Пол Дохърти
Годината на Кобрата (18)

Петнайсета глава

Керра: змия-демон от подземния свят

Стиснах ръката на Джарка. Той се усмихна и замина. Повече не го видях. Собек крачеше тревожно напред-назад. Той също искаше да си тръгне, но аз го помолих да остане и да пази Амедета, докато се върна. Оставих го с наемниците си, но взех капитана с мен — набит жилав мъж с белег на лицето от лявото око до дясното ухо. Казах на Собек, че отивам в двореца, но това беше лъжа и вероятно му струваше живота. По пътечки и тесни улички успях да се промъкна през града до моя дом, притихнал под тежкото следобедно слънце. Покатерихме се по стената и скочихме в градината: беше зловещо, спотайвахме се като кучета, прескачахме от храст на храст. Всички слуги бяха избягали. Двамата наемници, които бях оставил да пазят, заварих заспали в приемната насред кани бира и мръсни подноси. Сритах ги и им наредих да пазят и двете порти. С капитана запалихме огън, аз отворих всичките си скривалища, сандъци и ковчежета. Изгорих документи и ръкописи, листове бял папирус и пожълтял папирус с нови и стари писания. Всички документи, събирани през годините — безчет спомени за миг се превърнаха в пепел. Не исках да попаднат в ръцете на Нахтимин. Запазих само тайните си записки.

После отворих съкровищницата. Като истински крадец на гробници, взех най-дребните и ценни предмети, камъните и пръстените, гривните, торбичките злато и сребро и ги събрах в кожени торби. Когато реших, че е достатъчно, слязох в избата за вино. Спомням си колко тъмно и студено беше. Не бях скърбил за Набила или Тутанкамон. Бях все още горчиво неумолим. Имах сметки да разчиствам и колкото по-скоро, толкова по-добре. Едно нещо бях решен да довърша: цялостното разрушаване на клана на Ай. Бях като слуга със списък задачи, всяка, следвана от друга. В онзи момент приятелството ми със Собек беше незначително. Дори заминаването на Джарка бе все още просто черен облак, който се сливаше с останалите. Бурята тепърва щеше да се разрази.

Грабнах един мех масло и го метнах на капитана. Извадих камата си и раздрах друг, като оставих маслото да се разлее. Качих се горе и направих същото с още един мех, минах през всички стаи, чак до павилиона, външните постройки, дори билковата градина. Изкарах двете торби съкровища и няколко оръжия, които бях приготвил от оръжейницата, и извиках наемниците. Дадох им по един бляскав аметист — подаръци лично за мен от Великия дом.

— Когато тръгнем, запалете къщата — наредих аз.

— А после, господарю?

— Бягайте! Молете се боговете да ви дадат бързина на котки. Бягайте колкото се може по-далече от Тива!

Двамата кимнаха. Грабнах оръжията и двете торби със съкровища — в едната от които бяха и дневниците ми — и хлътнах през страничната порта, следван от капитана. Придържахме се към дърветата и храстите, които обграждаха пътеката към пристанището на Изида, после през познатите пътеки из града до дома на Собек. Денят се променяше, слънцето вече залязваше, по небето се носеха златисти облаци, водите на Нил притъмняваха. По пътя пред нас се стрелкаха сенки, сякаш денят знаеше какво се случва. Веднъж се спряхме и се обърнахме назад: макар да се бяхме отдалечили доста, все още се виждаха черните кълба дим на фона на неприветливото небе. Наемниците бяха подпалили къщата. По обратния път бяхме особено внимателни, наясно с нарастващия брой войници и патрули около пристанището и пътя към него, но все пак бяхме само двама души в множеството. Приближихме се към къщата на Собек откъм задния двор.

Сигурно е нормално, когато целият живот на един човек е преминал в опасности, той да се превърне в животно, да предусеща нередностите, козината му да настръхва, стомахът му да се свива. Къщата на Собек изглеждаше спокойна, но забелязах, че задната порта е леко открехната, макар да я бе затворил, когато тръгвах. Обърнах се към капитана на наемниците. Той също беше бдителен, мигаше учестено, а главата му бе леко извърната, сякаш да улови някакъв звук.

— Остави съкровището — подканих го аз. — Ела с мен.

Понечи да протестира.

— Нали не мислиш — пошегувах се горчиво аз, — че ще те оставя да го пазиш?

