Глен Кук
Надвисналата сянка (30)

30.
Хвойноград — още проблеми

Мускуса изникна от нощта.

— Хей! Знахар! Имаме си клиент!

Свих ветрилото карти в ръката си, но не ги хвърлих. Беше ми дотегнало от фалшиви тревоги, а и Мускуса изглеждаше някак смутен. Имаше нещо нередно. Изръмжах:

— И къде е клиентът ни? Я да чуем цялата истина!

— Ще успеят да влязат вътре.

— Те?

— Мъж и жена. Не ги сметнахме за подозрителни, докато не минаха покрай последната къща и не продължиха нагоре. Беше прекалено късно да ги спираме там…

Ударих по масата.

Криво ми беше, че на сутринта пак аз ще изляза виновен. Шепота и без друго се беше отегчила от мен и това можеше да й послужи за извинение да ме прати в Катакомбите за вечни времена. Покорените не се славеха с търпението си.

— Да вървим! — казах с най-спокойния глас, който успях да възпроизведа, докато прогарях дупка в Мускуса.

Той се погрижи да остане извън обсега ми. Знаеше, че не съм доволен, че заради него съм загазил с Покорената. Не му се искаше да ми дава възможност да докопам с ръце врата му.

— Смятам да прережа едно-две гърла, ако операцията отново се прецака! — заявих.

Грабнахме оръжията си и изтичахме в нощта.

Бяхме си подбрали местенце, на двеста метра под портите на замъка, в един храсталак. Разположих хората ни в позиция, точно когато отвътре се разнесоха писъци.

— Звучи ужасно! — сподели един от нашите.

— Млъквай! — отрязах.

По гърба ми пълзяха ледени раци. Наистина звучеше ужасно. Продължаваше и продължаваше… Най-сетне чух приглушено подрънкване на хамути и скърцане на зле смазани колела. След това се разнесоха гласовете на разговарящи тихо хора.

Изскочихме от храста. Един от нашите откри фенера си.

— Проклет да съм! — възкликнах. — Това е съдържателят!

Мъжът се прегърби. Жената ни зяпна с ококорени очи. После скочи от каруцата и хукна.

— Хвани я, Мускус! И небесата да ти помагат, ако я изтървеш. Дърдавец, смъкни това копеле долу. Разноглед, откарай каруцата до къщата. Останалите ще минем напряко!

Мъжът на име Скубльо не се съпротивляваше, тъй че пратих още хора да помогнат на Мускуса. Двамата с жената шумно се промъкваха през храстите. Тя тичаше към малка урва, където щеше сама да се вкара в задънена улица.

Заведохме Скубльо до старата къща. Щом се озова на светло, изгуби съвсем духа си и повехна още повече. Нищо не казваше. Повечето пленници все някак се противяха на ареста, пък ако ще и с отричане на причините. Скубльо имаше вид на човек, който смята, че най-лошото дори е закъсняло да се стовари на главата му.

— Сядай! — наредих и му посочих стол до масата, където играехме карти. Взех си друг, обърнах го и се настаних с лакти на облегалката и с опряна на дланите брадичка.

— Хванахме те, Скубльо! Да имаш нещо да кажеш?

Той просто съзерцаваше плота на масата — човек, изгубил всякаква надежда.

— Че има ли какво да се казва?

— О, мисля, че има страшно много! Със сигурност сме ти пъхнали врата в примката, но още си живичък. И като едното нищо може да отървеш въжето.

Очите му се разшириха леко, после пак се изпразниха. Не ми повярва.

— Не съм Инквизитор, Скубльо!

Сега вече видях искрица живот в погледа му.

— Истината ти казвам. Следвах Вола, понеже той познаваше Патъка. Работата ми няма много общо с неговата. Вярваш или не, съвсем не ме е грижа за нападението над Катакомбите. Интересува ме Черният замък, понеже той е ужасна заплаха за всички, но много повече ме интересуваш ти. Заради един човек на име Гарвана!

— Един от хората ти те нарече Знахаря. Гарвана беше ужасен до смърт от човек със същото име. Видял го в нощта, когато хората на Дука хванаха някои от приятелите му.

Така значи. Видял е нападението. Проклятие, а уж внимавам!

— Е, аз съм същия Знахар. И искам да знам всичко, което си научил за Гарвана и Глезанка. И всичко за всички други, които може да знаят по нещо!

По лицето му премина сянка на предизвикателна гордост.

— Сума хора те търсят, Скубльо! Вола не е единствен. Моята господарка също те търси, а това значи, че си имаш много по-сериозен проблем! Никак няма да ти хареса… А Тя ще те хване, ако не си изиграеш правилно картите!

По-скоро бих го дал на Вола. Той поне не се интересуваше от проблемите ни с Покорените. Само че не беше в града.

— Остава също и Аса. Искам да науча всичко, което не си ми казал за него! Коя е курвата?

