Карл Сейгън
Милиарди и милиарди (13) (Мисли за живота и смъртта на прага на новото хилядолетие)

Тринадесета глава
Наука и религия или по пътя на обединението

„През първите дни всеки сочеше страната си. На третия и четвъртия ден сочехме своите континенти. На петия ден вече виждахме просто една Земя.“

Принц Султан бин Салмон ал-Сауд, саудитски астронавт

Още от самото начало наши основни оръжия са били интелектът и умението ни да създаваме сечива. Използвали сме тези свои таланти, за да компенсираме липсата на други природни дарби — бързина, отрова, способност да летим или да дълбаем земята и т.н., — които щедро са били дарени на другите животни, а — поне така изглежда на пръв поглед — на нас жестоко са ни били отказани. Още когато сме опитомили огъня и сме усъвършенствали каменните оръдия е станало очевидно, че можем да използваме способностите си както за добро, така и за зло. Но едва съвсем наскоро проумяхме, че дори и добросъвестното използване на нашия интелект и нашите сечива може да ни изложи на опасност, тъй като не сме достатъчно разсъдливи и не можем да предвидим всички последствия.

Сега вече сме навсякъде по Земята. Имаме бази в Антарктида. Посещаваме океанското дъно. Дванадесет от нас дори са се разхождали на Луната. Станали сме почти шест милиарда и продължаваме да се увеличаваме, като на всеки десет години прибавяме еквивалента на населението на Китай. Подчинили сме всички останали животни и растения (макар че не сме постигнали големи успехи по отношение на микробите). Опитомили сме много видове и сме ги накарали да изпълняват нашите повели. По някои стандарти сме се превърнали в господстващия вид на планетата.

И почти на всяка крачка сме наблягали на местното за сметка на глобалното, на краткосрочното за сметка на дългосрочното. Унищожили сме горите, разрушили сме почвения слой, променили сме състава на атмосферата, изтънили сме защитния озонов слой, заиграли сме се с климата, отровили сме въздуха и водата и сме накарали най-бедните хора да страдат най-много от негативните промени в околната среда. Превърнали сме се в хищници на биосферата — изпълнени с арогантна самомнителност, винаги вземащи и никога връщащи. И така, днес вече сме се превърнали в опасност както за самите себе си, така и за останалите живи същества, с които споделяме планетата.

Тоталната атака срещу глобалната околна среда не трябва да се приписва единствено на жадните за печалба индустриалци или на тесногръдите и корумпирани политици. Самите ние също трябва да поемем голяма част от вината.

Племето на учените също е изиграло важна роля. Много от нас въобще не са си дали труда да се замислят за дългосрочните последствия от своите изобретения. Твърде лесно сме се съгласявали да връчим ужасяващи сили в ръцете на предложилия най-висока цена или на управниците на държавата, в която се е случило да живеем. В много случаи ни е липсвал моралният ориентир. Още от самото си начало философията и науката твърде много са искали — нека използвам думите на Рене Декарт — „да ни превърнат в господари и собственици на Природата“. Или — както е казал Франсис Бейкън — искали сме да използваме науката, за да преклоним цялата природа „в услуга на Човека“. Бейкън говори за „Човека“, който упражнява своите „права над Природата“. „Природата — пише Аристотел — е създала всички животни в името на човека.“ „Ако го нямаше човекът — заявява Имануел Кант, — цялото творение щеше да бъде просто пустош и щеше да е сторено напразно.“ Съвсем доскоро слушахме за „овладяването“ на природата и „превземането“ на Космоса — сякаш природата и космосът са някакви врагове, които трябва да бъдат покорени.

