Пол Дохърти
Годината на Кобрата (9)

Шеста глава

Хефат: двукрака кобра

Макар паметта ми да отслабва, все още си спомням колко студено беше, когато излязохме от онази покрита в червени скали, пърлена от слънцето долина с редки храсти и почти никаква сянка. Промъквахме се сред безкрайни равнини дълга трева и полски цветя, брулени от вятъра. Тревата щеше да ни помогне да прикрием засадата, на места беше по-висока от човешки бой. Представях си ясно какъв е бил планът: Вечерните прилепи се впускат — ужасяващи в цветовете на войната и полепнали в перушина, пронизват с копия, посичат крайници и чупят скалпове с извити мечове и боздугани и, разбира се, става дума за нападение над мъже, отслабени от отрова.

Отдалечих се от колоната с празен поглед: някъде сред зеленината зад нас Мерире водеше своята колона Вечерни прилепи, скрити и бързи като леопарди на лов. Щяха да изчакат до смрачаване или зазоряване, за да планират това диво, кърваво нападение. Тук колесниците нямаше да помогнат — високата трева криеше какви ли не препятствия. Загледах оазиса пред нас, който наемникът бе посочил по-рано — синкавозелените палмови дървета се извисяваха над тревата. Обърнах се и огледах нашата колона, наредих на хората да побързат и да се разположат в оазиса веднага. Отново наредихме каруците и колесниците като предпазен обръч. За щастие дърветата по границите на оазиса също ни послужиха. Наредих оръжията да бъдат разтоварени, колчаните — напълнени, а лъковете — натегнати и раздадени на хората. Разпалихме множество малки огньове.

— Какво има? — попита Джарка. — Защо си толкова разтревожен? Не виждам нищо нередно.

— Ние сме набелязаната жертва, Джарка — потупах го по рамото аз. — Мерире е начело на лова. Да се молим на Червеноокия Хор, унищожителя на бунтовниците и Хор на Лукавия крокодил, да ни спаси.

— За какво говориш? — сряза ме Джарка.

— Ние сме нарочени за жертвени агнета. Мерире и долната измет, която е събрал, ни следваха през цялото време. Сега ще му покажем как плячката може да стане ловец. Ние ще бъдем хрътките на Хор — посочих високите палмови дървета, — а тези тук могат да ни спасят.

Събрах наемниците около себе си. Спомних си, че някои от тях бяха свикнали да охраняват Долината на царете и бяха умели катерачи на стръмни скали. Отворих малкото си ковчеже, извадих два дебена и ги вдигнах високо.

— Трябват ми двама мъже, най-добрите катерачи — посочих палмовата горичка. — Искам да се покатерят на онези дървета и да огледат надалеч зад нас. Следят ни. Трябва да разберем колко са и на какво разстояние.

Наемниците са свикнали с опасностите, кръвопролитията и внезапната смърт. Дори се зарадваха, че могат да се махнат за малко на сянка и хлад от прахоляка, да не говорим и за златото. След остри разпри двама пристъпиха напред. Макар да заявиха, че са свикнали с височини, бяха леко нервни от перспективата за опасното катерене. Дадох по един дебен и на двамата.

— Ако се върнете живи и здрави, ще има повече — ухилих се аз.

Целият лагер наблюдаваше началото на катеренето. Единият падна, отскочи няколко пъти като камък, после удари земята и писъците му замлъкнаха. Лагерният лечител го прегледа, но поклати глава тъжно. Наредих да прережат гърлото му, а мястото му зае друг. Накрая и двамата се покатериха до върха на палмите, които се люшкаха опасно на вятъра. Бяха взели въжета и се овързаха за дърветата за по-сигурно — приличаха на две черни точици на фона на тъмносиньото небе. Викаха си един на друг и си даваха знаци, после внезапно започнаха да слизат. Стигнаха до земята задъхани и с изпонарязани от твърдата кора на дърветата ръце и крака.

— Господарю — едва успя да изрече един от тях, — прав си! Наистина ни следват.

— Колко далече?

— Могат да ни стигнат до залез-слънце — отвърна другият.

— А колко са?

— Трудно е да се види, приличат по-скоро на вълни в тревата. Може би общо двеста.