Чувах жената да ругае в далечината — държеше се така, сякаш Мускуса и момчетата се опитват да я изнасилят. Невъзможно, много ясно. Нямаше да им стигне кураж, след като веднъж се бяха издънили днес.

— Сервитьорката ми. Тя… — и цялата история се изля наведнъж.

Щом беше започнал, нямаше начин човек да го спре. Междувременно ми хрумна идея как да се измъкнем от притеснителната ситуация.

— Затворете му устата!

Един от хората ни затисна устата на Скубльо с ръка.

— Ето какво ще направим, господинчо! Приемам, че ти се иска да излезеш от това жив…

Той изчака.

— Хората, за които работя, ще знаят, че тази нощ е доставено тяло, и очакват да хвана онзи, който го е сторил. Така че трябва да им дам някого. Може да си ти, може да е момичето, може да сте и двамата. Знаеш някои неща, които не искам Покорената да открие. Един от начините да избегна усложненията е, като те предам умрял. Може и наистина да го направя, ако се наложи! Другият вариант е ти да излъжеш заради мен. Нека кучката види, че си труп. Ясен ли съм?

Разтреперан, той отвърна:

— Така мисля!

— Искам да знам всичко.

— Момичето…

Вдигнах ръка и се заслушах. Шумът приближаваше.

— Тя няма да се върне от срещата си с Покорената. Няма причина да не те пуснем на свобода веднага щом приключим с разпита.

Не ми повярва. Беше извършил престъпления, които според него заслужаваха най-тежкото наказание. И той го очакваше.

— Ние сме Черният отряд, Скубльо. Хвойноград ще трябва да ни опознае — даже прекалено добре — и то съвсем скоро. Имай предвид, че държим на обещанията си. Но това не е най-важното за теб. Точно сега искаш да останеш жив и да се измъкнеш. Ще е най-добре да се престориш на умрял — и го изиграй по-добре от всички други представления, които си играл в живота си!

— Добре!

— Закарайте го до огнището и го обработете, че да изглежда все едно го е отнесъл яко!

Нашите хора знаеха какво да правят. Малко отъркаляха Скубльо насам-натам, без наистина да го нараняват. Разхвърлях едно-друго, за да изглежда, все едно е имало бой, и свърших тъкмо навреме.

Момичето влетя странешком през вратата, изстреляна от юмрука на Мускуса. Изглеждаше ужасно. Също и преследвача й, а и онези, които пратих на помощ.

— Дива котка е, а?

Мускуса се опита да се ухили. От ъгълчето на устата му течеше кръв.

— Ами, и саката котка не е, Знахар! — и ритна момичето в свивките на коленете. — Какво стана с оня тип?

— Малко се поразбесня. Усмирих го с ножа си.

— Ясно!

Втренчихме се в момичето. Тя отвърна на погледа ни. Беше се укротила. През няколко секунди хвърляше поглед към Скубльо и всеки път изглеждаше все по-примирена.

— Хм, хм… Загазила си с двата крака, сладурче!

Тя ни изпя лъжлива история, каквато бих очаквал от Кестенявия. Не й обърнахме внимание, вече знаехме каква е истината. Мускуса разчисти, после й върза ръцете и краката. Настани я на един стол, но преди това се уверих, че няма да е с лице към Скубльо. Бедното копеле все пак трябваше да диша.

Седнах срещу момичето и започнах да я разпитвам. Според Кестенявия той й беше разказал почти всичко. Исках да знам дали е научила за Гарвана подробност, която може да издаде нас или него.

Не успях да открия.

Страховит бурен порив връхлетя къщата. Разнесе се рев като от преминаващо торнадо и трясък на гръмотевица. Масльо пръв го каза:

— Мамка му! Покорен!

Вратата се издъни навътре. Надигнах се, със свити на възел вътрешности и сърце, прескачащо в гърлото. Влезе Перото, с вид на някой, който тъкмо е минал през горяща сграда. От овъглените й одежди се вдигаше дим.

— Какво е станало? — подпитах я.

— Замъкът. Минах прекалено близо и за малко да ме свалят от небето. Какво сте ми приготвили?

Разказах й историята си набързо, без да пропусна, че доставчиците все пак са успели да вкарат един труп в замъка. Посочих Скубльо.

— Мъртъв, опитваше се да се съпротивлява при разпита. Но тази тук е здрава! — и погледнах момичето.

Перото се приближи до нея. Беше понесла наистина сериозен удар. Не чувствах аурата й на велико могъщество — ледена и зловеща — каквато човек обикновено изпитва в присъствието на Покорен. А и тя не долови все още пулсиращия в Кестенявия Скубльо живот.

— Толкова млада… — и вдигна брадичката на момичето. — О, какви очи! Огън и стомана! Господарката страшно ще я хареса!

— Да продължаваме ли наблюдението? — попитах, приемайки, че тя ще отведе затворничката ни.

