Глен Кук
Надвисналата сянка (12)

12.
Могилните земи

Покореният на име Хромия посрещна Отряда в Скрежоград. От сто четиридесет и шест дни бяхме на поход. Дълги дни бяха — трудни и мъчителни, а хората и животните вървяха повече по навик, отколкото с желание. Армия в добра форма — като нашата — е в състояние да преодолява по сто, че дори и двеста километра Дневно, влагайки в това всяка капчица сила. Но не и ден след ден, седмица след седмица и месец след месец по невероятно трудни пътища. Умният командир не налага високо темпо. Дните се трупат, всеки със своя допълнителен товар умора, докато накрая хората започнат да припадат, ако темпото е прекалено непосилно.

Справихме се за рекордно време, като се има предвид какви територии пресякохме. Между Книгоград и Скрежоград се намират планини, където — и то с късмет — минавахме по десет километра на ден: пустини, където продължително търсехме вода; реки, чието пресичане с понтони траеше с дни. Имахме шанса да стигнем Скрежоград, като изгубихме само двама души.

Капитана сияеше, цял окъпан в задоволство, поне до мига, когато го призова военният губернатор. Когато се върна от срещата, събра офицерите и старшия състав и ни каза:

— Лоши новини! Господарката е пратила Хромия да ни води при пресичането на Равнината на страха. Ще ескортираме и един керван.

Реагирахме доста кисело. Между Отряда и Хромия отдавна цари неразбирателство. Брестака попита:

— И кога ще заминаваме, сър?

Нуждаехме се от почивка. Не ни бяха обещавали такава, разбира се, а Господарката и Покорените май не осъзнаваха човешките нужди, но все пак…

— Засега не се знае със сигурност. Не разпускайте много — много. Хромия го няма, но може да се появи още утре…

Вярно си е. С летящите килимчета, каквито използват Покорените, той можеше да стигне до където и да е в рамките на броени дни. Промърморих:

— Да се надяваме, че други дела ще го задържат по-далеч още малко!

Не исках да се срещам отново с него. Преди време му бяхме навредили доста — и то неведнъж. Преди Чар работехме по договор за един Покорен на име Ловеца на души. Той ни използва в някои свои планове за злепоставяне на Хромия, отчасти защото му беше стар враг и отчасти защото Ловеца тайно работеше в полза на Властелина. Господарката се хвана на въдицата. За малко да унищожи Хромия, но вместо това го реабилитира и го върна за последната битка.

Преди много, много време, когато се ковяло Владичеството, векове преди основаването на империята на Господарката, Властелина победил най-страховитите си противници и ги Покорил в своя служба. По този начин събрал десетимата злодеи, скоро станали известни като Десетте, Които Били Покорени. Когато Бялата роза вдигнала света на бунт срещу извращенията на Властелина, погребала Десетте заедно с него, но не успяла да унищожи нито един от тях.

Вековете мир притъпили чувството за самосъхранение на нацията. Любопитен магьосник се свързал с Господарката. Тя го манипулирала и накрая той я освободил. Заедно с нея от гроба се надигнали и Десетте. След поколение заедно изковали тъмната империя. След две влезли в битка с Бунта, чиито пророци са единодушни, че Бялата роза ще се прероди, за да ги поведе към триумфалната победа.

Известно време изглеждаше, че наистина ще победят. Армиите ни губеха. Областите падаха в ръцете им една след друга. Покорените враждуваха помежду си и се избиваха един друг. Пострадаха общо Девет от Десетте. Господарката успя да Покори трима бунтовнически водачи, за да замени част от загубите си — Перото, Пътешественика и Шепота, която е може би най-добрият генерал от времето на Бялата роза насам. Доста мъки ни създаде, преди да я Покорят.

Предсказанията на бунтовническите пророци се оказаха верни — с изключение на това за последната битка. Очакваха преродената Бяла роза да ги поведе, но тя не се появи. Не успяха да я намерят… поне този път.

Да, тя вече беше родена. Но се намираше от нашата страна на фронтовата линия, без да има представа коя е. Научих случайно за нея и точно поради това познание животът ми няма да струва и пукната пара, ако Господарката ме подложи на разпит.

