Карл Сейгън
Милиарди и милиарди (14) (Мисли за живота и смъртта на прага на новото хилядолетие)

Четиринадесета глава
Общият враг

„Не съм песимист. Според мен, да виждаш злото там, където то съществува, е един вид оптимизъм.“

Роберто Роселини

„Едва в този момент от хода на времето, който е представен от настоящото столетие, един-единствен вид е придобил властта да променя природата на света.“

Рейчъл Карсън, „Тихият извор“ (1962)

Въведение

През 1988 г., ми беше предоставена една уникална възможност. Бях поканен да напиша статия върху отношенията между Съединените щати и тогавашния Съветски съюз, която щеше да бъде публикувана — повече или по-малко едновременно — в най-популярните печатни издания на двете страни. Това беше времето, в което Михаил Горбачов опипваше своя път към това да даде на съветските граждани правото свободно да изразяват мнението си. Вероятно някои хора помнят тези години като времето, в което администрацията на Роналд Рейгън бавно променяше своята подчертано войнствена (в контекста на Студената война) позиция. Сметнах, че една подобна статия ще може да допринесе с нещо. Освен това, на една състояла се малко по-рано „среща на върха“, президентът Рейгън беше направил коментар в смисъл, че ако Земята бъде изправена пред опасността от извънземна инвазия, ще бъде много по-лесно за Съединените щати и Съветския съюз да работят заедно. Това сякаш ми даде основата, върху която да организирам текста. Възнамерявах да напиша статия, която да бъде провокативна към гражданите и на двете държави и по тази причина поисках предварителни гаранции за това, че написаното няма да бъде цензурирано. Получих съгласието както на редактора на „Парейд“, Уолтър Андерсън, така и на този на „Огоньок“, Виталий Коротич. Озаглавена „Общият враг“, статията надлежно се появи в броя на „Парейд“ от 7 февруари 1988 г. и в „Огоньок“ от 12–19 март на същата година. След това беше препечатана в „Конгрешънъл Рекърд“ и спечели наградата „Маслинено клонче“ на Нюйоркския университет за 1989 г. Текстът предизвика широки дискусии и в двете страни.

„Парейд“ подходи към спорните въпроси почтено, като редакторът помести следното въведение:

„Настоящата статия, която освен това трябва да се появи в пълния си вид в «Огоньок» — най-популярното съветско списание, — изследва отношенията между двете страни. Както американските, така и съветските граждани може би ще окачествят някои от прозренията на Карл Сейгън като неудобни или дори провокативни, тъй като той отправя фундаментални предизвикателства към общоприетите възгледи за историята и на двата народа. Редакторският екип на «Парейд» се надява, че анализът, който ще бъде прочетен както тук, така и в Съветския съюз, ще бъде първата стъпка към постигането на тези цели, които авторът изтъква.“

Но нещата се оказаха далеч не толкова прости дори и в един тръгнал по пътя на либерализацията Съветски съюз от 1988 г. Коротич беше купил котка в чувал и — след като беше прочел критичните ми бележки към съветската история и политика — се беше почувствал задължен да се обърне за напътствия към по-висока инстанция. Отговорността за съдържанието на статията — във вида, в който тя се появи в „Огоньок“ — изглежда, пада основно върху д-р Георгий Арбатов, директор на Института за САЩ и Канада към Съветската академия на науките, член на Централния комитет на Комунистическата партия и близък съратник на Горбачов. По-рано двамата с Арбатов бяхме имали няколко частни разговора на политическа тематика, по време на които той ме изненада със своето чистосърдечие и откровеност. Макар да беше донякъде удовлетворяващо да видя колко голяма част от текста беше оставена недокосната, все пак беше показателно какви точно промени са направени и кои точно мисли са били възприети като твърде опасни за средностатистическия съветски гражданин. Поради това в края на статията съм посочил най-интересните промени. Те определено приличат твърде много на цензура.