Мъжът се усмихна накриво. Запълзяхме към стената. Помогнах му да се прехвърли, после го последвах, подхлъзнах се и си обелих крака. Клекнах, отместих клоните на един храст и огледах. Близо до акацията, където Джарка се беше сбогувал с мен, видях нещо бяло да се развява на вятъра. Взех лъка, сложих една стрела и я запратих към бялото петно. Нищо. Забързах натам, следван от капитана. Предпазливостта ни бе ненужна. Убийците на Нахтимин си бяха тръгнали. Дори и да бе имало някакво приятелство между Ай и Собек, очевидно то не означаваше нищо. Старият ми приятел се бе борил безуспешно за живота си. Не беше трудно да разгадая последователността на това разрушение. Къщата и градините излъчваха онази зловеща заплаха, която винаги следва убийството, сякаш душите на брутално умъртвените още не са си тръгнали, удрят яростно, вият силно, но не успяват да пробият онази невидима, неподатлива стена, която разделя живите от мъртвите.

Древните писари описват разрушението като Нощта на голямата оран, Деня на огъня. Сега разбирам какво са имали предвид. Красивата градина на Собек излъчваше всичкия ужас на едно бойно поле, сякаш онази невидима стена за миг се бе пропукала, за да могат демоните, гълтачите, изродените зверове от подземното да преминат отсам. Сеещият смърт бог Сет с червена коса и окървавени ръце бе оставил неоспорими следи. Собек и наемниците ми се бяха сражавали като обладани от зли духове. Тревата бе осеяна с окървавени трупове. Всички убийци бяха облечени еднакво — тъмни роби върху ризници от варена кожа. Някои бяха с бойни ботуши, други — боси, а загрубелите им лица бяха още по-зловещи заради насилствената смърт. Някои продължаваха да стискат брадви, ками, боздугани или мечове. Един бе прикован с меч като пеперуда за едно дърво. Висеше така с разперени ръце.

Стигнах павилиона, където Собек, изглежда, бе оказал последен отпор. Лежеше пред входа с лице върху едната ръка и затворени очи. Човек можеше да помисли, че е заспал, ако не беше кръвта, която се стичаше от ноздрите и устата му и образуваше тъмна локва около главата. Преобърнах го. Имаше рана на врата, но онази, причинила смъртта, бе огромна зееща дупка над слабините. Изгоних събралите се мухи и погледнах небето. Ловуващите покрай брега лешояди и ястреби вече бяха надушили кръвта и прииждаха.

Амедета лежеше в павилиона. Около главата й бе завързано все още стегнато въже. Запитах се дали бе проговорила преди смъртта си. Може би беше крещяла и затова убийците бяха прерязали гърлото й и изоставили тялото. Това беше грешка. Ай и Нахтимин нямаше да останат доволни. Трябваше да заведат Амедета жива, за да разберат какво е разказала. Побутнах трупа на един от нападателите. Не ми приличаха на войници, а по-скоро на група професионални убийци, наети от Нахтимин. Влязох в къщата. Единствено при вида на тялото на бедната прислужница почувствах жалост. Убийците я бяха изкарали навън, насилили и захвърлили в стената.

Нищо не можеше да се направи, нямаше време за скръб. Боговете само знаят колко много години имах да скърбя. Нека боговете, ако съществуват, ми бъдат свидетели. Пропътувал съм Нил надлъж и нашир. Минавал съм дори през безкрайните гори в Южен Куш. Стоял съм на пясъчните брегове на царството Понт и съм се взирал в онази безкрайна водна шир, по която идват корабите с подправки. Пропътувал съм жежките пустини и съм стоял на върха на скалите над Голямата зелена вода. Виждал съм всякакви богове, приютявал съм се в какви ли не храмове. О да, бил съм дори в земите на хетите и съм виждал знамената на техните буреносни богове. Ходил съм до западните острови и при племената шардана — онези странни мъже и жени с бледа коса и сини очи. Десетки години съм прекарал в бягство от властта на фараона. Едно нещо обаче винаги съм правил — ако боговете си направят труда да го чуят — и то е, че винаги съм принасял жертви на душите на мъртъвците около мен. Понякога ги усещам навсякъде около себе си: Ехнатон, Нефертити, Хийа, Собек, Пентжу и, разбира се, неотменно Набила.