— Разбира се! Може да има и други! — Перото се обърна към мен. — И повече никой да не минава оттук! Границата е прекалено тясна. Шепота ще прости за последния, но следващият ти подписва смъртната присъда!

— Да, госпожо! Само че е много трудно да действаме, без да привлечем вниманието на местните! Не може просто да блокираме пътя и…

— Защо не?

Обясних й. Беше изучавала Черния замък и познаваше добре местността.

— Прав си. За момента е така, но вашият Отряд скоро ще пристигне. Тогава няма да има нужда от секретност.

— Така е, госпожо!

Перото хвана момичето за ръката и каза простичко:

— Ела!

Останах изумен колко смирено нашата адска котка последва Покорената.

Излязох навън и проследих как износеният килим на Перото се издига и се понася към Дуретил. С излитането му се разнесе един-единствен отчаян писък.

Когато се обърнах да вляза в къщата, Скубльо стоеше на прага. Исках да го ударя заради номера му, но се овладях.

— Коя беше тази? — попита той. — Ъъ, какво беше?

— Перото. Една от Покорените и една от началниците ми.

— Магьосница?

— От най-великите. Иди седни и да поговорим. Трябва да разбера точно колко знае това момиче за Гарвана и Глезанка!

Интензивният разпит ме убеди, че Лиза не е научила достатъчно, за да събуди подозренията на Шепота. Освен ако Покорената не свържеше името с човека, който беше помогнал да я заловим преди години.

Продължих да разбивам Скубльо чак до ранни зори. На практика сам ме молеше да разкаже и най-дребните мръсни подробности. Изпитваше голяма нужда да си признае. През следващите дни, докато се промъквах из Патъка, той разкри всичко, което съм описал по-горе с него като главно действащо лице. Не съм срещал други хора, които толкова да са ме отвращавали. Вярно, имало е и по-гадни. Дори серийни убийци. И на по-ужасни злодеи сме попадали с дружината. Но самосъжалението и страхът на Скубльо го принизяваха под тези категории и до по-трогателно в същността си ниво. Бедният дръвник. Роден беше, за да го използват!

И все пак… В Кестенявия Скубльо се таеше поне една благородна искрица, чиито следи забелязвах във връзката му с неговата майка, Гарвана, Аса, Лиза, Нишадъра и Глезанка. Той решително не си го признаваше, макар да бе забелязал зародиша на добродетели в душата си. Имаше скрит стремеж към благотворителност и благородство. Именно постепенното разрастване на тази искра и евентуалното й влияние върху Черния отряд е онова, което ме задължава да запиша всички по-ранни отвратителни подробности около този ужасен дребосък.

Сутринта след залавянето му отидохме до града с каруцата на Скубльо и му позволих да отвори „Желязната лилия“ както обикновено. После докарах Брестака и Гоблин за съвещание. Скубльо съвсем изгуби свяст, когато откри, че се познаваме един друг. Само с чист късмет не го бяхме спипали по-рано. Бедният той! Разпитът така и не престана. Бедните ние! Не смогваше да ни каже всичко, от което се интересувахме.

— Какво ще стане с бащата на момичето? — попита Брестака.

— Ако има писмо, трябва да го вземем — отвърнах. — Не може да оставим някой да ни създава още проблеми. Гоблин, ти се погрижи за татенцето! Ако заподозре нещо, нека да получи сърдечен удар!

Гоблин кимна кисело. Попита Скубльо за адреса и излезе. Върна се след половин час.

— Голяма трагедия! Никакво писмо нямаше — тя е блъфирала. Но знаеше прекалено много и щеше да го издаде при разпит. Тази работа започва да ми омръзва. Ловът на Бунтовници беше по-чист — поне ти е ясно кой кой е и къде е твоето място.

— Най-добре е да се върна на хълма. Покорените може да научат, че съм слязъл долу… Брестак, непременно сложи човек да наглежда Скубльо!

— Добре. Лихваря отсега се пренася тук и когато този клоун ходи по нужда, ще му държи пишката! — Гоблин изглеждаше замислен и дистанциран. — Гарвана си купил кораб. Представете си само! Какво според вас смята да прави?

— Според мен е хукнал право към открито море — отвърнах. — Чух, че имало острови, доста надалеч. Възможно е и към друг континент да е тръгнал. Там човек може добре да се скрие…

Върнах се на хълма и си прахосвах времето цели два дни, като изключим моментите, в които се изплъзвах от наблюдение и отивах да измъквам каквото мога от Скубльо. Не стана и едно проклето събитие. Никой друг не се опита да прави „доставки“ в Черния замък. Предполагам, Скубльо е бил единственият глупак в бизнеса с тела.

От време на време поглеждах онези мрачни черни зъбци по крепостната стена и се чудех. Бяха посмели да нападнат Перото, значи някой горе знаеше, че Покорените означават проблеми. Колко време щеше да мине, преди да открият, че са ги завардили и да предприемат нещо, с което да раздвижат притока на прясно месо?