Статията

„Стига само — каза Американският президент на съветския Генерален секретар — да ни нападнат извънземни и нашите две страни ще се обединят срещу общия враг.“ И наистина, има много случаи, в които противници на живот и смърт, които в продължение на поколения са се държали за гърлата, са забравяли за различията помежду си и са се изправяли срещу някаква по-належаща заплаха: гръцките полиси срещу персите; русите и половците (които в един по-ранен момент са опустошили Киев) срещу монголите; или — а защо не — американците и съветските граждани срещу нацистите.

Разбира се, едно извънземно нашествие изглежда малко вероятно. И все пак съществува общ враг — всъщност множество общи врагове, някои от които представляват невиждана до този момент заплаха, а всички са уникални единствено за настоящата епоха. Те се коренят в нашите нарастващи технологични възможности и в нежеланието ни да пренебрегнем краткосрочните предимства в името на дългосрочното добруване на нашия вид.

Невинният акт на изгаряне на въглища и други изкопаеми горива засилва парниковия ефект на въглеродния диоксид и повишава температурата на Земята, така че след по-малко от сто години — поне според някои прогнози — американският Среден запад и съветска Украйна, понастоящем житници на света, ще се превърнат в покрити с шубраци пустини. Инертните, на пръв поглед безвредни газове, които използваме в своите хладилници, разрушават защитния озонов слой. Те увеличават количеството смъртоносна ултравиолетова слънчева светлина, което достига до земната повърхност и унищожава огромен брой микроорганизми, които се намират в основата на една недостатъчно разбрана хранителна верига — на върха на която несигурно се мъдрим ние. Американското промишлено замърсяване разрушава горите в Канада. Аварията на един съветски ядрен реактор заплашва древната култура на Лапландия. Ужасяващи епидемии се разпространяват навсякъде по света, подпомагани от модерните транспортни технологии. А без съмнение има и други опасности, които ние с нашия припрян и късоглед подход все още не сме открили.

Надпреварата в ядреното въоръжаване, чието начало беше поставено от обединените усилия на Съединените щати и Съветския съюз, понастоящем е минирала света с около 60 000 ядрени оръжия — далеч повече, отколкото ще бъде достатъчно за изличаването на двете нации, за излагането на риск на глобалната цивилизация и може би дори за поставянето на точката на продължилия милиони години човешки експеримент. Въпреки възмутените протести на миролюбиви намерения и благородните договорни задължения за обрат в ядрената надпревара, Съединените щати и Съветският съюз някак си успяват всяка година да създават все нови и нови ядрени оръжия, които ще стигнат за разрушаването на всеки един голям град на планетата. Когато поискаме да ни бъдат представени доводи, всяка една от двете страни съвсем сериозно изтъква другата. Катастрофата на космическата совалка „Чалънджър“ и последвалите аварията в Чернобил бедствия би трябвало да ни напомнят, че напук на всичките ни усилия високите технологии не са защитени от катастрофални провали. Тъй като живеем във века на Хитлер, би трябвало да знаем, че е напълно възможно един луд да си осигури контрола над някоя модерна индустриална държава. След това е само въпрос на време да се случи някоя неочаквана малка грешка в машината за масово унищожение, да се появи някакъв фатален проблем с комуникациите, или някоя емоционална криза да споходи един и без друго претоварен държавен глава. Взето като общо, всяка година човешкият вид — най-вече Съединените щати и Съветският съюз — изразходва почти един билион долара в подготовка за война и сплашване на противника. Погледнато в ретроспекция, може би предполагаемите злонамерени извънземни няма да са особено мотивирани да нападнат Земята. Може би след едно предварително разузнаване те ще решат, че ще бъде по-изгодно просто да имат малко търпение и да ни изчакат да се самоунищожим.

Изложени сме на риск. Не ни трябват извънземни нашественици. Самите ние сме си създали достатъчно опасности. Те обаче не са очевидни, на пръв поглед изглеждат отдалечени от ежедневния живот, вникването в тях изисква да се замислим — това са прозрачни газове, невидима радиация, ядрени оръжия, чиято употреба почти никой не е виждал с очите си. Не става дума за чужда армия, която е тръгнала да граби, поробва, убива и насилва. Трудно ни е да персонифицираме общите си врагове — по-лесно можем да мразим един Шахиншах, Хан или Фюрер. А за да обединим сили срещу тези нови врагове, ще трябва да дръзнем да положим усилия и да се опознаем сами себе си. Защото самите ние — но най-вече Съединените щати и Съветският съюз — сме отговорни за опасностите, пред които сме изправени днес.