Но в онзи ден на ярост и гняв нямах нито време, нито сили да скърбя. Не можех да седя и да си спомням за хубавите мигове със Собек, нито да оплаквам смъртта му. Напуснахме къщата и се плъзгахме като диви животни през ниската растителност.

— Изглежда, са решили да минат първо оттук — обясних аз. — Собек доста ги е забавил. После са отишли да търсят мен, но ще открият само огън.

— А сега какво, господарю?

Седнах за момент и се зачудих какво да направя. Наемникът седеше срещу мен и ме наблюдаваше с присвити очи. Знаех какво си мисли, така че вдигнах камата си.

— Лорд Маху вече не е господар — ухилих му се аз. — Сигурно гледаш онези торби със съкровища и се чудиш какво да направиш. Не си и помисляй. В мен се е вселил демон. Каквото и да си мислиш, каквото и да опиташ, преди залез ще има още един труп и той няма да е моят.

Той потри буза и ми се ухили със зъл поглед. Потупах едната торба.

— Това ще е за теб, ако изпълняваш заповедите ми. Никой не те познава. Облечи се в някоя роба. Иди и потърси лорд Майа. Доведи го тук. Кажи му да напише разрешително за безпрепятствено преминаване навсякъде.

— А ако ме предаде?

— Няма. Кажи му, че Собек е мъртъв, а лорд Маху има важни новини. Кажи му още, че няма от какво да се страхува, нито какво да губи или печели. Трябва да дойде сам — надзърнах сред клоните. — Може да доведе един охранител.

Наемникът задъвка устна.

— Има и още нещо. Майа ще бъде в двореца, както и генерал Хоремхеб.

Замълчах и се опитах да доизмисля подробностите от плана си. Главата ми бе като разровен мравуняк. Дори преди да изляза от къщата на Собек, бях зърнал пред себе си пътя към отмъщението.

— Да, да — продължих аз. — Лорд Майа трябва да се срещне с Хоремхеб, който да му даде писмо, което да потвърждава, че действам от негово име. Трябва да бъде адресирано към полковниците на войските му в Мемфис. Да е написано собственоръчно от него, да е кратко и ясно. В него трябва да пише, че съм негов пратеник.

— А ако Хоремхеб откаже?

— Няма да откаже, няма избор. Кажи на Майа да му предаде, че Собек е мъртъв.

Накарах капитана да повтори всичките послания няколко пъти, за да се уверя, че ги е запомнил, после той се плъзна като хищник в нощта. Чувствах се в безопасност. Нямаше да се сетят да се върнат в тук, не и преди зазоряване. Промъкнах се обратно в къщата да потърся храна и малко бира, после се върнах в гъстите храсти, свих се като дете и продължих да кроя планове за утрешния ден.

 

 

Загледах се сред широките клони на палмите, в лешоядите, които се стрелкаха като черни души в небето. Около мен се носеха характерните шумове на лагера. Бяхме спрели за почивка в Оазиса на Нощния бог — широка плетеница от палми, прещип и оградени с тръстики езерца — на границата на Червените земи, на около четирийсет километра южно от град Акмин. Размърдах глава и я почесах леко в кълбото плат, което ми служеше за възглавница. Вдигнах меха с вода и поръсих последните капки по лицето си. По мои сметки бяха изминали двайсет и пет дни, откакто напуснах Тива. Майа беше дошъл и оплакваше Собек. Зарът бе хвърлен. Той бе направил избора си. Връчи ми пропуските, прокле Ай и си тръгна. Капитанът на наемниците ми взе едната торба със съкровища и скоро изчезна. Аз тръгнах призори.

В крайна сметка опасността не беше толкова голяма. Тогава Нахтимин още нямаше достатъчно време да наложи сегашния железен обръч около Тива. Бях потеглил бързо по реката, като се преструвах на отшелник, тръгнал да посети бога човек Птах — приятно преживяване след всички ужаси, на които бях станал свидетел. През първата част на пътуването забелязах бойните баржи по Нил и прашните облаци от бойни колесници от двете страни на реката. Вече знаех, че се придвижват на север. Пристигнах на оживеното и колоритно пристанище на Мемфис, където търговци отблизо и далече се спираха да продават стоки или просто да отпочинат. Градът гъмжеше от хора от всякакви народности и племена, а пазарищата бяха залети от просяци, пътуващи търговци и наемници, които предлагаха услугите си. Запитах се колко ли от тях бяха шпиони.

