От всичките ни приключения, за които се сещам, коварният ни план донесе най-много печалба срещу най-малко вложени усилия. Беше чиста находка — и то сто процента в наша полза. За Бунта пък се оказа истинска катастрофа.

Бягахме от Клина, където защитниците на Господарката рухнаха буквално за една нощ. Към нас се присъединиха и още пет-шестстотин войници от редовната армия, които бяха загубили частите си. Заради скоростта ни, Капитана бе избрал да минем напряко през Гората на облака към Мъжеград, вместо да обикаляме по по-дългия южен път.

На ден-два път зад нас се движеше един батальон от армията на Бунта. Спокойно можехме да се обърнем и да ги смажем, но Капитана предпочете да им се изплъзнем. Харесва ми начинът му на мислене. Сраженията край Розоград бяха ожесточени. Хиляди паднаха. Към Отряда се бяха лепнали толкова много пришълци, че губех хора просто защото не ми стигаше време да се погрижа за тях.

Заповедите ни гласяха да се явим на разположение на Нощната сянка в Мъжеград. Ловеца на души смяташе, че това ще е следващата мишена, към която ще се насочат Бунтовниците. Колкото и да бяхме уморени, предполагахме, че ще посрещнем още страховити битки преди зимата да забави временно хода на войната.

— Знахар! Виж тук!

Белезникавия препусна към мястото, където стояхме с Капитана и Мълчаливия, и неколцина други. Беше преметнал през рамо гола жена. Сигурно е била привлекателна, преди да я пребият до смърт.

— Не е зле, Белезникав, никак не е зле! — похвалих го и се върнах към писанията си.

Зад гърба на Белезникавия се разнасяха неспирни викове и писъци. Нашите жънеха плодовете на победата.

— Варвари — отбеляза Капитана без омраза.

— И те трябва да се разтоварват от време на време — напомних му. — По-добре тук, отколкото с населението на Мъжеград.

Той се съгласи колебливо. Просто стомахът му е слаб за плячкосване и изнасилване, макар и че са част от работата ни. Мисля, че е потаен романтик поне когато става дума за жени.

Опитах се да смекча мъките му.

— Те си го изпросиха, като вдигнаха оръжие срещу нас.

— Откога продължава това, Знахар? — отчаяно попита той. — Не ти ли се струва цяла вечност? Спомняш ли си изобщо кога не си бил войник? Какъв е смисълът? Защо сме тук? Продължаваме да печелим битки, но Господарката губи войната. Защо просто не махнат с ръка и не си идат вкъщи?

Отчасти беше прав. От Защитника насам само отстъпвахме, макар че се справяхме добре. Клинът бе подсигурен, преди Видоменителя и Хромия да пристъпят към действие.

А сега, при поредното си отстъпление, направо се спънахме в базовия лагер на Бунта. Предположихме, че това е главен тренировъчен център и база за отдих при кампанията срещу Нощната сянка. За щастие, забелязахме Бунтовниците, преди да ни забележат те. Обкръжихме лагера и нахлухме в него преди изгрев. Бунтовниците бяха далеч по-многобройни от нас, но не ги биваше много за битки. Повечето бяха зелени доброволци. Единственият по-интересен момент се оказа присъствието на взвод амазонки.

Бяхме чували за тях, разбира се. Има няколко роти на изток, около Ръждоград, където боевете са по-сурови и чести, отколкото тук. Но това беше първата ни среща с тях. Благодарение на нея нашите презряха жените воини — независимо, че се сражаваха по-добре от братята си по оръжие.

Кълба дим се понесоха към нас. Нашите палеха казармите и постройките на щаба. Капитана промърмори:

— Знахар, я иди да се увериш, че глупаците няма да запалят гората!

Изправих се, взех си торбата и се запътих към глъчката и пожара.

Навсякъде се въргаляха тела. Глупаците сигурно са се чувствали в пълна безопасност. Даже не бяха сложили ограда иди постове около лагера. Тъпо. Това е първото нещо, което се прави, дори да знаеш, че на двеста километра околовръст няма нито един враг. И покрива над главата си вдигаш, след като приключиш със сигурността. По-добре мокър, отколкото мъртъв.

Би трябвало да съм свикнал с ужасите. Прекарал съм много време с Отряда. И наистина, вече ме терзаят по-малко, отколкото преди. Закачил съм броня върху уязвимите места в душата си. Но все още се старая да не гледам най-лошото.

Вие, които идвате след мен и пишете тези Анали, вече сте разбрали, че се срамувам да описвам цялата истина за нашата банда черни гарвани. Знаете, че те са порочни, сприхави и неграмотни. Те са истински варвари, които изваждат на бял свят най-жестоките си фантазии. Само присъствието на неколцина благородни мъже смекчава нрава им. Рядко показвам тази страна, понеже всички те са мои братя, моето семейство, а от малък съм научен да не споменавам с лошо родата си. Старите уроци умират най-трудно.

Гарвана се смее, когато чете вмъкнатото. „Голата истина“ ги нарича, като заплашва да отнесе някъде Аналите и да опише историите така, както ги вижда той.

Голям мръсник е Гарвана. Подиграва ми се. А кой, според вас, търчеше из лагера и се намесваше навсякъде, където мъжете се забавляваха с малко мъчения? Кой влачи със себе си десетгодишно момиченце на старо като света муле? Не и Знахаря, братя. Не е Знахаря. Той не е романтик. Подобни чувства са запазени за Капитана и Гарвана.

Естествено, двамата станаха първи приятели. Седят заедно като две канари и си говорят колкото камънаците. Доволни са само да си правят компания.

Брестака предвождаше подпалвачите. Сред тях бяха стари кучета от братството, вече задоволили по-слабия си глад за плът. Тези, които още мачкаха момичетата, бяха предимно младите ни „прикачени“ редовни войници.

Те оказаха добър отпор на Бунта в Розоград, но противниците им бяха твърде силни. Половината Кръг на осемнайсетте се събра срещу тях. На наша страна застанаха само Хромия и Видоменителя, които прекарваха повече време в опити да се саботират взаимно, отколкото да се постараят да спрат Кръга. В резултат претърпяхме загуба. Най-унизителната загуба на Господарката през последното десетилетие.

През повечето време Кръгът е сравнително единен. Вярно е, че и сред тях има ежби, но хвърлят повече енергия за борба с враговете си.

— Хей! Знахар! — повика ме Едноокия. — Ела да се позабавляваш! — и метна горяща факла през вратата на една от казармите.

Сградата избухна веднага. Тежки дъбови талпи излетяха през прозорците. Огнен език обгърна магьосника. Той бързешком се измъкна, къдравата му коса димеше под периферията на смешната му, сплескана шапка. Съборих го на земята и със същата тази шапка заудрях косата му.

— Добре, добре — изръмжа той. — Няма нужда да се наслаждаваш чак толкова!

Не успях да удържа усмивката си и му помогнах да се изправи.

— Добре ли си?

— Малко насинен — отвърна той и зае онази поза на фалшиво достойнство, до която котките прибягват след някое особено несръчно изпълнение. Нещо като „точно това имах наум през цялото време“.

Огънят ревеше. Парчета, сплъстена слама излитаха и се стелеха над сградата. Отбелязах:

— Капитанът ме прати да проверя да не би вие, клоуни такива, да подпалите гората…

В този момент Гоблин се появи иззад горящата сграда. Широката му уста се разтегли презрително.

На Едноокия му стигаше един поглед да изпищи:

— Мозъкът ти е колкото на червей! Ти си ми врътнал този капан!

После нададе вой, от който тръпки да те полазят, и затанцува. Ревът на пламъците стана по-дълбок и ритмичен. Не след дълго ми се стори, че различавам нещо зад прозорците.

Гоблин също го забеляза. Усмивката му се стопи. Той зина, пребледня и на свой ред заситни някакъв танц. И двамата с Едноокия виеха и крещяха, и демонстративно се пренебрегваха.

Една водна кула блъвна съдържанието си, което литна във въздуха и шамароса пламъците. Цистерната с вода последва примера й. Ревът на огъня стихна.

Едноокия се приведе и се опита да сръга Гоблин, за да наруши концентрацията му. Магьосникът махаше с ръце, подскачаше и писукаше, и продължаваше да танцува. Върху огъня плисна още вода.

— Каква партия само!

Обърнах се. Брестака бе дошъл да погледа.

— Наистина са партия! — съгласих се.

Съскащи, враждуващи и оплакващи се, те можеха да станат символ на по-големите си братя в занаята. Само дето конфликтът им не е толкова сериозен, като този между Променливия и Хромия. Когато надникнеш през завесата, ще разбереш, че двамата са приятели. А сред Покорените приятелството не съществува.

— Искам да ти покажа нещо — обади се Брестака.

Не беше нужно да ме убеждава. Кимнах и го последвах.

Двамата магьосници продължиха танците. Според мен Гоблин водеше по точки. Спрях да се безпокоя за пожара.

— Научи ли се да четеш тези северняшки пилешки заврънкулки? — попита Брестака.

Беше ме завел ме в сградата, която най-вероятно служеше за главен щаб на целия лагер. Посочи планина хартия, която хората му бяха струпали на пода — очевидно като материал за поредния палеж.

— Мисля, че се справя.

— Реших, че може да откриеш сред тях нещо интересно.

Избрах един лист наслуки. Беше копие от заповед към специален бунтовнически батальон да се инфилтрира в Мъжеград и да се спотайва в домовете на местните привърженици, докато бъде призован за удар по защитниците в самия град. Беше подписано Шепота. Имаше и приложен списък с хора за свръзка.

— Бих казал… — подех, но дъхът ми внезапно секна. Само тази конкретна заповед издаваше половин дузина тайни на Бунтовниците и намекваше за още толкова. — Бих казал… — грабнах друг лист.

Като първия, и това беше заповед за друг полк. И като предишния, беше прозорец, отворен право към сърцето на настоящата стратегия на Бунта. Наредих на Брестака:

— Я докарай Капитана тук. Вземи Гоблин и Едноокия, и Лейтенанта, и който там според теб може да…

Сигурно изглеждах странно. Когато Брестака ме прекъсна, на лицето му беше изписано неприсъщо притеснение:

— Какво ти става, по дяволите, Знахар?

— Всичко тук са заповеди и планове за кампанията срещу Мъжеград. Пълната стратегия на битката… — не казах най-важното. Исках да го запазя за самия капитан. — И побързай! От значение може да се окажат дори минутите! Освен това спри нашите — да не палят никакви документи. В името на Ада, спри ги! Ударихме десетката. Не я хвърляйте на вятъра.

Брестака излетя през вратата. Чух виковете му да заглъхват в далечината. Добър сержант е нашият Брестак. Не си губи времето да задава въпроси. С пъшкане се настаних на пода и започнах да преглеждам купчините.

Вратата скръцна. Не вдигнах глава. Бях в треска, преглеждах листовете със същата скорост, с която ги измъквах и ги подреждах на по-малки купчинки. Кални ботуши изникнаха на ръба на полезрението ми.

— Можеш ли да четеш на този език, Гарван? — бях познал походката.

— Дали мога? Да.

— Тогава ми помогни да проверим с какво разполагаме тук.

Гарвана седна срещу мен. Купчината лежеше между нас и почти ни скриваше един от друг. Глезанка се настани зад него — без да му пречи, но изцяло в сянката на опеката му. Кротките й, неодухотворени очи все още отразяваха ужасите, преживени в онова далечно село.

В определен смисъл Гарвана е парадигма^[1] за Отряда. Може би като новопостъпил — единственият ни брат от севера — той е символично въплъщение на живота ни в служба на Господарката. Моралните му агонии се превръщат в наши морални агонии. Мълчаливият му отказ да вие и да се блъска по гърдите при лош късмет също става наш. Предпочитаме да говорим с металния глас на оръжията си.

Стига толкова. Защо да задълбавам в смисъла на всичко това? Брестака беше ударил десетката. Ние с Гарвана се заехме с търсенето на буци злато. Гоблин и Едноокия се вмъкнаха в сградата. И двамата не можеха да четат северните драскулки. Започнаха да се забавляват, като пращаха безплътни сенки, които се гонеха по стените. Гарвана ги изгледа заплашително. Безкрайните им номера и глезотии стават досадни, когато имаш сериозна работа за вършене.

И те го погледнаха, изоставиха играта и седнаха тихичко, почти като наказани дечица. Гарвана притежава този подход тази енергия, това вътрешно излъчване, които заставят хора, по-опасни от самия него, да се свиват под ледения му мрачен полъх.