Нашите две нации са подобни на килими, изтъкани от богатото многообразие на етнически и културни нишки. От военна гледна точка ние сме двете най-могъщи страни в света. Ние сме защитници на идеята, че науката и технологиите могат да направят по-добър живота на всички. Споделяме заявения възглед, че хората имат право да управляват сами себе си. Нашите системи на управление са родени от исторически революции срещу несправедливостта, деспотизма, некомпетентността и суеверието. Наследници сме на революционери, които са постигнали невъзможното — освободили са ни от тирании, които са били вкоренени от векове и са били разглеждани като дадени свише. Какво ще трябва да сторим, за да се освободим от капана, който сами сме си заложили.

Всяка една от двете страни има дълъг списък с ненавистни престъпления, които другата е извършила — някои са въображаеми, но повечето в една или друга степен са реални. Можете да бъдете сигурни, че всеки път, когато едната страна е извършила нещо подобно, другата е отговорила по някакъв свой начин. И двете нации са изпълнени с наранена гордост и лицемерна морална правота. Всяка познава до най-миниатюрната подробност и най-дребните злодеяния на другата, но почти никога не забелязва собствените си грехове и страданията, които нейната политика е причинила. Разбира се, и от двете страни има добри и почтени хора, които виждат опасностите, създадени от тяхната национална политика. Това са хора, които копнеят — нещо, което е въпрос както на благоприличие, така и на просто оцеляване — да поправят стореното. Но освен това и от двете страни има и такива, които са обладани от омразата и страха, преднамерено разпалвани от съответните институции за национална пропаганда. Те вярват, че техните врагове с нищо не могат да изкупят вината си. Търсят конфронтацията. Хардлайнерите от двете страни се насърчават едни други. Те си дължат едни на други властта и доверието към тях. Те се нуждаят едни от други. Вкопчили са се едни в други в смъртоносна прегръдка.

И ако няма кой друг — било то човек или извънземен — да ни откъсне от тази прегръдка, тогава сме изправени пред една-единствена алтернатива: колкото и да е болезнено, просто ще трябва да го направим ние самите. Едно добро начало би било да разгледаме историческите факти — такива, каквито ги вижда обратната страна (или както ще ги видят бъдещите поколения, ако въобще има такива). Представете си първо един съветски наблюдател, който разглежда някои от събитията в американската история: Съединените щати, основани на принципите на свободата и равенството, са последната голяма държава, която забранява робството; много от нейните основоположници — сред тях са и Джордж Вашингтон, и Томас Джеферсън — са били робовладелци; расизмът е защитен със закон цял век след премахването на робството. Съединените щати систематично са нарушавали повече от 300 подписани от тях договора, гарантиращи някои от правата на автохтонното население на страната. През 1899 г., две години преди да стане президент, Теодор Рузвелт — в една реч, която се радва на всеобщо възхищение — защитава „правдивата война“ като единствено средство за постигане на „националното величие“. През 1918 г. Съединените щати нападат Съветския съюз в рамките на един неуспешен опит да преобърнат Болшевишката революция. Съединените щати изобретяват атомното оръжие и са първата нация, която го използва срещу гражданско население — предизвиквайки по този начин смъртта на стотици хиляди мъже, жени и деца. Съединените щати са имали оперативни планове за ядреното унищожение на Съветския съюз, преди още Съветите да са имали своя атомна бомба. Съединените щати са водещият новатор в продължаващата ядрена надпревара. Сред множеството скорошни противоречия между теория и практика в Съединените щати е и настоящата администрация [на президента Рейгън], която — водена от силно морално възмущение — предупреждава съюзниците си да не продават оръжия на терористичния режим в Иран, докато самата тя прави точно това. В името на демокрацията Съединените щати водят тайни войни по целия свят, като в същото време се противопоставят на ефективните икономически санкции срещу Южноафриканския режим, където повечето от гражданите нямат абсолютно никакви права. Съединените щати се възмущават от това, че Иран минира водите на Персийския залив — нещо, което се явява нарушение на международното право, — но самите те минираха пристанищата на Никарагуа и след това се измъкнаха от юрисдикцията на Световния съд. Съединените щати заклеймяват Либия за това, че убива деца, и на свой ред убиват деца за отмъщение. Съединените щати критикуват отношението към малцинствата в Съветския съюз, но в същото време в Америка има повече чернокожи младежи в затворите, отколкото в колежите. Това не е просто злонамерена съветска пропаганда. Дори и хора, които са благосклонно настроени към Съединените щати, таят тежки съмнения по отношение на истинските им намерения, особено когато самите американци не желаят да признаят неудобните факти в своята собствена история.

