Карл Сейгън
Милиарди и милиарди (10) (Мисли за живота и смъртта на прага на новото хилядолетие)

Десета глава
Парче от небето липсва

„… че таз прекрасна сграда — земята — ми се вижда гола канара; тоз опнат над нас прозирен шатър на въздуха — можете ли да си представите? — този дивен свод над главите ни, този величествен покрив, обсипан със златни огньове; всичко това е за мен само едно гадно скупчване от зловонни пари.“^[1]

Уилям Шекспир, „Хамлет“, II, ii, 308 (1600–1601)

Винаги съм искал електрическо влакче. Но родителите ми получиха възможност да си го позволят едва когато станах на десет. Това, което ми купиха — втора ръка, но в добро състояние, — не беше едно от тия лекички, дълги колкото пръста ми миниатюрни моделчета, които можете да видите днес. Направо си беше влак. Само локомотивът сигурно тежеше 2,5 кг. Освен това имаше вагонче за въглищата, пътнически и пощенски вагон. Изцяло металните релси се предлагаха в три разновидности: прави и извити, както и в един красив кръстосан вариант, който позволяваше да се правят оформени като осмица линии. Спестявах, за да мога да си купя зелен пластмасов тунел — исках да наблюдавам, как машината триумфално пухти през него, а фаровете й разпръсват тъмнината.

Спомените ми от онези щастливи години са съпроводени с миризма — не неприятна, леко сладникава и неизменно идваща от трансформатора — голяма черна кутия с плъзгаща се червена ръчка, която контролираше скоростта на влака. Ако тогава ме бяхте накарали да ви опиша неговата функция, предполагам, че щях да ви кажа, че той превръща криещото се в стените на нашия апартамент електричество в някакъв друг вид — такъв, какъвто е нужен на влака. Едва много по-късно научих, че миризмата идва от един особен вид химикал, който се генерира от електричеството при преминаването му през въздуха, както и че въпросният химикал си има име — озон.

Въздухът, който е навсякъде около нас и който ние дишаме, съдържа около 20% кислород — не атома, изписван като O, а молекулата, чието обозначение е O₂. Последното идва да покаже, че имаме два кислородни атома, които са свързани посредством химична връзка. Молекулният кислород е това, което ни задвижва. Вдишваме го, комбинираме го с храна и извличаме енергия. Озонът представлява един много по-рядък начин, по който се свързват кислородните атоми. Той се изписва като O₃, което означава три кислородни атома с химични връзки помежду си.

Моят трансформатор имаше едно несъвършенство. Изпускаше малка електрическа искра, която прекъсваше връзките на намиращите се наоколо кислородни молекули:

 

O₂ + енергия → O + O

 

(Стрелката означава се променя в.) Но самотните кислородни атоми (O) са нещастни, химически активни и нетърпеливи да се свържат със съседните молекули — което и правят:

 

O + O₂ + M → O₃ + M

 

В случая M замества една трета молекула, която не взема участие в реакцията, но подпомага нейното протичане. M се нарича катализатор. Около нас е пълно с катализаторни молекули, най-вече с молекулен азот.

Именно това се случваше в моя трансформатор и по този начин той произвеждаше озон. Същите процеси протичат и в автомобилните двигатели, както и в индустриалните пещи, които произвеждат реактивен озон, който се концентрира близо до земята и става част от смога и промишленото замърсяване. Миризмата вече не ми се струва сладка. Най-голямата озонова заплаха обаче не е твърде голямото му количество тук долу, а недостигът му там горе.

* * *

Всичко е било направено отговорно, внимателно и с мисъл за околната среда. През 20-те години на XX в. общественото мнение възприема хладилниците като нещо добро. Всеки иска да си има — заради удобството и общественото здраве, заради възможността производителите на плодове, зеленчуци и млечни продукти да снабдяват далечни пазари, както и заради вкусните ястия, които стават достъпни за всички. (Вече не се налага да се мъкнат ледени блокове — нима може да има нещо лошо в това?) Но работната течност, чието нагряване и изстиване всъщност предизвиква замразяването, е или амоняк, или серен диоксид. И двете представляват отровни газове с отвратителна миризма. Всеки теч се превръща в нещо ужасно. Възниква спешната нужда да се намери заместител — нещо, което при дадени условия е течност и което ще циркулира вътре в хладилника, но няма да навреди никому, ако той протече или бъде предаден за старо желязо. За тази цел би било добре да се открие вещество, което да не е нито отровно, нито огнеопасно, което да не предизвика корозия, да не изгори очите ви, да не привлича буболечки и дори да не притеснява котката. Само че такова вещество сякаш не може да се намери никъде в природата.

