Пол Дохърти
Годината на Кобрата (11)

Осма глава

Хефчет: вечната кобра или змия

Какъв избор имах, седнал в онзи самотен оазис, заобиколен от войниците на Хоремхеб, с отрязан път към Египет, без да знам какво наистина се случва там и какво ще донесе бъдещето? Точно така — Маху, Песоглавеца от Юга, е оцелявал през годините: като прави правилния избор, в правилния момент, на правилното място. Протегнах ръка — Хоремхеб, а после и Рамзес, я поеха, също и тази на Джарка.

— Добре — въздъхна дълбоко Рамзес и погледна Хоремхеб, който кимна. — Разговарях с вашите наемници — задъвка устна Рамзес. — Разбрах, че писарят Хуанеру е бил изпратен от Ай в Тире. Знаете ли защо?

Поклатих глава.

— Носел е много злато. Къде е то сега? — попита той с невинен поглед.

— На дъното на Голямата зелена вода — сгълча го Хоремхеб. — Носел е злато, лорд Маху, за да подкупи Вредителите да ви убият.

— Кой ви каза това? — опитах се да се отърся от страха, който лазеше по костите ми. Представих си красивото лице на Набила; нима и тя е участничка в онова, което нашата безценна двойка знаеше? — Кой ви каза това?

— Шпиони в Тива.

— Кои шпиони?

— Не знам. Наистина не знам — отвърна Рамзес. — Той или тя просто се нарича Оракула. Информира ни, че някои от наемниците ти са били подкупени.

— Убеден съм, че са били — прекъснах аз. — Един се опита да ни отрови.

— Не се обиждай — подсмихна се Хоремхеб. — Същото се случи и с нас. Двама готвачи, без съмнение наети от Ай, се опитаха да отровят чиниите с месо. Разпнахме ги върху трънливи храсти. След като слушах писъците им един ден, наредих да залеят храстите с масло и да ги запалят.

— Ако Оракулът ви е казал всичко това, защо не ни предупредихте?

— Не знаехме къде сте — обади се Рамзес, — освен това нямахме неопровержимо доказателство. Очакваме пресни новини от него — усмихна се той — или нея.

— Ай наистина ме изпрати в Ханаан да преговарям със Супилиум, а вероятно, за да покажа на Вредителите, че Египет все още има влияние в земите им. Подозирам, че е искал да знае и дали Ехнатон е все още жив. Ако е жив, вероятно е да се разкрие, а точно това иска Ай.

— И разкри ли се? — попита Хоремхеб.

— Вие как мислите? — изсъсках в отговор.

— Ако Ехнатон е жив — размаха пръст към мен Рамзес, — ако го намеря, ще го убия. Знаеш това, Маху. Жив или мъртъв, Ехнатон е все още голяма заплаха за мира и сигурността в Египет — проблем, до който ще стигнем след малко.

— Значи — прошепнах в сумрака — Ай ме праща на бегом извън Египет и планира да ме убие; изкарва вас от Египет и се опитва да ви убие. Само Амон Ра знае какво е сполетяло Майа, Хюйи и останалите Чеда от Кап.

— А Пентжу? — намеси се Рамзес. — Да не забравяме Пентжу, макар да е такъв почитател на виното и вечно толкова пиян, че едва различава лявата си ръка от дясната.

— Лекарят Пентжу е мой приятел — отсякох аз. — В него е ключът към всичко това.

— Който е?

— Не бяхме ли всички изпратени извън Египет, за да може Ай да убие Тутанкамон и да узурпира трона. Тутанкамон няма синове. Чух слух, че Анхесенамон е бременна, но детето е било или мъртвородено, или е починало малко след това — свих рамене аз, — иначе Ай нямаше да е фараон.

— Детето на Тутанкамон ли е било? — попита Хоремхеб. — Или на лорд Ай? Говори се, че е спал със собствената си дъщеря, Нефертити. Възможно ли е да е искал да продължи рода си и когато не е успял, да е решил да убие Тутанкамон?

— Невъзможно! — измърмори Джарка. — Плътта на фараона е свещена: ако Ай е вдигнал ръка срещу фараона, значи е виновен в едно от най-ужасните кощунства. Ако другите са знаели това, нямаше да го подкрепят.

— Важно е какви са намеренията му сега — пропя като химн Хоремхеб. — Маху, Песоглавецо от Юга, ние ти разказахме за Оракула, обаче — вдигна ръка като в заклинание — той не ни каза нищо за болестта и смъртта на фараона.

— Пентжу ще знае истината — казах аз. — Независимо от пиянството, ще говори честно. Ти — посочих Рамзес, — ти говориш за време на разкриване, но все още не си отговорил на въпроса на Джарка. Защо толкова се интересуваш от хабиру, от клана исраар?