Когато се стъмни, се вмъкнах в дома на полковник Небамум. Старият разбойник, един от най-доверените командири на Хоремхеб, се зарадва да ме види и ме посрещна както подобава, като ми напомни как двамата се бяхме опълчили рамо до рамо срещу Великия узурпатор. Имаше известна представа за случващото се в Тива и бе загрижен от това, че войските на Нахтимин са все още при Делтата, както и от укрепването на град Акмин. Когато му показах писмото на Хоремхеб и му разказах какво се бе случило, лицето му посивя като на мъртвец.

Седяхме на терасата на покрива, пиехме хетска бира и се наслаждавахме на аромата на специалните вази цветя, донесени от слугите на Небамум. Осъзнал какво всъщност се случва, Небамум изрита едната ваза и се спусна по стълбите, ревейки веднага да дойде вестоносец. На следващата сутрин, малко след зазоряване, докато небето бе още сивкаво, а вятърът — хладен, се срещнах с Небамум и командирите на полкове на същата тераса. Небамум им прочете писмото на Хоремхеб, което обявяваше, че този, който го носи, ще бъде негов пратеник, и онова, което прави, е за доброто на Египет.

Огледах кръга командири. Всички бяха някогашни Мариану, смелчаците на царя, или Накту-аа — момчетата със здрави юмруци, убили поне един съперник в ръкопашен бой. Войници, които се бяха издигнали от бойните редици, посивели, жилави ветерани, които се бяха сражавали с народите на Деветте лъка, по поречието на Нил, насред Голямата зелена вода, сред адската жега на пустинята или безкрайните пусти блата. Носеха рани и белези, но бяха и славата на Египет. Знаех, че верността им към Хоремхеб е непоклатима. Не понасяха Ай, Нахтимин и всички от акминската шайка. Ненавиждаха идеята за Атон, а на войските на Нахтимин гледаха като на перковци, танцьори, а не истински египетски войници. Командваха четири наскоро реорганизирани елитни полка: Птах, Хор от Хенес, Изида и Нефтис.

Седяха и слушаха, докато им описвах всичко. Мисълта, че обичаният от тях Хоремхеб е затворник в Тива, накара не един да загризе кокалчета и ако не ги бях спрял, някои от по-дръзките като нищо щяха да потеглят към града. Новината за хетите обаче скоро ги укроти. Бяха достатъчно умни да осъзнаят опасността от това да попаднат между две армии — една при Делтата и друга в Тива. В крайна сметка приеха моето предложение. Хетските пратеници, или по-точно сватбари, щяха да тръгнат от Акмин за Тива. Трябваше да ги затрием, да ги избием до един, да създадем дълбок разрив между Египет и хетската империя за вечни времена. Да унищожим армията, която водят, и да потеглим към Тива.

Започнаха тайни приготовления, всички дадоха обет за мълчание, макар новините от Тива да не бяха добри. Независимо от болестта, Ай трупаше войска пред града и дори привикваше гарнизоните отвъд Третия и Четвъртия праг. На север при Делтата продължаваха да прииждат части, които започнаха да оформят истинска армия. Ние обаче бяхме не по-малко подмолни, като глутница хиени, крояща изненадващо нападение. Небамум изпрати шпиони в Акмин и един от тях, продавач на подправки с грозно лице, докладва, че Нахтимин вече е пристигнал, както и Мерире, и Зананза. Не планираха да пътуват по реката, а щяха да потеглят първо през Черните земи до Дендера — големия завой на реката, — където щеше да ги очаква флотилия баржи. С Небамум единодушно решихме, че не бива да стигат до Дендера. За тази цел бяхме довели армията си в Червените земи и се криехме в Оазиса на Нощния бог. На десет километра на югозапад колоната на Нахтимин приближаваше Оазиса на нарциса. Там щяха да се подслонят през нощта и да продължат пътуването на другата сутрин. Намерението ни бе да ги нападнем преди зазоряване.