Затова химиците в САЩ и във Ваймар в нацистка Германия изобретяват един нов вид молекули, които никога до този момент не са съществували на Земята. Наричат ги хлорофлуоровъглероди (ХФВ). Те са съставени от един или повече въглеродни атоми, към които са прикрепени известен брой хлорни и/или флуорни атоми. Ето един представител:

          Cl
          |
Cl —  С — Cl
          |
          F

(С — въглерод; Cl — хлор; F — флуор.) Тези нови химикали се оказват изключително успешни, далеч отвъд очакванията на своите откриватели. Те не само че се превръщат в работна течност за хладилниците, но намират приложение и в климатичните инсталации. Използват се широко в аерозолните спрейове, в изолационната пяна, в промишлените разтворители и в почистващи вещества, особено в областта на микроелектрониката. Най-известната разновидност е „Фреон“ — запазена марка на корпорацията „Дюпон“. Този химикал се използва в продължение на десетилетия и сякаш няма никакви вредни последствия. Всички си мислят, че е абсолютно безопасен. Ето защо след известно време много от нещата, които се приемат за даденост в химическата индустрия, се оказват зависими от ХФВ.

В началото на 70-те години на XX в. всяка година се произвеждаха един милион тона от тези химикали. Представете си, че е например 1971 или 1972 г., вие се намирате в банята си и се пръскате с дезодорант под мишниците. ХФВ-аерозолът излиза под формата на фина ароматна мъгла. Движещите молекули на ХФВ не полепват по кожата ви. Те отскачат във въздуха, завъртат се пред огледалото и започват да обикалят покрай стените. В крайна сметка някои от тях ще се промъкнат през прозореца или под вратата и след още известно време — може да отнеме дни или дори седмици — ще се озоват в голямото „навън“. ХФВ отскачат от другите молекули във въздуха, от сградите и телефонните стълбове и — носени от конвекционните течения и от глобалната атмосферна циркулация — се разпространяват по целия свят. С някои много редки изключения, те не се разпадат и не се свързват с останалите молекули, на които се натъкват. На практика са инертни. Няколко години по-късно се озовават във високите слоеве на атмосферата.

Озонът се образува по естествен път на височина от около 25 км. Ултравиолетовата светлина (УВ) от Слънцето — съответстваща на искрата в моя лошо изолиран електрически трансформатор — разрушава молекулите O₂ и ги превръща в атоми O. Те отново се свързват и образуват озон — точно като в моя трансформатор.

На тази височина една молекула ХФВ се запазва в продължение на около сто години, преди УВ да я накара да освободи хлора. Хлорът се явява катализатор, който разрушава молекулите озон, но сам той се запазва. Необходими са още няколко години, преди да достигне до долните пластове на атмосферата и да бъде отмит от дъждовната вода. През това време един хлорен атом може да е съдействал за разрушаването на 100 000 молекули озон.

Реакцията протича по следния начин:

 

O₂ + УВ светлина 2O

2Cl [от ХФВ] + 2O₃ → 2 ClO + 2O₂

2ClO + 2O → 2Cl [възстановяване на Cl] + 2O₂

 

При това положение крайният резултат е:

 

2O₃ → 3O₂

 

Разрушени са две молекули озон; генерирани са три молекули кислород; хлорните атоми са свободни да продължат с безчинствата си.

И какво от това? На кой му пука? Някъде високо в небето някакви невидими молекули биват разрушавани от други невидими молекули, които са произведени тук долу, на земята. Защо трябва да се тревожим?

Защото озонът е нашият щит срещу идващата от Слънцето ултравиолетова светлина. Ако целият озон от горните части на атмосферата бъде свален тук долу — в условията на обичайните за нас температура и налягане, — той ще образува слой с дебелина едва три милиметра. Това е колкото кожичката около нокътя на кутрето ви, освен ако нямате грижливо направен маникюр. Това не изглежда да е много озон. И все пак е единствената преграда, която стои между нас и жестоките изгарящи дълговълнови ултравиолетови лъчи на слънцето.

