечителите ме подлудяват. Не мога да им обясня, че цялото им разчистване може да се окаже безполезно… — в този му израз долових нещо странно. Подчертаваше усещането, което вече изпитвах — потиснат е от всичко случващо се.

— И защо така?

Той се огледа. Около нас нямаше местни, които да ни подслушват.

— Просто предчувствие. В Дуретил не се говори за това, но мисля, че Господарката смята да плячкоса Катакомбите…

— На местните няма да им хареса!

— Знам. Ти също. Даже Шепота и Хромия го знаят. Но не ние издаваме заповедите. Говори се, че Господарката била останала без пари.

През всичките години, докато бяхме на служба при Нея, никога не останахме без заплата. Господарката се разплащаше с голяма точност. Войниците си получаваха надниците, все едно дали са наемници или редовна армия. Подозирам, че различните отряди можеха да понесат известно отлагане. Почти е традиция от време на време командирите да прецакват подчинените си.

Пък и повечето от нас не се интересуваха от пари. Проявявахме евтини и ограничени вкусове. Предполагам обаче, че настроенията щяха да се променят, ако ни се наложеше да работим безплатно…

— Твърде много хора са на въоръжение, на твърде много граници — обясни Капитана. — Империята се разширява твърде бързо, вече години наред. Държавата просто не може да понесе усилието, а и разкопките в Могилните земи подяждат резервите й. Пък и това продължава все още… Ако Тя победи Властелина, нещата със сигурност ще се променят…

— Дали не направихме грешка, а?

— Много грешки сме направили. За коя по-точно ми говориш?

— За идването на север — пресичането на Морето на страданията.

— Да, грешка е. От години съм го осъзнал.

— И?

— И няма как да се измъкнем, още не. Някой ден, може би, когато заповедите ни върнат обратно в Градовете на скъпоценните камъни или някъде, откъдето можем да напуснем империята и въпреки това да се намираме в цивилизовани земи… — в гласа му долавях почти бездънен копнеж. — Колкото повече време изкарвам на север, толкова по-малко ми се иска да завърша дните си тук, Знахар! Впиши и това в Аналите си.

Бях го разговорил — рядък случай. Просто изсумтях, надявайки се той да продължи да запълва тишината. Така и стана.

— Ние сме на страната на мрака, Знахар. Не е без значение за нас, макар че би трябвало да е. Логично. Ние сме Черният отряд — не сме нито добри, нито лоши, просто войници с мечове за продаване. Но се уморих работата ни все да клони към злия край. Ако наистина започне грабеж, смятам да се оттегля. Гарвана постъпи правилно там, в Чара. Просто се изнесе, докато можеше…

Осмелих се да изкажа пред него мисъл, която от години таях дълбоко в себе си. Мисъл, която досега не бях приемал насериозно, защото знаех какви последствия ще има.

— С това няма да спечелим нищо, Капитане! Остава ни също и възможността да сменим страната!

— А? — Той се отърси от омаята, в която бе изпаднал и сякаш ме забеляза за пръв път. — Не се дръж като глупак, Знахар! Това е глупава игричка. Господарката премазва всеки, който се изправи срещу нея! — и завъртя тока си в земята. — Като буболечка.

— Така си е…

Идеята е глупава — и то по множество, причини, но не на последно място и защото другата страна не може да ни плаща. Пък и бездруго не си представях как ставаме Бунтовници. По-голямата част от тях бяха идиоти, глупаци или амбициозни типове, които се надяваха да се сдобият с парче от собствеността на Господарката. Глезанка беше забележително изключение, но тя е по-скоро символ, отколкото съставна част — и при това таен символ.

— Минаха осем години от появата на кометата в небесата — отбеляза Капитана. — Знаеш легендите. Тя няма да падне, докато Великата комета не се върне тук. Иска ли ти се да преживееш двадесет и девет години в бягство от Покорените? Не, Знахар! При все, че сърцата ни са с Бялата роза, не можем да постъпим по такъв начин. Това е самоубийство. Измъкването от империята е единственият възможен изход.

— Тя ще тръгне след нас!

— Защо? Защо просто да не остане доволна от онова, което е получила от Отряда през тези десет години? Не представляваме заплаха за нея!

Представлявахме. Бяхме огромна заплаха, дори само защото знаехме за превъплъщението на Бялата роза. И аз бях сигурен, че, напуснем ли веднъж империята, или Мълчаливия, или аз ще издадем тайната. Разбира се, Господарката не подозираше, че ние знаем…

— Нашият разговор е просто преливане от пусто в празно — заяви Капитана. — Предпочитам да не говоря за това!

— Както желаеш! Кажи ми какво ще правим тук.

— Господарката идва довечера. Шепота рече, че ще започнем нападение веднага щом предзнаменованията се изпълнят.

Погледнах към Черния замък.

— Не — промърмори той. — Няма да е лесно. Може да е дори невъзможно, при все помощта на Господарката…

— Ако Тя пита за мен, кажи Й, че съм умрял! Излъжи Я нещо — помолих.

Това ми спечели усмивка.

— Но, Знахар, Тя ти е…

— Гарвана — изръмжах. — Знам за него неща, които могат да доведат до смъртта на всички ни. Мълчаливия също. Махни го от Дуретил, преди Тя да е пристигнала. Нито един от двама ни не бива да застава срещу Окото!

— Аз също, ако става въпрос. Защото знам, че ти знаеш нещо… Ще трябва да рискуваме, Знахар!

— Така е. Затова по-добре не Й събуждай подозренията.

— Предполагам, че отдавна те е забравила, Знахар! Ти си просто още един войник!