Мерире планираше ловците му да ни настигнат, преди да се стъмни! Щяха или да атакуват незабавно, или да изчакат до сивкавата светлина между зората и деня. Опитах се да си припомня всичко за Прилепите: оръжията, облеклото от кожи, зловещите щитове криле, прикрепени на гърбовете им. Някои носеха лъкове, повечето — копия, мечове или тояги, идеални за ръкопашен бой при засада или изненадващо нападение. Стигнах до заключението, че не можем да помръднем — едно нападение на открито щеше да бъде фатално. Обръчът от дървета, който представляваше оазисът, беше малък и най-доброто място за отпор. Раздадох заповеди. Колчаните бяха изпразнени, лъковете — в готовност. Удвоих охраната и навлязох навътре във високата трева. Беше суха и груба, а земята под нея — твърда. Върнах се в лагера, като се опитвах да прикрия чувството си на отчаяние и гняв. Набила вече вадеше оръжията ми; самата тя бе затъкнала вавилонска кама с назъбена дръжка в колана си. Косата й беше прибрана и вързана стегнато, а лицето й — строго и сериозно. Извадих стъкленица с отрова, която винаги носех със себе си, и я сложих в ръката й, но тя ми я хвърли обратно.

— Не трябва да те заловят жива — прошепнах. Сложих ръка на тила й, притеглих я към себе си и я целунах жадно по устата. — Виждала си жестоките боядисани лица на Вечерните прилепи, нали? Ще връхлетят светкавично и безшумно като шепота на листата. Не трябва да те заловят жива!

— Няма да ме заловят — усмихна се тя със стиснати устни, — нито пък теб. Господарю Маху, не знам какво са решили боговете, но съм сигурна, че не ни е писано да умрем тук.

Приближи се до мен. Наоколо наемниците вече тичаха напред-назад, Джарка даваше нареждания каруците да бъдат придърпани по-близо, за да оформят вътрешен кръг.

— Ти си Маху — притисна пръсти върху устните ми тя. — Песоглавеца от Юга. Ти си хитър. Мисли, господарю!

Мислих. Мислих за онези диваци, прииждащи през тревистата равнина. Усмихнах се при мисълта за босите им крака. Погледнах тревата и се зачудих дали да не я подпаля, но пък вятърът не беше постоянен и лесно можеше да ни навреди, вместо да ни помогне. Босите крака обаче бяха нещо друго. Помолих се на Секмет, Гълтачката с лъвска глава, Носителката на унищожение и разруха, а после и на Хор, който изгаря милиони с един поглед. Седнах и затворих очи. За миг се пренесох в Тива със сребровърхите обелиски, храмове със златни куполи и огромни улици с лъвски статуи от червена скала и лъскави черни сфинксове. Представих си Анхесенамон в красивата роба и напомадена перука, седнала гордо на златен стол в бляскава зала. Трябваше да се върна там!

Отворих очи. Тревата се огъваше под напора на силния вятър, наоколо наемниците бърбореха помежду си, а храстите и дърветата сякаш шепнеха в хор. Звън на оръжия ме върна в грубата реалност. Някъде там, сред тревата, рояк демони прииждаше към нас с намерението да пролива кръв. Погледнах нагоре. На фона на небето лешоядите предусещаха кръвопролитието и изчакваха търпеливо.

Изправих се. Взех оръжието си бързо и накарах наемниците да донесат колкото се може повече глинени плочки. Наредих да ги натрошат на малки парченца и да ги разпръснат в пространството между оазиса и началото на високата трева. Нахранихме се, пихме вода, после затворихме вътрешния защитен обръч — барикадата, зад която щяхме да дадем последен отпор. Вървях сред хората и повтарях все едно и също. Всеки момент ще ни нападнат… Никой няма да бъде пощаден… Трябва да убием или да бъдем убити… Щяхме или да си тръгнем победоносно, или труповете ни да останат за угощение на лешоядите. Обясних им, че нямаме избор: ако решим да избягаме, врагът ще ни настигне и унищожи. Писарите също присъстваха на съвета. И старите, и силните, и слабите нямаха избор: трябваше да грабнат оръжие и да се бият.