Една от произтичащите от УВ опасности, за която чуваме сравнително често, е ракът на кожата. Хората със светла кожа са особено уязвими. Тъмнокожите имат обилен запас от меланин, който ги защитава. (Получаването на слънчев тен е една адаптационна реакция, чрез която хората със светла кожа развиват повече защитен меланин, когато бъдат изложени на УВ светлина.) Сякаш има някаква далечна космическа справедливост в това, че светлокожите хора са изобретили ХФВ съединения, които след това причиняват рак на кожата предимно на светлокожите хора, докато тъмнокожите хора — които нямат нищо общо с това чудесно изобретение — разполагат с естествена защита. Днес по света са регистрирани десет пъти повече случаи на злокачествен рак на кожата, отколкото са били те през 50-те години на XX в. И макар част от това увеличение вероятно да се дължи на по-пълната регистрация, изглежда, разрушаването на озона и повишеното излагане на УВ лъчи също имат своето значение. Ако нещата се влошат значително, на хората със светла кожа може да се наложи да носят специално защитно облекло дори при рутинните си излизания през деня — особено на тези, които живеят на по-висока надморска височина или географска ширина.

Но зачестилите случаи на рак на кожата — макар да са преки следствия от засилената УВ светлина и да има опасност да причинят смъртта на милиони хора — не са най-лошото. Нито пък увеличението на броя на случаите на перде на очите. Много по-сериозно последствие се явява това, че УВ нарушава имунната система на хората — механизмите, чрез които тялото се бори с болестите. Това обаче отново се отнася за хората, които се показват на слънце без необходимите предпазни мерки. Колкото и сериозно да ни се струва това, истинската опасност се крие другаде.

Когато бъдат изложени на ултравиолетова светлина, органичните молекули — които изграждат живота на Земята — се разпадат или образуват нездрави химични придатъци. Най-многобройните същества, които обитават океаните, са едни малки едноклетъчни растения, които се носят близо до повърхността на водата — това е т.нар. „фитопланктон“. Те не могат да се скрият от УВ лъчите, като се гмурнат надълбоко, тъй като се прехранват със събиране на слънчева светлина. Живеят на принципа „от ръката — в устата“ (което е само метафора, тъй като нямат нито ръце, нито уста). Експериментите са показали, че дори едно умерено увеличение на УВ светлина ще има негативно влияние върху едноклетъчните растения в Антарктическия океан и навсякъде другаде. Очаква се едно по-голямо увеличение да причини много по-сериозни беди и в крайна сметка да доведе до масовото им измиране.

Предварителните преброявания на популациите на тези микроскопични растения в Антарктическите води показват, че в последно време се наблюдава рязък спад в техния брой близо до повърхността. На места загубите достигат до 25%. Тъй като са много малки, отделните организми фитопланктон са лишени от дебелата, абсорбираща УВ лъчите кожа на животните и на по-висшите растения. (В добавка към катастрофалните последствия за хранителната верига в океаните, измирането на фитопланктона елиминира и способността му да извлича въглеродния диоксид от въздуха и съответно съдейства за глобалното затопляне. Това е един от няколкото начина, по които изтъняването на озоновия слой е свързано с повишаването на температурите на Земята — макар по своята същност това да са два напълно различни процеса. Основната причина за унищожаването на озона идва от ултравиолетовата светлина, а за глобалното затопляне — от видимата и инфрачервената.)

Но ако в океаните попада по-голямо количество УВ светлина, вредите няма да се ограничат само до тези малки растения — тъй като те са храната на едноклетъчните животни (зоопланктона), които на свой ред биват изяждани от малките скаридоподобни ракообразни (подобни на тези в моя стъклен свят № 4210 — крилът), с които се прехранват малките риби, които осигуряват съществуването на големите риби, на делфините и на хората. Унищожаването на малките растения, които са в основата на хранителната верига, ще доведе до срив на цялата система. Има много подобни хранителни вериги — както в моретата, така и на сушата — и всички те изглеждат твърде уязвими от влиянието на УВ. Например бактериите, които живеят в корените на ориза и улавят азота от въздуха, също са чувствителни към УВ лъчи. Повишаването на нивата на УВ радиацията може да изложи на риск реколтите и дори да заплаши снабдяването на човешкия вид с храни. Лабораторните изследвания на реколтите в умерените географски ширини показват, че голяма част от растенията биват поразени от светлина, близка до ултравиолетовата, която преминава през изтъняващия озонов слой.

