Ерих Мария Ремарк
Време да се живее и време да се мре (25)

25

— Партизани!

Щайнбренер облиза устните си и погледна русите. Те стояха насред площада на селото. Бяха двама мъже и две жени. Едната беше млада. Имаше кръгло скулесто лице. И четиримата бяха докарани сутринта.

— Не приличат на партизани — каза Гребер.

— Такива са. Откъде разбираш, че не са?

— Нямат вид. Приличат на бедни селяни. Щайнбренер се разсмя.

— Ако се разсъждава така, изобщо няма престъпници.

„Това е истина — помисли си Гребер. — Ти самият си най-добрият пример.“ Видя, че се приближава Рае.

— Какво ще ги правим? — попита командирът на ротата.

— Хванати бяха тук — каза фелдфебелът. — Трябва да ги затворим, докато получим заповед.

— Като че ли са малко нашите главоболия. Защо да не ги изпратим в полка?

Рае не очакваше никакъв отговор. Отдавна вече полкът нямаше определена позиция. В най-добрия случай щабът щеше да изпрати някого да разпитат русите и да реши съдбата им.

— В началото на селото има една бивша чифликчийска къща — намеси се Щайнбренер. — В нея има изба с решетка и желязна врата, която се заключва.

Рае се обърна към него. Той отгатна намеренията на Щайнбренер. Русите ще направят обикновения опит за бягство, който ще бъде фатален за тях. Вън от селото беше винаги лесно да се измисли каквото и да е.

Рае погледна Гребер.

— Гребер — каза той. — Откарайте пленниците! Щайнбренер ще ви покаже къде е избата. Проверете дали е здрава. Елате после да ми докладвате и поставете там часовой. Вземете хора от вашата група. Вие поемете отговорността. Лично вие — прибави той.

Единият от пленниците куцаше. По-възрастната от жените имаше разширени вени. Младата беше боса. Щом излязоха вън от селото, Щайнбренер блъсна по-младия от мъжете.

— Хей! Ти! Тичай!

Мъжът се обърна. Щайнбренер се засмя и му направи знак.

— Тичай! Тичай! Хайде! Свободен си! По-старият русин каза нещо на руски. Другият не се помръдна. Щайнбренер го ритна.

— Ще тичаш ли бе, мърша такава!

— Остави го — каза Гребер. — Нали чу какво заповяда Рае?

— Можем да ги оставим да бягат — измърмори Щайнбренер. — Мъжете, искам да кажа. Щом направят десетина крачки и ще стреляме. Жените ще ги затворим. Младата ще я потърсим през нощта.

— Остави ги на мира и дим да те няма. Тук аз командувам.

Щайнбренер беше вперил поглед в краката на младата жена. Тя носеше къса пола и краката й бяха бронзови и закръглени.

— И без това ще бъдат разстреляни — настоя той. — Или от нас, или от СД. Можем поне да се позабавляваме с младата. На тебе, разбира се, ти пука. Ти скоро се върна от отпуска.

— Стига си дрънкал и помисли за годеницата си! — каза Гребер. — Дъщерята на оберщурмбанфюрера. Рае ти заповяда да ни покажеш избата. Нищо повече.

Тръгнаха по алеята, която водеше до бялата къща.

— Тука — каза Щайнбренер ядосан и посочи една малка, добре запазена постройка.

Построена беше от камък. Вратата й представляваше желязна решетка, която можеше да се заключва отвън.

Гребер разгледа вътрешността на постройката. Изглежда, че преди я бяха използували за обор или за склад. Подът беше от цимент. Пленниците не можеха да излязат без външна помощ. Те вече бяха претърсени, за да се види дали нямат нещо в себе си.

Той отвори вратата и ги накара да влязат. Двама новобранци, които бяха дошли с тях като часови, застанаха с насочено срещу тях оръжие. Един след друг пленниците влязоха в склада. Гребер заключи вратата и провери ключалката. Тя беше здрава.

— В клетка, като маймуни — засмя се иронично Щайнбренер. — Банани! Банани! Искате ли банани, хей маймуни?

Гребер се обърна към новобранците.

