Карл Сейгън
Милиарди и милиарди (19) (Мисли за живота и смъртта на прага на новото хилядолетие)

Деветнадесета глава
В долината на сенките

„Но дали това е вярно, или е просто напразна фантазия?“

Еврипид, „Ион“ (ок. 410 г. пр.Хр.)

Досега шест пъти съм се изправял лице в лице със Смъртта. И шест пъти тя отвръща погледа си и ме оставя да мина. Разбира се, най-накрая Смъртта ще ме поиска — както ще стане с всеки един от нас. Въпросът е само кога. И как.

Научих много от нашите сблъсъци — особено за красотата и сладката горчивина на живота, за скъпоценността на приятелите и семейството и за магическата сила на любовта. Всъщност, да се приближиш максимално близо до смъртта, е едно толкова положително и укрепващо характера преживяване, че едва ли не бих го препоръчал на всеки — като изключим, разбира се, неизбежния и твърде съществен елемент на риска.

Много ми се иска да повярвам, че след като умра, ще живея отново, че някаква мислеща, чувстваща и помнеща част от мен ще продължи напред. Но колкото и да ми се иска да го повярвам — и въпреки всичките древни и разпространени по цял свят традиции, свързани със задгробния живот, — не знам нищо, което да ми покаже, че става дума за нещо повече от добри пожелания.

Бих искал да достигна до дълбока старост и жена ми Ани, която толкова много обичам, винаги да бъде до мен. Искам да видя как по-малките ми деца ще пораснат, както и да изиграя своята роля в развитието на техния характер и интелект. Искам да срещна своите все още незаченати внуци. Има и научни проблеми, на чието разрешаване копнея да присъствам — като например изследването на много от световете в нашата Слънчева система и търсенето на извънземен живот. Искам да разбера как ще се развият основните тенденции в човешката история — както обнадеждаващите, така и тревожните: например опасностите и обещанията на нашия технологичен свят, еманципацията на жените, нарастващото политическо, икономическо и технологично влияние на Китай, междузвездните полети.

Ако има живот след смъртта, може би ще успея да задоволя това мое страстно любопитство — независимо кога ще умра. Но ако смъртта не е нищо повече от безкраен сън без сънища, това ще се окаже една напразна надежда. Може би тази перспектива ми е давала малко допълнителна мотивация да остана жив.

Светът е толкова изящен, приютил е толкова много любов и морални дълбини, че няма причина да се залъгваме с красиви истории, за които не разполагаме с почти никакви доказателства. На мен ми се струва, че с оглед нашата уязвимост би било много по-добре да погледнем Смъртта в очите и всеки ден да се чувстваме благодарни за тези кратки, но невероятни възможности, които животът ни предлага.

В продължение на години до огледалото ми за бръснене — така че да я виждам всяка сутрин — имаше една поставена в рамка пощенска картичка. На гърба й се чете послание до някой си г-н Джеймс Дей от Суонзи Вали в Уелс. То гласи следното:

Скъпи приятелю,

Пращам ти само ред, за да знаеш, че съм жив и здрав и че всичко се развива много добре. Чувствам се прекрасно.

Твой, У. Дж. Р.

Подписано е с почти нечетливите инициали на някой си Уилям Джон Роджърс. На лицевата страна на картичката има цветна снимка на издължен параход с четири комина и голям надпис: „Титаник — лайнер на компанията «Уайт Стар».“ Пощенското клеймо е от деня преди огромният кораб да потъне и да погуби повече от 1500 души, включително и г-н Роджърс. Има си определена причина двамата с Ани да окачим на стената точно тази картичка. Знаем, че „всичко се развива много добре“ може да се окаже най-временното и илюзорно състояние. Както се случи и с нас.

Очевидно бяхме в прекрасно здраве. Децата ни просто цъфтяха. Пишехме книги, впускахме се във все нови и нови амбициозни телевизионни и кино проекти, в нови лекционни курсове. Аз продължавах да съм ангажиран с най-вълнуващите научни изследвания.

Една сутрин към края на 1994 г., докато стоеше пред картичката на стената, Ани забеляза на ръката ми едно грозно синьо-черно петно, което си стоеше там от много седмици. „Защо още не се е махнало?“ — попита, тя. И така, по нейно настояване и донякъде с нежелание (синьо-черните петна не са нищо кой знае колко сериозно, нали така?) отидох на лекар, за да си направя най-обикновени изследвания на кръвта.

Лекарят се обади няколко дена по-късно и ни намери в Остин, Тексас. Звучеше разтревожен. Очевидно в лабораторията бяха объркали нещо. Анализът беше показал, че кръвта принадлежи на някой, който е много болен. „Моля ви — настоя той, — направете си нови изследвания веднага.“ Направих си. Нямаше грешка.

