Глен Кук
Надвисналата сянка (23)

23.
Хвойноград — разпит

Нямаше повече проблеми с изнудвачи. Някой очевидно беше казал на Магистрата, че той е убил Калкана. Магистратът не повярва — или не го интересуваше.

После се появи помощникът на Вола. Скубльо за малко да изтърве ценна съдина. Беше се почувствал в безопасност поне в това отношение. Единствените, които знаеха подробности по нападението над Катакомбите, вече се намираха далеч оттук. Успя да дръпне юздите и на нервите си, и на чувството за вина, преди да се приближи до масата на посетителя.

— С какво мога да ви бъда полезен, преподобни?

— Донеси ми храна и най-доброто си вино, кръчмарю!

Скубльо вдигна вежди:

— Господине?

— Ще си платя. Никой в Патъка не може да си позволи да раздава безплатна храна!

— Вярно е, господине, вярно е!

Когато Кестенявия се върна с виното, Инквизиторът отбеляза:

— Ти очевидно се справяш добре, кръчмарю!

Скубльо изсумтя.

— Живеем на ръба, преподобни — на ръба на нищото. Една лоша седмица ще ме съсипе. Всяка зима изкарвам, като взимам заеми от един лихвар, за да платя на друг. Лятото обаче е добре. Наскоро си намерих партньор, успях да оправя едно-друго. Така заведението стана по-привлекателно. Но вероятно е последният ми предсмъртен дъх, преди да го загубя… — и се постара да изглежда възможно най-отчаян.

Инквизиторът кимна:

— Остави бутилката. Нека и Службата допринесе за преуспяването ти!

— Няма да искам надценка, преподобни!

— И защо да постъпваш глупаво? Пиши ми сметка като за обикновен клиент!

Наум Скубльо вече беше сложил двайсет процента над обичайното. Радваше се, че се отърва от бутилката — след Гарвана му бяха останали няколко, напълно безполезни в тази част на квартала.

Когато донесе и храната, Инквизиторът предложи:

— Вземи си халба и ела да поседнеш при мен!

Нервите на Скубльо се опънаха като тетива на лък. Нещо не беше наред. Бяха го спипали!

— Както желаете, преподобни!

Той се замъкна и взе собствената си халба, която беше прашасала. Не пиеше особено много напоследък от страх да не му се развърже езикът.

— Сядай. И си обърши потта от лицето! Нищо лошо не си направил. Или си? Дори не знам как се казваш…

— Скубльо, преподобни. Кестенявия Скубльо. „Желязната лилия“ принадлежи на семейството ми от три поколения насам.

— Забележително. Заведение с традиции. Традицията запада напоследък, а?

— Както кажете, преподобни.

— Предполагам, че репутацията ми крачи пред мен. Защо не се успокоиш?

— С какво мога да ви помогна, преподобни?

— Търся един човек на име Аса. Чух, че ти бил редовен посетител…

— Тъй си беше, господине — призна Скубльо. — Добре го познавах — мързелив пройдоха. Мразеше честната работа и никога не му се свъртаха пари в джобовете. Но ми беше приятел, по свой собствен начин, пък и щедър посвоему. Пусках го да спи на пода в общата зала през зимата, защото и в най-трудните за мен времена винаги успяваше да донесе дърва за огъня.

Инквизиторът кимна. Скубльо реши да му каже по-голямата част от истината. Не можеше да навреди на Аса, който и без друго вече се намираше далеч от алчните ръце на Попечителите.

— Знаеш ли откъде е събирал дървата?

Скубльо се престори, че искрено се притеснява.

— Събираше ги в Оградата, преподобни. Много спорих със себе си дали да ги използвам. Не е незаконно, но ми се струваше малко осъдително — като светотатство.

Инквизиторът кимна и се усмихна.

— Не си направил нищо лошо, Кестеняв Скубльо! Службата не е против разчистването на непотребни съчки. Пък Оградата и без друго е прекалено обрасла…

— И защо тогава ще търсите Аса?

— Подочух, че работел за човек на име Крейг.

— Донякъде — и за известно време. Сметна се за цар на Патъка, когато Крейг го взе при себе си. Перчеше се и се фукаше. Но не продължи дълго.

— Така чух и аз. Интересува ме обаче кога са се разделили.

— Господине?

— Крейг и някои от приятелите му изчезнали. Също и Аса, горе-долу по това време. На всичкото отгоре изчезнали скоро след като някой влязъл в Катакомбите и обрал няколко хиляди преходни урни.

Скубльо се постара да изглежда наистина уплашен.

— Крейг и Аса ли са го сторили?

— Възможно е. Този Аса започнал да харчи стари монети, след като се заел с разчистването на Оградата. Според разследването ни дори най-големите му постижения са били жалки. Смятаме, че е обирал по няколко урни всеки път, когато е ходил за дърва. Крейг може би е научил за това и е решил да обере каймака. Раздялата им вероятно е станала по този повод. Ако приемем, че Аса има съвест, разбира се!

