Глен Кук
Надвисналата сянка (34)

34.
Хвойноград — бягството

„Лилията“ потрепери няколко пъти.

Скубльо редеше халбите и се чудеше кои от клиентите му са от Черния отряд. Разтърсването го притесни. После над главите им се разнесе свистене, което постепенно отслабна, докато изчезваше в северна посока. Секунда по-късно земята отново потрепери, достатъчно силно да се раздрънчат съдовете. Той се втурна на улицата. Мъничка, коварна част от него продължи да следи клиентите, като се опитваше да определи кой следи него. Шансът му за бягство намаля значително след пристигането на Отряда — вече не знаеше кой кой е, а те всички го познаваха.

Изскочи на улицата точно когато откъм Оградата се разнесе повторно свистене. Погледна натам, накъдето сочеха протегнатите ръце на зяпачите. Свързани с въже двойка топки профучаха на север. Секунда по-късно целият Хвойноград се освети от разноцветно сияние.

— Черния замък! — викаха хората. — Удариха Черния замък!

Скубльо ясно го виждаше от мястото си, фасадата му беше изчезнала зад цветна завеса. Сърцето му се стегна от ужас. Не разбираше защо, нали беше в безопасност тук, долу. Или?…

Беше ли? Велики магьосници подкрепяха Отряда. Не биха оставили замъка да стори нищо… Могъщ удар с чук вдигна облак отломки по северния склон. Кестенявия не виждаше какво точно става, но предположи, че замъкът нанася удар по някого. Вероятно по онзи Знахар, който беше там и държеше постройката изолирана. Може би замъкът се опитваше да отвори пътя?

Ревът на тълпата незабавно насочи вниманието му към двете точки, които падаха от синевата. Огън обгърна замъка. Обсидианът промени формата си, гърчеше се, после отново се върна в нормалното си състояние. Летящите нападатели се зареяха и се обърнаха. Още чифт топки прелетяха наблизо, очевидно хвърляни от Дуретил. И ездачите на килимчета отново се снижиха. Скубльо знаеше кои са те и какво става, и остана ужасен. Около него Патъка, хванат неподготвен, направо полудя.

Той успя да запази достатъчно здрав разум, за да обмисли собственото си положение. Тук-там членовете на Черния отряд тичаха към бойните си постове. Сформираха се дружини. Бързаха. Двойки войници заемаха места, очевидно предвидени отпреди, когато беше вероятно възникването на бунтове и мародерства. Скубльо никъде не забелязваше човек, когото да припознае като някой от бавачките си.

Върна се обратно в „Лилията“, качи се на горния етаж, влетя в стаята си и порови в тайника. Напълни джобовете си със злато и сребро, поколеба се за амулета, но накрая го окачи на врата си и го пъхна под дрехите. Огледа за последно стаята, не видя друго, което би искал да вземе със себе си, и забърза обратно надолу. В общата зала нямаше никой друг, освен Нишадъра, която стоеше на вратата и гледаше зрелището на северния склон. Досега не я беше усещал толкова близка и спокойна.

— Нишадър…

— Кестеняв! Време ли е?

— Да. Оставям двадесет ливи в кутията. Ще се оправиш добре, стига войниците да продължат да идват тук.

— Това там горе ли става?

— Натам е прицелено. Вероятно ще стане и още по-лошо. Те са тук, за да разрушат замъка. Ако успеят…

— А ти къде отиваш?

— Не знам — и наистина, съвсем честно, нямаше представа, — но и не бих ти казал, ако знаех. Те ще научат от теб!

— Кога ще се върнеш?

— Може би никога. Със сигурност не и преди те да се изтеглят!

Съмняваше се обаче Отрядът да го стори. Или, ако се махнеха, щеше да ги смени някой друг. Господарката не му се струваше хищник, който току-тъй се отказва от плячката си. Целуна Нишадъра по бузата.

— Внимавай! И не лишавай от нищо себе си или децата. Ако Лиза се появи, кажи й, че е уволнена. Ако цъфне Калкана, предай му, че му прощавам!

Скубльо тръгна към задната врата. Светкавиците и глъчката на склона продължаваха. Веднъж се разнесе вой, който летеше към Дуретил, но се взриви някъде над Оградата. Кестенявия сведе глава, вдигна яката си и забърза по задните улички към брега.

Само два пъти срещна патрули. И в двата не участваха хора, които го познаваха. Първите не му обърнаха внимание. Ефрейторът начело на втория му каза да си разкара задника от улицата и продължи нататък.

От Пристанищната улица Скубльо отново мерна Черния замък, насечен от мачтите и такелажа на безбройните кораби. Като че ли битката постепенно отслабваше. От крепостта се издигаше гъст, черен дим — мазна колона, наклонена на няколко градуса, струеше над триста метра височина и се разтваряше в тъмен облак. На склона под замъка се виждаха искрици и гъмжило, досущ като рояк бързащи занякъде мравки. Той предположи, че Отрядът тича да влезе в битка.

На пристанището кипеше трескав труд. Каналът беше задръстен от поне дузина кораба, които искаха да излязат. Всеки втори чуждестранен съд се приготвяше за отплаване, а самата река изглеждаше странно бурна и развълнувана.

Скубльо изпробва три кораба, преди да открие такъв, на който парите да говорят достатъчно силно, че да бъдат чути. Плати десет ливи на разбойнически преследвач и си намери място, откъдето да не го видят от брега. При все това, докато екипажът откачаше въжетата, мъжът на име Лихваря пристигна бежешком на кея заедно с ескадрон войници, които още отдалеч се разкрещяха на собственика на кораба да задържи отплаването.

Собственикът ги възнагради с неприличен жест, спомена им едно-две места, където да идат, й пусна кораба надолу по течението. Имаше твърде малко теглачи за многобройните отплаващи съдове.

За неподчинението си шкиперът получи стрела в гърлото. Изумените моряци и офицери стояха смразени и със зинали усти. Стрелите полетяха над борда и убиха повече от дузина души, включително помощник-капитана и кормчията. Скубльо се сгуши в тайника си, обладан от страх, по-дълбок от всеки, изпитван досега.

И преди знаеше, че хората от Отряда са корави мъже, които не си играят. Но досега не беше осъзнавал точно колко корави са и колко настоятелни могат да бъдат. На тяхно място хората на Дука просто щяха да вдигнат отчаяно ръце и да се отдалечат с проклятия на уста. Нямаше да изпотрепят и мухите около кея…

Стрелите продължаваха да се сипят, макар и по-нарядко, докато корабът не излезе от обсега им.

Едва тогава Скубльо надникна навън и проследи как градът полека се смалява. О, бавно отплуваше назад… За негова изненада никой от моряците не му се сърдеше. Вярно, изглеждаха ядосани, но не бяха направили връзката между нападението и прибрания в последния момент пътник.

В безопасност съм, помисли си Кестенявия, ободрен. Това усещане продължи, докато не се запита накъде са тръгнали и какво ще прави, щом веднъж се добере дотам.

Един моряк се провикна:

— Сър, те са тръгнали след нас с лодка!

Сърцето на Скубльо пропадна направо в петите му. Огледа се и видя да потегля малко корабче, което се опитваше да вдигне платна. На палубата се суетяха мъже в униформите на Черния отряд, раздаваха удари и подканваха моряците.

Той се скри отново. След сполетялото тези мъже клане нямаше съмнение, че екипажът ще го предаде, вместо повече да страда. Ако осъзнаеха, че именно него иска Лихваря.

Как беше надушил следата му този негодник?

С магия. Естествено — нямаше друг начин.

Дали това означаваше, че могат да го открият навсякъде?