— Ако трябва да бъда прям, Маху, защото Ехнатон черпеше ереста си, култа си към Атон от хабиру. Преобърна боговете на Египет с главата надолу, затвори храмовете им, почти унищожи Тива и почти загуби империята. Можеш ли да виниш мен или генерал Хоремхеб, че нямаме — не знам как точно да го кажа, — че нямаме доверие в такива хора? Разбрах за легендите им, въпреки опитите ти да ми попречиш. Как един ден от хабиру, по-точно от клана исраар, ще се появи месия, велик водач, който ще събере всички хабиру около себе си и ще ги изведе от Египет в Ханаан. Никой египетски войник, никой верен на фараона войник, не би позволил това да се случи и точно заради това Ехнатон е все още опасен. Не искам да те обидя — обърна се рязко към Джарка той, — но докато не докажем обратното, в моите очи твоят народ е заподозрян. Чух — продължи Рамзес, като ми хвърли кос поглед, — че преди да изчезне мистериозно, Ехнатон е оставил някакви писания на хора, наричани Пазителите. Питам те отново. Знаеш ли за тези писания, лорд Маху, или кои са Пазителите?

— Не, но дори и да знаех — излъгах аз и долових мигновената промяна в погледа му, — нямаше да споделя с вас. Въпреки това — продължих аз, решен да успокоя тези двамата, — каква е ползата от такива тайни точно сега? Тутанкамон и Ехнатон са мъртви. Вярно е, че Ехнатон произхожда от хабиру — майка му, Великата царица Тийи, носеше тяхна кръв. Тя отгледала сина си с вярванията на своя народ; нямал е нужда от кой знае какво подтикване. Заради външния си вид Ехнатон бе отхвърлен от жреците на храма, които веднага след раждането посъветвали баща му да го удави. Царица Тийи обаче успяла да измоли да бъде пощаден. Останалото — въздъхнах аз — знаете. Както сам каза, генерал Рамзес, светът се обърна с главата надолу. Египет бе разтърсен из основи. Храмове бяха разрушавани, светилища — осквернявани, но сега Ехнатон е преминал — продължих забързано аз — към Далечния запад и няма да се върне. Мен не ме тревожи Ехнатон, нито пък Тутанкамон, а лорд Ай. Така, Ехнатон беше женен за дъщерята на Ай, Нефертити. Тя роди шест дъщери, от които една — Анхесенамон — оцеля. Ехнатон обаче има и втора съпруга — митанийската принцеса Хийа. Благодарение на помощта на Пентжу утробата на Хийа бе прочистена от отровите и мазилата, които Нефертити тайно й даваше, за да я държи завинаги затворена. Хийа зачена. Тутанкамон беше нейно дете. Онова, което Ай не е знаел, е, че Хийа и Пентжу също са имали връзка. Хийа е родила второ дете.

— Какво? — изпусна празната си чаша Хоремхеб и тя се разби на парчета. Рамзес само клатеше глава.

— Това дете — продължих аз — е било тайно изнесено от Ахетатон чрез един митанийски благородник и съпругата му и заведено в родината им. По-късно лорд Ай разбира за това. Успява да издири младежа и го води обратно в Египет, където той умира. Ай се закле, че е било по естествени причини. Пентжу винаги е подозирал, че Ай го е убил. Тялото му е погребано някъде в Долината на царете. Та онова, което се опитвам да разбера — вдигнах ръка за търпение аз, — е дали Ай винаги е имал кръвна вражда с Тутанкамон? Дали е виждал в него първопричината за падението на дъщеря си, тъй като, както знаете, Нефертити отказваше да приеме Хийа и отчаяно се опитваше да убие малкия Тутанкамон?

— Искаш да кажеш, че кръвната вражда е продължила? — попита Хоремхеб бавно. — Че за Ай смъртта на Тутанкамон е справедлива?

— Възможно е — измърмори Рамзес.

— Лорд Рамзес, позволи ми да изкажа на глас мислите ти — отсякох аз. — Гледал ли е Ай на Тутанкамон като на узурпатор? Ако Хийа е могла да роди едно дете на Пентжу, защо да не роди и две? Какво доказателство имаме, че Тутанкамон е плът от плътта на Ехнатон? Дали Ай — задъхвах се вече аз — е решил да го убие и затова ни е изпратил далече от Египет? Което ме връща към причината да си стиснем ръце, генерал Хоремхеб. Искам да живея. Искам да оцелея. Не ме интересува потеклото на Тутанкамон, а самото дете — едва успях да сдържа треперенето в гласа си. — Обичах го като собствен син, дадох думата си да го защитавам. Ако Ай е оцапал ръцете си с кръвта му, аз ще оцапам своите с тази на Ай.