Представете си сега един западен наблюдател, който разглежда някои събития от съветската история. Заповедта за нападение, която маршал Тухачевски получава на 2 юли 1920 г., гласи следното: „На своите щикове ние ще донесем мир и щастие на отруденото човечество. Напред на Запад!“ Малко по-късно, в един разговор с френско пратеничество, В. И. Ленин отбелязва: „Да, съветските войски са във Варшава. Скоро и Германия ще бъде наша. Ще си върнем Унгария. Балканите ще се вдигнат срещу капитализма. Италия ще затрепери. В тази буря буржоазна Европа се пука по всички шевове.“ След това се замислете за милионите съветски граждани, избити от Сталин в годините между 1929 и началото на Втората световна война — в рамките на насилствената колективизация, масовото изселване на селяни, последвалия глад през 1932–1933 г., и големите чистки (при които са арестувани и екзекутирани почти всички функционери на Комунистическата партия на възраст над 35 години, като е същото време гордо е прокламирана нова конституция, която уж гарантира правата на съветските граждани). След това си спомнете как Сталин на практика обезглавява Червената армия, спомнете си за тайните договорености за ненападение, които сключва с Хитлер, за отказа му да повярва в нацистката инвазия в СССР — дори след като тя вече е факт — и за загиналите в резултат на това милиони хора. Помислете за това, че в Съветския съюз гражданските свободи, свободата на словото и правото да емигрираш са силно ограничени, за продължаващите ендемични антисемитски и антирелигиозни преследвания. При това положение, ако малко след основаването на вашата държава лидерите ви се хвалят с намерението си да нападнат съседни нации; ако човекът, който е бил ваш абсолютен водач в продължение на почти половин век, е някой, които методично е избил милиони хора от собствения си народ; ако дори и сега на вашите монети е изобразен националният ви символ, изрисуван върху целия свят — то тогава може би ще разберете защо гражданите на други държави, дори и да са миролюбиви и доверчиви, може би ще изразят скептицизъм по отношение на добрите ви намерения — независимо от това, колко чистосърдечни и истински са те. Това не е просто злонамерена американска пропаганда. Проблемът само се задълбочава, ако се преструвате, че нищо от това не се е случило.