Като позволяваме озоновият слой да бъде разрушаван, а достигащото до повърхността на Земята количество УВ светлина да се увеличава, всъщност изправяме жизнената тъкан на планетата пред предизвикателства, чиято сериозност не познаваме (макар да имаме всички основания да се тревожим). Все още сме невежи по отношение на сложните взаимозависимости на всички живи същества по Земята. Не знаем какви ще бъдат последствията, ако изличим от лицето на планетата някакви особено уязвими микроби, от които зависят други, по-големи организми. Дърпаме крайчеца на гоблен с размерите на цяла планета и не можем да бъдем сигурни, дали в нашите ръце ще остане само една-единствена нишка, или цялата тъкан ще се разплете пред очите ни.

Никой не вярва, че сме изправени пред пряката опасност целият озонов слой да изчезне. Не сме заплашени — дори и да останем непоклатими в пренебрежителното си отношение към заплахата — земната околна среда да бъде сведена до антисептичните условия на марсианската повърхност, окъпана в нефилтрирана слънчева УВ радиация. Но изглежда, че дори едно глобално намаляване на озона с 10% — а мнозина учени предполагат, че именно толкова ще бъде разрушено от наличната понастоящем в атмосферата доза ХФВ съединения — ще се окаже много опасно.

През 1974 г. Ф. Шеруд Роуланд и Марио Молина от кампуса Ървайн на Калифорнийския университет за първи път излязоха с предупреждението за това, че ХФВ съединенията — от които годишно в стратосферата се инжектират около един милион тона — могат сериозно да увредят озоновия слой. Последвалите експерименти и изчисления на учени от цял свят потвърдиха техните заключения. В началото някои пресмятания — сходни с тези на Роуланд и Молина — показаха, че такъв ефект наистина има, но че мащабите му ще бъдат далеч не толкова сериозни, колкото двамата са предположили. Други изчисления пък показаха, че ще бъдат дори по-сериозни. Това е нещо нормално за едно ново научно откритие, тъй като останалите учени се опитват да разберат, доколко устойчива е предложената теория. И все пак резултатите най-накрая се наместиха в предсказаните от двамата учени граници. (През 1995 г. Роуланд и Молина си поделиха Нобеловата награда за химия.)

Концернът „Дюпон“, чиито продажби на ХФВ съединения достигат обем от 600 милиона долара годишно, започна да публикува реклами във вестници и научни списания. Негови представители дадоха показания пред образуваната в Конгреса комисия, че опасността, която представляват ХФВ за озоновия слой, е недоказана, твърде преувеличена или основаваща се на погрешни научни доказателства. В рекламите си те сравняваха „теоретиците и някои от законодателите“ — които се обявиха за забраняването на аерозолите — с „изследователите на аерозолната индустрия“, които подкрепят политиката на изчакване. В тях освен това се твърдеше, че „други химикали… са отговорни в много по-голяма степен“, и се появиха предупреждения, че „прибързаните законодателни действия ще унищожат много производства“. Рекламите тръбяха, че по въпроса „няма доказателства“ и че ще бъде сложено начало на тригодишна изследователска програма, след което компанията може и да предприеме някакви действия. Тази могъща и успешна корпорация нямаше намерението да изложи на риск стотици милиони долари печалба годишно само защото неколцина фотохимици са казали нещо си. Всъщност индустриалците заявиха, че ще се замислят за някакви промени чак когато теорията получи абсолютно неоспорими доказателства. Понякога изглеждаше сякаш производството на ХФВ ще бъде спряно веднага щом озоновият слой бъде безвъзвратно увреден. Не е изключено обаче тогава вече да не са останали никакви клиенти.

Веднъж щом ХФВ се окажат в атмосферата, просто няма как да ги изстържем оттам (нито пък можем да изпомпаме озона от тук долу, където е замърсител, и да го прехвърлим там горе, където е необходим). След като се разпространят във въздуха, действието на ХФВ ще продължи около сто години. С тези основания Шеруд Роуланд, някои други учени и намиращият се във Вашингтон Съвет за защита на природните ресурси призоваха за скорошна забрана върху ХФВ. През 1978 г. използването на ХФВ в аерозолните спрейове беше обявено за незаконно в САЩ, Канада, Норвегия и Швеция. Само че по-голямата част от световното производство на ХФВ не отива за дезодоранти и други подобни. Общественото мнение беше временно умилостивено, други проблеми привлякоха вниманието на хората, а количеството на ХФВ във въздуха продължи да се увеличава. Понастоящем количеството на хлора в атмосферата е два пъти повече, отколкото е било, когато Роуланд и Молина за първи път вдигат тревога, и пет пъти повече в сравнение с 1950 г.