— Знахар! — сепна ме Капитана. — Събуди се!

Всички ме зяпаха, изумени, че мога да бленувам невинно, докато той ни говори.

— Какво?

— Не ме ли чу?

— Не, сър.

Гримасата, с която ме погледна, представляваше най-добрата му мечешка имитация.

— Слушай тогава! Подготви се за пътуване с килимче. Ще го предприемеш, когато пристигне Покореният. Имаш право на двадесет и пет килограма личен багаж.

Килимче? Покорен? Какво, по дяволите?… Огледах се. Неколцина от момчетата се хилеха. Някои ме съжаляваха. Полет с килимче?!

— Че за какво?

Капитана търпеливо ми обясни:

— Господарката иска десетима да бъдат пратени на помощ на Перото и Шепота в Могилните земи. Не знам с какво се занимават двете там. И ти си сред избраните от нея.

— Защо аз? — попитах, разтреперан от страх.

Хич не ми беше добре по времето, когато Господарката ме използваше вместо домашен любимец.

— Може още да те обича. При все изминалите години…

— Капитане!…

— Знам само, че тя така иска, Знахар!

— Да, предполагам, че и това е достатъчна причина. Със сигурност не може да се оспорва. Кой още?

— Ами обръщай внимание и на разговора. Тогава ще знаеш и подробностите! По-добре се притеснявай за тях после. Сега имаме други въпроси за решаване!

Шепота пристигна в Скрежоград преди Хромия. Не след дълго метнах войнишката си торба на килима й. Двадесет и пет килограма. Останалото бях поверил на Едноокия и Мълчаливия.

На килимчето му се казва „килимче“ само от учтивост и понеже названието е залегнало в традицията. Става въпрос за парче дебел плат, опънато на дървена рамка, която е една стъпка висока, докато се намира на земята. Събратя по пътешествие ми бяха Брестака, който щеше да предвожда групата ни, и Кеглата. Той е мързеливо копеле, но пък много го бива да върти меча. Снаряжението ни, както и още петдесет килограма багаж — собственост на хората, които щяха да ни последват по-късно — беше подредено в центъра на килима. Треперещи, Брестака и Кеглата се привързаха на място в двата задни ъгъла. Седнах отпред, вляво. Шепота се настани отдясно. Бяхме облечени много дебело и дрехите съвсем сковаваха движенията ни. Щяхме да летим високо и бързо, както обясни Шепота. Температурите горе били доста ниски.

Треперех почти колкото Брестака и Кеглата, макар че и преди се бях качвал на такива килимчета. Обожавах гледката и се ужасявах от падане — страх, който върви ръка за ръка с полета. Боях се също и от Равнината на страха, над която високо летяха странни, свирепи твари.

Шепота ни подпита:

— Всички ли ползвахте гърнето? Полетът ще бъде продължителен!

Не спомена, че може и да се напикаем от страх, както се случва с мнозина горе. Гласът й беше гърлен и напевен, досущ като на жените, които спохождат последния сън на мъжа преди събуждане. Но гласът й изобщо не подхождаше на външния вид. Изглеждаше точно като обветрен як войн, каквато и беше всъщност. Огледа ме — очевидно си припомни предишната ни среща в Гората на облаците.

С Гарвана бяхме залегнали в засада, там където тя трябваше да се срещне с Хромия и да го склони на страната на Бунтовниците. Шепота стана първият нов Покорен от времето на Владичеството насам.

Смигна ми.

Плътният плат натъртваше задните ми части. Бързо набрахме височина.

Пресичането на Равнината на страха е по-бързо по въздуха, но при все това е ужасяващо. Вятърни китове се носеха по пътя ни. Стрелнахме се покрай тях. Бяха твърде бавни, за да се задържат редом с нас. От гърбовете им излетяха тюркоазени твари, подобни на скатове. Пляскайки тромаво с криле, те уловиха течението и се издигнаха над нас, а после се устремиха надолу като атакуващи орли, недоволни от присъствието ни във въздушните им територии. Не можехме да ги надминем, но с лекота успяхме да се изкачим над тях, макар че възможностите ни бяха ограничени. На прекалено голяма височина въздухът се разрежда твърде много и не е подходящ за човешки същества. Китовете можеха да се вдигнат поне още два километра и да послужат за платформи на скатовете.