„Нито една нация не може да бъде свободна, ако потиска други нации.“ Това са думи на Фридрих Енгелс. През 1903 г., на състояла се в Лондон конференция Ленин се обявява в защита на „пълното право на самоопределение на всички нации“. Същите принципи са формулирани в почти същите думи от Удроу Уилсън и много други американски държавници. Но фактите са красноречиви по отношение и на двете страни. Съветският съюз анексира насилствено Литва, Латвия и Естония, заедно с части от Финландия, Полша и Румъния; окупира и налага комунистически режими в Полша, Румъния, Унгария, Монголия, България, Чехословакия, Източна Германия и Афганистан; потушава въстанието на източногерманските работници през 1953 г., Унгарската революция от 1956 г. и опита на Чехословакия през 1968 г. да въведе „гласност“ и „перестройка“. Като изключим Световните войни и експедициите с цел да се прекъсне пиратството и търговията с роби, Съединените щати са нахлували или са се намесвали в делата на други държави повече от 130 пъти.^[1] Списъкът включва Китай (18 случая), Мексико (13), Никарагуа и Панама (по 9), Хондурас (7), Колумбия и Турция (по 6), Доминиканската република, Корея и Япония (по 5), Аржентина, Куба, Хаити, Кралство Хавай и Самоа (по 4), Уругвай и Фиджи (по 3), Гватемала, Ливан, Съветския съюз и Суматра (по 2), Гренада, Пуерто Рико, Бразилия, Чили, Мароко, Египет, Бряг на слоновата кост, Сирия, Ирак, Перу, Формоза, Филипините, Камбоджа, Лаос и Виетнам. Повечето от тези намеси са представлявали действия с малък мащаб, целящи да подкрепят послушни правителства или да защитят американска собственост или икономически интереси. Други обаче бяха много по-големи, по-продължителни и с много по-гибелни мащаби. Американските въоръжени сили са се намесвали в делата на Латинска Америка не само преди Болшевишката революция, но дори преди да се появи „Комунистическия манифест“ — което прави антикомунистическите оправдания за американската намеса в Никарагуа малко трудни за възприемане; недостатъците на тази аргументация обаче щяха да бъдат по-разбираеми, ако Съветският съюз не беше развил навика да се бърка в работите на други страни. Американската инвазия в Югоизточна Азия — срещу народи, които никога не са заплашвали Съединените щати, нито пък са им навредили с нещо — донесе смъртта на 58 000 американци и на повече от един милион азиатци. Съединените щати хвърлиха 7,5 мегатона мощни експлозиви и създадоха екологичен и икономически хаос, от който регионът още не може да се съвземе. От 1979 г. насам, повече от 100 000 съветски войници са окупирали Афганистан — една страна, в която доходът на глава от населението е по-нисък от този в Хаити, — като мащабите на извършените зверства все още не са известни (тъй като Съветите са много по-добри от американците в това да не допускат независими репортери до районите на военни действия).

Обичайната враждебност е покваряваща и самоподдържаща се. Ако се разколебае, винаги може да бъде съживена с напомняния за минали престъпления, със замислянето на някоя жестокост или на военен инцидент, с известяването, че противникът е разработил някакво опасно ново оръжие или просто с подигравки с наивността и нелоялността на хората (когато политическото мнение в страната стигне до някое неудобно за управляващите равновесно положение). За много американци комунизмът означава бедност, изостаналост, Гулаг за дръзналите да изразят свободно мнението си, безмилостно смазване на човешкия дух и жажда за завладяването на света. За много съветски граждани, капитализмът означава безсърдечна и ненаситна алчност, расизъм, война, икономическа нестабилност и световен заговор на богатите срещу бедните. Това са карикатури — но не изцяло — и с течение на времето действията на Съветския съюз и Съединените щати са им придали известна достоверност и правдоподобност.

Тези карикатури продължават да битуват, тъй като в тях има известна истина, но освен това защото са полезни. Ако има един неумолим враг, то тогава бюрократите винаги имат под ръка извинение за това, че цените се качват, че липсват потребителски стоки, че страната не е конкурентноспособна на световните пазари, че има голям брой безработни и бездомни хора, и че критиката към лидерите е непатриотична и непозволена — а най-вече за това, че едно толкова ужасно зло, каквото са ядрените оръжия, трябва да бъде произвеждано в десетки хиляди екземпляри. Но ако противникът не е толкова порочен, некомпетентността и пропадналите планове на правителствените чиновници вече не могат да се скрият толкова лесно. Бюрократите имат своите мотиви да измислят врагове и да преувеличават техните прегрешения.

Всяка страна има военни и разузнавателни институции, които трябва да преценят до каква степен отсрещната страна представлява някаква опасност. Тези организации имат запазен интерес от големи военни и разузнавателни разходи. Поради това те трябва да се борят с една непрекъсната криза на съвестта — явния стимул да бъдат преувеличавани възможностите и намеренията на противника. Когато се поддадат, го наричат необходима предпазливост, но както и да го наричат, то движи надпреварата във въоръжаването. Има ли независима обществена оценка на данните от разузнаването? Не? А защо не? Защото информацията е военна тайна. При това положение сме изправени пред една машина, която върви от само себе си — един вид фактически заговор да се предотврати спадането на напрежението под едно минимално ниво на бюрократична приемливост.