— Ако оцелее — изстърга Хоремхеб.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако Ай се е опитал да ме убие — подсмихна се Хоремхеб, — то и аз се опитах да го убия. Между нас никога не ще цари мир. Той го знае. Чухте генерал Нахтимин да споменава Каракалите, които е преследвал. Е, те не бяха четириноги, като дивата котка, която дебне сред скалите в пустинята. Тези Каракали бяха гилдия на убийци в Мемфис, Града на белите стени, моя гарнизон. Бяха много умели бивши войници, около десетина. Наех ги да убият Ай.

Продължих да го гледам хладно, но в мен се породи подозрение. Възможно ли бе лорд Ай да е изпратил онзи писар да настрои Вредителите срещу мен? Или генерал Хоремхеб? А също и онзи отровител: какво доказателство имах всъщност за истинския виновник? Имах чувството, че се понасям по течението на невидима река. Най-важното беше да държа глава над целия хаос и да оцелея. На всяка цена трябваше да се върна в Египет.

— Лорд Нахтимин каза, че всички Каракали са мъртви — припомни Джарка.

— Съмнявам се — поклати глава Рамзес. — Каракалите се движат на две глутници, не една. Нахтимин е избил едната и си мисли, че проблемът е решен — вдигна очи към звездното небе. — Има вероятност останалите Каракали все още да са в Египет и да изпълнят заповедта ни.

— Значи така ще бъде отсега — прошепнах аз. — Обръщаме се едни срещу други. С една дума — война.

— О, да — усмихна се Хоремхеб. — Краят ще е кървав — после скочи рязко на крака. — Но хайде, господа, нямаме избор. Да отиваме да спим, а утре ще оближем задника на Нахтимин!

 

 

С Нахтимин се срещнахме на зазоряване — небето розовееше, а дъхът на Амон клатеше палмите и шумолеше в храстите. Рамзес говореше от името на всички ни. Признахме лорд Ай за Живото превъплъщение на Хор, Владетел на Двете земи, Господар на тоягата и жезъла, Собственик на Великия дом. Целунахме йероглифите на картуша, толкова подобен на онзи на Тутанкамон. Слънцето изгря; напръскахме вода и вино и запалихме свещен ливан в почит към господаря на всички ни Ра, който привършваше нощния си път през подземния свят. Винаги съм обичал такива моменти, макар и в нищо да не вярвах. По-късно седнахме и ядохме от общ поднос с крехка бяла риба в сос, като всички пихме от една и съща кана бяло вино. Нахтимин беше любезен, тактичен, но и студен. Инструкциите му — ясни: войските на Хоремхеб щяха да се приберат в гарнизоните си около Мемфис, докато на нас се разрешаваше да продължим на юг с малка лична свита без войници. Съгласихме се. Лицето на Хоремхеб се сгърчи от ярост, юмруците му се свиваха и отпускаха автоматично, но Рамзес познаваше добре приятеля си и го убеди да замълчи.

Срещата приключи, войниците на Нахтимин се отдръпнаха и ние продължихме похода си през Делтата. Аз се върнах при хората си. Радваха се, че си отиват у дома, но от един от наемниците и сина му нямаше и следа. Бяха избягали като призраци в пустинята на Синай. Набила обаче беше щастлива, че е отново в Египет, и нямаше търпение да се прибере в Тива. Радвах се на щастието, изписано на красивото й лице, и се чувствах гузен заради подозренията си по-рано. Сърцето й беше чисто и можех да й се доверя. Не миналото й ме безпокоеше, а бъдещето.

Хоремхеб и Рамзес мигновено се събраха да се посъветват със своите офицери. Хоремхеб ги информира как тримата сме приели Ай за фараон, но ако нещо се случи на него или Рамзес, докато са в Тива, войската веднага трябва да потегли на юг. Глашатаи и тръбачи разпространиха новината из лагера: Тутанкамон се е присъединил към баща си в Далечния запад и Ай е новият фараон. Хората приемаха новината нерадостно. Дори и простите войници осъзнаваха, че се наддава за трона на Египет и че техният господар Хоремхеб е не по-малко мъдър и силен, от който и да е друг претендент.

Завършихме приготовленията си извън Аварис. Верен на думата си, Нахтимин ни беше приготвил галерата „Радостта на Хатор“ — боен кораб с дълъг корпус: от носа стърчеше таран, кърмата беше повдигната и извита навън, а над нея се извисяваше огромната позлатена и излъскана соколова глава. Потеглихме малко преди зазоряване в ритъма на песента на гребците:

Ръцете на моята любима са меки и нежни,

притеглят ме в оназ градина тайна.