В продължение на години Британският антарктически надзор — група учени, разположена в залива Халей на този най-южен континент — извършва наблюдения върху озоновия слой високо в небето. През 1985 г. те представиха обезпокоителните новини, че през пролетта количеството на озона е намаляло почти до половина на измереното няколко години по-рано. Това откритие беше потвърдено и от един спътник на НАСА. Понастоящем липсват две трети от пролетния озон над Антарктида. В Антарктическия озонов слой има дупка. Тя се появява всяка пролет от края на 70-те години на XX в. насам. Макар да зараства през зимата, всяка следваща пролет тя сякаш трае по-дълго. Нито един учен не е предсказал подобно нещо.

Естествено дупката доведе до още призиви за забрана върху ХФВ (същото се отнася и за откритието, че ХФВ допринасят за глобалното затопляне, причинено от предизвикания от въглеродния диоксид парников ефект). Но служителите в индустрията, изглежда, имаха трудности с това да се съсредоточат върху естеството на проблема. Ричард С. Бърнет, председател на Съюза за отговорна ХФВ политика — съставен от производителите на ХФВ — се оплака: „Бързото и пълно спиране на производството на ХФВ, за което някои хора се обявяват, ще има ужасяващи последствия. Някои видове промишленост ще трябва да спрат, тъй като не разполагат с алтернативни продукти — лекарството може да убие пациента.“ Но пациентът не е „някои видове промишленост“ — може да се окаже, че пациентът е животът на Земята.

Асоциацията на химическите производители излезе с твърдението, че „изглежда силно невероятно [Антарктическата дупка] да има глобално значение… Дори и в Арктика — другия най-сходен район на планетата — метеорологията на практика изключва възникването на една подобна ситуация“.

Още по-наскоро вътре в озоновата дупка бяха установени повишени нива на реактивен хлор, което още веднъж потвърди съществуването на връзка между нея и ХФВ. А измерванията в района на Северния полюс показват, че над Арктика също се заражда озонова дупка. През 1996 г. се появи едно изследване, озаглавено „Спътниково потвърждение за господството на хлорофлуоровъглеродните съединения в глобалното стратосферно съдържание на хлор“. В него е представено необикновено категоричното заключение (като за научен материал), че „не може да има никакво съмнение“ в това, че ХФВ имат голямо значение за унищожаването на озона. Ролята на хлора, който се освобождава от вулканите и морските пръски — някои дясноориентирани радиожурналисти се обявиха в подкрепа на тази алтернативна теория, — може да обясни едва 5% от разрушения озон.

Изглежда, над умерените северни ширини — където живее по-голямата част от населението на Земята — количеството на озона постоянно намалява поне от 1969 г. насам. Разбира се, има определени естествени колебания и преди да се уталожат, вулканичните аерозоли в стратосферата въздействат върху нивата на озона в продължение на година-две. Но установеното (според Световната метеорологична организация) 30-процентно относително намаление на озона над умерените северни ширини за някои месеци от годината (а на места и до 45%) вече е причина за тревога. Едва ли ще е необходимо да измине дълга поредица от подобни години, преди да се окаже, че животът под изтъняващия озонов слой е изпаднал в беда.

Град Бъркли, щата Калифорния, забрани белите пенести изолации, които се използват, за да се запази храната топла, тъй като при тях се използват ХФВ. От „Макдоналдс“ обещаха да изхвърлят най-вредните ХФВ от опаковките си. Изправена пред заплахата от правителствени санкции и бойкот на клиентите, през 1988 г. — 14 години след установяването на опасността от ХФВ — корпорацията „Дюпон“ обяви, че постепенно ще преустанови производството на ХФВ, но че процесът ще завърши едва през 2000 г. Други американски производители не се ангажираха дори с толкова. Само че Съединените щати контролират едва 30% от световното производство на ХФВ. Очевидно е, че след като дългосрочната опасност за озоновия слой е в глобален мащаб, решението също трябва да бъде глобално.