Стъмни се. Опитвахме се да различаваме звуците на истинските зверове от тези на приближаващия враг. Помислих, че може би ще дойдат по тъмно, но те нападнаха в сивкавия полумрак, докато Червеноокия Хор още спеше, а Ра още не бе привършил пътуването си из Ам-дуат. Перата и боядисаните лица, вдигнатите тояги и онези ужасяващи щитове-крила, които свистяха злокобно. Нашият съгледвач — млад наемник, който бе дотичал с лъснало на светлината на факлите потно лице, — успя да ни предупреди. Малко след това нападателите се появиха. Усмихнах се на писъците им по начупената глина, но после връхлетяха с пълна сила. Катереха се през каруците, колесниците и другите препятствия. Атакуваха от всички страни и скоро се наложи да се оттеглим във вътрешния обръч. Бяха изненадани. Мислеха си, че сме просто тлеещ огън, че ще се пречупим като тръстика. Вместо това ни завариха добре подготвени и скрити зад импровизиран обръч от щитове и барикади.

Стрелците ни пуснаха пернати снопове смъртоносни стрели, които предизвикаха остри писъци. Отбихме първия им набег. Чух плющенето на камшиците, с които капитаните им ги тласкаха напред, и те прииждаха — с мощни копия, свистящи тояги и яростни брадви — като побеснели кучета. Мерире беше върховен жрец, но със сигурност не беше войник. Свирепият вид не може да прогони храбростта или, в моя случай, истинския ужас, който може да превърне и най-големия страхливец в боец. Войниците на Мерире, независимо от външния им вид, бяха просто наемници, измет, която се носи около Голямата зелена вода и продава копието си за няколко медни дебена, шепа жито и кана бира. Като всички чакали, те очакваха лесна победа, но ги посрещна цялата ярост на подземния свят. Биехме се като осъдени на смърт, дори Набила бе грабнала лъка.

Аз се сблъсках с един от вражеските главатари с лъснало от боя лице, медни пръстени, гривни и проблясваща на светлината на факлите огърлица. Мъж на не-тут-ааиут, големите думи, ухилен до уши, с гъста черна коса, увита около главата, и кожа като на чакал. Въоръжен беше с огромна брадва и бойна тояга и ме избута назад, като изкопчи извития ми меч настрани и подритна пясък в очите ми, за да ме заслепи. Аз се препънах, претърколих се и грабнах една главня от огъня. Поизправих се и я насочих към лицето му, но той се извъртя. С онзи грозен щит, приличен на крила, изглеждаше като ангел на смъртта от ада. Не знам какво стана след това. Той се опита да отблъсне удара, но щитът се размина и го ударих отстрани покрай папирусовите върхове на крилата. Те пламнаха мигновено, пламъците се извисиха, а ръкомахането му само ги разпали допълнително. Той изцяло забрави за мен и започна да крещи, като дърпаше придържащите щита въжета в отчаян опит да избегне огнената агония. Аз се хвърлих към него, извадих камата си от прогизналия от пот колан, забих я дълбоко в корема му и преди да го отблъсна, извъртях острието нагоре.

Постепенно нападението отслабна и враговете ни се разбягаха. Тръгнахме да търсим ранени. Двама от по-възрастните ни писари бяха с тежки рани и с нищо не можехме да им помогнем, така че лекарят се смили над тях и ги накара да извърнат поглед, докато прерязва гърлата им. Що се отнася до врага, аз лично отсякох главите на двама пленници и ги набучих на дръгливите храсти в периферията на оазиса. На останалите прибрах всички вещи, после ги накарах да коленичат, независимо колко тежко са ранени. Минах покрай всеки един с вдигната тояга и размазах черепите им. Наредих телата им да бъдат изхвърлени сред тревата, като не преставах да редя обиди към скритите само на няколко метра остатъци от врага. Вечерните прилепи разпериха отново свистящи крила, само че този път се отказаха от нападението малко преди да се покажат от високата трева.

Тишината изведнъж стана зловеща, накъсвана единствено от откъслечни обидни подвиквания. Замислих се за главатаря, чийто почти овъглен труп бяхме дотътрили за краката и захвърлили при останалите. Бързо наредих да бъдат донесени мехове с масло и да бъдат излети върху каруците и колесниците ни. Прибрахме се във вътрешния пръстен и зачакахме нападението. Врагът се върна в късния следобед с рев на рогове, последван от влудяващи викове и писъци. Покатериха се по каруците, но се подхлъзнаха по хлъзгавата барикада. При други обстоятелства щеше да е забавно. Докато врагът се прегрупираше, наредих на стрелците да изпуснат запалените стрели. Редиците на целта бяха толкова гъсти, че нямаше начин да пропуснат, а маслото, с което бяха омазани телата и въоръжението им, ги превърна в горящи факли.