— Вероятно, господине. Доколкото знам обаче, причината беше един мой гост. Човек на име Гарвана, когото Крейг искаше да убие. Нае Аса да шпионира за него, той лично ми го каза. Накрая лихварят реши, че не става за тази работа, защото не я вършеше както трябва. Но няма значение, той нищо не можеше да свърши както трябва. Само че това не пречи на предположението ви. Аса може и да ме е лъгал. Сигурно ме е лъгал. Доста лъжеше!

— А каква беше връзката между Аса и Гарвана?

— Нямаше такава.

— Къде е Гарвана сега?

— Напусна Хвойноград, скоро след като ледът в залива се разчупи.

Инквизиторът изглеждаше едновременно стреснат и доволен.

— А какво стана с Крейг?

— Никой не знае, преподобни! Това е една от големите загадки на Патъка. Предишния ден беше тук — на следващия го нямаше. Носят се всякакви слухове.

— Дали и той не е напуснал Хвойноград, а?

— Може и да е. Някои хора така смятат. Във всеки случай на никого не е казал. Онези, които работеха за него, също не знаят нищичко, господине!

— Или само така твърдят. Дали е възможно да е събрал достатъчно от Катакомбите, че да си струва да напусне Хвойноград?

Скубльо се озадачи от този въпрос. Струваше му се измамен.

— Аз не… Не разбирам какво питате, господине!

— Хм. Скубльо, посегнато е на хиляди мъртъвци. Повечето са положени там по времето, когато богаташите са били много щедри. Подозираме, че е взимано дори и злато!

Скубльо се стресна. Не беше виждал никакво злато. Този тук лъжеше. Защо? Капани ли му слагаше?

— Била е голяма кражба. Мащабна. Много бихме искали да зададем на Аса някои въпроси…

— Чудесно ви разбирам! — Кестенявия прехапа устна. Мислеше здравата. — Господине, не мога да ви кажа какво е станало с Крейг. Но смятам, че Аса се качи на кораб за юга… — и се впусна в сложни обяснения как дребосъкът дошъл при него след раздялата с Крейг и помолил да го скрие. Един ден — излязъл и се върнал тежко ранен, така че го крили на горния етаж известно време, а после изчезнал. Скубльо се закле, че го е виждал само от разстояние на кейовете, в деня, когато първите кораби отплавали на Юг. — Така и не приближих да си поговорим, но ми се струваше, че е тръгнал нанякъде. Носеше няколко вързопа.

— Спомняш ли си за кой кораб става дума?

— Господине?

— На кой кораб се е качил?

— Е, не го видях да се качва на кораб, господине. Просто тъй предположих. Може и още да се навърта наоколо. Но ми се струва, че щеше да се обади, ако беше тука! Винаги идва при мен, когато загази. Предполагам, че сега е загазил, а?

— Може и да е. Доказателствата не са пълни. Но лично аз съм убеден, че е участвал в нападението. Не си видял и Крейг на дока, а?

— Не, господине. Но имаше тълпа. Всички винаги слизат да видят отплаването на първите кораби. То е като празник…

Дали Инквизиторът се хващаше на лъжата? Проклятие. Трябваше. Един инквизитор не е човек, когото можеш да разкараш от гърба си, като го продадеш в Черния замък.

Гостът уморено поклати глава:

— Боях се, че ще ми разкажеш подобна история. Проклятие! Не ми оставяш избор!

Сърцето на Скубльо подскочи в гърлото. В главата му нахлуха налудничави идеи. Да удари Инквизитора, да сграбчи кутията с пари и да избяга например…

— Мразя да пътувам, Скубльо! Но изглежда, че един от нас с Вола ще трябва да тръгне след тези хора. И знаеш ли кой ще получи задачата?

Облекчение заля Скубльо.

— Да тръгнете след тях ли, преподобни? Но там местните закони не признават правата на Службата…

— Няма да е лесно, нали? Варварите просто не ни разбират… — гостът си наля малко вино и известно време просто позяпа в халбата. Накрая допълни: — Благодаря ти, Кестеняв Скубльо. Беше ми от голяма помощ!

Скубльо се надяваше, че с тези думи го освобождава. Надигна се.

— Нещо друго, преподобни?

— Пожелай ми късмет!

— Разбира се, господине. Ще се помоля за успеха на мисията ви още тази вечер!

Инквизиторът кимна.

— Благодаря! — и продължи да се взира във виното си.

Остави чудесен бакшиш. Но Скубльо се чувстваше потиснат, когато го прибра. Инквизиторите имаха репутацията на упорити хора. Ами ако успееха да догонят Аса?