Голяма е била и ролята на религиозното племе. Западните секти са проповядвали, че точно както ние трябва да се прекланяме пред Господ, така и цялата останала природа трябва да се подчинява на нас. А особено в съвременната епоха, изглежда, проявяваме много повече старание по отношение на втората половина на това предложение, отколкото се съобразяваме с първата. В реалния осезаем свят — което личи не от думите, а от делата ни — много хора явно се стремят да бъдат господари на Мирозданието — с някой епизодичен поклон, според изискванията на общественото приличие, пред някои модерен за момента бог. Както Декарт, така и Бейкън пишат под силното влияние на религията. Представата за „ние срещу Природата“ ни е завещана от религиозната традиция. В книгата „Битие“ Бог дава на човека „властта… над всяка жива твар“ и ние трябва да внушаваме страх и ужас на „всеки звяр“. Човекът е призован да „подчини“ природата, като „подчини“ е превод на една староеврейска дума със силен военен подтекст. В Библията има още много такива неща — както и в средновековната християнска традиция, от която се е зародила съвременната наука. В исляма, за разлика от това, не се забелязва тенденция природата да бъде обявявана за враг.

Разбира се, както науката, така и религията, са сложни и многопластови структури, които обхващат много различни, дори противоречащи си мнения. Именно учените откриха глобалната екологична криза и привлякоха световното внимание върху нея, а има и такива, които — макар и на значителна лична цена — отказват да работят върху нещо, което може да навреди на техните събратя. От друга страна, именно в религията за първи път е формулиран императивът да бъде почитано всяко живо същество.

Вярно е, че в юдео-християно-мюсюлманската традиция няма нищо, което дори да се доближава до преклонението пред Природата в индуистко-будистко-джайниската традиция или това при автохтонното население на Америка. И наистина, както Западната религия, така й Западната наука са се отклонили от правия път и са стигнали до твърдението, че природата се явява само декор за нашата история, че е светотатство да обявим природата за свещена.

Въпреки това религията съдържа и силни контрааргументи. Естественият свят е Божие творение, което е било създадено с цел, различна от тази да възвеличава „Човека“, и съответно заслужава респект и грижи не само поради това, че ние имаме полза от него, а и само по себе си. Появи се, особено в последно време, язвителната метафора за „наместничеството“ — идеята, че хората само се грижат за Земята, че сме тук единствено с тази цел и че сме отговорни за нея — сега и в неопределеното бъдеще — пред истинския Господар.

Разбира се, в продължение на четири милиарда години животът на Земята се е справял достатъчно добре и без „наместници“. Трилобитите и динозаврите, обитавали планетата в продължение на по повече от сто милиона години, биха се изсмели на един вид, който съществува от едва една хилядна от това време, а вече се е самообявил за пазител на живота на Земята. Всъщност точно този вид представлява заплаха. Религията е проумяла, че са необходими човешки наместници, които да пазят Земята от хората.

Методите и същината на науката и религията са коренно различни. Религията често иска от нас да вярваме безусловно, дори (и най-вече) ако няма безспорни доказателства. Всъщност в това се състои централната идея на вярата. Науката изисква от нас да не приемаме нищо на вяра, да се пазим от своята склонност да се самозалъгваме, да отхвърляме неадекватните доводи. Науката разглежда дълбокия скептицизъм като основна добродетел. Религията често го възприема като пречка по пътя към просветлението. Затова в продължение на векове между тези две области е бушувал конфликт — постиженията на науката са отправяли предизвикателства към религиозните догми, а религията се е опитвала да игнорира и заглуши тревожните открития.

Но времената вече са различни. Много религии са възприели идеите за Земята, която обикаля около Слънцето, за Земята, която е на 4,5 милиарда години, за еволюцията и за много други открития на съвременната наука. Папа Йоан Павел II заяви следното: „Науката може да пречисти религията от грешки и суеверия, а религията може да пречисти науката от идолопоклонничество и лъжливи абсолюти. Всяка една от двете може да въведе другата в един по-широк свят, в който и двете могат да процъфтяват… Подобни начинания на обвързване трябва да бъдат подхранвани и окуражавани.“

Никъде това не е толкова очевидно, колкото е в настоящата криза в околната среда. Няма голямо значение кой трябва да поеме основната отговорност. Не бихме могли да се измъкнем, ако не разберем опасностите и техните механизми и ако не се посветим изцяло на дългосрочното добруване на нашия вид и нашата планета. За това ще е необходимо активното участие както на науката, така и на религията.