Този път дори не стигнаха до барикадата. Самият аз цял живот съм бил заобиколен от наемници. До един етап се бият смело, но щом осъзнаят, че ще загубят живота си — следователно и парите си — просто се изпаряват. Независимо от отблъскващия им вид, ужасните крила и плясъка на камшиците на водачите им, Вечерните вампири бяха като всички наемници. Изпокриха се сред високата трева. Наредих на хората си да слязат, да бъде донесена вода и раздадена храна, а после отидох при Набила. Лицето й беше зачервено, очите й блестяха и се хвалеше на Джарка като малко дете колко стрели е пуснала. Погледах ги с любопитство и потиснах лекото пробождане на ревност. Набила вдигна поглед и ми се усмихна.

— Ще се върнат ли? — попита тя.

— Да, ще се върнат. Те са като река: знаят, че рано или късно препятствието по пътя им ще се разпадне. Ще дойдат и няма да имат милост, особено след понесените вече загуби.

Очаквах ново нападение преди залез-слънце, но така и не се случи. Отидох до края на оазиса и напрегнах докрай слуха и зрението си, но нямах представа какво се случва. Предложих злато и един скаут отново се качи на палмата — малка фигурка, която се полюшваше на фона на притъмнялото небе. Отначало помислих, че е задрямал, стоеше неподвижно, вкопчен в дървото, но после по жестовете му разбрах, че сред тревата се случва нещо, но не можех да чуя думите му. Направих му знак да слезе. Той слезе бързо като маймуна, с насинено и раздрано тяло и разранени ръце, но с блеснал поглед.

— Има и някаква друга сила, господарю — прошепна той. — Господарю, не повярвах на очите си. Мъже в бяло, като пустинни обитатели — направи знак с ръка. — Със скрити лица. Видях и врага, и тази нова армия.

Усетих как стомахът ми се свива.

— Хети?

— Не, господарю. Движат се бързо, сякаш знаят точно къде са Прилепите.

— Идват да ни помогнат?

Мъжът поклати глава.

— Не знам какво става, господарю — взе една клонка, клекна и нарисува дъга в пясъка. — Това е краят на оазиса — обясни. После нарисува още една. — Това са Вечерните прилепи, а тук, господарю — премести пръчката още по-назад той и нарисува трета дъга, — са онези непознати мъже, които приближават.

— И нямат оръжие?

— Нищо не проблясва. Отначало помислих, че очите ми ме лъжат. Видях единствено белите кърпи за глави. Нямаше копия, но може би носят лъкове.

Съвсем объркан, аз го оставих в оазиса и навлязох сред тревата. Не разбирах какво става. Най-накрая го чух — далечен писък. Веднага наредих на малката група да вземе оръжията и се върнахме зад барикадата. Стояхме така — стрели на тетивата и готови оръжия и купи огън. Така и не разбрах какво наистина се случи. Как мистериозните ни спасители бяха успели да обкръжат Вечерните прилепи на открито, да ги накарат да се покажат и да ги повалят със снопове стрели, ками или мечове? Звуците на битката се приближаваха все повече. От време на време от тревата изскачаше по някой Прилеп с разширени от ужас очи, когото ние сваляхме със стрели. Сблъсъкът се развиваше вече съвсем близо, макар че все по-малко врагове се появяваха. Заключих, че Прилепите вероятно са били обкръжени, а пътят им — отрязан. От ужасните писъци, които отекваха откъм тревистата равнина, и сенките, които притичваха под залязващото слънце, съдех, че ги избиват един по един.

Слънцето се спусна зад хоризонта като гневна огнена жарава. Тревата се движеше като оживяла на силния вятър, който донесе дъждовни облаци. Стъмни се. Смразяващите кръвта писъци замлъкнаха, последва ги тишина, нарушавана единствено от тропота на големите дъждовни капки в продължение на няколко часа. Облаците се разнесоха, но ние все още не смеехме да помръднем и стояхме приклекнали в напрегнато очакване. Накрая чухме рог, запалена стрела изсвистя от тъмнината и се заби в една от палмите.

