Глен Кук
Надвисналата сянка (21)

21.
Хвойноград

Гарвана потегли на път веднага щом отвориха външния канал. Скубльо отиде да се сбогува и едва тогава откри естеството на „корабоплаването“, в което твърдеше, че влага парите си клиентът му. Беше построил и екипирал кораб. Цял нов — новеничък кораб, най-големият, който Кестенявия бе виждал.

— Нищо чудно, че му трябваше истинско съкровище… — промърмори под нос. Колко ли тела бяха необходими, за да се построи това чудо?

Прибра се в „Лилията“ замаян. Наля си малко вино и поседя, втренчен в нищото.

— Този Гарван е човек с размах — промърмори. — Радвам се обаче, че го няма. Също и Аса. Може би нещата ще се върнат към нормалното…

Скубльо си купи къща близо до Оградата. Там настани майка си, заедно с персонал от трима души. Беше голямо облекчение да не среща непрестанно злия й, сляп поглед. Всекидневно в „Лилията“ идваха строители. Пречеха на бизнеса, но въпреки това той си остана добър. Заливът кипеше. Имаше работа за всички, които я искаха.

Скубльо така и не успя да се справи с внезапното си забогатяване. Угаждаше на всеки импулс, който бе познал през бедността си. Купи си скъпи дрехи, които не смееше да носи. Ходеше на места, където наминаваха само богаташите. И си плащаше за вниманието на красиви жени.

А жените струваха много, когато се преструваш на човек от кварталите нагоре по хълма.

Един ден Скубльо отиде до тайната си кутия и я намери празна. Всички пари са изчезнали?! Къде? Подобренията на „Лилията“ не бяха завършени. Дължеше на строителите. Дължеше на хората, които се грижеха за майка му. Проклятие! Пак ли беше там, откъдето започна?

Надали. Имаше си печалбите.

Покатери се на горния етаж, изтича при работната си „каса“, отвори я и въздъхна с облекчение. Беше държал харчовете си далеч от нея.

Но нещо не беше наред. В кутията нямаше достатъчно пари…

— Хей, Калкан!

Братовчед му го погледна, преглътна и хукна към вратата. Озадачен, Скубльо забърза след него и видя Калкана да изчезва по задната уличка. Едва тогава осъзна каква е истината.

— Проклет да си! — изкрещя. — Проклет да си, мръсен крадец такъв!

Прибра се вътре и се опита да пресметне колко му е останало.

Час по-късно каза на строителите да се разкарат. Остави новото си момиче — Лиза — в кръчмата и тръгна да обикаля снабдителите си.

Калкана го беше подредил добре. Беше купувал на кредит и прибирал парите за сметките. Покрай другото Скубльо покриваше дълговете си, но с намаляването на запасите си започна да се притеснява все повече и повече. Когато му останаха само няколко медни монети, се върна в „Лилията“ и се захвана да прегледа с какви стоки разполага.

Е, поне Калкана не беше присвоявал закупеното на кредит. Кръчмата бе добре запасена. Само че какво можеше да стори за майка си?

Къщата беше изплатена — голям плюс при сегашното положение. Но старицата се нуждаеше от прислугата си — сама не би могла да се справи с живота. А той не знаеше как да покрива надниците на тримата гледачи. Не я искаше и обратно в „Лилията“. Е, можеше да продаде всички онези дрехи. Беше похарчил цяло състояние за тях, а дори не можеше да ги носи. Направи някои сметки — да, продавайки дрехите, щеше да издържа майка си до следващото лято.

Никакви парцали повече. И никакви жени. Никакви подобрения в „Лилията“… А може би Калкана не беше похарчил всичко?

Не представляваше голяма трудност да издири братовчед си. Той се върна при семейството си само след два дни, прекарани в нелегалност. Явно смяташе, че Скубльо е преживял загубата си. Не знаеше, че си има работа с новия Кестеняв.

 

 

Скубльо нахлу в мъничкия едностаен апартамент на братовчед си и срита вратата.