Така аз лежах, проснат под едно дърво, гледах небето и се питах дали утре по това време ще съм все още жив. Все още скърбях за Набила. Мъката ми по нея ме поддържаше жив. Исках да убивам отново и отново. Отчаяно исках да приключа с всичко това, но какво следваше после? Собек беше мъртъв, Пентжу — също, а Джарка бе изчезнал. Задрямах и сънувах бъдещето, което беше, разбира се, глупаво: настоящето може и да контролираме, но бъдещето е в ръцете на други.

На следващата сутрин потеглихме веднага, щом звездите започнаха да избледняват и светлината на луната отслабна. Тъмнината бе все още леденостудена, кръвта ни се движеше бавно, но най-накрая поехме напред — колесници, подкрепяни от корпуси нубийски пешаци с бели поли и прибрани на топка коси. Въоръжени бяха с щитове и копия, брадви, мечове и боздугани. Зад тях идваха сирийските стрелци в кожени одежди, с подсилени лъкове през рамо и украсени с пера колчани на гърба. Основната ни ударна сила бяха колесниците, блеснали на слабата светлина, с бродирани колчани и ножници, натъпкани със смъртоносни украсени стрели. Леките колесници с тракащи колела и специално подбрани коне с бляскави юзди бяха идеални за битки в пустинята. Всеки кон беше покрит с чул в цветовете на своя полк и перо със съответния цвят. Напредвахме в три колони. Изпратените напред съгледвачи се върнаха запъхтени и докладваха, че Нахтимин все още си почива в Оазиса на нарциса.

Нападнахме призори. Никога няма да забравя онова утро, когато за последен път бях част от връхлитащи царски колесници — сърцевината на египетската мощ. Небето просветляваше, нашите три колони се бяха прегрупирали в две линии. Аз и Небамум бяхме в средата на първата линия. Старият полковник придвижи колесницата си напред. В ниши от двете й страни бяха поставени знамената на Птах и Хор от Хенес — личните знаци на Хоремхеб. До мен, моят кочияш, първокласен теджен, грабна поводите, уви ги около китките си, после ми смигна и се усмихна. Почувствах онзи трепет, гъделичкането в стомаха, стягането на мускулите, потреперването от бушуващата под кожата ми кръв. Конете ни прихванаха от вълнението, цвилеха с настръхнали ноздри и риеха с копита. Колесниците скърцаха и пъшкаха от потрепващите напред-назад колела. Зад нас нубийците и сирийците подхванаха молитвите си.

Колесницата на Небамум се придвижваше бавно напред, сякаш водеше церемониална процесия насред Тива. Напредвахме в две дълги редици от колесници — елитният корпус на полка на Хор. Небамум, величествен в бляскавата броня, бе поставил всички медальони и яки на виден пълководец. Както и всички нас, той на практика извършваше държавна измяна. Нападаше войска на фараона, но в неговите очи Ай беше узурпатор. Старият полковник беше отпил солидно количество ханаанско вино и лицето му гореше от вълнение. Спомням си химна, който поде:

Славата на Птах не може да бъде засенчена!

Величието на Хор от Хенес е прекрасно за очите!

Хората му подеха песента и изреваха до небесата. Стиховете продължаваха, Небамум ги редеше, мъжете припяваха. Засилихме ход, конете на Небамум преминаха в тръст. Старият полковник започна да подвиква отделни фрази.

— За славата на Птах!

— За величието на Хор! — отвръщаше му буен рев.

Конете ни полетяха в галоп. Изкачихме малко възвишение, пред нас лежеше Оазисът на нарциса, а около тях — лагерът на Нахтимин с редиците на конете, наредените колесници, догарящите лагерни огньове и тук-там струйки дим. Движехме се с вятъра, небето просветля, скоро слънцето щеше да изгрее. Колесницата на Небамум се впусна в атака и така нападнахме, цялата мощ на Египет се изля от онази височинка като ангел на смъртта. Вече не бяхме част от този свят. Светът ни се бе превърнал в галопиращ кон, пърхащи пера, трополящи колела и изопнати юзди — огромна дъга от колесници, която се насочваше като стрела в сърцето на врага.