Ръцете й са златни въжета,

които ме овързват…

Седнали пред прекрасно украсената кабина, двамата с Джарка се присъединихме с такава сила, че дори Хоремхеб и Рамзес не устояха. Пяхме както едно време в малкия хор на Кап. Капитанът даде заповед и „Хатор“ се придвижи към средата на реката, а огромното платно на сини и бели ивици се разтвори с могъщо скърцане. Корабът се извърна да хване вятъра и така започна пътуването ни.

Разбира се, Нахтимин дойде с нас. Отношенията ни бяха официални, но приятелски. Знаеше, че нямаме избор, освен за момента да приемем условията му; бъдещето беше друг въпрос. Въпреки всичко, беше прекрасно да се върнем в Египет. Беше краят на разлива и вятърът бе благоприятен за плаване. Ай трябва да е изпитал истинско облекчение — разливът беше пълен и бе донесъл още богата черна почва, бе напоил земята и покрил полетата от двете страни на Нил с тучна зеленина. Минавахме покрай оживени села и градове, пристанищата бяха отрупани с баржи, малки рибарски и товарни лодки, както и търговски кораби, претъпкани със стоки, плодове и зърно. Нил бе прелял и се вливаше в огромните ниски езера и канали в съседство, за да може свежестта му да достигне до самия край на Червените земи, където селяните — дребни черни фигурки под арката на синьото небе — избутваха гъстата кал колкото се може по-надалече, за да разширят нивите си преди сеитба. Крави, овце и кози стояха насред тази ароматна свежест, пиеха вода, търсеха сочна трева и корени и разгонваха безкрайното разнообразие от птици, които се събираха на ята из наносите. Гарвани и чапли имаше безброй; прегракналите им крясъци на излитане ми напомняха за детството ми, когато онази ужасна жена леля Изития ме водеше при Нил да чакаме белите ибиси.

Пътуването ни бе спокойно; само от време на време се сепвахме от някое дете или някой селянин с крава при реката. Още щом зърнеха величествения кораб, започваха да крещят. По повърхността на реката се носеха подпухналите трупове на удавени животни, а лешоядите кръжаха и се спускаха към тях, подплашвани веднага от неизменната заплаха на крокодилите, привлечени от лесната плячка и прясна храна. Тези сцени бяха добре дошли след ужасите от пустинята.

Когато не бях с Джарка, Хоремхеб или Рамзес, стоях до перилата на палубата, хванал с една ръка полираното дърво, а с другата — Набила, и слушах разказите й за детството в Тива. Беше отрязък на спокойствие и нежни спомени, преди да затънем в тресавището от интриги на Тива. Обясних на Набила съвсем откровено какви трудности ни чакат, както и къде щеше да се наложи да избираме. Аз, тя, Джарка, Хоремхеб и Рамзес се разбрахме да не обсъждаме случилото се или онова, което предстоеше. „Радостта на Хатор“ беше царски кораб и като такъв можеше да привлича шпиони като мухи на мед. Вместо това се отпуснахме. Беше време на размишления. Хоремхеб беше сериозен и затворен в себе си; независимо от приятния поглед, сърцето му се питаше кой път да поеме, кои рискове си струват. Опитваше се да прикрие срама си, задето не е постигнал велика победа при Ханаан, и за тази цел неотлъчната му сянка с жестоко лице не преставаше да изрежда примери за минала и предстояща слава.

Реката ставаше все по-оживена, флотилии от баржи със зърно се носеха към Тива и нейните царски житници, Домовете на вечното изобилие. Накрая се понесохме по завоя на Дендера и бяхме посрещнати от ескорт царски баржи, натоварени с войски на Нахтимин. Последна нощ по Нил. Още на зазоряване събрахме тръстиковите рогозки от палубата, а войникът на вахта извика, че Тива се вижда. Насъбрахме се при перилата и вперихме взор в обелиските и корнизите на храмовете със златен, сребърен и кехлибарен обков, които проблясваха на изгряващото слънце. Зърнахме перушината от сутрешните жертвоприношения, вятърът довя и миризмата: огън, кръв, опърлено месо и тамян. Отдясно се издигаше Некрополът под върха Мерецегер — Безмълвния, който обемаше пространството над безкрайния прашен Град на Мъртвите, чието пък пристанище вече бе изпълнено с неуморимите търговци на смъртта. Гъстите палмови горички отляво внезапно изтъняха и пред нас се разкри величественото пристанище на Тива в целия си блясък.