— Калкан!

Калкана изпищя. Децата, съпругата и майка му хорово се разкрещяха въпросително. Скубльо не им обърна внимание.

— Калкан, искам си ги обратно. Всяка проклета монетка!

Съпругата на Калкана се изправи на пътя му:

— Успокой се, Кестеняв! Какъв е проблемът?

— Калкан! — братовчед му се свря в ъгъла. — Махни се от пътя ми, Нишадър! Той ми е отмъкнал близо сто ливи! — Скубльо го сграбчи и го извлече към вратата. — Искам си ги!

— Скубльо…

Кестенявия го срита. Калкана отстъпи назад, препъна се и падна по стълбите. Съдържателят се втурна след него и го метна още един етаж надолу.

— Скубльо, моля те…

— Къде са парите, Калкан? Парите си искам!

— Не са в мен, Скубльо! Похарчих ги! Честно. Купих дрехи на децата. Трябваше и да ядем. Не можах да се спра, Скубльо. Ти имаше толкова много… Рода си ми, Скубльо! Трябва да ми помагаш!

Скубльо го избута на улицата, срита го в слабините, издърпа го да се изправи и започна да му удря шамари.

— Къде са, Калкан? Не може да си изхарчил толкова пари. По дяволите, децата ти носят парцали! Платих ти достатъчно, че да сдържиш крадливите си пръсти! Защото сме рода. Искам парите, които ми открадна!

Както беснееше, Скубльо влачеше братовчед си към „Лилията“.

Калкана стенеше и хленчеше, отказвайки да издаде истината. Кестенявия предположи, че е ограбен с около петдесет ливи, достатъчно да бъде завършен ремонтът на „Лилията“, а това не беше джебчийство на дребно. Сипеше ударите като гневен дъжд.

Избута Калкана зад „Лилията“, далеч от любопитните погледи.

— Сега ставам лош, Калкан!

— Скубльо, моля те…

— Ти открадна от мен и ме лъжеш на всичкото отгоре. Мога да ти простя, ако си го правил заради семейството си, но това не е вярно. Така че ми кажи! Или ми ги върни! — и здравата блъсна Калкана.

Болката в ръцете — от побоя над братовчед му — укроти гнева му. Но пък точно тогава нещастният крадец се пречупи.

— Изгубих на хазарт. Знаеш, че съм глупак! Бях толкова сигурен, че ще спечеля! Те ми устроиха капан. Накараха ме да мисля, че ще ударя голямата печалба, после ме набутаха в дълбокото и единственият начин беше да открадна. Те щяха да ме убият! Взех на заем от Гилбърт, след като му казах колко добре се оправяш…

— Загубил си? На хазарт? И си вземал от Гилбърт? — промърмори невярващо Скубльо. Гилбърт се беше настанил на територията на Крейг. Беше по-лош и от предшественика си. — И как можа да направиш такава глупост?

Гневът го облада отново и той грабна една дъска от купчината с отпадъци, останали след ремонта. Удари здравата Калкана. И още веднъж. Братовчед му падна и престана да се брани от ударите.

Скубльо застина, внезапно възвърнал здравия си разум. Калкана не мърдаше.

— Калкан? Калкан! Хей, Калкан! Кажи нещо!

Мъжът в краката му не отговори.

Кестенявия усети как стомахът му се връзва на възел. Хвърли дъската върху купчината.

— Трябва да го вкарам вътре, преди някой да го забележи! — той сграбчи рамото на братовчед си. — Хайде, Калкан! Няма да те бия повече!

Калкана не помръдна.

— О, мамка му! — промърмори Скубльо. — Убих го!

Това го пречупи. А сега какво? В Патъка нямаше особена справедливост, но правосъдието беше бързо и сурово. Със сигурност щяха да го обесят!