— Лорд Маху, Песоглавецо от Юга.

Разпознах този глас; как можех да го забравя, да забравя как някога гърмеше и се извисяваше в химни и молитви в прослава на Атон.

— Лорд Маху, Песоглавецо от Юга, няма нужда да се страхуваш, враговете ти са мъртви.

Покатерих се през барикадата и отидох към края на оазиса. Те наизлязоха от високата трева — призраци, посетители от Земята на мъртвите. Фигурата в центъра носеше лък. Запитах се дали това е Ехнатон.

— Кои сте вие? — попитах, макар да знаех отговора.

— Ние сме Прокълнатите, Скритите от Залата на Сенките — отвърна гласът. — Лорд Маху, утре трябва да продължиш пътя си. Върви на югозапад, посрещни мощта на Египет и ги предупреди. Що се отнася до враговете ти, вече няма причина да се тревожиш.

Нещо се изтърколи в краката ми. Погледнах надолу и вдигнах отсечената глава. Дори на слабата светлина разпознах ивиците боя по лицето, блясъка на полуотворените очи, прясната кръв на отсечения врат. Хвърлих я в един храст и избърсах ръцете в робата си.

— Защо сте дошли? — извиках аз, но те вече бяха изчезнали, угаснали като пламък в тъмнината.

Изчакахме още един час. Поисках доброволци. Разбира се, никой не излезе наред, преди да съм предложил злато, но после трима от наемниците се плъзнаха като ловджийски кучета в тревата. Когато се върнаха, в очите им се четеше изумление и клатеха глави невярващо. На слабата лунна светлина се бяха натъквали на повече и повече трупове на Вечерни прилепи, някои — с прерязани гърла, други — като морски свинчета заради броя на стрелите по телата им. Онази нощ празнувахме, щастливи и весели, каквито са хората след приключване на жътвата или при разпределението на плячката след битка.

Още в ранни зори аз самият излязох от оазиса. Трябва да кажа, че съм бил на не едно бойно поле; виждал съм тела, натрупани по-високо от човешки бой, но в онова, което завариха очите ми на сутринта, имаше нещо зловещо. Вечерните прилепи са били обкръжени, разделени и преследвани един по един. За тях не бе имало никаква милост — гърлата им бяха прерязани, главите — отсечени. Две тела дори бяха набучени с корема надолу на остри колове. Намерихме един-единствен труп на някого от спасителите ни, който, изглежда, не бяха видели. Прострян беше близо до оазиса, почти скрит сред гъстата трева. Един от хората ми преобърна тялото, издърпа бялата маска от лицето му, изпищя и препусна като куче към оазиса да измие ръцете си. Аз се приближих: лицето под маската бе наистина отблъскващо, кожата бе набръчкана и сребриста; проказата вече бе разяла носа и горната устна. Погребах го с почести, като донесох камъни и пръст от оазиса, за да скрия тялото. Поръсих тамян и протегнах ръце в молитва към хладния дъх на Амон да може душата на този храбър воин да намери пътя към Полетата на благословените.

Върнах се в оазиса, измих ръцете си и разказах на Джарка и Набила какво съм намерил.

— Хората на Ехнатон — прошепнах. — Вероятно пустинни обитатели, наемници или скитници, хора, които са прихванали проказа и са били прокълнати. Събрали се заедно да живеят в онази дяволска долина, през която минахме. Изглежда, са открили следите на Прилепите и са ги проследили дотук. Били са безмилостни. Както и да е — въздъхнах, — онова, което видяхме тази сутрин и което ви казах, не трябва да стига до чужди уши. Време е да тръгваме и да побързаме.

Продължихме пътя си. Наемникът и синът му ни водеха. Пътят ни зави леко на запад през речните долини, слязохме от възвишенията през запустели села, чиито обитатели отдавна бяха избягали. Скоро открихме причината. Изкачихме се на един хълм и пред нас се разкриха пълната мощ и славата на Египет. Изгубих и ума, и дума от изумление. Лагерът се простираше, защитен от ограждения и тесен ров. Палатките и навесите на войските, развените на вятъра животински покривала бяха подредени в правилни квадрати, разделяни от пътеки. Ограждението за колесниците, предният пост и отходните ями се виждаха ясно, както и царските знамена.

