Глен Кук
Надвисналата сянка (35)

35.
Хвойноград — лоши вести

Бъркотията бе свършила. Беше драматична проява, но не чак толкова впечатляваща, колкото други, чийто наблюдател съм бил: Битката за Стълбата на Сълзите, боевете около Чара… Това беше просто живописно представление, по-разтърсващо за жителите на Хвойноград, отколкото за нас или за обитателите на Черния замък. Те не ни навредиха, а и загубите им възлизаха на общо трима от техните, с които се бихме пред портите. Огънят отвътре не нанесе истински щети. Или поне така ни съобщиха Покорените.

Мрачна, Шепота приземи килимчето си пред щаба ни и се намъкна вътре с окаян вид и смазана от умора, но инак невредима.

— Какво го предизвика? — попита тя.

Лейтенанта й обясни.

— Те започват да се страхуват — заключи Покорената. — Може би дори са отчаяни. Дали са се опитвали да ви изплашат, или да ви хванат в плен?

— Определено да ни хванат — заявих. — Удариха ни с нещо като заклинание за унес, преди да излязат да ни приберат…

Едноокия ме подкрепи с кимване.

— Защо не успяха да ви победят?

— Едноокия разруши заклинанието. Обърна го срещу тях, така че убихме трима.

— А! Нищо чудно, че бяха разстроени. И донесохте един от тях с вас, така ли?

— Мислех си, че ще ги разберем по-добре, ако разрежа един и видя как е направен.

Шепота извърши едно от умствените си бягства, свързвайки се с господарката на всички нас. Отърси се от транса.

— Добра идея. Но ние с Перото ще правим разрезите. Къде е трупът? Ще го занеса в Дуретил.

Посочих към тялото. Беше точно пред нея. Тя накара двамина от нашите да го занесат до килима й. Промърморих:

— Вече не ни се вярва и червеи за риба да наловим!

Шепота ме чу, но не направи коментар. Щом натоварихме тялото, тя каза на Лейтенанта:

— Започнете незабавно подготовката за обсада! Вдигнете насип, Хромия ще ви помага. Твърде вероятно е тварите на Властелина да се опитат да пробият или да вземат пленници, или и двете. Не им позволявайте. Дузина заловени биха им стигнали да отворят пътя и ще се озовете лице в лице с Властелина. А той няма да бъде мил с вас!

— Няма майтап! — Лейтенанта е по-корав и от най-коравите момчета, когато това го устройва. В подобни мигове дори Господарката не може да разклати нервите му. — Защо не излиташ, а? Върши си твоята работа и ме остави да се погрижа за моята!

Забележките му не улучиха подходящия момент, но му беше писнало от Покорените като цяло. Беше прекарал три месеца в поход заедно с Хромия, а той си беше въобразил, че им е командир, и здравата беше досадил и на Лейтенанта, и на Капитана. А може би това беше източникът на търкания между Отряда и Покорените? Капитана също си има граници на издръжливост, макар че е много по-дипломатичен от Лейтенанта. Просто пренебрегва заповедите, които не го устройват.

Излязох да погледам как обсаждат Черния замък. От Патъка пристигна цял поток работници, преметнали лопати през рамо и с грейнал в очите ужас. Нашите хора оставиха инструментите си и се заеха с надзираване и охранителна дейност. От време на време Черният замък се разбълбукваше, правейки вял опит да се намеси — като вулкан, който си мърмори под носа, след като е изразходвал енергията си. Местните от време на време се разбягваха и се налагаше да ги събират.

Изгубихме доста от доброто отношение, спечелено преди това.

Засраменият, но ядосан Лихвар дойде да ме търси. Мрачното му изражение се подчертаваше от следобедното слънце. Изтеглих се встрани и отидох да го посрещна.

— Каква е лошата новина?

— Проклетият Скубльо! Опита да се измъкне по време на бъркотията.

— Бъркотия ли?

— Градът полудя, когато Покорените започнаха да нападат замъка, а ние изгубихме следата на кръчмаря. По времето, когато Гоблин го откри, вече се беше качил на кораб, пътуващ за Порт Медовина. Опитах се да ги спра да не отплават, но не се подчиниха. Наредих да стрелят по тях, после грабнах лодка и ги последвах, но не успях да ги догоня…

След като наругах Лихваря и потиснах желанието си да го удуша, седнах да помисля.

— А какъв е неговият проблем, Лихва? От какво се боеше той?

— От всичко, Знахар, дори от собствената си сянка. Предполагам, преценил е, че се каним да го убием. Гоблин твърди, че имало и още нещо, но знаеш колко обича той усложнените неща!

— Като например?

— Ами, казва, че горкият бил искал да скъса напълно със стария Скубльо. Страхът от нас бил мотивацията, която му трябвала, за да се размърда…

— Да скъса напълно ли?

— Нали разбираш — да избяга от вината за всичко, което е извършил. А също и от преследванията на Инквизиторите. Вола знае, че той е участвал в нападението над Катакомбите, ще скочи отгоре му веднага щом се прибере тук.