Огледа се трескаво в търсене на свидетели. Не видя никого. В главата му се стрелкаха хиляди мисли. Имаше начин да се измъкне. Няма тяло — няма доказателство за убийство. Но никога преди не се бе качвал сам на хълма. Забързано издърпа Калкана до купчината отпадъци и го покри. Нуждаеше се от амулета, за да отиде в Черния замък. Къде ли беше? Хвърли се към „Лилията“, изкачи на един дъх стълбите, намери амулета и го огледа. Определено бяха преплетени змии. Майсторски изработени, с много подробности. Мънички скъпоценни камъни заместваха очите на змиите. Блестяха зловещо на следобедното слънце.

Той пъхна амулета в джоба си.

— Скубльо, вземи се в ръце! Паникьосаш ли се, мъртъв си!

Колко време имаше, докато Нишадъра извика полиция? Със сигурност — поне няколко дни. Предостатъчно за целта.

Гарвана му беше оставил впряга и каруцата си. Не си и помисли да продължи да плаща за конюшнята. Ако собственикът ги беше продал, значи бе загазил…

Прочисти всичките си кутии с пари и остави „Лилията“ на грижите на Лиза.

Собственикът на конюшнята не беше продал каруцата, но мулетата изглеждаха слабовати. Скубльо го наруга.

— На моя сметка ли да ги храня, господине?

Кестенявия го наруга дваж по-грубо и плати каквото дължеше, като нареди:

— Нахрани ги. Също така ги почисти и ги подготви за десетия час!

Целия следобед остана трескав. Току-виж някой намерил Калкана. Но нито един полицай не влезе с тежка стъпка. Скоро след смрачаване той се измъкна към конюшнята.

Прекара пътуването, редувайки ужас и размишления колко ли ще му донесе Калкана. И колко може да получи за впряга и каруцата. Не ги беше включвал в предишните си сметки. Трябваше да помогне на семейството на братовчед си — налагаше се. Въпрос на чест… Много зависими от него му се събираха.

След това се озова пред черната порта. Замъкът с все чудовищната си украса беше ужасен, но не му изглеждаше пораснал от последното му посещение насам. Почука, както Гарвана правеше, а сърцето му беше слязло в петите. Стисна амулета в лявата си ръка.

Какво ги бавеше толкова? Той почука отново. Портата се отвори внезапно и го стресна. Изтича към каруцата си и подкара мулетата.

Влезе точно както влизаше Гарвана, без да обръща внимание на нищо около себе си. Спря на същото място, слезе и измъкна трупа на братовчед си.

В течение на няколко минути не се появи никой. Скубльо се притесняваше все повече и повече, като му се искаше да бе проявил поне достатъчно здрав разум и да дойде въоръжен. Каква гаранция имаше, че тези твари няма да му се нахвърлят? Този глупав амулет ли?

Нещо помръдна. Той изпъшка.

Съществото, което излезе от сенките, беше ниско и дебело, и излъчваше пренебрежение. Дори не го погледна. Виж, трупа проучи много подробно. Държеше се студено, досущ като дребен чиновник, в ръцете на когото временно е попаднал безпомощен гражданин.

Скубльо знаеше как да се справя с такива: упорито търпение и отказ да се дразниш. Стоеше неподвижен и чакаше.

В крайна сметка тварта положи двадесет и пет сребърни монети в краката на Калкана.

Кестенявия се намръщи, но събра парите. Върна се на капрата, обърна каруцата и подкара впряга към портата. Едва там посмя да изрази възраженията си:

— Трупът беше първокласен. Следващия път дай по-добра цена, иначе трети път няма да има! Отваряй!

След което мина през портата, изумен от собствената си дързост.

На път надолу по хълма се разпя. Чувстваше се страхотно. С изключение на избледняващата вина за Калкана — копелето си го бе заслужило! — се усещаше в мир с околния свят. Беше свободен и в безопасност, нямаше дългове, а сега имаше и пари в резерв. Върна каруцата в конюшнята, събуди съдържателя и му предплати за четири месеца напред.

— Погрижи се добре за животните ми! — нареди.