Връхлетяхме като глутница подивели кучета, съборихме укрепленията и стражите, потънали в кървавото безумие на битката. Какви спомени остават у човек от един такъв кървав сблъсък преди толкова много години! Изплашени лица; хора, пометени под галопиращите копита и гърмящи колела; воини, които се хвърлят насреща, само за да срещнат смъртта. Стремителното нападение ни заведе в сърцето на лагера на Нахтимин, а после се разви битка като всяка друга: воин срещу воина. Първоначалният удар ги бе пречупил. Мнозина умряха секунди след като бяха отворили очи. Колесниците ни забавиха ход, оплетени в дребните храсти, въжетата на павилионите и всичко в лагера. А моят теджен беше най-добрият.

С Небамум се бяхме уговорили той да нападне хетите, а Нахтимин да остави на мен. Стигнахме до царското ограждение и бутнахме слабата ограда. Пред нас се изпречиха олтарите, които Нахтимин бе издигнал: единият на Амон Ра, другият на буреносния бог на хетите. Тук отпорът беше по-силен, копиеносци и стрелци в редици. Но беше прекалено късно. Небамум бе ударил като ястреб, колесниците му прииждаха от всички страни, вече подкрепяни от редици нубийци и сирийци, запъхтени и потни, но нетърпеливи да се бият, жадни за плячка. Зърнах Зананза с туника и цветен венец на главата; за миг ме прободе съжаление при вида на дългокосия му бодигард, който падна посечен, и на самия него, заобиколен от Небамум и офицерите му. Не срещна милост. Един хетски войник се хвърли към мен с окървавено лице, но моят теджен го отблъсна с боздугана.

Нахтимин бе решил да окаже последна съпротива пред олтарите. Той и офицерите му — все още пияни, с тежки клепачи и заспали лица — не бяха успели да се въоръжат добре. Когато ме видя, лицето му се сгърчи в гняв, закрещя от ярост. Слязох от колесницата, срещнахме мечове, но в очите му вече се четеше неизбежната смърт. Крещях името на Набила при всяко приближаване, при всяко движение да избегнем мечовете и камите на противника. Без финес, без умение, аз замахвах напосоки, удрях и го изблъсквах назад. Един асирийски стрелец, който ме следваше отблизо, пусна стрела и го уцели в бедрото. Нахтимин коленичи. Замахнах с меча и го посякох точно над раменете. Той се свлече на земята с изцъклени очи, от устата му бликаше кръв. Застанах зад него, изкрещях името на Набила за пореден път и с един яростен, отмъстителен удар отсякох главата му и оставих кръвта да шурти като дар за демоните на тъмнината.

Бойната треска ме бе завладяла — онази лудост, която обхваща в кулминацията на касапницата. Битката премина в клане. Всички хети бяха избити. Открих Мерире в един от павилионите. Все още изглеждаше самодоволен, целият намазан и напарфюмиран. В онези няколко секунди и врящата във вените ми кръв всички години бяха забравени. Той изквича за милост, коленичи, събра ръце в молитва и занарежда общи спомени. Още плачеше, когато размазах черепа му. Лагерът бе подложен на безразборна сеч. Водеха жени — девойки от таванските храмове и хетски моми — които бяха насилени и заклани, а телата им — захвърлени на общата купчина, докато хората ни отваряха ковчежетата и раклите за плячка.

Още преди обед лагерът бе вече наш. Вече нямах контрол над Небамум. Хетските офицери, наред с тези на Нахтимин, стояха коленичили с вързани зад гърба ръце. Бяха общо около четирийсет. Небамум беше безмилостен. С окървавена кожена кола и ризница той постави двете си знамена на олтара и тръгна покрай редицата пленници с бойна тояга, с която строши черепите на всички до един — кървава дан на неговите богове. Остатъка от деня прекарахме под сенките на Оазиса на нарциса. Аз се напих до смърт с виното от плячката и на следващата сутрин се наложи да ме будят с ритници. Небамум прояви невиждана жестокост. Телата на Нахтимин, Зананза, Мерире и най-малко четирийсет други бяха набити на колове в дълга редица. По-късно той изпрати писма до гарнизоните в Акмин и при Делтата със заповед да му се подчинят или да срещнат гибелта си.