Ранените и изморени наемници и писари извикаха радостно. Бяхме загубили поне десет души при битката в оазиса. Някои от по-младите изтичаха напред и бяха посрещнати от скаутите, така че докато останалите стигнем входа на лагера, Хоремхеб и Рамзес вече ни очакваха — единият в целия си блясък, другият с обичайната подигравателна усмивка на познатото слабо, зло лице.

Човек би си помислил, че сме стари приятели. Потупаха ме по рамото, стиснаха ми ръката, поздравиха ме, задето съм успял да ги намеря. Задаваха въпрос след въпрос, а Рамзес оглеждаше преценяващо Набила с прехапана долна устна. Едва когато я представих като моя съпруга, той сякаш малко се засрами и извърна поглед. Като Чеда от Кап, докато преследвахме прислужниците в кухнята из двореца, бяхме дали тържествен обет никога да не посягаме или помисляме за жената на другия.

И двамата ме разпитваха за случилото се в лагера на Супилиум. Казах им каквото прецених, че искам да знаят — че хетите бяха приютили Мерире, а също и изразих гняв от това, че бойният ни кораб се е върнал и сме били принудени да тръгнем по суша. Хоремхеб — с покрито от пот и масла четвъртито лице — просто сви рамене. Погледна ме, поклати глава и се обърна към Рамзес; онази змия в човешки облик само се усмихна, сякаш се радваше на перипетиите ни.

— Нямам нищо общо с това — изсъска Рамзес с протегнат врат и маска на загриженост. — Уверявам те, лорд Маху, бойната галера беше под прякото командване на лорд Ай. На него трябва да се оплачеш.

— А ти? — обърнах се към Хоремхеб. — Придвижи се доста по-бързо, отколкото очаквах.

— Винаги е така — отстъпи Хоремхеб.

Изглеждаше наистина величествено с обкования със злато нагръдник и също толкова изкусно изработена пола и синьо-белия колан на бойния генерал, стегнат около понадебелелия му кръст. Разбира се, както обикновено, Хоремхеб бе с изцяло бръсната глава, а вратът и гърдите му бяха украсени със златни яки в знак на храброст и сребърни пчели за доблест. Рамзес бе облечен подобно. За миг осъзнах колко малко се променяме. Такива бяха в Кап — къпеха се в блясъка на храбростта и знаците на войната, Хоремхеб — винаги отпред, Рамзес — няколко стъпки зад него. Мъжът и неговият демон, душата и нейната сянка, неразделни като пръстите на една ръка. Задаваха ми въпроси. Отговорите ми бяха не по-малко уклончиви от техните. Накрая Хоремхеб се засмя в знак, че се е изморил от тази игра, и ме покани да вляза в лагера.

Всичко беше добре организирано: царските легиони бяха групирани под съответното знаме — Хор, Изида, Птах; наемниците с крещяща украса и дрехи бяха внимателно следени от египетски офицери. Хоремхеб обожаваше всичко, свързано с войната, и обичаше да се перчи с управление и организация. Доволен бях. Чувствах се добре в сърцето на Египет. Войските изглеждаха добре нахранени, уверени и готови за война. Групираха се около лагерните огньове или се въргаляха където намереха сянка, за да споделят кана бира и да поиграят на обикновените игри на зарове, познати на всички войници. Разбира се, навлеците и търговците веднага бяха надушили положението и вече всичко можеше да се купи. Плодове и зеленчуци от фермите, проститутки от градчетата, стоки на калайджии и пътуващи търговци. Всички, които разчитаха на бърза печалба, се бяха стекли. Корпус меджайски патрули се движеше сред тях и налагаше ред. Минахме покрай затворническото ограждение, където бяха оставени да се пържат на слънцето нарушителите на военната дисциплина. Където и да се намираше Хоремхеб, отнякъде изскачаха глашатаи, които усърдно обявяваха, че това е великият воин със смъртоносно оръжие, че няма друг като него, че е най-могъщият генерал, живял някога, че яростта му е като дива пантера, която разкъсва врага на парчета на бойното поле. О, да, Хоремхеб се беше развихрил, подтичваше насам-натам да предизвиква аплодисментите на войниците!