На следващия ден се появи представител на местния Магистрат. Задаваше въпроси за изчезването на Калкана. Нишадъра беше докладвала за свадата им.

Скубльо призна спокойно:

— Направо го скъсах от бой! Но не знам какво е станало след това — просто избяга. На негово място и аз щях да изчезна вдън земя, ако някой ми е толкова ядосан!

— За какво беше караницата ви?

Скубльо изигра ролята на човек, който не иска да вкарва другите в неприятности. Накрая призна:

— Работеше за мен. Открадна пари, за да изплати заем, взет за покриване на дълг от хазарт. Проверете при доставчиците ми. Те ще ви кажат какво е купувал на кредит. А ми казваше, че им плаща веднага!

— И за колко пари става дума?

— Честно казано, нямам представа за точната сума — отвърна Скубльо. — Но са повече от петдесет ливи. Цялата ми печалба от лятото плюс още отгоре.

Следователят подсвирна:

— Не те обвинявам, че си побеснял!

— Аха. Щях да му дам пари, ако ставаше въпрос за семейството му. Има цяла тълпа, за която да се грижи. Но да загуби на хазарт… Проклятие, прекалено се разгорещих! Взел съм заеми, за да оправя това място, лихвите са безумни. При настоящото си положение сигурно няма да преживея зимата, защото това копеле не е успяло да си сдържи ръчичките. Ако се появи, просто ще му счупя врата!

Беше прекрасна сценка, а и Скубльо я изигра добре.

— Искате ли да регистрирате официално оплакване?

Кестенявия се престори на разколебан.

— Той ми е рода. Братовчед ми е!

— Бих счупил и врата на баща си, ако ми причини такова нещо.

— Хм, да. Ами добре. Ще регистрирам оплакване, но не искам да го беся незабавно. Може би ще си отработи дълга? Хей, може би дори са му останали част от парите, които да ми върне! Може да е излъгал, че е загубил всичко! Лъжеше за много неща… — Скубльо поклати глава. — Работеше при мен от време на време, откакто баща ми държеше това заведение. Никога не съм предполагал, че може да посегне по такъв начин!

— Знаете как е. Затъваш прекалено много в дългове и лешоядите започват да се събират, и правиш всичко, за да спасиш кожата си. Не се притеснявайте, през цялото време се сблъскваме с такива работи!

Скубльо кимна. Знаеше как е.

След като Магистратът си замина, той каза на Лиза:

— Излизам!

Искаше да си позволи поне една последна забежка, преди да затъне отново в досадната рутина покрай управлението на „Лилията“.

Купи най-умелата и най-красивата жена, която успя да намери. Струваше маса пари, но си заслужаваше всяка похарчена монета. Върна се в „Лилията“, закопнял да може да живее по този начин през цялото време. Тази нощ сънува жената.

Лиза го събуди рано.

— Един човек иска да те види!

— Кой е той?

— Не каза!

С проклятия на уста, Скубльо се изтърколи от леглото. Не прикри с нищо голотата си. Неведнъж беше посочвал, че му се иска Лиза да включи и още някои дейности в работата си, освен задълженията на сервитьорка, но тя все се преструваше на неразбрала. Трябваше да намери правилния подход към нея… Не, по-добре да внимава. Беше вманиачен по секса, а това можеше да даде на някой враг подход към него.

Слезе в общата зала и Лиза му посочи човека. Не беше сред познатите на Скубльо.

— Искали сте да ме видите?

— Имате ли някое усамотено местенце?

Труден случай. Ами сега какво? Не дължеше пари никому. Нямаше и врагове.

— По каква работа идвате?

— Нека поговорим за братовчед ви. Онзи, дето не е изчезнал по начина, по който хората си мислят!

Стомахът на Скубльо се върза на възел, но той прикри притесненията си.

— Не ви разбирам.

— Ами ако някой е видял какво се случи?

— Най-добре елате в кухнята!

Посетителят надникна през вратата на кухнята.