— Оставате тук на пост. Ще отговаряте, ако се случи нещо. Ще дойда после да ви сменя. Говори ли някой от вас немски? — обърна се той към русите, Никой не отговори.

— Ще гледаме после да ви донесем малко слама. Тръгвай! — каза той на Щайнбренер.

— Иди им потърси пухени дюшеци — посъветва го иронично Щайнбренер.

— Хайде, тръгвай! А вие да си отваряте очите!

Той се яви пред Рае и му доложи, че пленниците са на сигурно място.

— Натоварвам ви да ги пазите вие, с няколко души — каза Рае. — След няколко дни, когато положението се поизясни малко, надявам се да ви отърва от тях.

— Слушам.

— Трябват ли ви повече от двама души?

— Не. Оборът е здрав. Бих могъл дори да поема поста съвсем сам, ако остана да спя там.

— Добре. Съгласен съм. Новобранците ни са необходими, за да ги обучим още малко в бойната техника. Комюникето… — Рае прекъсна думите си. Изглеждаше зле. — Сам знаете как вървят работите. Хайде, свободен сте.

Гребер си прибра нещата. Не познаваше още много хора от взвода си.

— Да не си станал тъмничар? — запита го Имерман.

— Да. Ще мога да си отспя. Предпочитам това, отколкото да обучавам младоците.

— Надали ще имаш достатъчно време. Знаеш ли какво става на фронта?

— Изглежда, че на лошо мирише?

— Отново стигнахме до ариергардни сражения. Русите пробиват фронта навсякъде. Само преди един час нашите издрънкаха куп глупости. Голяма офанзива. А тук се намираме на равно поле. Невъзможно е да се защищава. Този път сигурно ще направим голям скок назад.

— Вярваш ли, че ще можем да ги спрем като стигнем до германската граница?

— А ти вярваш ли?

— Не.

— И аз не вярвам. Кой искаш да ги спре? Сигурно не и генералният щаб. Няма да смее да поеме отговорността. — Имерман се засмя иронично. — Миналата война успяха да стоварят всичко на гърба на едно ново временно правителство, което образуваха набързо специално за целта. Тези тъпи глупаци се хванаха в капана, подписаха примирието и осем дни по-късно ги обвиниха, че са предали отечеството. Сега и дума да не става. Тоталитарен режим — тотално поражение. Няма друга политическа партия, за да преговаря.

— С изключение на твоята — отговори Гребер горчиво.

— Казвал си ми го често.

— А всъщност ще имаме друго тоталитарно правителство и методите ще останат същите. Отивам да си лягам — каза Гребер. — Искам само да мисля каквото желая, да казвам каквото желая и да правя каквото желая. Но откакто и левицата, и десницата се възглавяват от пророци, това, което желая, е най-непростим грях.

Хвана го яд, че още веднъж започна да спори с Имерман. Разговорите с него и с Щайнбренер бяха еднакво безполезни.

Взе си раницата и се запъти към походната кухня, Получи си канчето фасулена чорба, парчето хляб и салама, които му се полагаха за вечеря. По този начин нямаше нужда да се връща отново в селото.

Беше чудно тих следобед. Новобранците си отидоха, след като донесоха малко слама. Фронтът продължаваше да тътне, но въпреки това изглеждаше, че денят ще бъде спокоен.

Пред склада се простираше една подивяла морава, изтъпкана и изровена от бомбите, но въпреки това раззеленена. От двете страни на бившата алея растяха няколко храста, обсипани с цвят.

Гребер откри в градината, зад алеята от брези, един малък полуразрушен павильон, откъдето можеше да наблюдава обора. Той намери вътре няколко книги. Те бяха подвързани с кожа с позлатени краища. Дъждъд и снегът толкова ги бяха развалили, че само една беше четлива. Касаеше се за едно томче с романтични гравюри и идеализирани пейзажи. Текстът беше на френски. Той започна да прелиства бавно книгата. Постепенно картините го заинтересуваха. Те събудиха у него мъчителна и безнадеждна носталгия, която продължи да чувствува дълго време, след като беше затворил книгата.