През септември 1987 г. много от нациите, които произвеждат и използват ХФВ, се срещнаха в Монреал, за да обсъдят едно възможно споразумение за ограничаване на употребата на тези вещества. В началото Великобритания, Италия и Франция (повлияни от могъщата си химическа промишленост, а Франция — и от парфюмерийната си индустрия) се включиха в дискусиите доста неохотно. (Те се бояха, че от „Дюпон“ са скрили в ръкава си някакъв заместител, който е бил разработен във времето, в което корпорацията демонстрираше неотстъпчивост по въпроса за ХФВ, Притесняваха се от възможността Съединените щати да искат да наложат забрана върху ХФВ с цел да повишат глобалната конкурентна способност на една от най-големите си корпорации.) Други нации, например Южна Корея, въобще отсъстваха. Китайската делегация не подписа договора. Твърди се, че Секретарят по вътрешните работи Доналд Ходъл — назначен от Рейгън консерватор, противник на правителствения контрол — е предложил вместо да се спира производството на ХФВ всички да ходим със слънчеви очила и шапки. Тази опция е недостъпна за микроорганизмите в основата на хранителните вериги, които поддържат живота на Земята. Въпреки съвета, Съединените щати подписаха Протокола от Монреал. Беше малко неочаквано, че това се случи именно в периода на антиекологичните спазми по времето на късната Рейгънова администрация (освен, разбира се, ако страховете на европейските конкуренти на „Дюпон“ не се окажат оправдани). Само в САЩ трябваше да се сменят 90 милиона автомобилни климатика и 100 милиона хладилника. Това е една значителна жертва в името на опазването на околната среда. Трябва да отдадем дължимото на посланик Ричард Бенедик, който беше начело на американската делегация в Монреал, и на британския премиер Маргарет Тачър, която има химическо образование и съответно прояви разбиране към проблема.

Понастоящем Протокола от Монреал е препотвърден от допълнителните споразумения, които бяха подписани в Лондон и Копенхаген. Тези документи бяха ратифицирани от 156 държави, включително републиките от бившия Съветски съюз, Китай, Южна Корея и Индия. (Макар някои нации да поставят въпроса, защо — след като Япония и Западният свят вече са извлекли печалби от ХФВ — самите те трябва да се откажат от хладилниците и климатичните инсталации точно в момента, когато техните собствени индустрии най-накрая са влезли в крачка. Въпросът е справедлив, но твърде тесен.) Беше постигнато съгласие за тотално спиране на производството на ХФВ през 2000 г., която дата по-късно беше изтеглена с четири години напред и определена на 1996 г. Китай, чиято консумация на ХФВ през 80-те години на XX в. се увеличаваше с 20% годишно, се съгласи да намали зависимостта си от тези вещества и да не се възползва от предвидената в протокола десетгодишна отсрочка. „Дюпон“ застана на първо място по свиване на производството на ХФВ и започна процедура по неговото спиране, която беше много по-ускорена от тази на много държави. Понастоящем количеството на ХФВ в атмосферата осезателно намалява. Проблемът се състои в това, че първо трябва да спрем производството на всички ХФВ и след това да чакаме в продължение на сто години атмосферата да се изчисти. Колкото повече се бавим, и колкото повече нации се съпротивляват, толкова по-голяма е опасността.

Разбира се, проблемът може да се реши, ако бъде открит по-евтин и ефективен заместител на ХФВ, който едновременно с това да не вреди нито на нас, нито на околната среда. Какво ще правим обаче, ако такъв заместител просто не съществува? Кой ще плати за проучванията и кой ще поеме разликата в цената — потребителите, правителството или химическата промишленост, която ни вкара в (и извлече печалба от) тази каша? Дали развитите индустриализирани нации, които са се облагодетелствали от технологията на ХФВ, ще предложат значителна помощ на тепърва зараждащите се индустриални държави, които не са? Какво ще стане, ако се окаже, че са необходими двадесет години, за да се докаже, че заместителят не предизвиква рак? Какво ще правим с ултравиолетовата светлина, която се излива върху Антарктическия океан? Какво ще правим с всички новопроизведени ХФВ, които ще достигнат до озоновия слой в периода между днешния ден и окончателната им забрана?