Загледах се надолу към потъналия в сенки залив. Корабите продължаваха да напускат Хвойноград и пристанището изглеждаше оголено. Ако чужденците бягаха със същото темпо, щяхме да станем много непопулярни. Речното пристанище силно зависеше от търговията.

— Ти намери Брестака и му кажи. Добави, че според мен трябва да тръгнеш след Скубльо. Намери Кеглата и онези момчета и ги върни. Провери за Глезанка и Вола, след като тъй и тъй си се захванал…

Лихваря имаше вид на обречен човек, но не възрази. Вече бе събрал няколко издънки в сметката си. Раздялата от другарите беше евтина цена за изкуплението им.

— Добре — каза и побърза да изчезне.

А аз се върнах към настоящото занятие.

Проблемът с реда сам се разреши, след като войниците строиха местните в работни бригади. Хвърчеше пръст. Първо хубав дълбок ров, за да не могат съществата от замъка да се измъкват лесно-лесно, после палисада зад него…

Един от Покорените обикаляше във въздуха на голяма височина и следеше замъка.

От града започнаха да пристигат каруци, които носеха греди и баластра. Там долу други работни отряди разрушаваха сгради за материал. Макар че това бяха постройки, неподходящи за обитаване и отдавна надхвърлили времето за събаряне, в тях живееха хора, които нямаше да ни заобичат, задето разграждахме домовете им.

Едноокия и един сержант на име Треперливия поведоха голям работнически отряд към замъка откъм най-непроходимата част на склона, където започнаха да копаят шахта, предназначена да събори част от стената на постройката. Не сториха нищо да скрият целта си — нямаше и особен смисъл. Тварите, с които се сблъскахме, имаха силата да разпорят с нож всякакви преструвки.

Действителното отваряне на цепнатина в стената щеше да е трудна работа. Вероятно щеше да отнеме седмици, дори при помощта на Едноокия. На копачите щеше да им се наложи да прокопаят тунела през доста метри твърд камък.

Проектът беше един от няколкото подвеждащи хода, които започна Лейтенанта, макар че както планираше обсадата, лъжата от предишния ден на следващия можеше да стане основна цел на бойните действия. При условие че разчиташе на бездънната човешка сила на Хвойноград, можеше да изпробва всякакви варианти.

Усещах известна гордост, гледайки как се оформя обсадата. Прекарах много време с Отряда. Но никога не бяхме подемали толкова амбициозен проект, просто досега не разполагахме с нужните средства. Обикалях наоколо, докато открих Лейтенанта.

— Какъв е планът всъщност? — полюбопитствах.

Никой нищо не ми казваше.

— Просто да ги приковем, та да не могат да се измъкнат. После Покорените ще им наскачат като бълхи!

Изсумтях. Простичко и елементарно. Очаквах обаче положението да се усложни. Тварите вътре щяха да се бият. Подозирах, че Властелинът лежи неспокоен и замисля контраатака. Сигурно е ужасно да си жив погребан, неспособен да сториш нищо, освен да копнееш и да се надяваш на свои подчинени извън прекия ти контрол. Такова безсилие би ме съсипало за броени часове. Казах на Лейтенанта за бягството на Скубльо. Той не се развълнува особено. За него Кестенявия не беше от съществено значение. Той не знаеше за Гарвана и Глезанка.

Според него Гарвана беше дезертьор и момичето — негова лагерна последователка. Нищо специално. Исках обаче да научи за Скубльо, за да го спомене пред Капитана. Той може би щеше да поиска да предприеме и по-незабавни действия от тези, които предложих на Брестака.

Останах известно време при Лейтенанта — той наблюдаваше работните отряди, а аз следях върволицата каруци, които се катереха по хълма. С тях би трябвало да карат вечерята.

— Наистина ужасно ми писна от сухоежбина! — промърморих.

— Ще ти кажа какво да направиш, Знахар! Трябва да се ожениш и да се установиш някъде!

— Да бе! — отвърнах, по-саркастично, отколкото исках. — Веднага след теб.

— Не, сериозно! Точно това може да е подходящото място. Установи си практика, обслужвай богаташите. Например — семейството на Дука. После, когато приятелката ти се добере дотук, повдигни въпроса и всичко е готово…

В душата ми се забиха кинжали от лед и се завъртяха в раните. Изхриптях:

— Приятелка ли?!

Той се ухили:

— Ами да! Никой ли не ти каза? Тя идва за главното представление. Смята лично да го ръководи. Ще бъде големият ти шанс!

Моят голям шанс, а? Но за какво?

Много ясно, че говореше за Господарката. Бяха минали години, но момчетата още ми се надсмиваха за няколкото романтични есета, които написах, преди да Я срещна лично. Нашите винаги се подиграват с хората — все с неща, за които знаят, че ще им заседнат в гърлото. Просто част от играта. И част от братството…

Обзалагам се, че кучият му син е кътал новината, откакто за пръв път я е чул, очаквайки мига, в който да ме изненада. Господарката идва в Хвойноград…

Обмислих възможността наистина да дезертирам, докато още има един-два отплаващи кораба.