Тръгна по алеята от брези и стигна до брега на езерцето. Всред тинята и водораслите се беше разположил свирещият на флейта Пан. Едно от двете му рогчета беше паднало. Но нали той бе преживял две войни и една революция! Той беше съвременник на гравюрите от старинната френска книга, свидетел на една епоха, която Гребер не познаваше. Гребер бе роден през Първата световна война, израсна в мизерията на инфлацията и в неспокойното време на годините след войната, а се пробуди в една нова война. Той се разходи около басейна покрай павильона и се върна при пленниците. Опита с ръка желязната врата. Тя не бе построена за обора, по-късно беше поставена там. Може би собственикът на къщата и на парка е чакал сам смъртта зад нейната решетка.

Старата жена спеше. Младата се беше свила в един ъгъл. Двамата мъже стояха прави, устремили поглед в небето. Те погледнаха към Гребер. Момичето гледаше пред себе си. Най-старият русин наблюдаваше Гребер. Гребер се обърна и се излегна на моравата.

Облаци се плъзгаха по небето. Птички чуруликаха по брезите. Една синя пеперуда летеше над дупките от бомби от цвят на цвят. След малко се появи и втора пеперуда. Те заиграха заедно и се подгониха. Боботенето от фронта се усили. Двете пеперуди се съединиха и се издигнаха бавно в топлия слънчев въздух. Гребер заспа.

Вечерта един новобранец донесе малко храна за пленниците. Фасулената чорба, останала от обед, разредена с вода. Новобранецът почака докато се наядат пленниците и после прибра канчетата обратно. Той донесе и дажбата цигари на Гребер. Бяха повече от обикновено. Това беше лош признак. По-добра храна и повече цигари даваха само когато предстояха тежки дни.

— Днес следобед имахме два часа извънредни учения — каза новобранецът. Той погледна Гребер със сериозно изражение на лицето. — Бойни учения, хвърляне на бомби, бой с нож.

— Командирът на ротата ек знае работата. Не прави това, за да ви тормози.

Новобранецът кимна с глава. Той наблюдаваше русите като някакви редки животни.

— И те са хора — каза Гребер.

— Да, но руси.

— Разбира се, че са руси. Вземи пушката си, Дръж я готова за стрелба. Ще изведем една след друга жените. — Гребер се доближи до решетката и каза:

— Всички в левия ъгъл. Старата жена да излезе! След това ще излязат и другите.

Старият русин каза нещо на другарите си. Те го изслушаха внимателно, Новобранецът приготви пушката си. Старата жена се приближи. Гребер отвори вратата, пусна я да излезе и веднага заключи след нея, Старата жена започна да плаче. Мислеше, че ще я разстрелят.

— Кажете й, че нищо няма да й се случи. Трябва само да отиде по нужда — обърна се Гребер към стария русин.

Русинът й обясни нещо. Тя веднага престана да плаче. Гребер и новобранецът я заведоха до единия ъгъл на къщата, където стърчаха две разрушени стени. Те почакаха, докато се върне и след това изведоха младата. Тя тръгна пред тях бързо и пъргаво. С мъжете беше по-лесно. Те ги заведоха зад постройката и ги следяха с поглед. Младият новобранец държеше сериозно пушката си, готова за стрелба, долната му устна бе издадена напред — изглеждаше съсредоточен и внимателен. Той придружи втория мъж обратно и заключи вратата.

— Страшно интересна работа — каза той.

— Така ли смяташ? — Гребер остави пушката си. — Сега си свободен да си вървиш.

Почака, докато новобранецът си отиде. После извади цигарите си и даде на стареца по една за всеки пленник. Драсна клечка кибрит и я подаде през решетката. Всички запушиха. Цигарите блещукаха в полумрака и осветяваха лицата. Гребер гледаше младата рускиня и изведнъж го обзе мъчителен копнеж за Елизабет.

— Ти… добър — каза старият русин, който бе проследил погледа му.

Лицето му бе долепено до железните пръчки.

— Война загубена… за германци… ти човек добър — каза той тихо.

— Глупости.