В двореца, разбира се, бяха известени за пристигането ни. Храмови хорове, танцьори, хесети и музиканти ни посрещнаха с фанфари от звуци, песни, танци и напеви. Пристанището представляваше пъстър поток от цветове, изпълнено с придворни, жреци, държани на ветрила и сановници в скъпи роби, лъскави животински кожи и блещукащи яки, огърлици и гривни. Огромни розови ветрила от накиснати в прекрасни парфюми щраусови пера разнасяха приятен аромат, който да прикрие тежката миризма на мас, сушена риба и човешки изпражнения и ужасната воня от кошарите с маймуни и жирафи по-надолу по брега. Тръби и рогове ревяха пронизително, систри дрънчаха и под съпровода на засилващия се напевен химн към Хор на Тайния огън корабът ни се извъртя настрани и се доближи успоредно на пристанището. Хвърлиха въжета, големият мост беше свален и ние слязохме на брега, където ни посрещнаха дъжд от лотосов цвят, преливащи чаши вино и сладкиши със сусам и горена захар, които никой от нас не посмя да опита.

Ескорт от офицери в бойни премени и смразяващи на вид тояги обграждаше група придворни, скрити зад слънчобрани и ветрила с позлатени краища. Войниците се отдръпнаха и направиха път на Хюйи, Майа и Собек да ни прегърнат в знак на мир. Хюйи беше висок и изтънчен както винаги, а спокойните му тъмни очи и ведрото му лице прикриваха кипящата вътре амбиция. Усмихнат и тлъст, лъснал от масла и окъпан в парфюм, размахал обсипани с пръстени ръце, Майа притича на пръсти, като примигваше със скрити зад пластове сланина очички. Носеше украсени със злато чехли на високи токове, пърхащи роби и бродиран колан. Майа — невероятният финансист, мъжът, който отчаяно искаше да бъде жена. До него беше Собек — по-пълен и спокоен от някогашните си славни дни като Господар на бедните квартали. Сега беше Кмет на Източна и Западна Тива, Началник на полицията, съпруг на още по-пълна жена и любящ баща на две деца. Бедният Собек! Леопардът се беше превърнал в агне и по-късно щеше да плати за това с живота си. Собек, бивш любовник на едно от Божествените украшения от харема на фараона, осъден за наглостта си на заточение в затворнически оазис, после избягал и — като истински боец — съзаклятничил, предавал и убивал, за да възвърне мястото си като Чедо на Кап! Онази сутрин обаче изглеждаше щастлив, сякаш е достигнал Далечния хоризонт и е получил уверения, че ще живее вечно. Изгледаше великолепно в надиплените роби, знаците на длъжността си и огърлицата халцедони. Прегърнах го наред с останалите; не пропуснах и ревнивия поглед на Майа — Собек все още беше великият му герой, любовта на живота му. Хитрият финансист, лукавият съзаклятник не бе изоставил приятелите от детинство: Майа все още обичаше Собек повече от всичко на света.

Да, миналото! Онази сутрин всички тези пауни с великолепно оперение се събраха около нас. Истината е, че всички бяхме хиени, озверели и безмилостни, свързвани от общи интереси и вечно целящи лична облага. Разбира се, всички се въртяха около Набила, поздравяваха Джарка за безопасното завръщане и приветстваха Хоремхеб и Рамзес като победители. Помотахме се наоколо, за да дадем възможност на шпионите на Ай да си свършат работата, но ние бяхме Чедата от Кап, отмъстителите на кръв, оцеляващите от свистенето на бича, тропота на колесниците, полета на конете, блясъка на меча, искрите от копието. Ние бяхме Безсмъртните, хиените от Царския кръг, нека Благословените ни простят — мъже, които криеха зад гърба си множество ранени, тълпи от призраци и безброй трупове. Предстоеше да се пролее още кръв, но това беше в бъдещето.

Онзи ден се постарахме да се изплъзнем на шпионите на Ай, обикаляхме, разменяхме думи, без дори да забележат, и така уговорихме часа и мястото на срещата. Сега се разотивахме, но на сутринта, още на зазоряване, щяхме да се срещнем за лов. Огледах се за Пентжу. Исках да целуна онова прогизнало от вино лице, да го прегърна и да чуя истината, но никакъв не се виждаше.