* * *

Имах щастливата съдба да участвам в една необикновена поредица от срещи по целия свят. Водачите на всички религии на планетата се събраха с учени и законодатели от много нации, за да се опитат заедно да се справят с бързо задълбочаващата си екологична криза.

На срещите на Глобалния форум на духовните и парламентарните лидери, които се състояха в Оксфорд през април 1988 г. и в Москва през януари 1990 г., присъстваха представители на повече от сто нации. Застанал под една огромна снимка на Земята, гледана от космическото пространство, аз се оказах изправен лице в лице с невероятното и многоцветно разнообразие на нашия вид: Майка Тереза и главният архиепископ на Виена, архиепископът на Кентърбъри, главните равини на Румъния и Обединеното кралство, главният мюфтия на Сирия, Московският митрополит, старейшината на племето онондага, върховният жрец на Свещената гора на Того, Далай Лама, джайнистки жреци с великолепни бели роби, сикхи с тюрбани на главите, индуистки брамини, будистки монаси, шинтоистки жреци, протестанти евангелисти, патриархът на Арменската църква, един „жив Буда“ от Китай, епископите на Стокхолм и Хараре, митрополити от някои православни църкви, Вождът на вождовете на шестте племена на конфедерацията на ирокезите, и — заедно с тях — Генералният секретар на ООН, Министър-председателят на Норвегия, основателката на кенийското женско движение за възстановяване на горите, президентът на Института за световни изследвания, директорите на Детския и Демографския фонд на ООН и на ЮНЕСКО, съветският министър на околната среда и парламентаристи от десетки страни, включително сенатори и конгресмени от САЩ (както и един бъдещ вицепрезидент). Тези срещи бяха организирани основно от един човек, бивш служител на ООН — Акио Мацумура.

Спомням си 1300-те делегати, събрали се в Георгиевската зала на Кремъл, за да чуят обръщението на Михаил Горбачов. Заседанието беше открито от един особено почитан ведически монах, представител на една от най-старите религиозни традиции на планетата, който прикани събралото се множество да повторят свещената сричка „Ом“. Доколкото успях да забележа, външният министър Едуард Шеварнадзе се присъедини към общото напяване, но Михаил Горбачов се въздържа. (Наблизо се извисяваше една огромна млечнобяла статуя на Ленин с протегната напред ръка.)

Същия този ден еврейските делегати, оказали се в Кремъл в петък по залез-слънце, изпълниха първата юдейска петъчна служба, състояла се някога на това място. Спомням си как Главният мюфтия на Сирия изтъкна — за всеобща изненада и радост — важността, която ислямът отдава на „контрола над раждаемостта в името на глобалното добруване, без той да бъде използван от една националност за сметка на друга“. Неколцина от говорилите повториха индианската мъдрост, че „не сме наследили Земята от своите предци, а сме я взели назаем от децата си“.

Взаимната обвързаност на всички човешки същества беше тема, на която всички наблегнаха. Чухме една притча, в която бяхме помолени да си представим света като село със сто семейства. При това положение 65 от тези семейства са неграмотни, а 90 не говорят английски; 70 нямат течаща вода в домовете си; в 80 няма нито един човек, който някога да е летял със самолет. Седем семейства притежават 60% от земята и използват 80% от наличната енергия. Те също така се радват и на всички луксове. Шестдесет семейства са натъпкани на десет процента от земята. Само едно семейство има член с университетско образование. А всичко наоколо се влошава — въздухът и водата, климатът и палещата слънчева светлина. Каква е общата ни отговорност?