— Защо не… нас оставиш излезем… и дойдеш с нас? — набръчканото лице се обърна за миг към младата рускиня и се върна към Гребер. — Дойдеш с нас… и Маруся… скрием тебе… хубаво място… живееш. Живееш… — повтори той настойчиво.

Гребер поклати отрицателно глава. „Това не е никакъв изход — помисли си той. — Това не. Но къде е изходът?“

— Живееш… не умреш… само пленен… — шепнеше русинът. — Ти също… не умреш… добър към нас… ние невинни…

Изглеждаше лесно. Гребер им обърна гръб. Изглеждаше лесно в нежната светлина на изчезващия ден. Вероятно те бяха невинни. У тях не намериха никакво оръжие и те не приличаха на партизани. Двамата стари със сигурност не бяха такива. „А ако ги пусна? — помисли си той. — Поне ще съм направил нещо, макар и нещо малко. Бих спасил няколко невинни същества. Но не мога да отида с тях. Не с тях. Не при това, от което бягам.“ Гребер започна да обикаля из градината. Намери се отново при басейна. Брезите изглеждаха сега черни на фона на небето. Върна се обратно, Една цигара продължаваше да блещука в тъмнината на обора. Лицето на стария русин лъщеше зад решетката.

— Живееш… — каза той. — Добър… с нас… Гребер взе остатъка от цигарите си и ги пъхна в голямата ръка. После измъкна няколко клечки кибрит и ги подаде на русина.

— Дръж… пушете… за през нощта.

— Живееш… ти млад… войната свърши за тебе тогава… ти добро човек… ние невинни… живееш… ти… ние… всички…

Това беше приятен и дълбок глас. Произнасяше „живееш“, както някой черноборсаджия казваше „масло“, както проститутката — „любов“, нежно, насърчително, примамливо и фалшиво. Като че ли можеше да продаде „живот“. Гребер почувствува, че гласът го дразни.

— Запуши си устата! — изкрещя той на стария човек. — Престани с глупостите си или ще те издам. Тогава ще те ликвидират!

Той продължи да обикаля. Тътнежът на фронта ставаше все по-силен. Първите звезди блеснаха. Внезапно се почувствува много самотен. Поиска му се отново да лежи в землянката всред миризмата и хъркането на другарите си. Струваше му се, че е изоставен от всички и че трябва сам да вземе някакво решение.

Опита се да заспи и легна на сламата в павильона. „Може би ще успеят да избягат, без да забележа“ — помисли си той. Но не се успокои. Знаеше, че това е невъзможно. Хората, които бяха построили склада, се бяха погрижили за това.

Фронтът ставаше все по-неспокоен. Самолети бумтяха в нощта. Картечници тракаха. После се чуха глухите експлозии на бомби. Гребер се ослуша. Шумът се увеличаваше. „Дано успеят да избягат“ — помисли си той отново. Стана и отиде при постройката. Всичко беше спокойно. Пленниците изглежда спяха. Видя обаче смътно лицето на стария русин и се върна обратно.

След полунощ той разбра, че на фронта бушува ожесточен бой. Тежката артилерия стреляше далеч зад линиите. Попаденията вече не бяха далеч от селото. Гребер знаеше колко бяха слаби позициите. Можеше сам да следи развоя на сражението. Танковете скоро ще атакуват. Земята сега трепереше от барабанния огън. Трясъкът беше обхванал целия хоризонт. Той чувствуваше всичко с всяка частица на тялото си. Чувствуваше, че скоро и той ще бъде засегнат и все пак му се струваше, че всичко това се върти около него по някакъв странен начин в една вихрушка пред буря, около малката бяла постройка, в която седяха четиримата руси — сякаш внезапно те се намираха в центъра на разрушението и на смъртта и като че всичко зависеше от това какво ще се случи с тях.

Той вървеше нагоре-надолу, приближаваше се до обора и се връщаше, усещаше ключа в джоба си, въртеше се върху сламата и едва призори потъна в тежък и неспокоен сън.