Хоремхеб и Рамзес предпочетоха веднага да отидат в двореца Малгата. Аз реших да се прибера във фермата си, Дома на вечнозеления кипарис, онова обградено от градини имение в покрайнините на Тива, където Ай ме бе заточил няколко години по-рано. Исках да съм далече, да потъна в собствения си рай с басейни, ясни виещи се канали, тучна трева, плодови градини и късчета чернозем за растенията и билките ми. Бях безкрайно доволен да се прибера, да седна в беседката в градината, боядисана отвътре в успокояващо зелено с красиви рисунки на патици и пъдпъдъци. Джарка и Мерт се присъединиха към мен — майчинството я бе направило още по-прекрасна. Джарка само седеше и я гледаше с невярващи очи. Обичаше тази жена, която само с усмивка изглаждаше загрижените бръчки по лицето му и го превръщаше в онзи младеж с мека брада с буйна черна коса, който сякаш преди цяла вечност бе спасил живота ми.

Разбира се, разведох Набила из имението. Джарка и Мерт се прибраха в покоите си, за да останат насаме с децата си, преди официално да приемат Набила в дома ни. Денят се търколи бързо. Двете жени си допаднаха. Мерт сплете косата на Набила, гримира лицето й и постави малки цветчета в плитките на намазаната с масло перука, за да изглежда красива като нощта, великолепна като зората и спокойна като най-нежния здрач. Хапнахме и пийнахме малко, наясно, че вероятно част от шетащите наоколо слуги са шпиони на Ай. После се оттеглихме в личния ми павилион. Наричахме го Златното еленче. Бях го построил в отдалечена част от градината върху малък изкуствен остров, който не позволяваше приближаване на подслушвачи. До него се стигаше единствено по малък мост, който нарочно бях направил да скърца. Насядали в кръг по възглавниците, хапвахме сладкиш с фурми и бадеми и отпивахме вино в очакване на моя гост.

Мостът изскърца и покрита с черна качулка сянка се шмугна през входа. Раираното наметало падна и Собек прекрачи в кръга светлина от прозрачните маслени лампи в нишите по стената. Станах да го посрещна, целунахме се и си стиснахме ръце. Настани се на приготвените за него възглавници, прие бокал вино и вдигна тост. Взе малко бадемов сладкиш, огледа мен и Джарка, после смигна на Набила.

— Можем ли да й имаме доверие?

— Дори живота си можеш да довериш — отрязах го аз.

Засмя се тихо.

— Не съм си и помислял, че някога ще чуя лорд Маху, Надзирателя на Дома на тайните, да изрича тези думи — вдигна чаша към мен. — Добре дошъл, приятелю.

— Великия дом? — запитах направо аз.

— Под твърдия юмрук на Божествения.

— Няма ли да попиташ какво ни се случи?

— Мисля, че вече знам — ухили се той, — но изчакай до зазоряване и тогава разкажи останалото. Поне така се разбрах с Хоремхеб, докато той и сянката му се отправяха с ескорт към Великия дом.

— Божествения съгласи ли се да го приеме?

Собек надигна глава, сякаш заслушан в крякането на жабите, което се врязваше като виене на рог в непрестанното жужене на насекомите и чуруликането на птиците преди лягане.

— Може би — отвърна той. — А тази прекрасна съпруга?

— Настъпи времето на огъня — скарах се аз. — Собек, това не е празнична вечеря, че да говорим и мечтаем за славните отминали дни. Между другото, къде е Пентжу?

Собек посърна.

— Къде е Пентжу? — настоях аз.

— Крие се някъде в Некропола — въздъхна Собек. — Има си скривалище — заопипва златната си обеца. — Наел е подсилена стая някъде близо до Площада на чужденците. Взел си е стаи над един митанийски бордей.

— Митанийски? — спомних си втората съпруга на Ехнатон аз.

— Какво, за Бога, прави там уважаван лекар като него? — изумя Джарка.

— Ти как мислиш?

— Той погрижи ли се за Златното дете?

Собек сведе глава — воин, разбойник и престъпник до мозъка на костите си като мен самия, той също бе трогнат от нежността на Тутанкамон.

— Да — вдигна лице Собек с насълзени очи. — Знам твоя път, Маху, но… — поклати глава той. — Пентжу вярва, че е проклет от Великия дом; обвиняват го за смъртта на Златното дете.

— Какво?!