На московската конференция на световните религиозни водачи беше представено едно обръщение, подписано от редица изтъкнати учени. Отговорът беше изключително положителен. Срещата завърши с приемането на план за действие, който включваше и следните изречения:

„Това събиране е не просто едно събитие, а е стъпка в един непрекъснат процес, в който всички ние сме безвъзвратно въвлечени. Затова сега се връщаме по домовете си, обвързани с обещанието да работим като всеотдайни участници в този процес, като емисари за фундаментални промени в отношенията и практиките, които са тласнали нашия свят към ръба на една гибелна пропаст.“

* * *

Религиозни водачи от много нации започнаха да се включват в движението. Важни стъпки бяха предприети от Католическата конференция на САЩ, от Епископалната църква, от Обединената църква на Христос, от християните евангелисти, от водачите на еврейската общност и от много други групи. За катализатор на този процес послужи оповестеният Обединен апел на науката и религията за опазване на околната среда, съставен от Негово преосвещенство Джеймс Паркс Мортън — декан на катедралата „Св. Йоан Божествени“ — и от мен. Важна роля изигра вицепрезидентът Ал Гор, по това време все още само сенатор. На една изследователска среща на учени и водачи на основните американски вероизповедания, която се състоя в Ню Йорк през юни 1991 г., стана ясно, че има твърде много неща, които ни обединяват:

„Много са нещата, които биха ни изкушили да отречем или пренебрегнем глобалната криза на околната среда, както и да откажем дори да се замислим за фундаменталните промени в човешкото поведение, които са необходими за нейното преодоляване. Но ние, религиозните водачи, приемаме пророческата отговорност да известим на милионите хора, с които имаме досег, които поучаваме и съветваме, пълните размери на това предизвикателство, както и нужното за неговото посрещане.

Имаме твърдото намерение да бъдем информирани участници в дискусиите по тези въпроси и да допринесем със своите виждания за моралните и етичните императиви за подготвянето на многонационален и международен политически отговор. Но сега и тук декларираме, че трябва да бъдат направени стъпки напред: ускорено извеждане от експлоатация на увреждащите озона вещества; много по-ефективна употреба на изкопаемите горива и развиване на икономика, която да не се основава на изкопаеми горива; запазване на тропическите гори и други мерки за защита на биологичното разнообразие; концентрирани усилия за забавяне на драматичното и опасно увеличение на световното население чрез даване на права, както на мъжете, така и на жените, чрез окуражаване на икономическата самодостатъчност, и чрез осигуряване на програми за семейно планиране на всички, които доброволно биха искали да ги следват.

Вярваме, че понастоящем съществува съгласие — на най-високо ниво между водачите на една голяма част от спектъра от религиозни традиции — че каузата на екологична почтеност и справедливост трябва да заеме изключително важно място в светогледа на хората на вярата. Отговорът на този въпрос може и трябва да прекрачи традиционните религиозни и политически линии. Той има потенциала да обедини и обнови религиозния живот.“

Последните редове от средния параграф представляват мъчителен компромис с Римокатолическата делегация, която се противопоставя не само на описването на методите за контрол на раждаемостта, а дори и на това да произнесе думите „контрол на раждаемостта“.

През 1993 г., в отговор на Обединения апел се създаде Национално религиозно партньорство за опазване на околната среда — коалиция между католическите, юдейските, основните протестантски, източноправославните и евангелистките общности и историческата черна църква. Като използваха материали, подготвени от Научния отдел на Партньорството, участващите групи — както на индивидуално, така и на колективно ниво — започнаха да упражняват значително влияние. Много религиозни общности, които доскоро нямаха свои национални екологични програми и отдели, сега вече се описват като „напълно отдадени на начинанието“. Наръчници по екологично образование и действия достигнаха до над 100 000 религиозни конгрегации, представящи десетки милиони американци. Хиляди религиозни и светски водачи взеха участие в регионални сесии за обучение и вече разполагаме с документация за хиляди екологични инициативи, предприети от общностите по места. Беше оказано влияние на щатски и национални законодатели, бяха задействани медиите, бяха обучени семинаристите и бяха произнесени проповеди. Ето един повече или по-малко произволно избран пример. През януари 1996 г. Евангелистката мрежа за опазване на околната среда — учредителна организация на Партньорството от страна на евангелистката християнска общност — лобира в Конгреса в подкрепа на Закона за застрашените видове (който сам по себе си е застрашен). Основанията? Един говорител обясни, че макар евангелистите да „не са учени“, те биха могли „да обосноват въпроса“ на теологични начала: законите в защита на застрашените видове бяха представени като „Ноевия ковчег на нашето време“. Очевидно основната догма на. Партньорството, че „днес опазването на околната среда трябва да бъде основен елемент на религиозния живот“, е намерила широка подкрепа. Има една изключително важна инициатива, която Партньорството все още не е задействала — да се обърне към свои енориаши, които са на изпълнителски постове в промишлени клонове, които вредят на околната среда. Много се надявам, че и това скоро ще бъде изпробвано.