Бях загубил голям брой от червените си кръвни телца, които разнасят кислорода из цялото тяло, и от белите си кръвни телца, които се борят с болестите. Най-вероятното обяснение — имаше някакъв проблем със стволовите клетки, които се произвеждаха в костния мозък и се явяваха общ предшественик както на червените, така и на белите кръвни телца. Диагнозата беше потвърдена от специалисти в областта. Имах болест, за която дори не бях чувал — миелодисплазия. Почти нищо не се знае за произхода й. С изненада научих, че ако не направя нещо, шансовете са ми нулеви. Щях да умра след шест месеца. Все още се чувствах прекрасно — може би малко замаян от време на време. Бях активен и продуктивен. Дори идеята за това, че съм на прага на смъртта, изглеждаше като някаква гротескна шега.

Имаше само едно известно лечение, което можеше да ми помогне: трансплантацията на костен мозък. То обаче щеше да проработи само при едно условие — трябваше да намеря съвместим с мен донор. Дори и при това положение имунната ми система трябваше да бъде напълно потисната — в противен случай тялото ми щеше да отхвърли костния мозък на донора. Само че една напълно потисната имунна система можеше да ме убие по няколко други начина — например като толкова ограничи съпротивителните способности на организма ми, че той да стане плячка на някой случайно преминаващ микроб. За момент се замислих дали да не се откажа да правя каквото и да било и просто да изчакам медицинската наука да измисли по-добро лекарство. Но това беше най-слабата ми надежда.

Всичките ни проучвания — към кого точно трябва да се обърна — завършиха в Сиатъл, в Центъра за изследване на рака „Фред Хътчинсън“. Там се намира една от водещите клиники по трансплантация на костен мозък в света. Това е мястото, където много от големите специалисти в тази област окачват шапките си всеки ден — сред тях и Е. Донъл Томас, който през 1990 г. спечели Нобелова награда за физиология и медицина за усъвършенстването на съвременните техники за трансплантация на костен мозък. Изключителната компетентност на лекарите и сестрите и прекрасните грижи напълно оправдаха съвета, който бяхме получили — да се лекувам в „Хъч“.

Първата стъпка беше да се разбере, дали може да се намери съвместим донор. Двамата с Ани се обадихме на единствения такъв роднина, който имах — по-малката ми сестра Кари. Забелязах, че говоря с намеци и заобикалки. Кари дори не знаеше, че съм болен. Още преди да успея да стигна до същественото, тя каза: „Имаш го. Каквото и да е… черен дроб… бял дроб… Твой е.“ Все още ми засяда буца в гърлото, когато се сетя за щедростта на Кари. Но, разбира се, нямаше никакви гаранции за това, че нейният костен мозък ще бъде съвместим с моя. Тя премина през поредица изследвания и един след друг всичките шест фактора на съвместимост съвпаднаха с моите. Тя беше перфектното съответствие. Бях страхотен късметлия.

„Късметлия“ е донякъде относителен термин. Дори и при тази пълна съвместимост, общите ми шансове да се излекувам бяха някъде към 30%. Това е все едно да играеш на руска рулетка, само че в барабана да са заредени четири патрона вместо един. И все пак това беше най-добрата възможност, с която разполагах, а в миналото се бях изправял и срещу по-малки вероятности.

Цялото ми семейство, включително родителите на Ани, се преместиха в Сиатъл. Радвахме се на непрекъснат поток от посетители — порасналите ми деца, моя внук, други роднини и приятели — както когато бях в болницата, така и докато бях приходящ пациент. Сигурен съм, че цялата тази подкрепа и любов, които получих — най-вече от Ани — наклониха везните в моя полза.

* * *

Както можете да се досетите, имаше и много страшни аспекти. Спомням си една нощ, когато — следвайки лекарските предписания — станах в два часа през нощта и отворих първото от дванадесетте пластмасови шишенца с таблетки бузулфан — силен хемотерапевтичен агент. На опаковката пишеше следното:

Една след друга погълнах 72 таблетки. Това беше смъртоносно количество. Ако не ми направеха трансплантация на костен мозък скоро след това, тази терапия на имунно потискане щеше сама да ме убие. Сякаш вземате фатална доза арсеник или цианид и се надявате да ви доставят навреме правилната противоотрова.

