Ерих Мария Ремарк
Време да се живее и време да се мре (22)

22

Звездите трептяха в прозореца. Дива лоза заобикаляше малкия правоъгълник и няколко гроздове висяха надолу и се люлееха леко от вятъра като тъмно махало на безшумен часовник.

— Не плача истински — каза Елизабет. — А дори и да плача, не ми обръщай внимание. Не плача аз самата, а нещо в мене, което не мога да сдържа. Понякога човек няма какво друго да прави, освен да си поплаче, без всъщност да му е мъчно. Аз съм щастлива.

Тя се беше сгушила в обятията му и притискаше глава на рамото му. Леглото беше широко и направено от старо потъмняло орехово дърво. Двете табла бяха високи, украсени с резба. В ъгъла стоеше орехов скрин, а под прозореца имаше маса и два стола. На стената, под стъклен похлупак, висеше стар сватбен венец от изкуствен мирт и едно огледало, в което лозовите клонки и бледата лъкатушеща светлина, която проникваше през прозореца, образуваха светли и тъмни петна.

— Щастлива съм — повтори Елизабет. — Толкова неща се случиха през последните седмици, че просто не успявам да ги задържа всички в себе си. Опитах се, но не мога. Ти би трябвало да имаш търпение с мене тази нощ.

— Стига да мога преди да замина да те измъкна вън от града и да те заведа например в някое село.

— Безразлично е къде, когато ще бъдеш далеч!

— Не е безразлично. Не бомбардират селата.

— Все някой ден бомбардировките ще престанат. Почти нито една къща не остана незасегната в града. Освен това не мога да замина, докато работя във фабриката. Доволна съм, че имам тази вълшебна стаичка. И г-жа Вите!

Дишането й стана по-спокойно.

— И без това е свършено с мен — каза тя. — Не ме мисли за истерична. Аз съм щастлива. Щастието ми обаче е несигурно. Съвсем не е спокойно и животинско щастие!

— Животинско щастие ли? — каза Гребер. — Кой би искал такова щастие?

— Не зная, но ми се струва, че бих могла да го изтърпя доста дълго време.

— Всъщност и аз. Само че не искам да го призная, защото не можем да си позволим такова щастие.

— Десет години сигурно, еднообразно, еснафско, животинско щастие — струва ми се дори, че цял един такъв живот не е за пренебрегване.

Гребер се засмя.

— Тази носталгия за еснафщина ни идва от проклетия бурен живот, който водим. Прадедите ни не бяха на същото мнение. Те проклинаха животинското си щастие и бяха жадни за приключения!

— Ние обаче не сме. Ние отново станахме обикновени хора, с обикновени вкусове. — Елизабет го погледна. — Искаш ли вече да спиш? Да прекараш една хубава нощ в непрекъснат сън? Кой знае кога ще се върнеш, след като утре вечер заминеш?

— Ще разполагам с достатъчно време за сън докато съм на път. Необходими са няколко дни, за да стигна.

— Съществува ли някаква възможност да имаш легло?

— Не. Абсолютно никаква. Най-доброто, което мога да очаквам да намеря от утре нататък, е някаква дъска или шепа плява. Всъщност човек свиква лесно. Не е голяма работа. А и лятото идва. В Русия зимата е ужасна.

— Може би ще се наложи да прекараш там една зима.

— Ако продължаваме да отстъпваме, следващата зима ще бъдем в Полша или дори в Германия. Ще бъде по-малко студено, а и този студ вече ни е познат.

„Ето сега ще ме запита кога ще си дойда в отпуска — помисли си той. — Как бих искал всичко това вече да е свършено! Ще ми зададе неизбежните въпроси, аз ще й отговоря по начин, който тя вече познава. Бих искал всичко да е минало. Вече не съм тук целият, а и тази част от мене, която присъствува, е така чувствителна, като че ли кожата от нея е смъкната. И все още тя не може да бъде наистина наранена. Тя е само по-чувствителна и от открита рана.“

Той хвърли поглед към дивата лоза, която се люлееше пред прозореца, после към нейното сребърносиво отражение в огледалото и му се стори, че някаква дълбока тайна бди зад този прозорец — тайна, която трябваше да му бъде разкрита в следващия миг. В този момент те чуха сирените.

— Да останем тук — предложи Елизабет. — Нямам никакво желание да се обличам и да тичам в някакво скривалище.

— Добре, както искаш.

Гребер отиде до прозореца. Дръпна масата и погледна навън. Нощта беше светла и спокойна. Градината блестеше в лунната светлина. Това беше една невероятна нощ, предразполагаща към мечти и подходяща за въздушно нападение. Г-жа Вите се появи в градината. Лицето й изглеждаше съвсем бледо. Той отвори прозореца.