Заместител — или по-скоро временна мярка — беше открит. За момента ХФВ са заменени от ХХФВ (хидрохлорофлуоровъглероди) — подобни молекули, в които обаче участват и водородни атоми. Ето един пример:

 H
 |
Cl — C — H
 |
 F

Тези съединения също имат негативно влияние върху озоновия слой, но в много по-малка степен. Подобно на ХФВ, те също допринасят значително за глобалното затопляне и освен това са по-скъпи, особено в началния период. Те обаче отговарят на най-непосредствената нужда — опазването на озоновия слой. ХХФВ бяха разработени от „Дюпон“, но служителите на компанията се кълнат в това едва след откритията в залива Халей.

Всеки атом бром е поне 40 пъти по-ефективен от хлора в разрушаването на стратосферния озон. За щастие бромът е много по-рядко срещан от хлора. Той се отделя във въздуха посредством използваните в пожарогасителите халони^[2] и чрез метиловия бромид,

H
|
H — C — H
|
Br

който се използва за дезинфекцията на почви и складирано зърно. През 1994–1996 г. индустриалните нации се съгласиха да преустановят производството на тези вещества, като наложат ограничения още от 1996 г. Окончателното спиране обаче беше отложено чак за 2030 г. Тъй като някои халони все още нямат заместители, може да се изкушим да продължим да ги използваме — без значение дали има забрана или не. Междувременно една от най-сериозните технологични задачи е да се намери по-добро и дълготрайно решение, което да замени ХХФВ. Това може би ще изисква някакъв гениален синтез на нова молекула, но е по-вероятно изследванията да тръгнат в друга посока — например към акустични хладилници, в които няма да циркулира криеща опасности течност. Тук съзирам една възможност за съзидателна изобретателност. Както финансовите облаги, така и дълготрайните ползи за вида и планетата ще бъдат големи. Бих искал да видя огромния технологичен потенциал, съсредоточен в лабораториите за разработване на ядрени оръжия — с все по-замиращи функции след края на Студената война — да се обръща към подобни стойностни търсения. Бих искал да видя щедро финансиране и неустоими награди, които да се предлагат за изобретяването на ефективни, удобни, безопасни и сравнително евтини нови механизми за хладилниците и климатичните инсталации. Те освен това трябва да бъдат подходящи и за местно производство в развиващите се страни.

Протоколът от Монреал е важен поради големите мащаби на договорените промени, но най-вече поради тяхната насоченост. Може би най-изненадващото нещо беше, че нациите се съгласиха да забранят ХФВ в един момент, когато още не беше ясно, дали съществува подходяща алтернатива. Конференцията в Монреал беше спонсорирана от Програмата за опазване на околната среда на ООН, чиито директор Мустафа К. Толба я описа като „първия наистина глобален договор, който предлага защита на всяко едно човешко същество“.

Можем да се обнадеждим от това, че сме в състояние да разпознаем нови и неочаквани опасности, че човешкия вид може да се обедини и да работи заедно от името на всички нас по един такъв проблем, че богатите нации може и да се съгласят да понесат съответния дял от цената и че корпорации, които имат много за губене, не само че могат да бъдат накарани да променят позициите си, но освен това и да видят в една подобна криза нови възможности за развитие. Забраната върху ХФВ ни дава пример за това, което в математиката е наречено теорема на екзистентност — демонстрация за това, че нещо, което според цялата налична информация би трябвало да е невъзможно, може да бъде постигнато. Това е повод за предпазлив оптимизъм.

Хлорът, изглежда, е достигнал най-високото си равнище при ниво от около четири хлорни атома на всеки един милиард други молекули в стратосферата. Сега вече това количество намалява. Но не можем да предвиждаме скорошно изцеление на озоновия слой, поне отчасти заради присъствието на брома.

Разбира се, твърде рано е напълно да се успокоим относно опазването на озоновия слой. Нуждаем се от сигурността, че производството на тези вещества е почти напълно преустановено по целия свят. Нуждаем се от много по-мащабни изследвания, целящи откриването на безопасни заместители. Нуждаем се от всеобхватно наблюдение (от наземни станции, самолети и намиращи се на орбита спътници) на озоновия слой навсякъде на планетата.^[3] То трябва да е поне толкова добросъвестно, колкото би било бдението над някой любим човек, който страда от слабо сърце. Нуждаем се от познанието до каква степен озоновият слой е подложен на стрес от епизодичните вулканични изригвания или от продължаващото глобално затопляне, или от появата на някакъв нов химикал в атмосферата на Земята.