Едва когато влязохме в царското ограждение в центъра на лагера, пазено от Накту-аа и Мариану с раирани кърпи за глави в синьо, бяло и златно, Хоремхеб се отпусна, макар за миг да улових разтревожения му поглед. Спря се пред олтара на Амон Ра — набързо събрана купчина камъни с дъска отгоре, от едната страна — царското знаме с образа на Хор, от другата — на Амон Ра. В центъра на олтара имаше малка ниша от полирано смокиново дърво с открехнати врати. Жрецът вече беше поставил хляб и вино пред нея, а от глинени кадилници се вдигаха облаци тамян. Хоремхеб скри лице в шепи, сведе глава и се помоли. След това ни заведоха в царската палатка под червени и златисти платнища, разпънати на десет кола. Вътре миришеше приятно на акация и ливан, беше мрачно и хладно, напомняше на палатката на Супилиум.

Хоремхеб ни заведе в далечния край, където около малки дървени маси бяха струпани възглавници. Влязоха слуги с подноси прясно уловени пъдпъдъци, сготвени идеално на дървена жар и полети с билкови сосове. Бяха невероятно вкусни, както и хлябът, който беше мек и овкусен с мед. В ръцете ни бяха поставени бокали с вино; през цялото време Хоремхеб не спираше да дърдори, а Рамзес стоеше до него и ме гледаше неотклонно, както и Джарка и Набила от двете ми страни.

— Какви са новините от Тива? — прекъснах го аз.

Хоремхеб сви рамене.

— В момента се намираме на вражеска територия — заяви той. — Шпионите ни не могат да ни достигнат — отпи още една голяма глътка.

Лицето на Хоремхеб беше надебеляло, шкембето му бе по-изпъкнало. Спомних си дните ни в Кап: когато беше нервен, Хоремхеб ядеше и пиеше до припадък. Добър генерал, мъж, популярен сред войниците си, но сега бе някак напрегнат, неспокоен.

След това се хранихме предимно в мълчание. Хоремхеб накланяше леко глава на една страна и ме поглеждаше изпод рошавите вежди. Седналият до него Рамзес хапваше едва-едва. Погледът му от време на време се плъзгаше към Набила, после се връщаше върху подноса с храна пред него. Отвън долитаха шумовете на лагера: цвилене на коне, скърцане на колела, тракане на оръжия, викове и подмятания. Независимо от парфюмите, смесените миризми от лагера се усещаха и вътре: потна кожа, жар, изгорено месо и конски фъшкии. В далечния огън на царския павилион сляп арфист подръпваше унило струните. Хоремхеб отвори уста да заговори, но Рамзес го сръга и той замълча. Едва когато всички слуги, включително и слепият арфист, излязоха от павилиона на генерала, животът сякаш отново потече във вените на Хоремхеб. Захапа лакомо огромно парче сочен пъпеш и ми хвърли през масата онзи агресивен поглед, който познавах от трапезарията на Кап.

— Защо бяхте изпратени при Супилиум?

— Знаеш защо: да спечелим време, да отвлечем вниманието.

— Е, ама не успяхте — намеси се Рамзес.

— Откъде знаете това? — подразни го Джарка.

— Поех риска — казах аз. — Отидох в лагера на хетите, макар че вие вече се готвехте за война. Супилиум знаеше, че не сме дошли за мир.

— Знаеш ли кои са Пазителите? — проряза въздуха като оса въпросът на Рамзес.

— Пазителите? — свих рамене. — Не съм съвсем сигурен за какво говориш.

Отпуснах ръка и докоснах едва бедрото на Джарка в знак, че трябва да мълчи.

— Доста работа си свършил, генерале — захапах на свой ред парче пъпеш аз. — Сред хабиру, особено клана исраар; поканили сте ги в Делтата, изучавате традициите им. Откъде разбрахте за Пазителите?

— Оттук-оттам — усмихна се Рамзес, — оттук-оттам. Срещна ли се с него?

Погледнах Хоремхеб.

— Маху, срещна ли се с Ехнатон? Жив ли е още?

— Така мисля, както и Мерире. Той ни преследваше с надеждата да го заведем при Ехнатон.

— Къде е Ехнатон? — попита едва чуто Рамзес.

— Къде наистина? — подразних го аз. — За да можеш да го посетиш, Рамзес, заедно с убийците си?

— Той е заплаха за Египет!