— Стори ми се, че прислужничката може да подслушва… — след което изложи пред Кестенявия точната история на смъртта на Калкана.

— И откъде си измисли тази приказчица?

— Видях всичко.

— В пиянски сън, най-вероятно.

— По-хладнокръвен си, отколкото съм чувал! Виж сега, ето как стават нещата, приятел — паметта ми е услужлива и от време на време забравям. Зависи от това как се отнасят с мен…

— Аха, започва да ми просветва! Искаш малко пари, за да си затваряш устата.

— Много правилен извод.

Мислите на Скубльо се завъртяха в кръг като уплашена мишка. Не можеше да си позволи да плаща, трябваше да намери друг изход. Но точно в момента не можеше да стори нищо. Беше прекалено объркан и се нуждаеше от малко време, за да се вземе в ръце.

— И колко искаш?

— Лива седмично ще ти купи първокласен случай на амнезия!

Скубльо се задави. Плю и изхрачи възраженията си. Събеседникът му махна с ръка, един вид „Какво да правя, като така стоят нещата?“ и обясни:

— И аз си имам проблеми. Имам си разходи. Лива на седмица или ще си понесеш заслуженото!

Черният замък се появи в мислите на Скубльо. С внезапно изстинало до хладно безразличие съзнание, той огледа идеята си и провери възможностите. Убийствата вече не го притесняваха. Но не сега. И не тук.

— Как да ти плащам?

Мъжът се ухили:

— Просто ми връчваш ливата!

Кестенявия донесе кутията си с пари в кухнята.

— Ще трябва да вземеш медни монети. Нямам сребърни!

Усмивката на мъжа се разшири. Беше доволен. Защо ли?

Когато той си тръгна, Скубльо привика сервитьорката си:

— Лиза, имам за теб една задача с допълнителна премия. Проследи този човек. Открий къде ще отиде — и й даде пет гирша. — Още пет след като се върнеш, ако информацията си струва!

Лиза излетя от заведението в облака на шумолящите си фусти.

— Много се мота наоколо — докладва след завръщането си. — Все едно убиваше времето. Накрая тръгна надолу по Корабостроителната алея и се видя с онзи едноок лихвар.

— Гилбърт ли?

— Аха, точно той!

— Благодаря ти — каза й Скубльо замислено. — Много благодаря! Това хвърля нова светлина върху проблема!

— Струва ли си пет гирша?

— Разбира се. Ти си добро момиче! — и той й направи колебливо предложение, докато броеше.

— Не се нуждая чак толкова от пари, господин Скубльо!

Той се оттегли в кухнята и започна да приготвя вечерята.

Значи Гилбърт стоеше зад изнудвача. Дали лихварят искаше да го притисне финансово? Защо?

„Лилията“. Че защо иначе? С подобренията и ремонта заведението му беше станало още по-апетитна хапка.

Така значи. Приемаме, че Гилбърт открива кампания по отмъкването на „Лилията“. Трябваше да му се окаже съпротива, само че този път нямаше кой да помогне на Кестенявия. Беше сам-самичък.

Три дни по-късно Скубльо посети един познат, който държеше и двете страни на Бъскин. Срещу определена сума получи име, посети въпросния човек и му остави две сребърни монети. Когато се върна в „Лилията“, помоли Лиза да каже на любимите й клиенти, че Гилбърт се опитва да ги изсели, като разпространява лъжи и размахва заплахи. Искаше Магистратите да не обърнат особено внимание на обвиненията, които ще бъдат повдигнати към него в последствие.

Сутринта на следващото плащане, Скубльо каза на Лиза:

— Няма да ме има цял ден. Ако някой дойде да ме търси, кажи, че ще се върна след вечеря!

— А онзи, когото следих?

— Точно за него става дума.

В началото Скубльо просто се скиташе, убивайки времето. С напредването на деня обаче се притесни още повече. Нещо щеше да се обърка, Гилбърт щеше да играе грубо… но не, нямаше да посмее, нали?