Скоро след подписването на Протокола от Монреал нивата на хлора в стратосферата започнаха да спадат. От 1994 г. насам се наблюдава спад в нивата на стратосферните хлор и бром (взети заедно). Според настоящите изчисления, ако нивата на брома също започнат да намаляват, то в края на века ще започне дълготрайно възстановяване на озоновия слой. Ако установяването на контрол над ХФВ се беше забавило до 2010 г., стратосферният хлор щеше да се е увеличил три пъти спрямо настоящия момент, озоновата дупка над Антарктида щеше да се запази до средата на XXI в., а пролетното намаляване на озона над северните умерени ширини щеше да стигне нива доста над 30% — огромна стойност според Майкъл Прадър, колега на Роуланд от Ървайн.

В Съединените щати все още има съпротива от страна на производителите на хладилници и климатични инсталации, от крайните „консерватори“ и от конгресмените от Републиканската партия. През 1996 г. Том Делей, председател на републиканското мнозинство в Конгреса, застана на позицията, че „науката зад забраната на ХФВ е спорна“ и че Протоколът от Монреал е „резултат от медиен страх“. Джон Дулитъл, още един конгресмен републиканец, настойчиво повтаря, че причинно-следствената връзка, която свързва разрушаването на озона с ХФВ „все още е твърде спорна“. В отговор на репликата на репортер, в която му беше напомнено за това, че установяващите тази връзка документи бяха подложени на анализ от страна на критични и скептично настроени специалисти, Дулитъл отговори: „Няма да се оставя да ме въвлечете в дрънканици за разни критични анализи.“ А може би за страната би било по-добре да се остави. Тъй като критичният анализ всъщност е основният детектор за регистриране на дрънканици. Преценката на Нобеловия комитет също се оказа различна. Като присъждат наградата на Роуланд и Молина — чиито имена трябва да се знаят от всеки ученик — неговите членове изразяват благодарност към двамата учени за това, че са „допринесли за нашето спасение от един глобален екологичен проблем, който би могъл да има катастрофални последици“. Трудно е да се разбере защо „консерваторите“ се противопоставят на опазването на околната среда, от която зависи животът на всички нас — включително и този на консерваторите и техните деца. Какво точно консервират консерваторите?

* * *

Централните моменти в озоновата история са същите като тези в много други екологични кризи — изливаме в атмосферата някакво вещество (или се готвим да го направим). Някак си не сме изучили напълно ефекта, който то ще има върху околната среда, защото проучването ще бъде твърде скъпо или пък ще забави производството и съответно ще намали печалбите; или пък защото отговорните лица не искат да чуят аргументите на другата страна; или защото най-големият научен талант не е бил допуснат до проблема; или просто защото сме хора, несъвършени сме и все пропускаме нещо. Тогава внезапно се оказваме изправени пред лицето на напълно неочаквана заплаха с глобални мащаби, чиито най-злокобни последствия ще настъпят след десетилетия или дори векове. Проблемът не може да се реши на местно ниво, нито пък краткосрочно.

Във всички тези случаи се съдържа един ясен урок: невинаги сме достатъчно разсъдливи и мъдри, за да можем да предвидим всички последици от своите постъпки. Изобретяването на ХФВ е брилянтно постижение. Но колкото и умни да са били онези химици, все пак не е било достатъчно. Именно защото ХФВ са толкова инертни, затова се запазват достатъчно дълго и достигат до озоновия слой. Светът е сложен. Въздухът е тънък. Природата е много фина. Способностите ни да вредим са големи. Трябва да бъдем много по-внимателни и да не прощаваме толкова лесно замърсяването на нашата крехка атмосфера.

Трябва да развием по-високи стандарти за планетарна хигиена и значително по-големи научни ресурси за наблюдаване и вникване в света. Трябва да започнем да мислим и действаме не само в границите на нашата нация и поколение (а още по-малко с оглед печалбите от дадено производство), а в рамките на цялата уязвима планета Земя и поколенията деца, които тепърва ще се родят.

Дупката в озоновия слой също е един вид писане по небето. В началото изглежда сякаш буква по буква се появява нашето неизменно самодоволство, макар и заплашено от врящ котел от смъртоносни опасности. Но може би то всъщност ни разказва за новооткрития ни талант да работим заедно за опазването на глобалната околна среда. Протоколът от Монреал и неговите поправки представляват триумф и слава за човешкия род.