— Исках да ви събудя — каза тя сред шума. Гребер кимна с глава.

— Скривалище… „Лайоницщрасе“ — чу той още.

Направи й знак, че е разбрал. После я видя като си влиза обратно в къщата. Почака една минута. Тя не излезе отново. И тя оставаше в къщи. Това никак не го учуди.

Стана така, както трябваше. Нямаше нужда госпожа Вите да ходи в скривалището: нали къщата и градината се намираха под закрилата на някаква тайнствена сила? Струваше му се, че вече бяха заобиколени от зона на тишина и спокойствие всред оглушителния концерт на всички сирени в града. Храстите бяха неподвижни. Дори гроздовете на лозата пред прозореца престанаха да се люлеят. Малкият остров на мира се къпеше в синята светлина на луната, която сякаш образуваше около него невидима стена, в която се разбиваше опустошителната буря.

Гребер се обърна. Елизабет беше седнала в леглото. От раменете й се излъчваше матов блясък, а там, където те бяха заоблени, падаше мека светлина. Малките й гърди бяха стегнати и смело издадени напред и изглеждаха по-големи отколкото бяха всъщност. Устата и бе тъмна, а очите й съвсем прозрачни, сякаш бяха безцветни. Тя седеше изправена, със забити във възглавницата зад нея ръце, и приличаше на човек, който внезапно се връща от някакъв друг свят. За миг му стана така чужда и тайнствена, като градината вън под лунната светлина.

— И госпожа Вите остана — каза Гребер. — Ела.

Докато се приближаваше към леглото, той видя лицето си в сребърносивото огледало. Не можа да го познае. Това беше лице на друг човек.

— Ела — каза Елизабет отново.

Той се наведе над нея. Тя го обви с ръцете си.

— Все ми е едно какво ще се случи — каза тя.

— Нищо няма да се случи — отговори той. — Не тази нощ.

Сам не знаеше защо беше така уверен в думите си. Тази сигурност имаше нещо общо с градината и със светлината, с огледалото и с раменете на Елизабет, а също и с голямото дълбоко спокойствие, което изведнъж го обгърна целия.

— Нищо не може да се случи — повтори той.

Тя отхвърли с ръка завивките, които се плъзнаха на пода. Сега лежеше гола. Беше красива с дългите си силни крака, нежната заобленост на раменете и гърдите… Това беше вече тяло на млада жена, а не на девойка.

Почувствува я в обятията си и му се стори, че хиляди ръце го задържат, носят го и го милват. Всичко беше близост и плътност. Това не беше вече трескавото притежание от първите дни, а чувство, което се засилваше и малко по малко заливаше думите, границите, хоризонта и тях самите…

Той вдигна глава. Стори му се, че се връща някъде отдалеч. Наостри слух. Не знаеше колко дълго бе траяло отсъствието му. Навън беше тихо. Помисли, че греши и продължи да се ослушва. Нищо — никаква експлозия, никакъв противовъздушен огън. Затвори очи и се отпусна на възглавницата. После се събуди отново.

— Те не дойдоха, Елизабет — каза той.

— Напротив, дойдоха — прошепна тя.

Те лежаха един до друг. Гребер гледаше завивките на пода, огледалото и отворения прозорец. Отначало му се стори, че нощта никога няма да свърши, но сега чувствуваше безшумното отлитане на времето. Гроздовете пред прозореца се люлееха отново от вятъра, сянката им се отразяваше в огледалото и някакъв шум долиташе от хоризонта. Обърна се към Елизабет. Очите й бяха затворени. Устата й беше полуотворена. Тя дишаше бавно и спокойно. Още не беше дошла на себе си, докато той вече се бе съвзел. Мисълта му отново работеше нормално. Елизабет винаги идваше по-бавно на себе си. „Как бих искал и аз така да се изоставя, да се забравя напълно, и то за дълго време!“ Той й завиждаше, обичаше я и малко се страхуваше от нея заради способността й да напусне всичко. Тя не беше тук, намираше се в един непознат свят, където той не можеше да я последва, освен само за няколко мига. Може би това именно го плашеше в нея. Изведнъж се почувствува самотен и принизен в сравнение с нея. — Елизабет отвори очи.

— Какво стана със самолетите?

— Не зная.

Тя отхвърли косите си назад.

— Гладна съм.

— И аз също. Имаме много неща за ядене. Гребер стана и отиде да вземе няколко кутии консерви — от тези, които беше донесъл от избата на Биндинг.

— Ето тук има петел, варено телешко и заек, а там — компот.

— Нека изядем заека и компота.