Три дни по-късно се придвижвахме бавно по суша и вода, а новината за славната ни победа се носеше пред нас. Разбира се, всичко бе свършило. Ай умираше в Тива, Хюйи, и преди всичко Майа не бяха стояли със скръстени ръце: онзи дебел хитър ковчежник бе отворил Дома на среброто и Дома на хляба за всички. Офицери, жреци и писари бяха подчинени или изнудени, водачите на търговците — подкупени или заплашени със смърт, а жителите — подканяни да провъзгласят властта на Хоремхеб. Великият генерал бе освободен от домашния арест. Той и зловещата му сянка Рамзес поеха с една баржа на север, за да ни срещнат в Дома на ливанския кедър — едно от онези огромни военни имения с лъскава приемна с изглед към прекрасни градини. Великият генерал бе посрещнат от хората си като спасител и играта приключи.

Аз коленичих пред него в онази зала, докато двамата с Рамзес лежаха удобно върху множество възглавници, плюеха семки от грозде и сърбаха шумно от дълбоки бокали вино. Изслушаха разказа ми с половин ухо; Хоремхеб беше пиян и ме погледна с размътен поглед, като размаха дебелия си показалец.

— Ай умира — едва успя да провлече той. — Той е в Дома на Кумес, по-малко от десет километра надолу по улицата. Знаеш ли, аз съм женен за дъщеря му, но ти, Маху… — сви рамене той.

— Иди да го видиш — изсъска Рамзес и ме погледна с празните си очи. — Предай му най-добрите ни пожелания и му изпрати… — подсмихна се той. — Кажи му да отвори сърцето си за Далечния хоризонт.

Заварих Ай в един градински павилион в Дома на Кумес. Повечето от охранителите му отдавна бяха дезертирали. Чаршафите му бяха мръсни, облегалката — пропита с пот, а плодовете в купата — сбръчкани и изсъхнали. Беше отслабнал: красивото му тясно лице, някога толкова гордо, арогантно и злостно, бе отслабнало и сбръчкано; изпълнените преди с живот очи приличаха на тъмни езера на отчаянието; устата му, способна да бълва безкрайна злоба, сега представляваше просто напукани изсъхнали устни. Беше слаб и раздразнителен, едва си поемаше дъх и дори се запитах каква отрова му бе дал Пентжу.

Разпозна ме и се насили да се усмихне. Каза ми колко много ме мрази, защото нали точно аз бях убил дъщеря му Нефертити? Проклинаше се, задето не ми бе отсякъл главата. Попитах го какво е станало с Набила, но той само ме дразнеше, така че седнах и му разказах всичко, което знам. Извади кама изпод завивките си и се опита да ме нападне. Отблъснах го и той започна да плаче и да ми припомня славните дни, когато двамата заедно заговорничехме. Отново попитах за Набила. Той се изсмя. Взех няколко възглавници и ги сложих на лицето му, докато тялото му се гърчеше в опит да си поеме дъх. Прокълнах го с всяка дума, която успях да си спомня от Книгата на мъртвите. Продължавах да притискам възглавниците, но внезапно осъзнах, че стенанията са замлъкнали и тялото му бе неподвижно и безжизнено. Махнах възглавниците и погледнах в празните му очи, после повдигнах главата му с надеждата, че неговата ка още не е напуснала тялото, и зашепнах в ухото му.

— Иди сред ужасите на подземния свят и кажи, че аз те изпращам.

Огледах стаята: нямаше никой, пътеката навън беше пуста. Всички бяха избягали, с изключение на една хрътка Салику — куче-пазач, завързано за стълб. Върнах се при мъртвеца, въоръжен с меч и малка брадвичка, разсякох тялото и извадих сърцето на Ай. Дадох го на кучето да го изяде и си тръгнах.

Минах покрай щанд с вино под няколко палми недалече от Дома на Кумес и се напих до забрава. На другата сутрин стражите на Хоремхеб ме завариха там със силно главоболие и пресъхнала уста. Арестуваха ме и се присъединих към списъка с враговете на Хоремхеб. Наредиха ни пред Великия генерал и бяхме изправени пред военен съд, състоящ се от Рамзес, дебелия Майа и Хюйи. Повечето затворници бяха офицери на Нахтимин. Някои бяха осъдени на смърт и заведени в Дома на клането, няколко бяха заточени. Варварските присъди на неколцина бяха заменени с бърза чаша отрова в Дома на оковите. Анхесенамон също беше заловена. Нямаше ги труфилата и бижутата, главата й беше обръсната, лицето й — измито, облечена бе в проста кожена туника. Обвинена бе в предателство спрямо Царството на Двете земи и неговия народ, в намерение да доведе на свещената му земя народите на Деветте лъка. Овързан и окован, аз чаках реда си в края на залата и гледах как принцесата коленичи и моли за живота си. Рамзес се забавляваше, крещеше обиди в лицето й и я поучаваше.