Очевидно е, че понастоящем много национални институции и догми — независимо колко ефективни са били на времето — вече трябва да бъдат променени. Все още нито една нация не се чувства удобно в света на XX в. Следователно предизвикателството не се крие в някаква селективна прослава на миналото или в защита на националните икони, а в прокарването на път, който ще ни преведе през това време на големи взаимни заплахи. За да постигнем това, ще ни е необходима всяка налична помощ.

Основният урок, който ни дава науката, е, че — ако искаме да вникнем в сложните проблеми (а дори и в простите) — трябва да се опитаме да освободим разума си от догми и да гарантираме свободата да се публикува, да се възразява и да се експериментира. Основаващите се на авторитети доводи са недопустими. Хората не са съвършени, дори и лидерите. Но колкото и да е очевидно, че прогресът се нуждае от критиката, правителствата продължават да упорстват. Най-добрият пример за това е Хитлеристка Германия. Ето една извадка от речта на водача на Нацистката партия Рудолф Хес, произнесена на 30 юни 1934 г.: „Един-единствен човек остава над всяка критика и това е Фюрерът. Това е така, защото всички знаят и чувстват, че той е прав и винаги ще бъде прав. Националният социализъм във всички нас се корени в безкритичната лоялност, в саможертвата ни пред Фюрера.“

Удобството на една подобна доктрина за националните водачи допълнително се демонстрира от следната бележка на Хитлер: „Колко щастливо за хората във властта се явява обстоятелството, че народът не мисли!“ В краткосрочен план масовата интелектуална и морална покорност може и да е удобна за лидерите, но в дългосрочен се оказва самоубийствена за нациите. При това положение един от критериите за национално лидерство трябва да бъде талантът да разбираш, насърчаваш и използват конструктивно сериозната критика.

И така, когато тези, които някога са били заглушавани и унижавани от държавния терор, получат възможност да говорят — новоизлюпени граждански либерали, които за първи път разперват крила — те, разбира се, ще бъдат във възторг (което се отнася и за всеки защитник на свободата, който стане свидетел на това). „Гласността“ и „перестройката“ разкриват пред света човешкото лице на Съветския съюз, което политическите учения на миналото са скрили. Те ще предоставят механизми за поправяне на грешки на всички нива на съветското общество. Те са от съществено значение за икономическото добруване. Те позволяват да бъдат направени реални подобрения в международното сътрудничество и коренен обрат в ядрената надпревара. Следователно „гласността“ и „перестройката“ са добри както за Съветския съюз, така и за Съединените щати.

Разбира се, в Съветския съюз има съпротива срещу гласността и перестройката от страна на тези, които вече ще трябва да демонстрират способностите си на конкурентно ниво, вместо да дремят на някой пожизнен пост; от страна на тези, които не са привикнали към отговорностите на демокрацията; от тези, които не искат — след като в продължение на десетилетия са се съобразявали с нормите — да бъдат държани отговорни за минали дела. В Съединените щати също има такива, които се противопоставят на „гласността“ и „перестройката“. Някои твърдят, че това е трик, който трябва да хвърли прах в очите на Запада, докато Съветският съюз събира сили да се възроди като един още по-страховит съперник. Други предпочитат стария Съветски съюз — обезсилен от липсата на демокрация, лесен за демонизиране и окарикатуряване. (Американците, които твърде дълго са били самодоволни от собствените си демократични форми, също имат какво да научат от „гласността“ и „перестройката“. Това само по себе си предизвиква тревога в някои от тях.) Никой не може да предвиди какъв ще бъде изходът, когато толкова могъщи сили са се обявили за и против реформите.

И в двете страни това, което минава за обществен дебат, все още се свежда — ако се вгледаме по-внимателно — до повтаряне на националните лозунги, призиви към широко застъпени предразсъдъци, инсинуации, самооправдания, заблуди, проповеди — когато някой поиска доказателства, и пълно презрение към интелигентността на гражданството. Нуждаем се от това да си признаем, колко малко всъщност знаем за пътя, по който да преминем безопасно през следващите няколко десетилетия, от куража да проучим голям брой алтернативни програми и — най-много от всичко — от това да се посветим не на догмите, а на решенията. Намирането на каквото и да било решение е достатъчно трудно. Много по-трудно ще бъде да намерим такова решение, което да съответства идеално на унаследени от XVIII и XIX в. политически доктрини.