Капитана пристигна, съпроводен от Брестака и Мълчаливия. През отворената врата мярнах още няколко от хората ни да се навъртат наоколо. Много е забавно как надушват, че нещо се мъти.

— Какво си намерил, Знахар? — попита Капитана.

Предположих, че е изстискал от Брестака всичко, което той знае, тъй че минах право на основната тема.

— Тези заповеди — потупах една от купчинките си, — а също и тези доклади… — потупах друга. — Всичките са подписани от Шепота. Ритаме зарзавата в личната градинка на Шепота… — гласът ми се бе пречупил до писък.

Известно време всички мълчаха. Гоблин издаде няколко писукащи звука, когато Шекера и другите сержанти нахлуха вътре. Накрая Капитана попита Гарвана:

— Вярно ли е?

Гарвана кимна.

— Ако съдим по документите, тя често е идвала от ранна пролет насам.

Капитана скръсти ръце и закрачи из помещението. Изглеждаше като грохнал стар монах, креташ за вечерна молитва.

Шепота е най-известната от генералите на Бунта. Упоритият й гений беше удържал източния фронт единен, въпреки най-горещите усилия на Десетте. Тя също така е най-опасната от Кръга на осемнайсетте. Известна е с прецизността, с която планира кампаниите. Във война, която — твърде често — напомня въоръжен хаос и от двете страни, нейната армия се откроява със стегнатата си организация, дисциплина и ясна цел.

— Смяташе се, че тя командва бунтовническата армия в Ръждоград, Нали? — промърмори Капитана.

Битката за Ръждоград беше вече с тригодишна история. Слуховете твърдяха, че стотици квадратни километри земя са опустошени. През зимата и двете страни били принудени да ядат собствените си мъртъвци, за да оцелеят.

Кимнах. Въпросът беше риторичен. Той просто разсъждаваше на глас.

— Ръждоград е бойно поле от години. Шепота не може да пробие. Господарката не иска да отстъпи. Но ако Шепота идва насам, тогава Кръгът е решил да остави градът да падне.

— Това значи, че сменят източна стратегия със северна… — допълних.

Северът си оставаше най-слабото звено на Господарката — пренебрегвано откакто границите на Империята са достигнали безкрайните гори над Защитника. Западът е победен. Съюзниците управляват морето на юг. А точно на север Бунтът бе успял да спечели и най-забележителните си победи.

— Избрали са чудесен момент — отбеляза Лейтенанта. — Защитника е превзет, Клинът е прегазен, Розоград ги няма, а Ръждоград е под обсада. Към Знаеград и Женоград също са тръгнали батальони на бунтовниците. Ще ги спрат, но Кръгът сигурно го знае. Тъй значи, те правят крачка встрани и се появяват в Мъжеград. Ако той падне, на практика ще стигнат почти до границата на Ветровития окръг. Пресечи Ветровития, изкатери Стълбата на плача и си на двеста километра от Чара.

Продължих да преглеждам и подреждам документите.

— Брестак, поогледай наоколо, току-виж намериш още нещо. Може да е скрила някои заповеди.

— Използвай магьосниците — предложи Гарвана. — Имат по-добър шанс да открият нещо.

Капитана одобри предложението му и каза на Лейтенанта:

— Заеми се с прекратяването на оргиите. Шаран, ти и Шекера подгответе оттеглянето на хората, Фитил, ти ще удвоиш наблюдателите по периметъра.

— Сър? — попита Шекера.

— Не искаш да си наблизо, когато Шепота се върне, нали? Гоблин, върни се тук. Свържи се с Ловеца на души. Това е най-важната ти задача. Веднага!

Гоблин направи ужасна гримаса, но отиде в ъгъла и си замърмори под нос. Това беше тиха магийка. За начало.

— Знахар, вие с Гарвана опаковайте документите, след като приключите. Ще ги вземем с нас — продължи Капитана.

— Може би трябва да оставим по-важните на Ловеца — отбелязах. — Някои изискват незабавно внимание, ако искаме да ги използваме. Тъй де, да предприемем нещо, преди Шепота да предотврати намесата ни.

— Добре — прекъсна ме той. — Ще ти пратя каруца. Не се разтакавай!

Беше пребледнял от напрежение, когато излезе от сградата.

Нова вълна ужас се прокрадна в писъците и виковете навън. Опънах схванатите си до болка крака и отидох до вратата. Нашите подкарваха Бунтовниците към тренировъчното им поле. Затворниците бяха усетили внезапното желание на Отряда да приключи с тях и да се изнесе. Мислеха си, че ще умрат само минути, преди спасението да пристигне.

Тръснах глава и се върнах към четенето. Гарвана ме погледна така, сякаш иска да ми каже, че споделя болката ми. От друга страна, нищо чудно да изразява недоволство от слабостта ми. За него е трудно да се отгатне.

Едноокия надникна през вратата, тромаво се вмъкна в помещението и хвърли на пода цял наръч вързопи, увити в намаслени кожи с полепнали, кални буци.

— Прав беше. Изкопахме ги зад спалното помещение.

Гоблин нададе протяжен пронизителен писък — зловещ като вик на бухал, когато си сам в гората посред нощ. Едноокия хукна към него. Такива мигове ме карат да се съмнявам в искреността на омразата помежду им.

— Той е в Кулата! — изстена Гоблин. — Той е с Господарката. Виждам Я през неговите очи… очите му… очите му… Мракът! О, Богове, мракът! Не! О, Боже, не! Не! — думите му се превърнаха в писък на див ужас, който отслабна до — Окото. Виждам Окото. То гледа право в мен…

С Гарвана си разменихме гримаси и свиване на рамене. Не знаехме какво бръщолеви.

Гоблин звучеше така, сякаш се връщаше в детството си:

— Спрете го да гледа в мен. Спрете го. Бях добър. Накарайте го да се махне…

Едноокия коленичи до събрат си.

— Всичко е наред. Всичко е наред. Това не е истинско! Всичко ще се оправи.

С Гарвана се спогледахме. Той се обърна, и започна да жестикулира на Глезанка.

— Пращам я да доведе Капитана! — обясни.

Тя неохотно излезе. Гарвана взе още един лист от купчината и възобнови четенето. Студен като камък е този наш брат!

Гоблин пищя още малко, после утихна като мъртвец. Огледах се трескаво. Едноокия вдигна ръка да ми покаже, че няма нужда от услугите ми. Магьосникът беше приключил с изпращането на съобщението.

Гоблин бавно се отпусна. Ужасът изчезна от лицето му. Започна да възвръща цвета си. Коленичих и докоснах гърдите му. Сърцето му блъскаше, но полека-лека ритъмът му се успокояваше.

— Изненадан съм, че този път не умря — казах. — Някога било ли е толкова зле?

— Не — Едноокия пусна ръката на Гоблин. — По-добре да не го подлагаме на изпитание следващия път.

— Прогресивно ли е?

Изкуството ми има общи граници с тяхното, но не може да се сравнява с него. Не знаех — наистина.

— Не. Самоувереността му ще бъде поразклатена известно време. Стори ми се, че е хванал Ловеца на души точно в сърцето на Кулата. Мисля, че това би потресло всеки…

— В Кулата, и то в присъствието на Господарката!… — въздъхнах.

Не можех да сдържа възбудата си.

Гоблин беше видял вътрешността на Кулата! Може би и самата Господарка! Само Десетте, Които Били Покорени, имат право да влизат в сърцето на Кулата. Въображението на хората го е населило с какви ли не ужасяващи подробности. А аз разполагах с очевидец!

— Остави го на спокойствие, Знахар! Той ще ти каже, когато е готов — в гласа на Едноокия долових необичайна острота.

Те се надсмиват над невинните ми измислици. Казват, че съм се влюбил в чудовище. Може и да са прави. Понякога интересите ми плашат самия мен. Нищо чудно да прераснат в мания.

Известно време забравих задълженията си към Гоблин. За миг той престана да бъде човек, мой брат и стар приятел. Превърна се в източник на информация. После, засрамел се върнах към документите.

Капитана дойде — озадачен, влачен, от целеустремената Глезанка.

— А! Ясно. Осъществил е контакт — той огледа Гоблин. — Каза ли нещо? Не? Събуди го, Едноок!

Едноокия се опита да възрази, размисли и разтърси внимателно Гоблин. Магьосникът се събуждаше бавно. Сънят му бе дълбок като транс.

— Лошо ли беше? — попита Капитана. Обясних. Той изсумтя и обяви: — Каруцата е на път. Един от вас да се заеме с опаковането.

Започнах да подреждам купчините си.

— Един от вас означава Гарвана, Знахар! Ти стой тук. Гоблин не изглежда добре.

И не беше. Пак беше пребледнял. Дишането му ставаше плитко и ускорено, и накъсано.

— Удари му един шамар, Едноок! — наредих. — Той май си мисли, че още е там!

Шамарът свърши работа. Гоблин отвори очи, в които се четеше бездънна паника. Позна Едноокия, потръпна, пое си дълбоко дъх и изписука:

— Ама пак тук ли съм се върнал? След всичко, което… — но фалшивата нотка във възраженията му не можеше да се сбърка. Облекчението му бе достатъчно искрено, че да проличи под преструвката.

— Той е добре — обявих. — Щом вече се зъби…

Капитана приклекна до него. Не попита нищо. Гоблин щеше да проговори, когато е готов. След няколко минути той дойде на себе си и обясни:

— Ловеца на души нареди да си обираме крушите. Веднага. Ще ни пресрещне по пътя към Мъжеград.

— Това ли е всичко?

Всяка новина си има край, но Капитана непрекъснато се надява за продължение. Играта май не си струва усилията, като се замислиш през какво минава магьосникът.

Втренчих се в Гоблин. Изкушението беше страхотно. Той отвърна на погледа ми.

— По-късно, Знахар! Дай ми време да подредя мислите си.

Кимнах и предложих:

— Малко билков чай ще те освести за нула време.

— О, не! Няма да ме наливаш с мишата пикня на Едноокия!

— Не с неговата. С моята!

Отмерих достатъчно за една силна доза, дадох я на Едноокия, затворих чантата си и се върнах към документите точно когато каруцата заскърца отвън.

Докато изнасях първия наръч, забелязах, че хората на тренировъчната площадка са заети с раздаване на coup de grace^[2]. Капитана не губеше време. Искаше да увеличи възможно повече разстоянието между себе си и лагера преди завръщането на Шепота.

Не мога да го обвинявам. Репутацията й е доста зловеща.

Успях да се посветя на увитите с кожа пакети едва след като потеглихме на път. Седнах до коларя и отворих първия, като полагах безнадеждни усилия да не обръщам внимание на буйните подскоци на возилото.

Прегледах съдържанието му. След втория прочит започнах да се притеснявам все повече и повече.

Истинска дилема. Дали да кажа на Капитана какво съм научил? Или на Едноокия, или на Гарвана? Всеки от тях щеше да прояви интерес. Или да спестя всичко за Ловеца на души? Той със сигурност щеше да предпочете този вариант. Чудех се дали информацията влиза в рамките на задълженията ми към Отряда или излиза извън тях?

Нуждаех се от съвет.

Скочих от каруцата и оставих колоната да се точи напред, докато се изравних с Мълчаливия. Той дежуреше в средата на строя. Едноокия беше отпред, а Гоблин — в ариергарда. Всеки от тях струваше колкото батальон в атака.

Мълчаливия ме изгледа от гърба на грамадния черен кон, който язди, когато е в зловещо настроение. Намръщи се. От нашите магьосници той е най-близо до определението за зъл, макар че — като мнозина от нас — това е по-скоро външна поза, отколкото вътрешна същност.

— Имам проблем — започнах. — Голям. И ти си най-подходящият човек да ми помогне — огледах се. — Не искам никой друг да научи за него.

Мълчаливия кимна. Направи сложен, плавен жест — твърде бърз, за да го проследя. Внезапно престанах да чувам каквото и да е от пет крачки разстояние. Човек с изненада открива колко звуци не забелязва, докато не изчезнат. Разказах на Мълчаливия какво ми е попаднало.

Той трудно се стряска. Виждал е и е чувал всичко. Но този път изглеждаше наистина поразен. За миг дори ми се стори, че се кани да продума.

— Да съобщя ли на Ловеца на души?

Енергично кимване.

Добре. Потвърди мнението ми. Новината не беше лъжица за устата на братството щеше да ни изяде, ако я запазим само за себе си.

— Ами Капитана? Едноокия? Някой от другите?