Небето беше сиво, когато се събуди, фронтът беснееше. Артилерийският огън стигаше вече над и зад селото. Той погледна към склада. Решетката беше в ред. Русите се движеха вътре. След това видя Щайнбренер да тича към него.

— Отстъпление! — викаше Щайнбренер. — Русите пробиха. Сбор в селото. Бързо! Всичко е с главата надолу. Прибирай си нещата! — Той се спря пред Гребер. — Тях ще ги ликвидираме набърже.

Гребер почувствува как се усили биенето на сърцето му.

— Къде е заповедта? — попита той.

— Заповед ли? Ако беше видял какво става в селото, нямаше да искаш никаква заповед. Нима не чу офанзивата?

— Чух.

— Значи ти е ясно на какъв огън сме. Бързо! Да не мислиш, че ще мъкнем тази банда със себе си? Ще ги ликвидираме през решетката на вратата.

Сините очи на Щайнбренер искряха. Кожата на носа му беше опъната над костта. Той несръчно пипна поясока си.

— Аз съм тук отговорен — каза Гребер. — Щом нямаш никаква заповед, кръгом, и да те няма! Щайнбренер се засмя.

— Добре де, тогава ликвидирай ги ти.

— Не — каза Гребер.

— Единият от нас трябва да ги разстреля. Не можем да ги влачим със себе си. Махай се с твоето меко сърце! Тръгни напред, аз скоро ще те настигна!

— Не — каза Гребер. — Ти няма да ги застреляш.

— Няма да ги застрелям ли? — Щайнбренер вдигна очи. — Няма да ги застрелям ли? — повтори той бавно. — Знаеш ли какво говориш?

— Да. Зная.

— Така, значи знаеш? Тогава знай също, че ти…

Лицето на Щайнбренер се промени. Той хвана револвера си. Гребер вдигна пушката си и стреля. Щайнбренер залитна и се строполи на земята. Той изпусна една въздишка като дете. Револверът му падна от ръката.

Гребер гледаше втренчено тялото. „Законна самоотбрана“ — мислеше нещо в него. Един снаряд профуча със свистене над градината.

Той се съвзе от вцепенението си, отиде към обора, извади ключа от джоба си и отвори вратата.

— Бягайте! — каза той.

Русите го гледаха. Не му вярваха. Той хвърли пушката си настрана.

— Бягайте, бягайте! — каза той нетърпеливо и показа празните си ръце.

Предпазливо, младият русин пристъпи с единия си крак навън. Гребер се обърна. Върна се обратно до мястото, където лежеше Щайнбренер. „Убиец!“ — каза той, без да разбира какво говори. Гледаше втренчено в Щайнбренер. Не чувствуваше нищо.

Изведнъж мислите му започнаха да текат. Като че ли някакъв камък се бе смъкнал от раменете му. Случило се бе нещо непоправимо. Не чувствуваше вече никаква тежест. Чувствуваше се леко. Знаеше, че трябва да стори нещо, но му се струваше, че ако направи едно движение повече, ще хвръкне в пространството. Главата му бучеше. Тръгна бавно по алеята. Трябваше да се направи нещо безкрайно важно. Но той все още не можеше да определи какво. То беше толкова непонятно и толкова ново, и все пак толкова ясно, че пораждаше страдание.

Гребер погледна русите. Те тичаха наведени в обща група — жените напред. Старият се обърна назад и го забеляза. В ръцете му се оказа пушка. Вдигна я и се прицели. „Значи са били партизани“ — помисли си Гребер. Той видя черното отверстие на цевта. То растеше. Гребер искаше да извика високо, имаше още толкова много неща да каже, бързо и високо… Не почувствува куршума. Изведнъж видя пред себе си само трева — някакво цвете близко до очите си, полусмачкано, с червеникаво венче и нежни листенца, което ставаше все по-голямо и по-голямо, както това вече се бе случило веднъж, но той не си спомняше кога. Цветето трептеше, самотно изправено пред стеснилия се хоризонт на отпуснатата му глава, безмълвно, само за себе си, излъчващо последна утеха и целия мир на света, то ставаше все по-голямо и по-голямо, докато изпълни цялото небе — и очите на Гребер се затвориха.