— Всичко стана толкова бързо — продължи да говори сякаш на себе си Собек. — Божествения бе винаги скромен и сдържан. О, да, знам за пристъпите му, резките смени на настроението, периодите, в които се държеше като малко дете, но Великия дом бе твърдо в ръцете на лорд Ай. Не подозирахме, че нещо не е наред, и разбрахме за смъртта на Тутанкамон едва на двайсетия ден от траура. О, да — усмихна се той едва, — чак три седмици след като той бе потеглил към Далечния запад, бе издадена прокламация и започна официалното оплакване. Имам съвсем малко информация, дори не знам къде е гробницата му, макар че Майа може би знае — отпи вино и смигна на Набила. — Представи си два коня — остави чашата и показа с ръце, — два от най-бързоногите коне, впрегнати в бойна колесница. Смъртта на Тутанкамон, ритуалът по оплакването, подготовката за Озирис са конят отляво; амбициите на Ай — онзи отдясно. Самият Ай умело направляваше и двата. Обявиха, че Тутанкамон е мъртъв. Нямаше кой да носи Двойната корона, нямаше Господар на Великия дом. Свикано бе събрание на Царския кръг. Ай, Нахтимин и Анхесенамон се бяха подготвили добре. Обясниха причините зад плановете си. Фараонът е мъртъв, трябва да се избегне объркването. Египет е във война. Необходима е твърда ръка и прочее, и прочее. Какво можехме да направим? — направи физиономия той. — Дворецът беше обкръжен от войници на Нахтимин, на всеки вход бяха струпани наемници; искахме само да се измъкнем живи.

— Опитахте ли се да се допитате до мен? До Хоремхеб? Рамзес?

Собек изгрухтя.

— Какво щеше да сториш, Маху, ти беше на стотици километри разстояние в Ханаан. Не знаехме дали изобщо си жив — сви рамене. — Какво щеше да направиш на наше място? Имам съпруга и деца. Съзнавах заплахата, както и Хюйи и Майа, и се примирихме.

— И дори не сте се срещали тайно?

— Решихме да изчакаме завръщането ти, ако изобщо се завърнеш.

— Мислел си, че може и да не се върнем?

Собек разпери ръце.

— Лорд Ай никога не те е обичал, Маху.

— И не му е пукало за египетската армия в Ханаан.

Собек вдигна поглед към покрива и поклати глава.

— Много добре знаеш отговора на този въпрос. За него беше добре дошло, че Хоремхеб и Рамзес са извън Египет и преследват хетите из Ханаан. Ай е коварен. Хетите не могат да поддържат армия в полето безкрайно, освен това в Ханаан са по-малко обичани и от нас самите. И което е по-важно, Ай е подновил традицията да изпраща египетско злато на Вредителите. Те ще се обърнат срещу хетите и ще ги задържат, докато Ай заеме мястото си на бойното поле. Мдааа… — прехапа устни Собек. — Ай няма намерение да оставя двамата ни велики генерали да оберат всичката слава. Възнамерява да я вземе за себе си по някое време, в недалечно бъдеще.

— Знаеш — обади се Джарка, — че той се опита да убие всички ни.

Усмивката на Собек изчезна.

— Всички?! Разбира се, способен е на това! В крайна сметка, Маху, ти беше настойник на Божествения, а Хоремхеб и Рамзес са съперници.

— Но срещу теб нищо не е предприемал! — посочих го с пръст аз.

— Може да е имал намерение. Ай умее да се спотайва в сенките като котка.

Притворих очи и се заклатих напред-назад върху възглавниците. Около маслените лампи бръмчаха мухи, разкъсвани между топлината и бадемовия сладкиш на сребърния поднос. Огледах малкия ни полукръг. Джарка седеше с кръстосани крака, приведен като ловна хрътка в очакване на заповеди. До него Мерт бе свалила венеца от диви цветя и седеше с ръка на уста. Тя никак не обичаше лорд Ай. Набила беше спокойна, с поглед, взрян в нищото, попиваше чутото, без да усеща напарфюмираното масло, което се стичаше по лицето й. Разсеяно погали корема си и сърцето ми подскочи: нима беше бременна? Набила улови погледа ми, усмихна се срамежливо и поклати глава.

— А Анхесенамон? — прошепнах сякаш на себе си аз.

— Нямаше ни само няколко месеца, но тя отново е заченала?

— Два пъти — каза Собек, без да отмества очи от моите.

— Едно след друго, но и двете бяха недоносени, мъртвородени, погребани с Божествения.

— А наистина ли бяха негови деца?

— Кого го интересува, нали са мъртви! Пентжу вероятно знае истината.

— Истината! — измърморих. — Богинята Маат! Кажи ми, Собек, за Божественото дете: как почина? Какво всъщност знаеш?

Собек скръсти ръце и се загледа в мрака. За миг тлъстите бръчки по лицето му изчезнаха и лицето му бе отново онова слабо и твърдо, с жестоки очи и непреклонна уста.

— Казаха, че е получил пристъп — прошепна той. — Ако е било убийство, дело на Червенокосия Сет, значи лорд Ай и аз сме в кръвна вражда.

— Както и всички ние! — изсвистя като камшик гласът на Джарка.