Той поклати глава, по-бавно и по-нерешително. Съветът му беше да си мълча. С няколко въпроса и интуицията, която човек развива при продължителни контакти, го разбрах — Мълчаливия смяташе, че Ловеца на души ще разпространи вестта сред онези, които трябва да я научат.

— Добре тогава — казах. — Благодаря! — и тръгнах напред покрай колоната.

Когато се скрих от погледа на Мълчаливия, попитах един от хората.

— Да си виждал Гарвана?

— Напред с Капитана е.

Съвсем логично. Продължих нататък. След кратък размисъл реших да се подсигуря за всеки случай. Гарвана беше най-добрата възможност, за която се сетих.

— Четеш ли някой от старите езици? — обърнах се към него аз.

Разговорът нямаше да е лесен. Двамата с Капитана бяха на седлата, а Глезанка ги следваше. Мулето й непрекъснато се опитваше да ме настъпи.

— Някои. Част от класическото образование. Защо?

Притичах няколко крачки напред.

— Ще хапваме яхния от муле, ако не внимаваш, животно такова! — изругах, а звярът изпръхтя. Казах на Гарвана: — Някои от тези книжа не са от наши дни. Онези, които Едноокия изкопа.

— Тогава не са важни, нали?

Свих рамене и закрачих до стремето му, подбирайки внимателно думите си.

— Кой знае! Господарката и Десетте идват от дълбока древност… — изпищях, завъртях се и изтичах назад, стиснал рамото си.

Мулето ме беше ухапало. Изглеждаше невинно, но Глезанка се подхилваше лукаво.

Болката почти си заслужаваше — поне видях усмивката й. Тя се усмихва толкова рядко!

Промъкнах се през колоната и се повлякох назад, докато пресрещнах Брестака.

— Нещо не е наред, а, Знахар? — попита ме той.

— Ъм? Не. Всъщност, не.

— Изглеждаш уплашен.

Бях уплашен. Отворих капака на кутийка само за да проверя съдържанието й и открих, че е пълна с гадост. Нещата, които прочетох, не можеха да бъдат забравени никога.

Когато отново видях Гарвана, лицето му бе посивяло като моето. Може би повече. Повървяхме редом, като той ми нахвърли прочетеното от книжата, които аз не успях да разчета.

— Някои принадлежат на магьосника Боманц — каза. — Други датират от времето на Владичеството. Някои са на телекуре. Днес само Десетте използват този език.

— Боманц? — повторих.

— Точно така. Онзи, който пробудил Господарката. Шепота някак е докопала тайните му записки.

— Ох!

— Така си е. Да. Ох!

Разделихме се и всеки остана сам със страховете си.

Ловеца на души пристигна тайно. Над обичайните кожи беше навлякъл дрехи, доста подобни на нашите. Беше се присъединил към колоната незабелязан. Нямам представа колко време е вървял с нас. Открих присъствието му, докато излизахме от гората, след три осемнайсетчасови тежки прехода. Поставях механично единия си крак пред другия, измъчван от болки и мърморех, че остарявам твърде много, когато мек женски глас ме попита, натежал от предвкусвано удоволствие от реакцията ми:

— Как се чувстваш днес, лечителю?

Ако не бях толкова грохнал, щях да подскоча на десет крачки във въздуха. С писък. Но в случая само направих следващата стъпка, завъртях бавно глава и промърморих:

— Най-сетне се появи, а?

Дълбоката апатия беше на почит в момента.

Вълна от облекчение щеше да ме залее по-късно, но тогава мозъкът ми работеше с мъка — като мускулите ми. След толкова време на път беше трудно да накараш адреналина си да кипне. Околният свят не предвещаваше внезапен възторг или страх.

Ловеца на души тръгна редом с мен, съобрази хода си с моя и ме поглеждаше от време на време. Не виждах лицето му, но усещах колко се забавлява.

Облекчението дойде, последвано от вълна на изумление от собствената ми дързост. Бях отговорил така, сякаш Ловеца е някой от нас. Беше време да ме тръшне мълния.

— Е, защо не погледнем онези книжа, а? — попита той.

Определено беше бодър. Поведох го към каруцата. Качихме се на капрата. Коларят ни зяпна с ококорени очи, после решително се втренчи напред. Трепереше и усърдно се преструваше на глух.

Отидох право при изровените от Едноокия пакети, показах ги на Ловеца на души и се пробвах да се изнижа незабелязано.

— Остани! — подхвърли ми той. — Не е необходимо те да научават засега… — беше надушил страха ми и се изкиска като момиченце. — В безопасност си, Знахар! Всъщност, Господарката ти праща личните си благодарности… — и пак се засмя. — Иска да научи всичко за теб, Знахар! Всичко за теб. Привлякъл си вниманието й!

Още един поразяващ удар, който ме окъпа в морето на страха. Никой не иска да привлече погледа на Господарката.

Ловеца на души се наслаждаваше на объркването ми.

— Възможно е да те дари с аудиенция, Знахар, О, Небеса! Толкова си блед. Е, срещата не е задължителна. На работа, значи!

Досега не бях виждал човек да чете толкова бързо. Той мина на един дъх и старите книжа, и новите. Накрая заяви с деловия си женски глас:

— Не си успял да разчетеш всичко.

— Не.

— Аз също не мога. Някои от тях само Господарката ще дешифрира.

Странно, помислих си. Очаквах от него повече ентусиазъм. Намирането на книжата представляваше точка в негова полза, най-малкото заради предвидливостта му да наеме Черния отряд.

— Какво научи?

Обясних му плановете на Бунта за подмолен удар в Мъжеград и за онова, което подсказваше присъствието на Шепота.

— Старите документи, Знахар! — изкиска се той. — Разкажи ми за старите документи.

Потях се обилно. Колкото по-кротък и по-нежен ставаше, толкова повече се засилваше чувството, че има от какво да се боя.

— Старият магьосник… — заекнах. — Онзи, който ви е пробудил. Някои от записките са негови…

Проклятие! Още преди да свърша знаех, че съм затънал с двата крака в блатото. Гарвана беше единственият от братството, способен да определи автора на документите.

Ловеца на души се изхили и дружески тупна рамото ми.

— И аз така си мислех, Знахар. Не бях сигурен, но така си мислех. Не си устоял да споделиш с Гарвана.

Премълчах. Исках да излъжа, но той знаеше.

— Иначе никога нямаше да узнаеш. Казал си му за препратките към истинското име на Хромия, тъй че той просто е прочел всичко по силите си, нали?

Все пак запазих самообладание. Наистина, мотивите ми не бяха съвсем братски. Гарвана имаше сметки за уреждане, но Хромия искаше всички нас.

Най-ревниво пазената тайна на всеки магьосник, разбира се, е истинското му име. Враг, въоръжен с него, може да проникне през всяка магия или илюзия чак до дъното на душата му.

— Само предполагаш стойността на откритието, Знахар. Дори и аз мога само да предполагам. Но крайният резултат е предсказуем. То ще донесе най-голямото поражение в историята на Бунта, а ще доведе и до уреждане на доста сметки и сблъсъци Десетте… — той пак ме потупа по рамото. — Ти ме направи втората най-влиятелна личност в Империята. Единствено Господарката знае истинските имена на всички ни. Сега аз знам три чужди и получих своето обратно.

Нищо чудно, че беше в такъв възторг. Беше изстрелял стрела, с която дори не знаеше, че разполага, и същевременно беше открил оръжие срещу Хромия. Беше се спънал в небесното гърненце с власт.

— Но Шепота…

— Ще й се наложи да си иде — гласът, който използваше, бе басов. Вледеняващ. Глас на убиец. Глас, свикнал да произнася смъртни присъди. — Шепота трябва да умре бързо. В противен случай няма да спечелим нищо.

— Ами ако каже на другиго?

— О, няма! Не, не! Познавам Шепота. Бих се с нея в Ръждоград, преди Господарката да ме прати в Берил. Сражавах се с нея в Бешеград. Преследвах я през Говорещите камъни в Равнината на страха. Познавам я. Тя е гений, но е вълк единак. Ако живееше през Първата епоха, Властелина щеше да я направи една от нас. Тя служи на Бялата роза, но сърцето й е черно като нощ в Ада.

— Според мен същото се отнася за целия Кръг.

Ловеца се разсмя.

— Да. Всички са двуличници. Но няма друга като Шепота. Невероятно, Знахар! Как е изровила толкова тайни? Как е успяла да се сдобие с моето име? Бях го скрил идеално. Направо й се възхищавам. Наистина! Такъв гений! Такава дарба! Удар по Мъжеград, през Ветровития окръг, и нагоре по Стълбата на плача. Невероятно! Невъзможно! И щеше да сработи, ако не беше пристигнал Черният отряд — и ти с тях. Ще бъдеш възнаграден. Гарантирам ти! Но стига толкова. Чака ме работа. Нощната сянка се нуждае от тази информация. Господарката също трябва да види книжата.

— Надявам се да си прав — промълвих. — Поритай задници, поеми си дъх. Аз съм капнал. Местим се и се бием цяла година!

Тъпа забележка, Знахар. Усетих ледения полъх от намръщване зад Черния шлем. От колко време Ловеца на души се мести и се бие? Цяла епоха.

— Върви си! — освободи ме той. — Ще поговоря с теб и Гарвана по-късно…

Студен, студен глас. Побързах да си обера крушите.

Когато пристигнахме в Мъжеград, всичко беше свършило. Нощната сянка беше действал светкавично и ударите му бяха безпощадни! Не можеше да излезеш, без да налетиш на Бунтовници, увиснали по дърветата и уличните стълбове. Братството влезе в казармите, предвкусвайки отегчителна, спокойна зима и пролет в преследване на оцелели от Бунта из великите северни гори.

Ах, сладка илюзия. И мимолетна.

— Тонк! — казах и плеснах петте карти, които бях получил при раздаването. — Ха! Двойно, момчета! Двойно. Плащайте!

Едноокия бутна монетите през масата с ръмжене и мрънкане. Гарвана се захили. Дори Гоблин събра сили за една усмивка. Едноокия не беше спечелил нито една ръка от сутринта — дори когато мамеше.

— Благодаря, господа. Благодаря. Раздавай, Едноок!

— Какво правиш, Знахар? А? Как го правиш?

— Ръката му е по-бърза от окото — предположи Брестака.

— От природосъобразния живот е, Едноок. Природосъобразен, тъй да знаеш — подиграх го.

Лейтенанта надникна през вратата, лицето му бе сгърчено в свирепа гримаса.

— Гарван, Знахар! Капитана ви вика. Хоп хоп! — той огледа разнообразните картоиграчи по масите. — Отрепки такива!

Едноокия подсмръкна и го дари с едва доловима усмивка. Лейтенанта беше по-слаб играч и от него.

Погледнах Гарвана. Все пак Капитана беше негово приятелче. Но той сви рамене и хвърли картите си на масата. Натъпках печалбата в джобовете си и го последвах към приемната на Капитана.

Там заварихме Ловеца на души. Не го бяхме виждали от онзи ден в края на гората. Хранех надежда, че е прекалено зает, за да се върне отново. Погледнах Капитана и се опитах да разчета бъдещето по лицето му. Видяното не ми хареса. Ако той не е щастлив, и аз съм нещастен.

— Седнете! — нареди ни той.

За нас бяха приготвени два стола. Капитана се повъртя из помещението, като нервно плетеше пръсти и кършеше ръце. Накрая каза:

— Имаме заповед за придвижване. Право към Чар. Ние и цялата бригада на Нощната сянка… — той махна към Ловеца на души и му предостави възможност да обясни.

Ловеца изглеждаше потънал в размисли. След малко едва чуто попита:

— Как стреляш с лък, Гарван?

— Горе-долу. Не съм кой знае колко велик.

— Горе-долу ли! — възрази Капитана. — Дяволски добър е!

— А ти, Знахар?

— Навремето бях доста добър. Но не съм се упражнявал от години… — предпочетох честността.

— Ами поупражнявай се! — и Ловеца тръгна да обикаля твърде тясната за двама приемна. Очаквах веднага да се сблъска с Капитана. След малко Покорения обясни: — Случиха се… някои неща. Опитахме се да заловим Шепота в лагера й. Изпуснахме я на косъм. Беше подушила капана ни. Все още се крие някъде там. Господарката изпраща войници от всички страни.

Това обясняваше забележката на Капитана. Но не ми подсказваше защо ми трябва да обновя стрелковите си умения.