Лекарствата, които трябваше да потиснат имунната ми система, имаха и някои преки ефекти. Намирах се в постоянно състояние на леко гадене, което обаче беше контролирано от други лекарства, така че все пак успявах да върша и по малко работа. Почти цялата ми коса опада, което — като се прибави към загубата и на тегло малко по-късно — ми придаваше донякъде мъртвешки вид. Но една забележка на моя четиригодишен син Сам повдигна духа ми: „Хубава прическа, тате — каза той. След това добави: — Въобще не искам да чувам, че си болен. Всичко, което знам, е, че ще се оправиш.“

Очаквах самата трансплантация да бъде ужасяващо болезнена. Оказа се, че съвсем не е така. Беше нещо като преливане на кръв, като клетките от костния мозък на сестра ми сами трябваше да намерят път към моя собствен костен мозък. Някои аспекти на лечението наистина бяха много болезнени, но по-късно настъпва един вид травматична амнезия и — когато всичко вече е свършило — обикновено не си спомняш почти нищо. Специалистите от „Хъч“ прилагат една просветена политика на сомопредписване на болкоуспокоителни лекарства, включително и на морфинови деривати, така че можех веднага да се справя със силната болка. Това направи целия процес много по-поносим.

В края на лечението моите червени и бели кръвни телца бяха в по-голямата си част тези на Кари. Половите хромозоми бяха XX — за разлика от тези в останалата част от тялото ми, които бяха XY. Из цялото ми тяло циркулираха женски кръвни телца и тромбоцити. Очаквах в мен да се проявят някои от интересите на Кари — например страст към ездата или желание да изгледам половин дузина Бродуейски пиеси една след друга. Нищо такова обаче не се случи.

Ани и Кари спасиха живота ми. Винаги ще им бъда благодарен за любовта и състраданието. След като ме изписаха от болницата, имах нужда от всякакъв вид медицинска помощ, включително и от лекарства, които няколко пъти на ден бяха вкарвани в тялото ми през тръба в една от вените, отвеждащи кръвта към дясната сърдечна камера. Ани изпълняваше ролята на щатна болногледачка — ден и нощ ми даваше лекарствата, сменяше дрехите ми, проверяваше жизнените ми показатели и непрекъснато беше до мен. Твърди се — нещо, което е напълно разбираемо, — че хората, които пристигат в болницата сами, имат много по-малки шансове.

За момента бях спасен благодарение на медицинските изследвания. Някои от тях бяха приложни изследвания, предназначени пряко да лекуват или облекчават смъртоносни заболявания. Други бяха по-основни изследвания, целящи единствено да разберат как точно функционират живите организми. В крайна сметка те също могат да донесат непредсказуеми ползи и случайни, но много важни резултати.

Освен това бях спасен и медицинските застраховки, предоставени ми от Университета „Корнел“ и (по съпружеска линия чрез Ани) от Писателската гилдия на Америка — организацията на сценаристите на филми, телевизионни предавания и т.н. В Америка има десетки милиони хора, които нямат подобна медицинска застраховка. Какво щяхме да сторим, ако бяхме на тяхно място?

Във всичко, което съм писал досега, съм се опитвал да покажа колко тесни са връзките ни с другите животни, колко жестоко от наша страна е да им причиняваме болка и какъв белег за упадъка на морала е това, че ги избиваме, за да произвеждаме разни неща, например червило. И все пак, в лекцията си при получаването на Нобеловата награда, д-р Томас каза: „Трансплантацията на костен мозък нямаше да достигне до клинично приложение, ако не бяха експериментите с животни — първо със специално отгледани за целта гризачи, а след това и с други видове, най-вече кучета.“ Този проблем поражда у мен голям вътрешен конфликт. Ако не бяха изследванията с животни, днес нямаше да съм жив.

И така, животът се върна към нормалния си ход. С Ани и цялото семейство се върнахме в дома ни в Итака, щата Ню Йорк. Там завърших няколко изследователски проекта и направих последните коректури на книгата си „Свят, населен с демони или науката като светлинка в мрака“. Срещнахме се с Боб Земекис, режисьора на филма на „Уорнър Брадърс“ „Контакт“, създаден по моя роман. Двамата с Ани бяхме подготвили нов сценарий и бяхме съпродуценти. Започнахме преговори по няколко нови телевизионни и кино проекта. Участвах в ранните стадии на наблюдаването и анализирането на срещата на космическия апарат „Галилео“ с Юпитер.

Но ако има един урок, който наистина научих, то това е, че бъдещето е непредсказуемо. Както печално е разбрал Уилям Джон Роджърс — същият този, който толкова жизнерадостно е надписал пощенската си картичка, наслаждавайки се на свежия бриз на Северния Атлантик, — не можем да знаем дори това, което ни очаква в непосредствено бъдеще. И така — след като бях прекарал вкъщи вече няколко месеца, косата ми отново растеше, теглото ми се връщаше към нормалното, броят на червените и белите телца в кръвта ми се беше стабилизирал и се чувствах просто чудесно — една серия контролни кръвни изследвания ме върна отново на изходна позиция.