Нашите две нации трябва да си помогнат една на друга да разберат какви промени трябва да бъдат направени. Промените трябва да помогнат и на двете страни. Освен това нашите перспективи трябва да са насочени към едно бъдеще, което е отвъд следващия президентски мандат или петилетен план. Трябва да намалим военните бюджети, да повишим жизнения стандарт, да внушим респект към образованието, да подкрепим науката, изследванията, изобретателността и промишлеността, да съдействаме на свободната инициатива, да ограничим домашното насилие, да осигурим на работниците участие в решенията на ръководството и да създадем истински респект и разбиране, коренящи се в осъзнаването на нашата обща човешка природа и на общите рискове, на които сме изложени.

Макар че ще трябва да си сътрудничим на едно безпрецедентно ниво, аз все пак не се обявявам срещу здравословното съперничество. Но нека си съперничим в откриването на начини, по които да обърнем надпреварата в ядреното въоръжаване и силно да ограничим конвенционалните си сили; в елиминирането на правителствената корупция; и това да направим по-голямата част от света самодостатъчна от селскостопанска гледна точка. Нека се конкурираме в изкуството и науката, в музиката и литературата, в технологичните нововъведения. Нека проведем състезание по почтеност. Нека си съперничим в борбата със страданията, неграмотността и болестите; в признаването на националния суверенитет по целия свят; във формулирането и прилагането на една етика за отговорно наместничество на планетата.

Нека се учим един от друг. В продължение на един век капитализмът и социализмът са били методи и доктрини, които са заимствали един от друг в рамките на все още непризнати плагиатства. Нито Съединените щати, нито Съветският съюз имат монопол върху истината и добродетелите. Бих искал да видя как ще си съперничим в сътрудничеството. През 70-те години на XX в. — като изключим договорите, ограничаващи ядрената надпревара — имахме някои забележителни успехи в работата заедно — премахването на едрата шарка в световен мащаб, усилията да бъде спряна разработката на ядрени оръжия в Южна Африка, обединената програма за пилотирани космически полети „Аполо-Союз“. Сега можем да направим още повече. Нека започнем с някои общи проекти с голям мащаб и визия — в борбата с глада, особено в страни като Етиопия, които са станали жертва на съперничеството на суперсилите; в идентифицирането и предотвратяването на дългосрочни екологични катастрофи, които са продукт на нашите технологии; във физиката на синтеза, която ще ни даде безопасен източник на енергия за бъдещето; в съвместното изучаване на Марс, което трябва да завърши с първото стъпване на хора там — съветски и американски граждани.

Може би ще се самоунищожим. Може би общият враг вътре в нас ще се окаже твърде силен и няма да можем да го разпознаем и победим. Може би светът отново ще се върне в Средновековието или дори още по-назад.

Но аз имам надежда. Напоследък забелязвам признаци на промяна — колебливи, но за сметка на това в правилната посока и бързи — поне по досегашните стандарти за национално поведение. Възможно ли е най-накрая ние — ние американците, ние гражданите на Съветския съюз, ние хората — да сме дошли на себе си и да сме започнали да работим заедно в името на нашия вид и планета?

Няма нищо гарантирано. Историята е положила на плещите ни това бреме. От нас зависи да построим това бъдеще, което нашите деца и внуци заслужават.

Цензурата

Тук, в хронологичен ред, обвързан с последователността на параграфите, са представени някои от най-забележителните и интересни промени, направени в статията във вида, в който тя се появи в „Огоньок“. Цензурираните пасажи са представени в удебелен шрифт, обикновеният шрифт показва оставеното от оригиналната статия, а курсивът в квадратните скоби са мои коментари:

 

3 … които се намират в основата на една недостатъчно разбрана хранителна верига — на върха на която несигурно се мъдрим ние. [Без тези думи заплахата от изтъняването на озоновия слой изглежда много по-малка.]