— Доколкото можем да определим — продължи Ловеца — Бунтът не знае какво се е случило в лагера. Засега. Шепота не е събрала смелост да съобщи новината за провала си. Тя е горда жена. Изглежда, първо иска да възстанови изгубеното…

— С какво? — полюбопитства Гарвана. — Не може да събере и, един взвод.

— Със спомените си. С документите, които намерихте заровени. Според нас не знае, че са в ръцете ни. Не се е приближавала до щаба си, преди Хромия да провали засадата ни и тя да избяга в гората. А само ние четиримата и Господарката знаем за тях.

Ние с Гарвана кимнахме. Сега вече разбирахме безпокойството на Ловеца. Шепота знаеше истинското му име. Той беше мишената.

— Какво точно искаш от нас? — попита Гарвана подозрително.

Боеше се Ловеца да не реши, че и ние сме успели да разгадаем името му. Дори беше предложил да убием Покорения, преди той да убие нас. Десетте не са нито безсмъртни, нито неуязвими, но е много трудно да ги унищожиш. Аз обаче не исках да пробвам с нито един.

— Ние тримата имаме специална мисия.

С Гарвана се спогледахме. Какво беше намислил?

— Капитане, ще имаш ли нещо против да излезеш за малко? — продължи Ловеца.

Капитана затропа към вратата. Тромавостта му е само маскировка. Според мен не осъзнава, че от години знаем истината за него. Продължава да се придържа към ролята си, търсейки външен ефект.

— Не смятам да ви отвеждам някъде и да ви убия в гръб — уточни Ловеца на души. — И не, Гарван, не мисля, че си разбрал истинското ми име.

Страхотно. Присвих глава между раменете си. Гарвана махна с ръка и между пръстите му се появи нож. Започна да чисти с него вече чистите си нокти.

— Основният ни проблем е следният: Шепота е прикоткала Хромия, след като го направихме за посмешище в онзи случай с Грапата.

— Това обяснява случилото се в Клина — не се сдържах аз. — Държахме цялата област под контрол и за една нощ всичко се срина. А той се държа като пълен идиот по време на битката за Розоград.

Гарвана се съгласи:

— Розоград си беше лично негов провал. Но не ни е и хрумвало, че ще стане предател. В крайна сметка, той е един от Десетте!

— Да — кимна Ловеца. — Това обяснява много неща. Но Клина и Розоград са в миналото. Сега ни интересува бъдещето. Трябва да се отървем от Шепота, преди да ни дари с още някоя катастрофа.

Гарвана огледа Ловеца, после мен, продължи с ненужния си маникюр. И аз не вярвах на голите думи на Покорения. Ние, простосмъртните, сме само играчки и инструменти за тях. Те са от вида хора, които ще изкопаят и костите на баба си, за да натрупат точки пред Господарката.

— Ето какво знаем за Шепота — продължи Ловеца на души. — Знаем, че се е съгласила да се срещне с Хромия утре…

— Как? — поиска да знае Гарвана.

— Не знам. Господарката ми каза. Хромия няма представа, че е разкрит, но осъзнава, че няма да устои дълго. Вероятно ще се опита да сключи сделка така, че Кръгът да го защити. Ако не успее, може да се смята за мъртъв. Господарката реши двамата да загинат и Кръгът да са усъмни, че Шепота е станала предателка на Хромия, а не обратното.

— Няма да мине! — изръмжа Гарвана.

— Ще повярват!

— Значи ще ги застреляме — уточних. — Аз и Гарвана. С лъкове. И как, според вас, ще ги намерим?

Ловеца нямаше да отиде лично, независимо от приказките си. И Хромия, и Шепота щяха да усетят присъствието му много преди да се доближи на една стрела разстояние.

— Хромия ще бъде с армията, която претърсва гората: Понеже не знае, че е заподозрян, няма да се крие от Окото на Господарката. Ще очаква действията му да бъдат приети като част от търсенето. Господарката ще ми съобщи местоположението му. Аз ще ви пусна по следата. Когато двамата се срещнат, убийте ги!

— Да бе! — изсумтя презрително Гарвана. — Сигурно! Все едно да стреляш по препарирана пуйка!

Той метна ножа си и го заби дълбоко в перваза на прозореца. После сковано напусна стаята.

И на мен сделката не ми допадаше. Взрях се в Ловеца на души и поспорих със себе си около две секунди, преди да оставя страхът да ме изгони по петите на Гарвана.

Последното ми впечатление от Ловеца беше за уморен и дълбоко нещастен човек. Предполагам, че на Покорените им е трудно да живеят с репутацията си. Всички държим на чуждото одобрение.

Пишех поредната невинна измислица за Господарката, а Гарвана систематично забиваше стрели в червен парцал, окачен на наръч слама. На първия тур аз самият имах сериозни проблеми с улучването на наръча, да не говорим за парцала. А Гарвана сякаш не можеше да го пропусне.

Този път се забавлявах с фантазии за детството й. Това е периодът, който бих искал да изуча за всеки злодей. Каква нишки и възли е вплела съдбата при превръщането на малкото момиченце в чудовището от Чара? Помислете какви са малките деца. Надали сред тях има и едно, което да не е добро и обичливо, и нежно, сладко като мед и масло. Тогава откъде се пръкват всички тези извращения?

Обикалях из казармата ни и се чудех как едно засмяно, любознателно хлапе може да се превърне в човек като Трипръстия, Веселяка или Мълчаливия.

Момиченцата са два пъти по-нежни и невинни от момченцата. Не познавам цивилизация, която да ги възпитава по различен начин. Тогава как се е появила Господарката? Или, в тази връзка, Шепота? В последното си творение градях предположения по въпроса.

Гоблин приседна до мен. Прочете писанията ми. Заяви:

— Не мисля, че е станало така. Струва ми се, че тя е взела съзнателно решение от самото начало.

Бавно се извърнах към него, усещах до болка присъствието на Ловеца на души, застанал само на десетина метра встрани. Наблюдаваше полета на стрелите.

— В действителност не мисля, че е станало точно така, Гоблин. Това е… Ами, нали знаеш. От желание да разбереш, го описваш по начин, понятен за теб.

— Всички постъпваме така. Във всекидневието на това му се вика търсене на извинение…

Вярно е, но нешлифованите мотиви са твърде сухи за преглъщане. Когато повечето хора стигнат моята възраст, те вече са напудряли мотивите си толкова често и толкова успешно, че напълно са изгубили връзката с истината.

Върху скута ми падна сянка. Вдигнах глава. Ловеца на души протегна ръка, подканвайки ме да се поупражнявам и аз с лъка. Гарвана беше извадил стрелите си и стоеше наблизо, очаквайки да застана до чертата.

Първите ми три стрели се забиха в парцала.

— Какво ще кажете? — попитах и се обърнах с поклон.

Ловеца на души четеше полета на въображението ми. Вдигна глава и погледна право към мен.

— Ама наистина, Знахар! Това са пълни глупости! Не знаеш ли, че е убила едната си близначка, когато била на четиринайсет?

По гръбнака ми се закатериха плъхове с ледени нокти. Обърнах се и пуснах стрелата. Тя прелетя вляво от сламата. Пуснах още няколко, но само притесних гълъбите в другия край на двора.

Ловеца взе лъка и укорително отбеляза:

— Нервите ти не издържат, Знахар!

Той светкавично пусна три стрели една подир друга. Забиха се в кръг с диаметър по-малко от един пръст. Подаде ми лъка й каза:

— Продължавай да се упражняваш. Ще бъдеш под огромно напрежение! Тайната е в концентрацията. Представи си, че оперираш.

Да си представя, че оперирам — така значи. Бях направил доста сложни — спешни и успешни — операции насред бойните полета. Да. Само че сега беше различно.

Изтъркано старо извинение. Да, но… сега е различно.

Успокоих се достатъчно да забия всичките останали стрели поне в наръча слама. След като ги извадих, отстъпих мястото си на Гарвана.

Гоблин връчи пособията ми за писане. Гневно смачках листовете:

— Искаш ли нещо за нерви? — попита ме магьосникът.

— Аха! Добре ще ми се отрази порция железни стърготини или обичайната закуска на Гарвана!

Самоконтролът ми се люлееше заплашително.

— Опитай това — той ми подаде верижка, на която висеше малка сребърна звезда с шест лъча. В средата имаше черна медуза.

— Амулет?

— Да. Решихме, че може да ти потрябва утре.

— Утре ли?

А уж никой не знаеше какво става.

— Имаме очи, Знахар. Това е Черният отряд. И да не знаем какво точно става, усещаме със сигурност, че се мъти нещо.

— Аха, Предполагам, че си прав. Благодаря, Гоблин!

— Направихме го с Едноокия и Мълчаливия. Заедно.

— Благодаря. А за Гарвана? — чувствам се по-удобно да сменя темата, когато някой направи подобен жест.

— Не му е необходим. Сам си е амулет. Седни. Да поговорим.

— Няма да ти кажа нищо.

— Знам. Мислех, че искаш да ти разкажа за Кулата…

Той още не беше споделил за това „посещение“. В крайна сметка се отказах от опити да изтръгна информация.

— Добре. Слушам те…

Втренчих се в Гарвана. Забиваше стрела след стрела право в парцала.

— Не смяташ ли да записваш?

— О. Да… приготвих молив и хартия. Хората ужасно се впечатляват от факта, че водя Аналите. Там е увековечено собственото им безсмъртие. — Радвам се, че не приех баса.

— Какъв бас?

— Гарвана искаше да се обзаложим кой е по-добър.

— Изхитрил си се достатъчно, че да не, губиш предрешени облози? — изсумтя Гоблин. — Я си приготви молива! — и започна историята си.

Не добави кой, знае какво към слуховете, които бях събрал оттук-оттам. Описа мястото, където бе попаднал като просторна, симетрична стая кутия — мрачна и прашна. Горе-долу според очакванията ми за Кулата. И за всеки замък.

— А тя как изглежда?

Това беше най-интригуващата част от загадката. Бях си изградил образа на чернокоса, вечно млада красавица със сексуална мощ, която се стоварва върху простосмъртните със силата на боздуган. Ловеца на души каза, че е красива, но аз нямах потвърждение от независим източник.

— Не знам. Не си спомням.

— Какво искаш да кажеш с „не си спомням“? Как е възможно да не помниш?

— Не се превъзбуждай, Знахар. Не мога да си спомня. Тя беше там, точно пред мен, после… После остана само едно гигантско жълто око, което растеше и продължаваше да расте. Взираше се през мен, надничаше във всички тайни, които някога съм имал. Това е всичко, което си спомням. Още сънувам кошмари.

Въздъхнах от разочарование.

— Какво ли очаквах! Нали знаеш, тя може да влезе тук точно в този миг и никой няма да я познае.

— Предполагам, че тя държи на това, Знахар. Ако всичко се разпадне, както изглеждаше, преди да намериш онези документи, тя просто щеше да си отиде. Само Десетте могат да я познаят, а тя ще се отърве от тях все някак.

Съмнявам се, че ще стане толкова просто. Хора като Господарката имат проблеми с приемането на второстепенна роля. И свалените от власт принцове продължават да се държат като принцове.

— Благодаря, че си направи труда да ми разкажеш, Гоблин.

— Няма проблем. И за разказване. Единствената причина за дългото отлагане беше, че ужасно се разстройвам.

Гарвана извади стрелите си от мишената. Дойде при нас и предложи на магьосника:

— Защо не пъхнеш буболечка в постелката на Едноокия? Измисли нещо! Имаме работа!

Притесняваше се заради неточната ми стрелба. Трябваше да разчитаме един на друг. Ако някой пропуснеше, вероятността да сме мъртви, преди неточният стрелец да изпрати втора стрела, беше огромна. Не ми се искаше дори да си го представя.

Но размисълът подобри концентрацията ми. Този път вкарах повечето стрели в парцала.

Точно в този момент — в нощта преди с Гарвана да се изправим, пред каквото там ни очакваше — това задължение ми дойде като трети крачол на панталона, но Капитана отказа да наруши вече тристагодишната традиция. Отказа и да изслуша възраженията ми, че сме мобилизирани от Ловеца на души. Пренебрегна и подпитванията ми за допълнителна информация, с която очевидно разполагаше. Искам да кажа, разбирах какво иска Ловеца на души и защо, но изобщо не можех да се сетя защо държи да го направим точно ние с Гарвана. А фактът, че Капитана го подкрепяше, правеше избора му още по-загадъчен.

— Защо ли, Знахар? — изръмжа накрая той. — Ами защото ти заповядвам! Затова! Сега се махай оттук и започвай да четеш!