Настоящата глобална екологична криза все още не е катастрофа. Все още. Както е било и при други кризи, тя има потенциала да извади на бял свят неизползвани досега и дори неподозирани сили за сътрудничество, креативност и всеотдайност. Науката и религията може и да са на различни позиции по отношение на това как е била създадена Земята, но все пак сме съгласни в това, че нейната защита заслужава нашето изключително внимание и нежна грижа.

Призивът

Това, което ви представям тук, е един текст от януари 1990 г., изпратен от учените до религиозните лидери и озаглавен „За опазването и грижата за Земята. Призив за единна ангажираност на науката и религията.“

„Земята е родното място на нашия вид и — поне доколкото знаем — единственият дом, който имаме. Когато сме били малко, а технологиите ни — едва прохождащи, тогава не сме били способни да въздействаме на околната среда на нашия свят. Но днес, внезапно и почти без никой да забележи, броят ни е станал колосален и нашите технологии са придобили големи, дори страховити сили. Целенасочено или по невнимание, сега вече сме в състояние да причиним разрушителни промени в глобалната околна среда — една околна среда, към която ние и всички други живи същества, с които споделяме планетата, сме изцяло приспособени.

Понастоящем сме заплашени от бързи изменения в околната среда, които самите ние сме причинили и чиито дългосрочни биологични и екологични последствия все още не познаваме — изтъняването на защитния озонов слой; глобалното затопляне без прецедент през последните 150 000 години; унищожаването на един акър гора на всяка секунда; масовото измиране на цели видове и заплахата от глобална ядрена война, която ще изложи на риск по-голямата част от населението на Земята. Може да има и други опасности, за които в своето невежество все още да не знаем. Както всяка сама за себе си, така и взети като общо, те представляват капан за човешкия вид — една клопка, която ние сами залагаме. Колкото и принципни и благородни (или наивни и недалновидни) да са били оправданията за нашите действия, които са ни довели дотук, всяко едно поотделно и всичките заедно заплашват нашия вид и още много други. На една крачка сме от това да извършим — мнозина биха казали, че вече го правим — това, което на езика на религията понякога се нарича «престъпление срещу Сътворението».

По своето естество тези атаки срещу околната среда не са дело нито на една политическа група, нито на едно-единствено поколение. Тяхната природа е транснационална, трансрегионална и трансидеологическа. Такива са и всички възможни решения. Избягването на тези капани изисква перспектива, която обхваща всички народи на планетата и всички все още неродени поколения.

Едни толкова значителни промени и решения, които изискват широка перспектива, още от самото начало трябва да бъдат признати като теми, които имат както научни, така и религиозни аспекти. Съзнаващи своята обща отговорност, ние учените — мнозина от нас отдавна са ангажирани в борбата срещу екологичната криза — спешно се обръщаме към религиозната общност да се включи — с дела и думи и с необходимата за случая дързост — в опазването на околната среда на Земята.