Имаше и други летящи твари — по-дребни и не толкова опасни, но все пак доста хищни. В крайна сметка успяхме да си пробием път. Когато един скат ни атакува, Шепота го победи с помощта на тавматургичното^[1] си изкуство.

Докато се занимаваше с врага, се наложи да се откаже от контрола над килимчето. Падахме неовладяно, докато тя изблъска ската. По време на приключението се разделих със закуската си, но само толкова. Така и не попитах Брестака и Кеглата как са го преживели те. Знам, че надали ще искат да се лишат и от последните си капки достойнство. Шепота не атакува първа. Такова е основното правило за оцеляване в Равнината на страха: Не нанасяй първия удар. Ако го сториш, ще се замесиш в нещо повече от дуел. Всяко чудовище от близките околности ще хукне по петите ти.

Пресякохме долината без да пострадаме, както обикновено става при пътуване с килимчетата, и продължихме полета си през целия ден и през цялата нощ. Завихме на север. Въздухът стана по-студен. Шепота ни свали на по-малка височина и понамали скоростта. Утрото ни посрещна над Защитника, където Отрядът бе служил, когато за пръв път попаднахме под командването на Господарката. С Брестака жадно се озъртахме през краищата на килима.

Протегнах ръка и извиках:

— Та това е Дяла!

Навремето държахме за кратко крепостта. Брестака посочи на другата страна. Там лежеше Веслоград, където изиграхме няколко чудесни, кървави номера на Бунта и си навлякохме мъстта на Хромия. Шепота летеше толкова ниско, че дори различавах лицата на хората по улицата. Веслоград не ми се стори по-приятелски настроен, отколкото преди осем години.

Подминахме го и се понесохме над върховете на дърветата на Великата гора, древен и девствен лес, от който Бялата роза бе ръководила кампаниите си срещу Властелина. Около обяд Шепота рязко намали скоростта на килима. Полека се реехме към застроена нарядко площ, която навремето е била сечище. Куп могили в средата издаваха ръкотворното човешко участие, макар че гърбиците им едва се различаваха сред зеленината.

Шепота кацна на една уличка в град почти само от руини. Предположих, че това е селището, обитавано от Вечната стража, чиято задача била да отблъсква скитниците из Могилните земи. Вършили си работата съвестно, но в крайна сметка безразличието на онези, чиято свобода бранели, се оказало пагубно…

На Възкресителите им отнело триста и седемдесет години да отворят Могилните земи, но така и не получиха каквото искат. Господарката се завърна, заедно с Покорените, а Властелина си остана окован. Господарката буквално изкорени движението на Възкресителите и им очупи клонките. Страхотна награда, а?

Няколко души излязоха от една сграда, в която се правеше ремонт. Подслушах разговора им с Шепота и дори разбрах една-две думи.

— Спомняш ли си езика на Защитника? — попитах Брестака, докато се опитвах да раздвижа схванатите си мускули.

— Ще си го припомня. А ти защо не хвърлиш едно око на Кеглата? Не ми изглежда добре!

Нищо му нямаше. Просто беше ужасен до смърт. Отне ми известно време да го убедя, че отново сме на твърда земя. Местните — наследници на Стражата, която охранявала Могилните земи в продължение на столетия, ни показаха покоите ни. Градчето постепенно се възстановяваше. Бяхме първите от цяла приливна вълна нови обитатели.

Три дни по-късно, със следващия полет на Шепота, дойдоха Гоблин и още двама от най-добрите ни войници. Казаха, че Братството било напуснало Скрежоград.

Попитах дали им се е сторило, че Хромия още ни се сърди.

— Не проявява очебийна неприязън — отвърна Гоблин. — Но това нищо не значи!

Така си беше.

Последните четирима пристигнаха след още три дни. Шепота ни настани в казармите. Представлявахме нещо като телохранители и същевременно — полиция. Освен да я защитаваме, от нас се искаше и да помагаме до Могилните земи да не припарва никой, който няма съответно разрешение.

