Емилиян Станев
Пъдпъдъците отлитат

Чичо Васил и синът му Любен лежеха в края на пожънатата нива. Момчето галеше легналото пред тях ловно куче.

Беше привечер. Слънцето бе залязло зад заснежените върхове на Рила. Боровите гори изглеждаха къдрави и тъмни. Долу, в селото, добитъкът се прибираше от паша и вдигаше облаци прах. Овесените стърнища по високото плато, късно ожънати, потъмняваха, а картофените ниви придобиваха почти черен цвят.

Чичо Васил се надигна и като се вслуша, рече на сина си:

— Тая вечер ще наблюдаваме как пъдпъдъците ще потеглят на път… Чуваш ли ги? Ето че започват да се викат.

Момчето се вслуша, а кучето наостри уши и подуши въздуха. От близкото стърнище се чуваха странни, хрипливи звуци: Мармарооо! Мармарооо! След тях последваха други, пискливи.

— Мъжките и стари пъдпъдъци събират ятото, което днес пръснахме, за да го организират за път — каза бащата.

— Как ще го организират, татко? — попита Любен.

— Най-напред те викат другарите си да се съберат. После ще ги изведат нагоре по това плато, на най-високата му част. Оттам ще прелетят планината.

Пъдпъдъците се обаждаха от всички страни. Бащата и синът чуваха как се отдалечават. Изглежда, че малките, невидими птички тичаха нагоре като мишки.

Чичо Васил стана.

— Да се приближим натам. Ще ги видиш как ще отлетят. Искър ще ги намери. Търси, Искър! — заповяда той на кучето.

Бялото, едро куче се устреми напред. То започна да души по земята.

— Не бързай, Искър — каза чичо Васил.

Изведнъж той се спря и заповяда на кучето да се върне.

— Повече не бива да се приближаваме. Ако ги преследваме, те ще се пръснат и ще отложат полета. Да седнем тук.

Момчето върза Искър и седна до баща си. Пъдпъдъците се обаждаха по-рядко. Скоро настъпи пълна тишина.

Изведнъж се чуха същите звуци. Но сега те идваха само от едно място.

— Ето сега… възрастните пъдпъдъци предупреждават другарите си, че мигът е настъпил. Ще хвръкнат…

Преди да завърши думите си, чу се изпърполяването на стотици крила. Любен видя малки сенки да се появяват върху фона на вечерното небе. Сенките изпълниха небето като облак скакалци и се изгубиха по посока на назъбените планински върхове. Искър слабо изскимтя и се завтече напред, но чичо Васил не го отвърза.

— Отлетяха — каза той. — Видя ли колко високо се издигнаха?

Момчето продължаваше да гледа към тъмните планински върхове, където изчезна ятото.

— Но как могат да летят толкова далече? Днес, като ги биехме, те едва прелитаха на стотина метра! — И Любен разпери крилете на един от убитите пъдпъдъци и се учудваше, че те са толкова слаби и крехки.

Бащата сложи пушката на колене.

— Видиш ли — каза той — тук има една тайна, която искам да ти обясня. В своите далечни прелети към юг и когато се връщат напролет, птиците си имат нещо като аеродруми. Някои от тях, като ластовиците, са много добри летци. Те могат да прелетят големи разстояния и по пътя ловят мушички, с които се хранят. Други, като щърковете например, кацат за храна по мочурливите места и ливади, а трети, като пойните птички, почиват из горичките, защото там намират разни насекоми, с които се хранят. А пъдпъдъците, понеже са слаби летци, постъпват иначе. Те гнездят из равнините и когато наближи време да отлитат към юг, започват да се придвижват към високите полета. Отначало се събират по десетина-двадесет и пътуват ту с крака, ту прехвръкват на малки разстояния. През време на тия къси походи се срещат с други такива дружинки и се събират наедно, докато се образува голямо ято, което ние, ловците, наричаме „пасаж“. Такова ято вече отлита към някое високо плато, на хиляда и двеста, дори на хиляда и петстотин метра височина над морското равнище. А оттам, вече взело необходимата височина, то се приготвя за далечен прелет.

Днес ние намерихме такъв пасаж. Вероятно той е дошъл преди два-три дни. Намерил е тук храна и е останал да почине. Наплюнчи върха на показалеца си и го вдигни нагоре, да видиш от коя посока духа вятърът.

Любен направи това. Вятърът вееше откъм югозапад.

— Той е много слаб, но ако си спомняш, днес облаците се движеха към югозапад. Значи, високо горе минава друг противоположен на тоя вятър. Именно тоя висок, североизточен вятър използват птиците, като въздушно течение. Така пъдпъдъците могат да прелетят доста големи пространства — заключи бащата.

Момчето погледна натам и сърцето му се сви. Колко страшни бяха планините и колко малки и безпомощни бяха тия птички! Понесени на слабите си крила, те имаха храбри сърца и извършваха истински подвиг, докато стигнат през морето топлите брегове на Египет. Всяка есен и пролет те загубваха по пътя половината от своите другари, но пак се връщаха към родните си места.

Любен съжали убитите пъдпъдъци.

— Татко, вече не искам да убиваш тия птички. Сега ми е жал за тях.

— Защо? — усмихна се баща му.

— Защото те са големи герои.

— Да, виждаш ли, тая вечер ти разбра и почувства с колко смелост и жертви е съпроводено отлитането на някои птици — каза чичо Васил.

Той повдигна връзката с пъдпъдъци и като метна пушката на рамо, добави:

— Време е да си вървим. Ей сега влакът ще мине и ако го изтървем, трябва да спим в село.

Двамата бавно слязоха по хълма и се упътиха към малката железопътна спирка, където като рубин вече се червенееше семафорът.