Веднъж месечно, вечер, цялото братство се събира, тъй че хроникьорът да им почете от Аналите на предшествениците си. Идеята е да се просветляват хората за историята и традициите на Отряда, които датират от векове.

Поставих избрания от мен том на грубата катедра и започнах с обичайното встъпление:

— Добър вечер, братя. Прочит от Аналите на Черния отряд, последния от Свободните братства на Катовар. Тази вечер съм избрал откъс от Книгата на Кети, писана в началото на втория век на братството от хроникьорите. Утайката, Агрип, Дъба и. Сламката. По това време Черният отряд бил нает от Болителя в Чо’н Делор. Точно тогава наистина бил черен. Ще ви прочета от хроникьора. Сламката. Става дума за ролята на Отряда в събитията около падането на Чо’н Делор… — и започнах да чета, като наум си отбелязах, че братството е служило на много губещи каузи.

Ерата на Чо’н Делор много наподобяваше нашите собствени дни, макар че тогава — с повече от шест хиляди бойци — Отрядът е бил в значително по-добро положение да чертае собствената си съдба.

Напълно изгубих представа за времето. Старият Сламка е истински майстор на перото. Четох три часа, вдъхновен като обезумял пророк, и омайвах слушателите си със слово. Ръкопляскаха ми, когато свърших. Слязох от катедрата с чувството, че съм открил смисъла на живота си физическата и психическа цена на спектакъла ми ме догони, за да бъде платена, когато се прибрах в казармата. Като нисш офицер разполагах със своя собствена стаичка. Запътих се право към нея.

Гарвана ме очакваше. Седеше на нара ми и превръщаше една стрела в предмет на изкуството. По дръжката й беше увита сребърна лентичка. Явно гравираше нещо. Ако не бях толкова уморен, сигурно щях да изпитам любопитство.

— Беше великолепен — каза ми Гарвана. — Дори аз го усетих!

— А?

— Накара ме да разбера какво е означавало по онова време човек да принадлежи към Черния отряд.

— Какво все още значи за някои.

— Да. Но ти направо отвори прозорец към онези времена.

— Аха. Разбира се. Какво правиш?

— Приготвям стрелата за Хромия. С истинското му име на нея. Ловеца ми го каза.

— О! — изтощението ме спря да задълбавам във въпроса. — Какво искаш?

— Накара ме да почувствам нещо за пръв път, откакто жена ми и любовниците й се опитаха да ме убият и да откраднат правата и титлите ми… — той се изправи, притвори око и огледа стрелата по дължина. — Благодаря, Знахар! За малко отново се почувствах човек!

Веднага след тези думи той решително си тръгна.

Стоварих се на леглото и затворих очи. Припомних си как Гарвана удуши жена си, свали сватбения й пръстен и не пророни и дума. С днешното изречено мимоходом твърдение ми разкри за себе си повече, отколкото от деня, когато се срещнахме досега. Странно.

Заспах, обмисляйки факта, че той е уредил сметките си с всички, освен с истинския източник на отчаянието си. Досега Хромия — един от хората на Господарката — беше недосегаем. Досега.

Гарвана щеше да очаква утрото с нетърпение. Чудех се какво ще сънува тази нощ. И дали след смъртта на Хромия в живота му ще остане някаква цел. Човек не може да живее само с омраза. Дали щеше да опита да посрещне бъдещето си?

Може би точно това искаше да ми каже той.

Бях уплашен. Човек, който мисли по такъв начин, може да прояви излишна самоувереност… да се превърне в опасност за околните. Не спах добре.

Тежка длан се стовари на рамото ми.

— Време е, Знахар!

Лично Капитана бе поел задачата да ме събуди.

— Аха. Буден съм — отвърнах.

— Ловеца е готов.

Навън беше тъмно.

— Кое време е?

— Почти четири. Той иска да тръгне преди изгрев… Знахар? И внимавай! Държа да се върнеш!

— Разбира се, Капитане. Знаеш, че не поемам рискове. Хм, Капитане? Защо ние с Гарвана, все пак?

Може би сега щеше да ми каже.

— Той твърди, че Господарката го нарекла „награда“.

— Няма майтап? Страхотна награда! — опипах наоколо за ботушите си, а той тръгна към вратата. Подхвърлих: — Капитане? Благодаря!

— Няма защо!

Но той знаеше, че му благодаря за загрижеността.

Гарвана надникна в стаята ми, докато си навличах куртката, и попита:

— Готов ли си?

— След минутка — отвърнах. — Студено ли е навън?

— Хладно е.

— Да си взема ли горна дреха?

— Няма да навреди. Сложил си ризница, а? — той прокара ръка по гърдите ми.

— Аха — навлякох куртката си, взех лъка, който си бях избрал, и го залюлях на дланта си.

За миг амулетът на Гоблин изстина на гърдите ми. Надявах се, че ще сработи.

— Аз също — усмихна се леко Гарвана.

Отвърнах на усмивката му.

— Хайде! Да ги довършим!

Ловеца на души ни очакваше в двора, където бяхме упражнявали стрелковото си изкуство. Светлината от столовата на братството го озаряваше. Хлебарите вече бяха запретнали, ръкави. Ловеца бе заел скована парадна стойка с пъхнат под лявата ръка вързоп. Гледаше към Гората на облака, облечен в кожените си дрехи. Носеше само шлема. За разлика от някои Покорени, той рядко взима оръжия. Предпочита да се уповава основно на магьосническите си умения. Говореше си сам. Извратена работа.

— Искаме да го видим мъртъв. Чакаме четири века.

— Не можем да се приближим дотолкова. Ще ни подуши.

— Откажи се от всички сили.

— О, това е твърде рисковано!

Цял хор от гласове, които се смесваха. Наистина е страшничко, когато два заговорят едновременно.

С Гарвана се спогледахме. Той сви рамене. Ловеца не го вълнуваше. Но, от друга страна, той бе израснал под властта на Господарката. Беше виждал всички Покорени. Ловеца на души, както се твърди, е сред най-малко странните.

Слушахме го няколко минути. Думите му не ставаха по-смислени. Накрая Гарвана изръмжа, но в гласа му прозвуча и объркване:

— Господарю? Готови сме!

Лично аз бях изгубил ума и дума. Мислех само за лъка, за стрелата, за задачата, която трябваше да изпълня. Бях упражнявал безкрай изтеглянето, пускането на стрелата и полета й. Несъзнателно потърках дара на Гоблин. Както се оказа, честичко щях да го правя в бъдеще.

Ловеца на души се отърси като мокро куче и се стегна. Без да ни погледне, махна с ръка.

— Елате! — каза и закрачи напред.

Гарвана се обърна и извика:

— Глезанке, връщай се, ти казах! Бързо!

— И как смяташ, че ще те чуе? — попитах го, загледан в детето, което го наблюдаваше от тъмния вход.

— Няма да ме чуе. Но Капитана — със сигурност. Сега тръгвай! — и яростно махна с ръка.

Капитана се появи моментално. Глезанка изчезна. Последвахме Ловеца на души. Гарвана си мърмореше под нос. Притесняваше се за детето.

Ловеца на души наложи бърз ход — извън лагера, извън самия Мъжеград, през нивите — без да се обръща назад. Заведе ни на поляна в гъста гора на няколко стрели разстояние от градската стена. Там, на брега на едно поточе беше застлан прокъсан килим с размери шест на осем стъпки. Придържаше го грубо скована дървена рамка, висока една стъпка. Ловеца на души каза нещо. Килимът трепна, нагъна се леко и пак се опъна.

— Гарван, ти тук — Ловеца посочи с ръка десния ъгъл на килима. За мен отреди левия.

Гарвана стъпи колебливо върху килима, очевидно изненадан, че тъканта не поддава.

— Седнете!

Ловеца на души го настани с кръстосани крака и положи до него оръжията му. Стори същото и с мен. Изненадах се от откритието, че килимът е твърд. Все едно седяхме на плота на маса.

— Много важно е да не мърдате! — добави Ловеца, като се наместваше в средата на килима на една стъпка напред по диагонал. — Ако не пазим равновесие, ще паднем. Ясно ли е?

Не ми беше ясно, но се съгласих с положителния отговор на Гарвана.

— Готови ли сте?

Гарвана отново потвърди. Предполагам, че се досещаше какво ще последва. За мен случилото се бе абсолютна изненада.

Ловеца на души притисна длани към килима, изрече няколко странни думи и бавно вдигна ръце. Зинах и се вцепених. Земята се отдалечаваше под нас.

— Стой мирно! — изръмжа Гарвана. — Да ни утрепеш ли искаш?

Височината беше само два метра… по това време. Изправих гръб и замръзнах в тази поза. Но завъртях очи достатъчно, за да различа някакво движение в храстите.

Точно така — Глезанка. Със зинала от изумление уста. Вперих поглед напред и стиснах лъка си толкова здраво, че се изплаших да не оставя отпечатъци от пръстите си върху него. Копнеех да се осмеля да докосна амулета си.

— Гарван, погрижил ли си се за съдбата на Глезанка? Тъй де, в случай, че…

— Капитана ще я поеме.

— Забравих да избера някой за Аналите.

— Не бъди такъв оптимист! — подхвърли саркастично той.

Треперех неконтролируемо.

Ловеца на души промени заклинанието. Започнахме да се реем над върховете на дърветата. Леденият вятър свистеше покрай нас. Погледнах настрани. Продължавахме да се издигаме.

Звездите сияеха над главите ни, когато Ловеца на души промени курса. Вятърът се усилваше, докато започна да ми се струва, че летим сред буря. Навеждах се все по-напред и по-напред — боях се поривите да не ме съборят от килима. От земята ни деляха няколкостотин метра бързо падане. Пръстите ме боляха от стискането на лъка.

Поне бях разкрил една малка тайна, успокоявах се. Как Ловеца на души успява да се появи толкова бързо, при условие че когато се свързваме с него, винаги е далеч от сцената.

Пътувахме безмълвно. Ловеца се занимаваше с неразбираеми за мен магии, които поддържаха килимчето във въздуха. Гарвана бе потънал в дълбок размисъл. Аз също. Бях изплашен до смърт. Стомахът ми се бунтуваше. Не знам как спътникът ми понасяше полета.

Звездите започнаха да гаснат. Небето на изток просветля. Земята под нас се материализира. Хвърлих един поглед. Летяхме над Гората на облака. Постепенно денят настъпваше. Ловеца на души изсумтя, огледа розовата ивица на хоризонта, после просторите пред нас. За миг като че ли се заслуша, после кимна.

Килимът се наклони. Набирахме височина. Земята се люлееше и се смаляваше, докато заприлича на нарисувана карта. Въздухът изстина още повече. Стомахът ми продължаваше да се бунтува.

В далечината вляво от нас зърнах черен белег в гората — лагерът на Бунта, който прегазихме. После влязохме в един облак и Ловеца намали скоростта.

— Ще се пореем малко — каза. — На петдесетина километра южно от Хромия сме. Той се отдалечава, но ще го догоним бързо. Когато достигнем границата, след която може да ме усети, ще се спуснем по-ниско — използваше деловия женски глас.

Понечих кажа нещо. Той отряза:

— Млъквай, Знахар! Не ме разсейвай!

Цели два часа стояхме в облака, невидими и невиждащи. После Ловеца заяви:

— Време е да слизаме. Стиснете рамката и не я пускайте. Може да ви дойде малко нанагорно.

Дъното пропадна. Падахме като камък, хвърлен от планински връх. Килимът започна бавно да кръжи, но изглеждаше, сякаш гората под нас се върти. После се залюля напред-назад като падащо перо. Всеки път, когато се накланяше в моята посока, имах чувството, че ще се прекатуря през ръба.

Един пронизителен писък щеше да ми се отрази добре, но как да постъпя така пред герои като Гарвана и Ловеца на души.

Гората продължаваше да расте. Скоро вече бях различавах отделните дървета… когато дръзвах да отворя очи. Щяхме да умрем! Знаех си, че ще прелетим право през короните на дърветата и ще се размажем на земята двайсет метра по-долу.

Ловеца на души каза нещо. Не го разбрах. Пък и без друго говореше на килима. Люлеенето и въртенето постепенно спряха. Спускането ни се забави. Килимът леко се наклони и започна да се плъзга напред. Ловеца на души плавно го свали по-ниско от върховете на дърветата, израснали на някакъв речен остров. Увиснахме на около четири метра над водата и Покорения се разсмя, когато птиците се пръснаха панически.

Приземи ни на нанос до реката.

— Слезте и се разтъпчете — посъветва ни.