Появи се и Покорената на име Перото, придружена от собствени пазители. Заедно с батальон наети във Веслоград черноработници пристигнаха разни специалисти, твърдо решени да проучат Могилните земи. Работниците разчистиха боклука и храсталаците, докато стигнаха до същинските Могилни земи. Да влезеш там без съответната защита, означаваше бавна, болезнена смърт. Предпазните заклинания на Бялата Роза не бяха изчезнали след възкресението на Господарката. Пък и тя беше добавила собствени. Предполагам, умираше от ужас, че той може да се измъкне.

С пристигането си Покореният Пътешественик също доведе собствени войници. Той установи пропускателен пост във Великата гора. Покорените се редуваха да патрулират от въздуха. Ние, простосмъртните, се наблюдавахме един друг също толкова зорко, колкото следяхме и гората. Нещо голямо се мътеше. Никой не го казваше на глас, но си личеше още отдалеч. Господарката очевидно предчувстваше опит за бягство.

Прекарвах свободното си време в преглед на записките на Стражата — особено около периода, когато Боманц е живял тук. Маскиран като иманяр, той прекарал четиридесет години в гарнизонното градче, преди да опита да се свърже с Господарката и по случайност да я освободи. Той живо ме интересуваше. Но нямаше кой знае колко сведения за него, пък и те бяха брадати лъжи.

Навремето попаднах на личните му записки, когато случайно се спънах в тях малко преди Покоряването на Шепота. Предадох ги на нашия тогавашен военачалник Ловеца на души. Той трябваше да ги изпрати в Кулата, но ги задържа за собствените си цели. После ръкописите отново попаднаха в ръцете ми — по време на битката за Чар, докато заедно с Господарката преследвахме ренегата Покорен. Не споменах за документите пред никого, освен пред един приятел, Гарвана. Той дезертира, за да защити детето, което мислеше за преродената Бяла роза. Когато намерих възможност да прибера документите от някогашния лагер на Ловеца на души, вече ги нямаше там. Предполагам, че Гарвана ги е взел със себе си.

Често се чудя какво е станало с него. Първоначалното му намерение беше да избяга толкова далеч, че никой да не успее да го намери отново. Не се интересуваше от политика. Просто искаше да защити детето, което обичаше. Беше способен на всичко в името на безопасността на Глезанка. Предполагам, че е сметнал документите за един вид застраховка за далечното бъдеще.

В щаба на Стражата имаше дузина пейзажа, рисувани от някогашни членове на гарнизона. Повечето изобразяваха Могилните земи. Били са величествени в отминалите дни. В центъра на капището^[2] се намирала Великата Могила, ориентирана строго по североизточната ос. Там били затворени Властелина и Господарката. Около нея е очертана звезда, а на върховете на лъчите й са издигнати по-малките могили, в които се таели Десетте, Които Били Покорени. Около всички тях е изкопан ров, а всяка от могилите била оградена със заклинания и фетиши. Във вътрешния кръг, около Великата могила, имало поне няколко допълнителни защитни линии. Последната представлявала дракон, увит около хълма и захапал опашката си с уста. Една картина от по-късно време, рисувана от очевидец, показва как драконът бълва огън в гората точно през нощта, когато Господарката била възкресена. Боманц крачи през огъня.

Той останал заклещен между Възкресителите и Господарката, като и двете фракции го манипулирали. Случилото се с него било дело на техните ръце.

Според хрониките съпругата му оцеляла. Тя твърди, че той влязъл в Могилните земи, за да спре онова, което се случвало. Никой не й повярвал навремето. Според нея той знаел истинското име на Господарката и искал да я достигне с него, преди да успее да се измъкне на свобода.

Мълчаливия, Едноокия и Гоблин ще ви кажат за най-ужасния страх на всеки магьосник — че знанието за неговото истинско име може да попадне в ръцете на външен човек. Съпругата на Боманц се кълняла, че името на Господарката било записано в притежаваните от мъжа й ръкописи. Същите, които изчезнали в нощта на Възкресението. Същите, които бях открил десетилетия по-късно. Плячката на Гарвана може би съдържа единственото камъче, способно да обърне каретата на империята.