— Той не е заплаха за никого. Генерале, за какво сте дошли тук? — надвесих се над масата и сложих ръка върху неговата. Той не я издърпа. — Защо наистина сте тук: да се биете със Супилиум или да търсите Ехнатон?

— Ако се налага, и двете.

— Но защо се тревожите? — прибрах ръката си аз. — Защо е седнал Великия генерал на Египет — Могъщия във войната, Меча на Фараона, неговия Щит, неговата Крепост — в тази палатка и гледа Маху, сякаш…

— Заради хетите — тросна се Хоремхеб. — Мислехме, че са все още на север, в областта Амки; мислехме, че ще се придвижим, ще изберем бойното поле, ще ги предизвикаме на бой и ще ги разбием.

— И?

— Честно казано, Маху — отвърна той уморено, — не знаем къде са хетите и какво правят. Сякаш са потънали вдън земя.

Спомних си предупреждението на Ехнатон за надвисналите над Египет беди, но не посмях да говоря, за да не предизвикам подозренията на Хоремхеб и Рамзес. В крайна сметка откъде можех аз, който бягаше сред тревистите равнини на Ханаан, да знам за придвижването на вражеските войски? Да, реших да си опитам късмета.

— Какво? Аз видях хетската армия. Стануваха в Лахиш, като безкрайно море бяха. Няма как да ги пропусне човек. Заблудили са ви. Възможно е да са се промъкнали зад вас, или?

— Глупости!

— Изпратихме най-бързите си съгледвачи на север при Вредителите — намеси се Рамзес, — но и те не знаят.

Зад мен Джарка се размърда притеснено. За пореден път докоснах крака му да замълчи.

— Да не искате да кажете, че Супилиум и армията му просто са се изпарили? Сигурни ли сте, че търсите на правилното място?

— Планът е да се придвижим на север — обясни Рамзес бавно — и да се срещнем с армиите на асирийските ни съюзници, след което да влезем в бой с хетите. Изпратил съм търговци нагоре по крайбрежието, но те не са видели никаква армия. Разпратих съгледвачи и шпиони при всички дребни принцове, но и от тях разбираме единствено, че хетите са потеглили на изток. Само че накъде? — поклати глава. — Не може да са тръгнали на запад.

— А Тива? — запитах аз, решен да сменя темата, за да не породя подозрения. — Какви са новините от Тива?

— Божественият — започна бавно Хоремхеб, като мляскаше парче пъпеш — изглеждаше съвсем здрав, когато потеглях. Изпрати ни добрите си пожелания, но откакто пресякохме пътя на Хор, не са пристигали новини.

Тогава разбрах, че нещо ужасно се е случило. Хоремхеб не се тревожеше само заради хетите, но и за това какво става в Тива. Разговорът се пренесе върху маловажни въпроси. Хоремхеб и Рамзес похвалиха Набила за хубостта и разпитаха за пътуването ни. Увериха ни, че ще ни бъде предоставена удобна постеля, и удържаха на думата си, получихме прекрасен павилион близо до този на генерал Хоремхеб.

Първите два дни просто си почивахме, пренасяхме вещите си и преглеждахме какво ни е останало. Доволна, че не е на път, Набила разопакова сандъци и ракли и тихичко страдаше по загубеното. Отворих ковчежето си и повиках наемниците и писарите си, които възнаградих щедро. Вечер отивахме при Хоремхеб и Рамзес да пируваме и да си припомняме доброто старо време. Рамзес се интересуваше особено много от Мерире и се смя, докато му разказвах за Вечерните прилепи. Не бях разкрил самоличността на спасителите ни сред равнината, на наемниците бях казал, че са отшелници, които съм подкупил благодарение на личната им вражда с Вечерните прилепи. Същото разказах и на двамата генерали. Докато говорех обаче, наблюдавах и двамата — тези бойни ястреби на Египет — и виждах как погледите им отскачат към входа на палатката, сякаш всеки миг очакват новини. След смрачаване, когато вероятността да дойдат такива намаляваше, двамата давеха разочарованието си във вино.

За едно нещо бях заклел Джарка и Набила да мълчат. При никакви обстоятелства не биваше да споменават срещата ми с Ехнатон, помощта му срещу Вечерните прилепи или стряскащата новина, че Тутанкамон е мъртъв. Тази информация беше прекалено опасна и аз исках да изчакам и да видя как се развиват нещата.