— Как смееш — изрева той — да извършваш грях спрямо Хоремхеб, Могъщия бик, Господар на Огъня на истината, Онзи, който осветява източното небе? Искаш да се омъжиш за чужд принц, така ли? Така да бъде — далече от Египет. Отведете я.

Аз бях следващият. Ще бъда искрен. Бях смел. Отказах да коленича или да призная този съд. Вместо това попитах Рамзес какво съм направил. Той ме гледаше — този човек със сърце на кобра, черната душа на Хоремхеб — присви бледните си устни и кимна в съгласие. Най-накрая ми нареди да замълча и накара всички да излязат. Стана от стола си и лично отключи веригите ми. Донесе ми възглавници да седна и бокал охладено вино. Изкушавах се да му се нахвърля, но той гледаше настойчиво зад мен: вероятно някъде имаше скрит стрелец с приготвена стрела, който следеше всяко мое движение. Рамзес обхвана лицето ми в шепи както едно време, когато ме тормозеше в Кап.

— Хайде, хайде, Маху — прошепна той. — Ти проникна в гробницата на Тутанкамон. Какво намери там? Какво имаше у Пазителите? Какво е пророчеството за народа хабиру? — аз се сетих за Джарка, усмихнах се и отвърнах с мълчалив поглед. Хватката на Рамзес се стегна. — Мир и живот — прошепна той. — Богатство отвъд най-смелите ти мечти, кажи ни.

— Знаеш ли, Рамзес, така и не успях да реша какво мразя повече — вида или вонята ти.

Той се усмихна, намигна и махна ръцете си. Помислих си, че точно тогава ще бъда екзекутиран, но Хоремхеб винаги е имал слабост към мен. Вместо това бях осъден на вечно заточение под страх от мигновена смърт. Щеше да ми бъде позволено да взема малка торба със скъпоценности.

На другата сутрин присъдата беше изпълнена: Маху, Песоглавеца от Юга, някогашният Лорд Маху, Надзирател на Дома на тайните и писарите, Приятел на фараона, Обичан от Царския огън, бе изпратен като пътуващ калайджия.

Обикалях света. Ходих отвъд Праговете в безкрайните джунгли на юг. Ходих на север през Голямата зелена вода и срещнах синеоките. Бях във велики градове да се бия и да бъда погълнат от пламъци. Видях армии да се придвижват през брулени от вятъра зелени полета. Говорих с мъже, ходили до края на света. Ядох странни храни, участвах в ужасяващи ритуали, спах с всякакви жени.

Петдесет години изминаха от деня, в който напуснах Тива. Разбрах къде е Джарка, но никога не отидох при него — криеше се сред своя народ, хабиру. Знам и че Хоремхеб, Могъщия бик, нямаше наследник, а остави короната на сина на Рамзес, и как потомството на ненадминатата кобра претърси Египет надлъж и нашир, за да изкорени всеки спомен за Атон, Единствения. Но вече беше късно. Джарка имаше дъщеря, която роди син — албинос, Мойсей. Той се издигна до велик принц на народа си и сега е в жесток конфликт с фараона, който също се нарича Рамзес. Фараонът не знае какво да прави. Дали да позволи на Мойсей и народа му да потеглят, или да ги унищожи? Претърсил е всички архиви и писания, Надзирателят на Дома на тайните е накарал всички свои „уши“ и „очи“ из Египет да издирят Маху.

Най-накрая ме хванаха и ме доведоха обратно в Египет, за да разкажа историята си, да ги посъветвам, но какво мога да им разкажа аз? Нищо, освен за миналото, за съдбовните дни, когато Ехнатон преобърна всичко в Египет; когато Нефертити, най-красивата жена, живяла някога, бе господарка на сърцето ми; когато Ай и другите хиени мечтаеха за слава. Сега съм стар и беззъб, сбръчкан и прегърбен. Имам нужда само от млада девойка да ме топли нощем и от купа вино да радва дните ми, но те продължават да ме питат какво да правят за бъдещето. Какво мога да ги посъветвам, освен да се огънат пред връхлитащата буря!