Послушахме го. Когато се убеди, че вече сме готови за действие, той обясни:

— Хромия е на седем километра северно от нас. Чака на мястото на срещата. Оттук ще продължите без мен. Той ще ме усети, ако се приближа повече. Дайте ми брошките си. Може да усети и тях.

Гарвана кимна, предаде му брошката си, опъна лъка, постави стрела, прибра я, отпусна тетивата. Сторих същото. Успокои нервите ми.

Бях толкова благодарен, че съм стъпил на твърда земя, че ми се искаше да я целуна.

— Хралупата в големия дъб — Гарвана посочи отвъдния бряг на реката. Пусна стрелата. Тя се заби на няколко сантиметра встрани от средата. Поех си дълбоко дъх за успокоение на нервите и на свой ред стрелях. Моята стрела улучи на милиметър-два по-близо до целта.

— Този път трябваше да се хванеш на бас — отбеляза той и се обърна към Ловеца: — Готови сме!

— Необходими са ни по-точни указания! — допълних аз.

— Следвайте реката. Има много животински пътеки. Придвижването няма да ви затрудни. Бързината не е необходимо условие. Шепота ще пристигне след часове.

— Реката тече на запад — отбелязах.

— После прави завой. Следвайте я пет километра, после поемете на север направо през гората! — Ловеца се наведе и почисти листата и клонките от участък равна земя. Взе пръчка и ни начерта карта. — Ако стигнете ето този завой, значи сте се отдалечили прекалено много.

После се изправи. В продължение на една безкрайна минута се вслушваше в нещо, което само той можеше да долови и съобщи:

— Господарката казва: ще разберете, че наближавате, когато стигнете до горичка от вековни борове. Това е свещено място за хората от народ, измрял преди Владичеството. Хромия чака в средата на гората.

— Доста точни указания — отвърна Гарвана.

— Ти тук ли ще ни чакаш? — попитах аз.

— Не се бой, Знахар!

Направих поредното успокояващо вдишване.

— Да вървим, Гарван!

— Секунда, Знахар! — спря ме Ловеца на души. Извади нещо от вързопа си. Беше стрела. — Използвай тази!

Огледах я колебливо, после я пъхнах в колчана.

Гарвана настоя да води. Не възразих. Преди да се присъединя към Черния отряд, бях градско чедо. Не се чувствам на мястото си сред природата. Особено в лес с площта на Гората на облака. Твърде тихо. Твърде уединено. Твърде лесно можеш да се загубиш. Първите няколко километра се притеснявах повече как ще намеря обратния път, отколкото за предстоящата ни среща: Похабих доста време в запомняне на околния пейзаж.

Гарвана не проговори цял час. А аз също се отдадох на мислите си. Нямах нищо против мълчанието. Той вдигна ръка. Спрях.

— Според мен е достатъчно — каза той. — Сега тръгваме на север.

— Хм…

— Да отдъхнем — той се намести на голямо коренище и се облегна на ствола на дървото. — Днес си ужасно мълчалив, Знахар.

— Мисля си за разни неща.

— Тъй тъй! — усмихна се той. — Например що за награда е имала предвид?

— Отгоре на всичко — извадих стрелата, която Ловеца ми даде и го попитах: — Виждаш ли това?

— Притъпеният връх? — той го опипа. — Доста е мек. Какво, по дяволите?…

— Именно! Очевидно не трябва да я убивам.

Въпрос кой по кого ще стреля не съществуваше. Хромия си беше за Гарвана — цял-целеничък.

— Може би. Но няма да позволя да ме убият, опитвайки се да я заловя жива.

— Аз също. Точно това ме притеснява. Освен десет други подробности: като защо в действителност Господарката избра мен и теб защо иска Шепота жива… О, да вървят по дяволите! Тръпки ме побиват.

— Готов ли си?

— Надявам се.

Отклонихме се от брега на реката. Пътят стана по-труден, но скоро прекосихме нисък хълм и стигнахме до боровете. Под тях не растеше почти нищо. Твърде малко слънчева светлина проникваше през игличките им. Гарвана спря да се изпикае.

— По-късно няма да имам възможност — обясни.

Беше прав. Никой не иска да изпитва неудобството на човешките нужди, докато лежи в засада на един хвърлей от враждебно настроен Покорен.

Започнах да треперя. Гарвана сложи ръка на рамото ми.

— Всичко ще е наред — обеща ми.

Но сам не вярваше на думите си. Ръката му също трепереше.

Пъхнах пръсти под куртката си и докоснах амулета на Гоблин. Това ми помогна.

Гарвана вдигна вежди. Кимнах. Продължихме да вървим. Задъвках ивица сушено месо, което ме зареди с горяща нервна енергия.

Отново мълчахме.

Сред дърветата имаше руини. Гарвана огледа глифите, гравирани в камъните, сви рамене. Не можеше да ги разчете.

Тогава стигнахме до старите дървета — прадедите на онези, край които минавахме. Те се извисяваха на стотина метра и стволовете им бяха толкова дебели, че двама мъже не можеха да ги обхванат: Тук-там слънцето забиваше между клоните мечове от светлинни лъчи. Въздухът бе натежал от боров аромат. Тишината бе всепоглъщаща. Напредвахме предпазливо, като внимавахме съчка да не изпука под стъпките ни.

Нервността ми достигна критичната си точка и започна да отслабва, беше прекалено късно да избягам и прекалено късно да си променя намеренията. Мозъкът ми даде отбой на всички излишни чувства. Обикновено това се случва само когато съм принуден да се грижа за ранени, а хората около мен се избиват взаимно.

Гарвана даде знак за спиране. Кимнах. Аз също бях чул пръхтене на кон. Спътникът ми махна да стоя нащрек. Изтича наляво, приведен, и изчезна зад едно дърво на около петнайсет метра от нас.

Появи се след минута и ми махна отново. Последвах го. Заведе ме до едно място, откъдето можех да надникна към поляната. Хромия и коня му вече бяха там.

Поляната беше двайсетина стъпки дълга и почти толкова широка. В средата й се издигаше поредната руина — просто купчина наядени от времето каменни блокове. Хромия седеше на един от падналите, опрял гръб на друг. Приличаше на заспал. В другия край на поляната наскоро се бе срутил огромен ствол. Още не бе обрасъл с мъх.

Гарвана ме побутна по ръката. Искаше да се преместим там.

Не ми харесваше да се движа, докато виждах Хромия. Всяка крачка предоставяше още една възможност да предупредим Покорения за опасността. Но Гарвана беше прав. Слънцето се спускаше точно пред нас. Колкото по-дълго останехме тук, толкова повече щеше да ни пречи светлината. Накрая щеше да заблести право в очите ни.

Тръгнахме с изострено внимание. Разбира се. При първата грешка бяхме мъртви. Когато Гарвана се извърна назад, забелязах по слепоочията му пот.

Той спря, вдигна ръка и се усмихна. Изпълзях до него. Той пак посочи.

Пред нас лежеше още едно паднало дърво. Около четири стъпки и нещо в диаметър. Изглеждаше идеално за целта ни. Беше достатъчно голямо да ни прикрива и достатъчно ниско да стреляме над него. Намерихме място с идеална видимост към средата на поляната.

Ъгълът, под който падаше светлината, също беше подходящ. Няколко лъча проникваха през горския покров и осветяваха по-голямата част от полянката. Във въздуха се стелеше лека омара, може би полени, която ги отразяваше. Оглеждах околността няколко минути, запечатвайки я в съзнанието си. После седнах зад дървото и си представих, че съм каменна статуя. Гарвана застана на пост.

Стори ми се, че са минали седмици, преди да се случи нещо.

Гарвана потупа рамото ми. Вдигнах глава. С два пръста той имитира ходещ човек — Хромия се беше изправил и неспокойно обикаляше поляната. Надигнах се предпазливо и погледнах към него.

Покорения се завъртя няколко пъти около купчината камъни — тътреше хромия си крак — после седна отново. Взе едно клонче и го начупи на малки парченца, като хвърляше всяко по мишена, известна само на него. След това загреба шепа камъчета и започна да ги мята лениво. Портрет на човек, който убива времето.

Чудех се защо е дошъл на кон. Можеше да стигне бързо, където пожелае. Предположих, че е бил наблизо. Тогава пък се притесних да не се появят и негови войници.

Той отново се изправи и закрачи из поляната, събираше камъчета и ги хвърляше по поваления гигант в края й. Проклет да бъда! Как ми се искаше да го убием на мига и да приключим с тази работа.

Жребецът на Хромия трепна. Животното изцвили. Ние с Гарвана се снишихме, притаихме се в сенките под укритието ни. От полянката лъхаше нажежено напрежение.

Миг по-късно чух пукота на борови иглички под конски копита. Затаих дъх. С ъгълчето на окото си мярнах бял кон между дърветата. Шепота? Ще ни види ли?

Не ни забеляза. Благодаря на всички богове, които бдяха над нас, но не ни видя. Мина на петнайсетина стъпки от нас, без да ни забележи.

Хромия извика нещо. Шепота отвърна с мелодичен глас, който изобщо не подхождаше на масивната селянка, която видях на коня. Звучеше като напъпила девойка на седемнайсет, а изглеждаше като четирийсет и пет годишна жена, обиколила света три пъти.

Гарвана леко ме бутна.

Надигнах се със скоростта на разцъфващо цвете и страха, че пращенето на сухожилията ми ще ни издаде. Надникнахме над падналото дърво. Шепота слезе от седлото и пое ръката на Хромия в своите.

Не можехме да очакваме по-удобно положение. Стояхме в сенките, те — в шахта от слънчева светлина. Златни прашинки танцуваха около тях. Движенията им бяха ограничени от ръкостискането.

Трябваше да го направим сега. И двамата го знаехме, и двамата опънахме лъковете. И двамата извадихме резервни стрели.

— Сега! — заповяда Гарвана.

Нервите ми не ме предадоха, докато стрелата не литна. Чак тогава ми стана студено и се разтреперих.

Стрелата на Гарвана се заби под лявата мишница на Хромия. Покорения изцвърча като настъпен плъх. Конвулсивно се отдръпна от Шепота.

Моята стрела улучи жената в слепоочието. Носеше кожен шлем, но аз бях твърдо убеден, че ударът ще я повали. Инерцията я завъртя встрани от Покорения.

Гарвана пусна втора стрела, аз непохватно хванах моята. Хвърлих лъка и се преметнах над пъна. Третата стрела на спътника ми изсвистя край ухото ми.

Когато стигнах до Шепота, тя се беше свлякла на колене. Ритнах я по главата и се обърнах да погледна Хромия. Стрелите на Гарвана го бяха улучили, но дори специалната стрела на Ловеца не можеше да прекъсне живота на Покорен. Сега той се опитваше да изгъргори заклинание през задавеното си с кръв гърло. Ритнах и него.

В следващия миг Гарвана се озова до мен. Обърнах се светкавично към Шепота.

Тази кучка беше по-жилава и от репутацията си. Макар и замаяна, пак се опитваше да се изправи, да извади меча си и същевременно да изрече заклинание. За втори път й раздрусах мозъка и изритах встрани оръжието й.

— Не взех въже — изпъшках — А ти, Гарван?

— Не!

Той просто стоеше и се взираше в Хромия. Олющената кожена маска на Покорения се бе изместила встрани. Той се опитваше да я оправи, за да види нападателите си.

— Че как, по дяволите, да я вържа?!

— По-добре помисли с какво да запушиш устата й!

Гарвана помогна на Хромия да намести маската си. По лицето му се разля онази безкрайно зловеща усмивка, която цъфва на устните му винаги, когато се кани да пререже нечие гърло.

Измъкнах ножа си и разрязах с него дрехата на Шепота. Тя ме удари. Наложи се отново да я ритна. Накрая разполагах с достатъчно ивици плат да я завържа и да запуша устата й. Завлякох я до купчината камъни, облегнах я на нея и се обърнах да видя какво прави Гарвана. Той беше смъкнал маската на Хромия, откривайки разложеното лице на Покорения.

— Какво правиш? — учудих се.

Завързваше Хромия. Защо ли хабеше усилия?

— Стигнах до извода, че не проявявам нужната изобретателност за случая! — той приклекна и потупа врага си по бузата. Противникът му излъчваше чиста проба омраза. — Познаваш ме, Знахар. Аз съм мекосърдечен. Ще го убия и ще съм доволен. Но той заслужава по-тежка смърт. Ловеца има по-голям опит в тези неща… — и се захили злокобно.

Хромия опъна въжетата. Три стрели стърчаха забити в тялото му, а той изобщо не изглеждаше омаломощен!