4 … ядрени оръжия, които ще стигнат за разрушаването на всеки един голям град на планетата. [Последните шест думи са заменени с всеки град. Този променен акцент — от броя бомби, които се произвеждат всяка година, към силата на една-единствена бомба — снижава ядрената заплаха.]

4 … да споходи един и без друго претоварен държавен глава. [Дали това, че държавният глава може да бъде претоварен, намалява доверието в правителството?]

4 … война и сплашване на противника.

7 … наранена гордост и лицемерна морална правота.

7 … омразата и страха, преднамерено разпалвани от съответните институции за национална пропаганда…

8 През 1899 г., две години преди да стане президент, Теодор Рузвелт… [Това изглежда особено подло, тъй като вследствие от премахнатия пасаж 99% от съветските читатели ще решат, че цитирам не Теодор, а Франклин Рузвелт.]

8 Това не е просто злонамерена съветска пропаганда.

9 … на 2 юли …

9 … за тайните договорености за ненападение, които сключва с Хитлер…

9 … и за загиналите в резултат от това милиони хора.

11 … недостатъците на тази аргументация обаче щяха да бъдат по-разбираеми, ако Съветският съюз не беше добил навика да се бърка в работите на други страни.

18 И така, когато тези, които някога са били заглушавани и унижавани от държавния терор, получат възможност да говорят — новоизлюпени граждански либерали, които за първи път разперват крила — те, разбира се, ще бъдат във възторг (което се отнася и за всеки защитник на свободата, който стане свидетел на това).

19 … и окарикатуряване.

20 И в двете страни това, което минава за обществен дебат, все още се свежда — ако се вгледаме по-внимателно — до повтаряне на националните лозунги, призиви към широко застъпени предразсъдъци, инсинуации, самооправдания, заблуди, проповеди — когато някой поиска доказателства, и пълно презрение към интелигентността на гражданството.

20 Намирането на каквото и да било решение е достатъчно трудно. Много по-трудно ще бъде да намерим такова решение, което да съответства идеално на унаследени от XVIII и XIX в. политически доктрини. [Разбира се, марксизмът е унаследена от XIX в. политическа и икономическа доктрина.]

23 В продължение на един век капитализмът и социализмът са били методи и доктрини, които са заимствали един от друг в рамките на все още непризнати плагиатства. Нито Съединените щати, нито Съветският съюз имат монопол върху истината и добродетелите.

26 Няма нищо гарантирано. [Една от самодоволните, но ненаучни догми на ортодоксалния марксизъм гласи, че невидимите исторически сили предопределят крайния триумф на комунизма.]

 

Най-големи тревоги за съветските редактори донесе цитатът от Ленин (и косвено от Тухачевски) в деветия параграф. След неколкократно отправените ми молби (които аз отклоних) да махна от текста този пасаж, те постигнаха своето със следната бележка под линия: „Редакторският екип на «Огоньок» направи справка в съответните архиви. Въпреки това не открихме нито този цитат, нито друго подобно изказване на В. И. Ленин. Изказваме съжаление, че милионите читатели на списанието «Парейд» ще бъдат подведени от този цитат, въз основа на който Карл Сейгън гради своите заключения.“ Според мен тази бележка има леко кисел привкус.

Но оттогава мина време, нови архиви бяха отворени, хората получиха достъп и възприеха ревизираната история, Ленин беше демитологизиран и ситуацията се разреши от само себе си. В мемоарите на Арбатов се появиха следните утешителни думи:

„Тук искам да поднеса своите извинения. В моите коментари в «Огоньок» през 1988 г., посветени на една статия на астронома Карл Сейгън, отхвърлих като безпочвено неговото заключение, че Полската кампания на Тухачевски е била опит за износ на революция. Това се дължеше на обичайна защитна реакция, която се беше превърнала в условен рефлекс, както и на това, че в продължение на много години бяхме придобили навика (в крайна сметка той се превърна в един вид втора природа) да скриваме и премълчаваме «неудобните» факти. Аз например едва наскоро успях по-внимателно да се запозная с тези страници от нашата история.“