Някои от краткосрочните мерки срещу тези заплахи — например по-голямата енергийна ефективност, скорошната забрана на хлорофлуоровъглеродните съединения и ограниченото редуциране на ядрените арсенали — са сравнително лесни и донякъде вече са задействани. Други обаче, които са обърнати към по-далечното бъдеще, които са по-дългосрочни и по-ефективни, ще се натъкнат на масовата инерция, на отрицание и съпротива. В тази категория влизат преминаването от изкопаеми горива към икономика с екологично чиста енергия, едно продължаващо и бързо ядрено разоръжаване и съзнателно ограничаване на прираста на световното население. Без тях много други подходи към опазването на околната среда ще бъдат обезсмислени.

А що се отнася до въпросите за мира, човешките права и обществената справедливост, в случая религиозните институции могат да бъдат една голяма сила, която да насърчава национални и интернационални инициативи в частния и обществения сектор и в различните сфери на търговията, образованието, културата и средствата за масово осведомяване.

Екологичната криза изисква радикални промени не само в държавната политика, но също така и в поведението на всеки един човек. Историята ни учи, че едно религиозно учение, пример или авторитет могат по един изключително силен начин да повлияят на личното поведение и ангажираност.

Като учени, мнозина от нас изпитват дълбоко възхищение и преклонение пред Вселената. Разбираме, че това, което се възприема като свещено, има по-голяма вероятност да бъде третирано с грижа и респект. На усилията за опазване и грижа за околната среда трябва да бъде придадена идеята на свещеното. В същото време е необходимо хората да придобият едно много по-широко и по-дълбоко разбиране за науката и технологиите. Изглежда малко вероятно да успеем да решим един проблем, ако не го разбираме. Следователно и религията, и науката ще имат своите жизненоважни роли.

Знаем, че добруването на природата на планетата вече е източник на дълбока тревога във вашите институции и конгрегации. Надяваме се, че нашият призив ще насърчи духа на една обща кауза и ще доведе до общи действия в защита на Земята.“

Скоро след това отговорът на този призив на учените за опазването на околната среда беше подписан от стотици духовни водачи от 88 страни, включително от 87 глави на национални и интернационални религиозни институции. Сред тях са генералните секретари на Световната мюсюлманска асоциация и Световния съвет на църквите, вицепрезидентът на Световния юдейски конгрес, Католикосът на всички арменци, руският патриарх Питирим, главните мюфтии на Сирия и бивша Югославия, председателстващите епископи на всички християнски църкви в Китай и на Епископалната, Лутеранската, Методистката и Менонитската църкви в Съединените щати, както и 50 кардинали, лами, архиепископи, висши равини, патриарси, молли и епископи на големи градове по целия свят. Те заявиха следното:

„Развълнувани сме от духа на вашия призив и сме предизвикани от неговото съдържание. Споделяме изразеното в него чувство за неотложност. Тази покана за сътрудничество отбелязва един уникален момент и безпрецедентна възможност за оптимизиране на отношенията между науката и религията.

Мнозина членове на религиозната общност следиха със засилваща се тревога съобщенията за опасностите, грозящи добруването на околната среда на планетата — опасности, които са изложени в призива. Научната общност е направила огромна услуга на човечеството, като е насочила вниманието му към тези заплахи. Във всички наши разисквания и декларации по отношение на човешкото съществувание се обявяваме в подкрепа на продължаването на задълбочените изследвания и задължителното съобразяване с техните резултати.

Вярваме, че екологичната криза по своята същност е и религиозна. Всички учения и традиции на вярата категорично повеляват да почитаме и да се грижим за естествения свят. Въпреки това свещеното сътворение е било потъпкано и изложено на огромен риск вследствие от дълготрайното човешко поведение. Един религиозен отговор ще бъде от огромно значение за прекратяването на тези дълговечни практики на пренебрежение и експлоатация.

По изтъкнатите причини приветстваме призива на учените и сме нетърпеливи колкото се може по-скоро да изследваме конкретните и специфични форми на сътрудничество и действие. Самата Земя ни призовава към нови нива на обща ангажираност.“