„Боя се, че имам лоши новини за вас“ — каза лекарят. Костният ми мозък беше демонстрирал присъствието на нова популация опасни и възпроизвеждащи се с висока скорост клетки. Само след два дни цялото семейство отново беше в Сиатъл. Пиша тази глава от болничното си легло в „Хъч“. Чрез една нова експериментална процедура се установи, че въпросните аномални клетки не разполагат с някакъв ензим, който може да ги защити от два стандартни хемотерапевтични агента — същите химикали, които ми бяха давали и преди. След първия курс на лечение с тези препарати в костния ми мозък не бяха открити аномални клетки. За да се подсигуря срещу евентуални разсейки (които можеха да са малко на брой, но да се разраснат изключително бързо), изкарах още два курса хемотерапия, които пък трябваше да бъдат компенсирани с още клетки от сестра ми. Сякаш още веднъж бях напълно излекуван.

Всички имаме свойството да се поддаваме на един вид отчаяние от деструктивността и недалновидността на човешкия вид. Аз също имам своя дял от него (все още смятам, че тези мои опасения са напълно основателни). Но едно от откритията, които дължа на болестта си, е изключителната доброта на една човешка общност, на която хората в моето положение дължат живота си.

В регистрите на Националната програма за доброволно даряване на костен мозък са вписани повече от два милиона американци. Всички те са готови да се подложат на доста неприятната процедура по извличане на костен мозък, за да спасят някой напълно непознат. Милиони други дават кръв за Американския червен кръст и другите институции за кръводаряване. Те също спасяват живота на непознати хора и не получават за това никаква финансова награда, пък била тя и пет долара.

Учените и конструкторите работят в продължение на дълги години — при неблагоприятни условия, често за ниски заплати и никога с гарантиран успех. Те имат много и най-различни мотиви, но един от тях е надеждата, че ще успеят да помогнат на другите, да ги излекуват или да ги спасят от гладна смърт. Когато цинизмът заплашва да ни погълне, хубаво е да си спомним колко всепроникващо е доброто около нас.

На една великденска служба в катедралата „Св. Йоан Божествени“ в Ню Йорк — най-големия храм в християнския свят — за мен се молиха пет хиляди човека. Един индуистки свещеник описа голямото молитвено бдение, състояло се на брега на Ганг и посветено на мен. Имамът на Северна Америка ми каза, че се е молил за моето оздравяване. Много други християни и евреи ми писаха за техните молитви. Макар да мисля, че — ако има Бог — молитвите едва ли биха променили плановете, които той има за мен, все пак не бих могъл да изразя с думи докрай благодарността си към тези — сред които има много хора, които никога не съм срещал, — които са се застъпили за мен по време на болестта ми.

Много от тях ме питаха как е възможно да се изправиш лице в лице със смъртта, ако нямаш сигурността, че отвъд те чака нов живот. Мога само да кажа, че това не представляваше проблем за мен. Макар да имам резерви към „слабите души“, аз споделям мнението на един от моите герои — Алберт Айнщайн:

„Не мога да си представя бог, който наказва или възнаграждава своите творения или който има в себе си воля, подобна на нашата. Също така не мога, а и не бих искал да си представя един индивид, който е надживял физическата си смърт. Нека слабите души — от страх или абсурдна себичност — да подхранват в себе си подобни мисли. На мен ми стига загадката на вечния живот и този кратък поглед към великолепната структура на съществуващия свят, а също и страстният копнеж да разбера поне част — била тя и съвсем малка — от този Разум, който се изявява в природата.“

Послепис

Много неща се случиха, откакто завърших тази глава преди около година. Бях изписан от „Хъч“ и се върнахме в Итака, но няколко месеца по-късно болестта отново се завърна. Този път беше много по-мъчителна — може би защото организмът ми беше отслабнал след предходните лечения, но също така и поради това, че подготовката за втората трансплантация включваше облъчване на цялото тяло с рентгенови лъчи. Още веднъж семейството ми ме придружи в Сиатъл. Още веднъж работещите в „Хъч“ ми предоставиха вещите си и съчувствени грижи. Още веднъж Ани направи страшно много да ме окуражава и да повдига част от духа ми. Още веднъж сестра ми Кари прояви настоятелна щедрост и ми дари част от костния си мозък. Още веднъж се оказах обграден отвсякъде с доброта. В момента, в който пиша тези думи, прогнозите са възможно най-добрите (макар че не е изключено да се наложи да претърпят развитие): всички налични клетки на костния ми мозък са тези на донора — XX, женски клетки, клетките на сестра ми. Няма нито една XY, мъжка клетка на приемника. Не е останала нито една от клетките, които са подхранили първоначалното заболяване. Човек може да живее години дори и само с малък процент от своите собствени клетки. И все пак — не мога да бъда сигурен, преди да са минали няколко години. Дотогава мога само да се надявам.