Гарвана пак потупа бузата му.

— Хей, стари приятелю! Едно предупреждение, като между другари… Нали точно така ми каза в часа преди Зорница и приятелите й да ми поставят засада там, където ме прати точно ти? Предупреждение… Да. Внимавай с Ловеца на души! Той знае истинското ти име. А с неговия характер трудно може да се предвидят постъпките му.

— Не злорадствай толкова, Гарван! — отбелязах. — Наблюдавай го! Прави нещо с пръсти…

Той ритмично ги сплиташе.

— Аха! — извика Гарвана и се разсмя.

Сграбчи меча, който бях отнел от Шепота, и отряза пръстите на ръцете на Хромия.

Моят събрат се заяжда, че не описвам цялата истина в тези Анали. Някой ден може би ще прочете тези редове и ще съжалява. Но, честно казано, този ден той не беше добър човек.

И аз имах сходен проблем с Шепота. Избрах различен подход. Отрязах косата й и я използвах да обездвижа пръстите й.

Гарвана продължи гаврата с Хромия, докато вече не можех да понасям извращенията му.

— Гарван, наистина! Спри вече! Дръпни се и ги дръж под око!

Не бяхме получили специални заповеди какво да правим, след като хванем Шепота, но предполагах, че Господарката ще нареди на Ловеца да се домъкне. Просто трябваше да удържим положението под контрол до пристигането му.

Магическото килимче на Ловеца на души се спусна от небето половин час след като прогоних Гарвана от Хромия. Кацна на няколко крачки от пленниците. Ловеца слезе, протегна се и погледна Шепота. Въздъхна и отбеляза с деловия си женски глас:

— Не си прекрасна гледка. Шепот! Но ти никога не си била първа красавица. Да. Моят приятел Знахаря намери заровените пакети.

Твърдият, студен поглед на Шепота ме потресе. Очите й бяха заредени с твърдостта на бухалка. Вместо да посрещна удара им, предпочетох да се преместя. Не поправих Ловеца на души.

Той се обърна към Хромия и поклати глава тъжно.

— Не… Не е лично. Ти сам се предаде. Тя ни постави тази задача.

Хромия се вцепени.

А нашият господар попита Гарвана:

— Защо не го уби?

Събратът ми седна на ствола на голямото паднало дърво, положи лъка в скута си и впери очи в земята.

— Реши, че може да се сетиш нещо по-добро — отговорих вместо него.

Ловеца на души се разсмя.

— Мислех по въпроса на път за насам. Нищо не ми се стори подобаващо. И аз ще си измия ръцете като Гарвана. Повиках Видоменителя. Той вече идва… — погледна Хромия. — Загазил си, нали? — и ми каза: — Човек ще си помисли, че на твоята възраст все си научил това-онова… — а на Гарвана съобщи: — Той беше твоята награда от Господарката.

— Оценявам стойността й — изсумтя моят събрат.

И аз я оценявах. Но се надявах и аз да получа нещо от цялата работа. До този момент не виждах нищо, което да се покрива поне отчасти, с която и да е моя мечта.

Ловеца на души за пореден път прочете мислите ми.

— Според мен твоята награда е променена. Ще я получиш малко по-късно. Настани се удобно, Знахар. Тук ще почакаме доста.

Настаних се до Гарвана. Мълчахме. Не се сещах какво да кажа, а той бе потънал в дълбините на душата си. Както споменах, човек не може да живее само с гола омраза.

Ловеца на души провери въжетата на пленниците ни, завлече рамката на килимчето си на сянка и седна върху камъните.

Видоменителя пристигна след четвърт час — огромен, грозен, мръсен й смрадлив както обикновено. Огледа Хромия, посъветва се с Ловеца, ръмжа на пленника си половин минута, след което се качи на летящото си килимче и се зарея нанякъде. Ловеца обясни:

— И той си измива ръцете. Никой не иска тази последна отговорност.

— И с кого си измива ръцете? — полюбопитствах.

Не си спомнях друг смъртен враг на Хромия.

Ловеца сви рамене и се върна на каменната купчина. Мърмореше си с дузина гласове, затваряше се за света, сякаш се смаляваше. Мисля, че се наслаждаваше на присъствието си не повече от самия мен.

Времето спираше. Остриетата на слънчевите лъчи се скосяваха. Гаснеха едно след друго. Започнах да се чудя дали подозренията на Гарвана не са правилни, след здрач щяхме да се превърнем в лесни жертви. Покорения не се нуждае от светлина, за да ни различава.

Погледнах спътника си. Какво се мътеше в главата му? Лицето му бе безизразно като на недовършена каменна статуя. Беше си сложил изражението, с което играеше карти.

Станах от дървото и тръгнах да обикалям оставените от Хромия следи. Какво друго да правя? Ритнах една борова шишарка към дънера, който ние с Гарвана бяхме използвали за прикритие… И тя изчезна! Хвърлих се с главата напред към окървавения меч на Шепота още преди да съм осъзнал видяното.

— Какво има? — попита Ловеца на души, когато се изправих.

— Разтегнал съм мускул — импровизирах. — Канех се да го отпусна с малко тичане, но нещо ми стана на крака…

Започнах да масажирам десния си прасец. Това, изглежда, го задоволи. Погледнах към дървото. Нищо.

Но знаех, че Мълчаливия е там. И ще е наблизо при нужда.

Мълчаливия. Как, по дяволите, се беше добрал дотук? По същия начин като нас? Дали си имаше фокуси, за които никой не подозираше?

След съответните преструвки подскачах до Гарвана на един крак. С жестове се опитах да го накарам да разбере, че ще имаме помощ, ако положението стане напечено, но съобщението ми не достигна адресата. Беше твърде погълнат от мислите си.

Смрачи се. Над главите ни увисна полумесецът и прокара нежни сребърни кинжали през полянката. Ловеца седеше върху каменната купчина. Ние с Гарвана седяхме на дънера. Задникът ме наболяваше. Нервите ми бяха пред скъсване. Бях уморен и гладен, и изплашен. Повръщаше ми се от това място, но нямах смелост да го изрека на глас.

Внезапно Гарвана се отърси от вцепенението си. Огледа положението и попита:

— Какво, по дяволите, правим още тук?

Ловеца на души се размърда и отвърна:

— Чакаме. Не остана много.

— И какво по-точно чакаме? — поисках да зная.

Ставам смел, когато Гарвана ме подкрепя. Ловеца на души се втренчи в мен. Усетих неестествено раздвижване в горичката отзад, а Гарвана се стегна за скок.

— Какво чакаме? — повторих вяло.

— Мен чакате, лечителю — усетих дъха на говорещия във врата си.

Скокът ми преполови разстоянието, което ме делеше от Ловеца. Не спрях, докато не се добрах до меча на Шепота. Покорения се разсмя. Почудих се дали е забелязал, че кракът ми е по-добре. Погледнах назад. Нищо.

Ослепителна светлина обля падналото дърво, откъдето бях избягал. Не видях Гарвана. Беше изчезнал. Стиснах меча на Шепота и замахнах с всички сили към Ловеца на души.

Светлината преля над падналия гигант и увисна пред Покорения. Беше твърде ярка, за да я гледам дълго. Осветяваше цялата поляна.

Ловеца на души подгъна коляно. И тогава разбрах.

Господарката! Този яростен блясък беше самата Господарката. Именно Нея очаквахме! Взирах се в сиянието, докато очите ме заболяха. И също се свлякох на едно коляно. Протегнах меча на Шепота върху длани — като рицар, който се посвещава на своя крал. Господарката!

Каква ли беше наградата ми? Да се срещна с нея в плът и кръв? Усещането, което ме изпълваше от Чар насам, се разлудя, изпълни ме целия и за един глупав миг се влюбих до полуда. Но не можах да Я видя. Исках да видя как изглежда Тя наистина.

Е, тя имаше същата способност, която толкова ме смущаваше у Ловеца на души.

— Не този път, Знахар — чух. — Но скоро, надявам се… — и докосна ръката ми.

Пръстите Й ме прогориха като първия сексуален допир на първата ми любовница. Помните ли онова трескаво, разтърсващо, всепоглъщащо мигновение на възбуда?

— Наградата ще получиш по-късно. Сега ще ти бъде позволено да наблюдаваш ритуал, който не е изпълняван петстотин години! — тя се премести. — Така ще ти е неудобно. Стани!

Изправих се и отстъпих. Ловеца на души зае церемониалната си поза, взрян в светлината, силата й намаляваше. Вече не ме заставяше да отмествам очи. Тя се понесе към пленниците до каменната купчина. Отслабваше, докато различих неясен силует на жена.

Господарката продължително съзерцава Хромия. Той издържа погледа й. Лицето му бе безизразно. Беше изгубил и надежда, и отчаяние.

Господарката рече:

— Ти ми служи вярно известно време. И твоето предателство донесе повече полза, отколкото вреда. Не съм безмилостна… — тя заблестя встрани. Една сянка изчезна. Там стоеше Гарвана, положил стрела на лъка си. — Твой е, Гарван!

Погледнах Хромия. Изглеждаше развълнуван и странно обнадежден. Не че се надяваше да му се размине, разбира се. Копнееше да умре бързо, леко и безболезнено.

Гарвана отвърна:

— Не!

Не каза друго. Просто лаконичен отказ.

— Неприятно, Хром! — засмя се Господарката, изви се като дъга и с вик призова нещо от небесата.

Хромия подскочи рязко. Кърпата излетя от устата му. Вървите на глезените му се скъсаха. Скочи на крака, опита се да побегне, понечи да изрече някакво защитно заклинание. Беше изминал трийсетина стъпки, когато хиляда яростни змии изпълзяха от мрака и се увиха около него.

Покриха тялото му. Пъхаха се в устата и в носа му, в очите и ушите му. Прояждаха си път през гърба и гърдите му, и през корема. И той викаше. Пищеше. Пищеше неистово. И същата яростна жизненост, с която беше преодолял смъртоносните стрели на Гарвана, го държеше жив и по време на наказанието му.

Повдигаше ми се от сушеното месо, което бях сложил в уста този ден.

Хромия пищя дълго време и в крайна сметка не умря. Накрая на Господарката й омръзна и тя отпрати змиите. Уви шепнеща какавида около Хромия, като изрече друга поредица срички. Гигантско блестящо водно конче изникна от нощта, сграбчи го и го повлече към Чар. Господарката каза:

— Той ще ми осигури забавления за години напред! — и погледна Ловеца на души, за да се увери, че урокът е бил добре втълпен и в неговата глава.

Той не беше и помръднал. Не го стори и сега.

— Знахар, предстои ти да присъстваш на събитие, съхранено само в спомените на малцина — заяви Господарката. — Дори повечето от любимците ми са го забравили.

За какво, по дяволите, говори?

Тя сведе поглед. Шепота се сгърчи. Господарката уточни:

— Не, грешиш. Ти беше такъв поразителен враг, че се каня да те възнаградя! — странен смях. — Сред Покорените има едно свободно място.

Така. Притъпената стрела, странните обстоятелства, довели до този момент, всичко се изясни. Господарката беше решила Шепота да замести Хромия.

Кога? Кога точно е взела това решение? Хромия имаше сериозни неприятности цяла година, преживяваше унижение след унижение. Дали тя ги бе планирала? Мисля, че беше точно така. Улика тук, улика там, неясен слух и смътен спомен… Като част от плана, Ловеца ни е използвал. Може би е бил замесен още когато ни нае. Със сигурност пресичането на пътищата ни с Гарвана не беше случайност… Ах, тя беше жестока, извратена, хитра и пресметлива кучка.

Но всички го знаеха. Такава е историята й. Тя се бе отървала от собствения си съпруг. Беше убила сестра си, ако думите на Ловеца на души бяха верни. Тогава защо бях толкова разочарован и изненадан?

Погледнах към Покорения. Той не беше мръднал, но в позата му се забелязваше едва доловима промяна. Беше замаян от изумление.

— Да — каза му Господарката и се засмя меко. — Ти смяташе, че само Властелина може да Покорява… Сбъркал си. Предай това на всички, които още мечтаят за възкресението на съпруга ми.

Ловеца помръдна леко. Не можах да схвана значението на движението му, но Господарката изглеждаше удовлетворена. Тя отново се обърна към Шепота.

Тя — един от висшите генерали на Бунта — беше по-ужасена, отколкото самия Хром пред лицето на наказанието си. Щеше да се превърне в онова, което мразеше най-много — и беше безсилна.

Господарката коленичи и започна да й шепне.