Но да се върнем в Могилните земи по времето на разцвета им. Впечатляваща конструкция. Обветрените им фасади са облицовани с варовик, а ровът е широк и син. Околностите приличат на парк… Но страхът от Властелина отслабвал, забравяли се и ужасните му дела. В по-късна картина, рисувана от съвременник на Боманц, околностите са обрасли с бурени, варовиковите фасади тънат в разруха, а ровът се е превърнал в блато. Днес изобщо не може да се различи къде се е намирал. Варовикът е изчезнал под храсталаците. Насипите и могилите представляват само хълмчета. Тази част от Великата могила, където все още лежи Властелина, си остава сравнително запазена, макар че и тя е обрасла с бурени. Някои от фетишите, закотвящи предпазните заклинания, още стоят, но времето е изтрило чертите им.

Днес периферията на Могилните земи е маркирана с колове, окичени с червени флагове. Поставили са ги, когато Господарката обявила, че праща външни хора на проучване. Самите Стражи винаги са живели тук и нямат нужда от маркери, които да ги предупреждават.

Откровено се насладих на онзи месец и половина, които прекарах тук. Угаждах на любопитството си и открих, че Перото и Шепота са изумително достъпни и открити.

При старите Покорени беше точно обратното. Командирът на Стражата — наричаха го Наставника — се оказа словоохотлив и с удоволствие се перчеше с миналото на отряда си, формирование не по-малко древно от Братството. Заедно изпихме стотици галони бира и обменихме многобройни преувеличения и истински истории.

През петата седмица от престоя ни някой направи откритие. На нас, незначителните, не ни обясниха какво точно се случва, но Покорените се развълнуваха. Шепота започна да прекарва още членове на Отряда. Подкрепленията разказваха зловещи истории за Долината на страха и Празните хълмове. Отрядът вече беше в Мъжеград, само на хиляда километра от нас. В края на шестата седмица Шепота ни събра и обяви, че имаме ново назначение.

— Господарката иска да заведа на запад двадесет и петима от вас. Брестак, ти ще си командир! С вас ще пътуваме ние с Перото, неколцина от местните и специалисти по езиците. Да, Знахар, ти също си в списъка! Тя не би отказала на любимия си аматьор — историк това удоволствие, нали?

Потръпнах от страх. Не исках Тя отново да проявява интерес към мен.

— Накъде точно сме тръгнали? — поинтересува се Брестака.

Професионалист до мозъка на костите си — такъв си е кучият син. Няма да чуеш и едно оплакване от устата му.

— Към пристанище на име Хвойноград. Намира се далеч отвъд западните граници на империята, но по някакъв неизвестен засега начин е свързан с Могилните земи. Пада се доста на север и се предполага, че там ще бъде студено, така че се подгответе за зимни условия!

Хвойноград? Не бях чувал за него, нито пък някой друг от нашите — дори и Наставника. Порових се в картите му, докато не намерих една, изобразяваща западния бряг. Открих Хвойноград далеч на север, близо до мястото, където ледовете царуват вечно. Беше голям град. Зачудих се как ли оцелява там, скован от студ през цялата година. Попитах Шепота. Тя май знаеше едно-друго за това място. Каза, че селището добрувало благодарение на океанско течение, носещо топли води на север. Твърдеше, че градът е извънредно странен — поне според Перото, която била стъпвала там лично.

Именно това ме доведе при другата Покорена само часове преди заминаването ни. И тя не знаеше много, но ми разказа, че Хвойноград е във владенията на дук Цимерлан. Преди година — малко преди от Чар да изпратят по куриер писмото до Капитана — той помолил Господарката да му помогне за разрешаването на една местна загадка. Не забравяйте, че голямата част от човечеството прави всичко възможно да държи повелителката ни далеч от земите си. Съществуването на човек, който ще потърси доброволно помощта й, е сигурен белег, че сме изправени пред интересна загадка. Чудех се каква ли връзка може да има това с Могилните земи.

Лошото беше, че Хвойноград се намира твърде далеч. При все това много се радвах, че вече ще съм там, когато Капитана научи, че след кратка почивка във Веслоград от него се очаква да се насочи нататък.

Кой знае, нищо чудно бесният му вой да се чуе чак до Хвойноград. Знаех си, че новината няма да го ощастливи особено.