— Грози ли ни опасност? — попита Мерт. — Ако лорд Ай се е опитал да те убие веднъж, какво му пречи да го стори отново?

— Вие — ние… Не сме в опасност — отвърна Собек, — докато приемаме лорд Ай като фараон, господар на Великия дом. Само една грешка в това отношение и може всички да умрем. Има и друга новина — в очите му проблесна пламъче: знак, че е замислил някаква щуротия. — Един стар приятел се завърна — заяви той и ме погледна с престорена тържественост.

— Кой? — поклатих неразбиращо глава.

— Не си ли забелязал? Не съм питал за него.

Погледнах го изумено.

— Ехнатон? Изпратиха те в Ханаан, лорд Маху, за да го привлечеш да се покаже. Успя ли?

Вдигнах пръст в знак да мълчи.

— Както и да е — заклати глава Собек, — всъщност не ме интересува. Той вече не ме засяга. Разбираш ли — взря се в мен. — Ай знае истината, слуховете се носят из цяла Тива. Ехнатон е починал от проказа.

— Къде чу това? — попита Джарка.

— Старият ни приятел Мерире се е върнал.

— Мерире! — почти скочих аз. — Мерире и гнусните му Вечерни прилепи ни преследваха из цял Ханаан.

— Чух нещо за това. От самия Мерире.

— Той е предател.

— Вече не. Сега е бръснат и намазан с масла, издигнат до Главен жрец на параклиса на самия фараон, напарфюмиран и облечен в блясъка на новата си слава.

— Нима е бил опростен?

— Не е било и нужно — отвърна рязко Собек. — Той не е извършил измяна. Една песен си знае: бил е египетски шпионин в лагера на хетите — Собек не обърна внимание на хрипливия смях на Джарка. — Подмамил Супилиум с погрешни съвети. Твърди, че онези вестоносци, които съобщили на Хоремхеб и Рамзес за намеренията на Супилиум, са изпратени от него.

— Не вярвам на ушите си! — едва изрекох аз.

— Мерире твърди, освен това, че е срещнал хора, които са му казали истината за Ехнатон. Как, след като напуснал своя град на север, Ехнатон прихванал проказа и умрял в хълмистите земи на Ханаан. Вярно ли е това, Маху?

В отговор го изгледах мълчаливо.

— Но той се опита да ни убие — запротестира Джарка.

— Не — вдигна чашата си с вино Собек. — По думите на Мерире, той е напуснал лагера на хетите веднага след вас и тръгнал по различен път. Вечерните прилепи вече не са били под негов контрол. Твърди, че са били изпратени по петите ви от принц Зананза, сина на Супилиум. Казва, че веднага щом разбрал за плановете на хетите да впримчат Хоремхеб и Рамзес в капан в Ханаан, осъзнал, че от него вече няма полза. Вие сте избягали, той също. Сега се е върнал в семейното лоно, Царския кръг, като истински герой, светец, изцяло отдаден на лорд Ай и в подкрепа на всяко негово действие.

Затворих очи и издишах шумно. Разбира се, всичко се връзваше. Всичко беше сън, илюзия. Никой нищо не можеше да докаже. Мерире можеше да плете паяжината си и да разпространява лъжите си и никой нямаше да ги оспори. Вярно, някога беше главният жрец на Атон, близък довереник на Ехнатон в онези бурни години, но същото се отнасяше и за всички нас. Беше се приютил при хетите, но сега можеше да се представя за приятел на Египет, човек, изпълнил много опасна задача, и преди всичко той и Ай бяха един дол дренки. Той щеше да казва на Ай онова, което иска да чуе: че Ехнатон вече не е заплаха, че е прокажен и се разлага необратимо в някоя самотна пещера. Колкото повече размишлявах в онзи павилион, толкова повече се засилваше усещането ми за надвиснала опасност. Какви са истинските намерения на Ай? Хвърлих поглед към Джарка. Ай също беше от племето хабиру. Дали не е решил да върне учението на Ехнатон, да върне почитането към Единствения бог или нещо друго? Дали ще се опита да постави началото на нова династия? Спомних си как Хоремхеб и Рамзес дават инструкции на офицерите си. За да успее Ай, Хоремхеб и Рамзес трябваше да бъдат премахнати. Нахтимин можеше да свърши тази работа, но щеше да му е нужна нашата подкрепа и точно затова за момента към нас се отнасяха като към приятели и съюзници.

— Времена на предателство — прошепнах. — Но стига вече сме говорили, Собек. Къде трябва да се срещнем?

— При Оазиса на сладката палма на границата на Червените земи. Бъдете там преди изгрев.