Видях всичко, но и досега не знам какво точно се случи. Нито как да опиша Господарката — не по-добре от Гоблин — макар че бях близо до нея цялата нощ. Или може би няколко нощи. Времето бе придобило сюрреалистични измерения. По време на церемонията ни се губеха няколко дни. Но аз Я видях, и бях свидетел на ритуала, който привлече най-опасния ни враг на наша страна.

С поразителна яснота си спомням едно. Огромно жълто око. Същото, което толкова потресе Гоблин. То се приближи и погледна към мен и Гарвана, и Шепота.

Не ме разтърси по начина, по който бе въздействало върху Гоблин. Сигурно съм по-нечувствителен. Или просто по-неук. Но беше зле. Както казах, губят ми се няколко дни.

Окото не е непогрешимо. Не се справя добре с краткотрайните спомени. Господарката остана в неведение за присъствието на Мълчаливия.

Останалото е само облак искрици от спомени, повечето от тях изпълнени с писъците на Шепота. Имаше един миг, когато поляната гъмжеше от танцуващи дяволи, засияли от вътрешна злост. Биеха се за привилегията да Яхнат Шепота. Дойде и времето пленничката ни да се изправи пред Окото. В друг момент, струва ми се, Шепота умря и бе възкресена, умря и бе възкресена, докато накрая се сля със смъртта. Многократно бе подлагана на мъчения, последвани от втора близка среща с Окото.

Откъсите, които си спомням, ми нашепват, че тя е била разкъсана, заклана, съживена и възстановена като предан роб.

Спомням си клетвата й за вярност пред Господарката. Гласът й се давеше в искрен копнеж да й угоди.

Много след като всичко свърши, бях объркан и несигурен, и ужасен. Отне ми известно време да си изясня причината. Объркването бе част от защитната стратегия на Господарката. Незапомненото не може да бъде използвано срещу нея.

Страхотна награда!

Тя изчезна. Шепота също. Но Ловеца на души остана. Обикаляше поляната, мърмореше си с дузина трескави гласове. Замълча в мига, когато понечих да се изправя. Зяпна ме, подозрително проточил врат към мен.

Простенах, опитах се да стана, паднах отново. Запълзях и се облегнах на един камък. Ловеца ми донесе някаква тенджерка. Пих неуверено.

— Може да хапнеш, след като се окопитиш — каза той.

Забележката му пробуди вълчия ми глад. Колко време беше минало?

— Какво стана?

— Какво си спомняш?

— Не много. Шепота беше покорена?

— Тя ще замести Хромия. Господарката я заведе на източния фронт. Познанията й за противника ще обърнат войната в наша полза.

Опитах се да разкъсам паяжините, увили съзнанието ми.

— Мислех, че ще сменят стратегията си със северна.

— Точно така. И веднага щом приятелят ти се възстанови, се връщаме в Мъжеград… — с мек, женски глас, той призна: — Не познавам Шепота така добре, колкото си мислех. Тя е съобщила какво е станало в лагера й. За пръв път Кръгът реагира бързо. Пропуснаха обичайните вътрешни дрязги. Надушват кръв. Приеха загубите си и ни оставиха да се забавляваме, докато маневрите им сработят. Пазили са ги в най-дълбока тайна. Точно сега армията на Коравия се насочва към Мъжеград. А нашите сили са пръснати из горите. Тя ни вкара в капан.

Не исках да чуя това. Една година лоши новини са предостатъчни. Защо поне един наш удар не става по план?

— Пожертвала се е доброволно?

— Не. Искаше да ни мотае из горите, за да спечели време за Кръга. Не е подозирала, че Господарката знае за Хромия. Мислех, че я познавам, но съм сгрешил. В крайна сметка ще спечелим, но ни чакат тежки дни, преди Шепота да оправи изтока.

Пак не успях да се изправя.

— Полека! — предложи той. — Първия път с Окото винаги е ужасно. Смяташ ли, че вече можеш да сложиш нещо в уста?

— Довлечи един от онези коне ей-там.

— По-добре карай полека отначало.

— Колко зле е в действителност?

Не бях сигурен за какво точно питам. Той сметна, че се интересувам от стратегическото положение.

— Армията на Коравия е по-голяма от всички останали, срещу които сме се изправяли тук. И това е само една от групите, тръгнали на поход. Ако Нощната сянка не стигне пръв Мъжеград, ще изгубим и града, и кралството. Което може да им даде шанс да ни изтласкат изцяло на север. Нашите сили в Знаеград, Женоград, Виноград и тъй нататък, не са достатъчни за мащабна акция. Северът досега беше странична сцена.

— Но… След всичко, което преживяхме? По-зле сме, отколкото когато изгубихме Розоград! Проклятие! Не е честно! — бях уморен от отстъпления.

— Не се безпокой, Знахар. Ако Мъжеград падне, ще ги спрем при Стълбата на плача. Ще ги задържим там, докато Шепота се развихри. Те не могат да я избягват вечно. Ако изтокът се срине, и Бунтът ще умре. Изтокът е тяхната твърдина…

Звучеше ми като човек, който се опитва да убеди сам себе си. Беше минал през същите вълнения преди, по време на последните дни на Владичеството. Зарових лице в ръцете си и промърморих:

— Мислех, че сме ги смазали!

Защо, по дяволите, изобщо напуснахме Берил?

Ловеца на души подритна Гарвана. Той не помръдна.

— Хайде! — прокънтя гласът на Покорения. — Имат нужда от нас в Мъжеград! Накрая двамата с Нощната сянка май ще, трябва да го удържаме с голи ръце!

— Защо просто не ни изоставиш, щом положението е така критично?

Със сумтене и мрънкане той се завъртя около темата, но преди да завърши, се усъмних, че точно този Покорен има чувство за достойнство, чувство за дълг към приелите покровителството му. Обаче не искаше да го признае. В никакъв случай. Това не подхождаше на образа му.

Помислих за поредно пътешествие през небесата. Напънах здраво сивите си клетки. Мързелив съм до немай-къде, но не можех да го издържа. Не сега. Чувствах се зле.

— Със сигурност ще падна — заявих. — Няма смисъл да се мотаеш около нас. Няма да се възстановим с дни. По дяволите, и пеш ще стигнем! — сетих се за гората. И пешеходният преход не ми допадаше. — Дай ни брошките. Така ще знаеш къде сме. Тогава може да се върнеш да ни вземеш, ако имаш време…

Той се опъваше. Известно време се убеждавахме взаимно. Продължавах да твърдя колко ми е зле и колко зле ще се чувства Гарвана. Покорения изгаряше от нетърпение да действа. Позволи ми да го убедя. Разтовари килима си — беше ходил някъде, докато съм лежал в безсъзнание — и се качи на него.

— Ще се видим след няколко дни!

Килимчето се издигна далеч по-бързо, отколкото когато носеше двама ни с Гарвана. След това изчезна. Завлякох се до стоварения багаж.

— Копеле гадно! — изкисках се.

Възраженията му бяха престорени. Беше оставил храна, собствените ни оръжия от Мъжеград и разни дреболии. Вероятно щяха да са ни необходими, за да оцелеем. Не е лош началник… като за Покорен. Провикнах се:

— Хей! Мълчалив! Къде, дяволите те взели, се дяна?

Мълчаливия се появи на поляната. Погледна ме, огледа Гарвана, после и запасите и не проговори. Естествено — нали е Мълчаливия. Изглеждаше състарен поне с десет години.

— Не си се наспал? — поинтересувах се. Той кимна. — Видя ли какво се случи? — Пак кимна. — Надявам се, че го помниш по-добре от мен!

Той поклати глава. Проклятие! Значи така и ще влезе в Аналите — неуточнено.

Това е странен начин за водене на разговор — единият говори, а другият върти глава. Получаването на информация е невероятно трудно. Трябваше да изуча сложните жестове, които Гарвана на свой ред усвои от Глезанка. Мълчаливия е вторият й най-близък приятел. Би било забавно да подслушвам разговорите им.

— Да видим как да помогнем на Гарвана! — предложих.

Гарвана спеше мъртвешки сън. Не се събуди с часове. Използвах времето да разпитам Мълчаливия.

Капитана го беше изпратил. Дошъл на кон. Всъщност, тръгнал на път, преди Ловеца на души да ни викне на разговор. Яздил с все сили, ден и нощ. Стигнал поляната малко преди да го забележа.

Попитах как е знаел накъде да тръгне с предположението, че Капитана е успял да измъкне достатъчно информация от Ловеца, за да го пусне на път — ход, напълно в стила на пълководеца ни. Мълчаливия призна, че не знаел — освен в най-общи рамки — докато не сме влезли в обсега му. Тогава ни проследил чрез амулета, който Гоблин ми даде.

Този майстор Гоблин! Не се беше издал с нищо, умна постъпка. Окото щеше да научи, ако знаех.

— Смяташ ли, че щеше да направиш нещо, ако наистина се нуждаехме от помощ? — попитах.

Мълчаливия се усмихна, сви рамене, отиде до купчината камъни и седна. Край на играта на въпроси. От целия отряд той най-малко се притеснява как ще бъде представен в Аналите. Не се интересува дали хората го харесват или го мразят, нито къде е бил или къде отива. Понякога имам чувството, че не го е грижа и дали е жив или ще умре. Чудя се какво го задържа при нас. Сигурно е привързан към братството.

Гарвана най-сетне се свести. Погрижихме се за него и го нахранихме, Най-накрая, изпокаляни, изловихме конете на Шепота и Хромия, оседлахме ги и поехме към Мъжеград. Пътувахме неохотно. Знаехме, че се насочваме към поредното бойно поле — още една земя на ходещи мъртъвци.

Не успяхме да се приближим. Бунтовниците на Коравия държаха града в обсада — обграден и изолиран от двойни окопи. Мрачен черен облак закриваше самия град. Зловещи светкавици озаряваха покрайнините му, сражавайки се с мощта на Осемнайсетте. Коравия не беше сам.

Кръгът изглеждаше твърдо решен да отмъсти за Шепота.

— Ловеца и Нощната сянка играят грубо — отбеляза Гарвана след една особено зловеща размяна на удари. — Предлагам да се оттеглим на юг и да изчакаме. Ако напуснат Мъжеград, ще ги догоним, докато се изтеглят към Ветровития окръг…

Лицето му се изкриви. Не приветстваше подобна възможност. Познаваше Ветровития окръг.

Потеглихме на юг и се присъединихме към други, изостанали от частите си. Прекарахме дванайсет дни в криене, в очакване. Гарвана организира момчетата в някакво подобие на военна единица. Прекарвах времето си, като пишех и си мислех за Шепота, чудех се колко би повлияла върху положението на изток. Редките погледи, които хвърлях към Мъжеград, ме убедиха, че тя беше последната истинска надежда от наша страна.

Носеха се слухове, че Бунтовниците прилагат също такъв натиск и на други места. Господарката май била принудена да прехвърли Обесения и Костотрошача от изток, за да подсили съпротивата. Според една мълва Видоменителя бил заклан в битките за Ръждоград. Притеснявах се за Отряда. Нашите братя бяха влезли в Мъжеград преди пристигането на Коравия.

Никой от нашите не пада, без да разкажа историята му. А как бих могъл от петдесет километра разстояние? Колко подробности ще се изгубят в устните разкази, които ще бъда принуден да събера след събитията? Колцина ще паднат, без гибелта им да бъде забелязана?

Най-много време прекарвах в размисли за Хромия и Господарката. И в агония.

Не мисля, че отсега нататък ще напиша и една сладка, романтична измислица за нашата господарка — вече не. Бях твърде близо до нея. Вече не съм влюбен.

Преследват ме призраци, преследват ме писъците на Хромия. Преследва ме смехът на Господарката. Преследват ме собствените ми подозрения, че удължаваме каузата на нещо, което заслужава да бъде изтрито от лицето на земята. Преследва ме убеждението, че онези, които се вдигнали на бунт срещу нея, са малко по-добри.

Преследва ме ясното познание, че накрая злото неизменно побеждава.

О, Небеса! Неприятности. Ужасен черен облак пълзи над хълмовете от североизток. Всички тичат наоколо, грабят оръжията си и оседлават конете. Гарвана крещи да си размърдам задника…

Бележки

[1] Пример за подражание. — Б.ред. ↑

[2] Последен смъртоносен удар (фр.). — Б.ред. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Глен Кук Черният отряд (5)

Метаданни

Данни

Черният отряд

Информация

История

Сваляне / Връзки

4.Шепота

Глен Кук
Черният отряд (5)

4.
Шепота