Това щеше да навреди на репутацията му. Сега разпространяваните от Скубльо слухове му служеха за защита. Хората щяха да взимат заеми от друго място, ако онзи го притиснеше. Накрая съдържателят си намери жена. Струваше прекалено много, но поне го накара да забрави — за известно време. Върна се в „Лилията“ по залез.

— Идвал ли е? — попита Лиза.

— Даже два пъти и изглеждаше много настървен. Струва ми се, че това няма да мине добре, господин Скубльо!

— Така стават нещата. Ще бъда отзад, ще поработя върху дървата… — Кестенявия погледна към един клиент, когото никога преди не беше виждал. Онзи кимна и излезе през предната врата.

Скубльо търпеливо се захвана да сече цепеници на светлината на фенера. От време на време оглеждаше сенките, но не забеляза нищо. Помоли се нещата да не тръгнат наопаки.

Изнудвачът изхвърча от входа на кухнята.

— Опитваш се да се скриеш ли, Скубльо? Нали знаеш какво ще ти се случи, ако се опиташ да ме изиграеш?

— Да те изигравам ли? Какво имаш предвид? Ей ме на, тук съм си!

— Да, ама следобед не беше. Сега пък онова твое момиче се отнася грубо с мен и се опитва да ме разкара. Наложи се да я ударя, преди да ми каже къде си!

Много изобретателно. Скубльо се почуди колко ли подозира Лиза.

— Спести си изпълнението! Искаш си парите, аз пък искам грозната ти мутра да изчезне от заведението ми. Така че да приключваме.

Изнудвачът изглеждаше озадачен.

— Ама ти си бил корав, бе! А ми казаха, че си най-големия страхопъзльо в Патъка.

— И кой ти го каза? Да не би да работиш за някого? Изпълнението не е солово, а?

Мъжът присви очи, когато осъзна грешката си.

Скубльо извади шепа медни монети. Броеше, броеше, отново ги преброи и отстрани няколко от купчинката.

— Протегни ръце!

Изнудвачът покорно подаде шепи.

Скубльо не очакваше да стане толкова лесно. Хвърли монетите и сграбчи мъжа за китките.

— Хей! Какво, по дяволите?…

Нечия длан се залепи върху устата на наглеца. Над рамото му надникна лице, на което се изписа напрегната гримаса.

Изнудвачът се надигна на пръсти и се изви назад. Очите му се разшириха от страх и болка, после се забелиха и той увисна безволево.

— Добре! Идеално! Сега изчезвай! — каза Скубльо.

Забързаните стъпки заглъхнаха бързо.

Кестенявия извлачи тялото в тъмното, бързо го покри с парчета дърво, после коленичи на четири крака и започна да събира монетите. Намери всички, освен две.

— Какво правите, господин Скубльо?

Той подскочи.

— А ти какво правиш?

— Дойдох да проверя дали сте добре!

— Нищо ми няма! Имахме малък спор и нахалникът ми изби няколко монети от ръката. Не мога да ги намеря всичките!

— Имате ли нужда от помощ?

— Гледай си заведението, момиче! Или ще ни окрадат до шушка!

— О! Ясно! — и тя бързо се втурна вътре.

Скубльо се отказа след няколко минути. Щеше да търси отново утре.

Направо не го свърташе на едно място в очакване да затвори. Лиза беше прекалено любопитна. Той се страхуваше, че ще отиде да потърси липсващите монети и ще намери тялото. А не искаше на съвестта му да тежи и нейното изчезване. Две минути след като затвори, вече беше на задната врата и тръгна за каруцата и впряга си.

Високата твар отново беше на дежурство. Даде на Скубльо трийсет сребърни монети. Докато той маневрираше за излизане, съществото поиска да знае:

— Защо идваш толкова рядко?

— Не съм сръчен като партньора си!

— Какво стана с него? Липсва ни!

— Напусна града.

Скубльо бе готов да се закълне, че чу тварта да се киска, докато излизаше през портата.