Гребер отвори кутиите. Предпочиташе Елизабет да не му помага, а да продължава да си почива и да чака. Не можеше да понася жените, които забулени в тайнствеността и в мрака се превръщат изведнъж в загрижени домакини.

— Понякога ме е срам от всички тези неща на Алфонс — каза той. — Държах се доста зле с него.

— Затова пък и той се е държал понякога зле с другите, нали? Така сте квит. Ходи ли на погребението му?

— Не. Имаше много членове на партията в униформи. Задоволих се само да чуя речта на оберщурмбанфюрера Хилдебранд. Той каза, че всички трябва да черпим пример от безупречния живот на Алфонс и да изпълним неговата последна воля. Последната воля на Биндинг обаче беше съвсем друга. Алфонс се е намирал по пижама в собственото си мазе с една блондинка по нощница.

Гребер изсипа месото и компота в две чинии, които им беше заела госпожа Вите. След това наряза хляба и отпуши една бутилка вино. Елизабет стана. Изправи се гола пред ореховото легло.

— Наистина нямаш вид на жена, която прекарва целия месец наведена над войнишки шинели — каза Гребер. — Приличаш повече на някого, който всеки ден прави гимнастика.

Тя се разсмя.

— Гимнастика ли? Гимнастика се прави само когато човек е отчаян.

— Така ли? Досега не ми е минавала подобна мисъл през ума.

— Отлично средство — каза Елизабет. — Да правиш гимнастика дотогава, докато не можеш повече да се помръднеш, да тичаш в кръг, докато се умориш до смърт, да си четкаш косата, докато те заболи глава и прочее.

— И това ще те излекува?

— Само от предпоследното отчаяние. Когато вече не искаш повече да мислиш за нищо. Против последното отчаяние няма никакво средство, освен да се оставиш да потънеш в него.

— А после?

— Ще чакаш животът да се върне от само себе си малко по малко. Искам да кажа животът, който ни дава възможност да дишаме.

Гребер вдигна чашата си.

— Според мен за нашата възраст познаваме отчаянието прекалено добре. Нека го забравим.

— Да, но ние познаваме също и забравата прекалено добре — каза Елизабет. — Да забравим също и забравата.

— Съгласен съм. Да живее госпожа Клайнерт, която е приготвила този заек.

— И госпожа Вите, на която дължим градината и тази стая.

Те изпразниха чашите си. Виното беше студено, ароматно и хладно. Гребер напълни отново чашите. Луната хвърляше в тях златисто отражение.

— Любими мой — каза Елизабет, — колко е хубаво да бодърствуваме заедно през нощта. Колко е по-лесно да се говори!

— Това е истина. През нощта ти си едно пълно с младост и живот божие създание, а не някаква си шивачка на военни шинели. И аз не съм никакъв войник…

— През нощта човек е това, което всъщност трябва да бъде, а не това, което е станал.

— Може би — Гребер погледна заека, компота и хляба. — Тогава сигурно сме много несериозни същества. През нощта не правим нищо друго, освен да спим и да ядем.

— И да се обичаме. Това съвсем не е несериозно.

— И да пием.

— И да пием — каза Елизабет и му подаде чашата си.

Гребер се засмя.

— Вместо да бъдем тъжни и сантиментални и да водим дълбоки и поучителни разговори, ние излапахме половин заек, намираме, че животът е прекрасен и благодарим на Бога за това.

— Така не е ли по-добре?

— Това е единственото вярно нещо в живота. Когато човек няма никакви претенции, всичко за него е подарък.

— На фронта ли научи тази мъдрост?

— Не, тук.

— Хубав принцип. Всъщност това е всичко, което човек трябва да научи.

— Да, след това е необходимо само още мъничко щастие.

— Как мислиш, имахме ли ние това мъничко щастие?

— Да. Имахме всичко, което човек можеше да има.

— Не ти ли е мъчно, че всичко вече се свърши?

— Не се е свършило. Само е изменило вида си. Тя го погледна.

— Всъщност, да — добави той. — Мъчно ми е. Толкова ми е мъчно, че ми се струва, че ще умра утре, когато се разделя с теб. Като се опитам обаче да си представя какво трябваше да се случи, за да не ми бъде мъчно, виждам само една възможност: да не те бях срещал. Тогава, да, нямаше да ми е мъчно като си замина, а щях да се чувствувам празен и безразличен към всичко. И когато си помисля за всичко това, мъката ми не е вече мъка, а нещо като черно щастие. Другата страна на щастието. Елизабет стана.

— Може би не се изразих много правилно — каза Гребер. — Разбираш ли какво исках да кажа?

— Разбирам те. Ти се изрази много правилно, едва ли някой би го казал по-добре. Аз бях уверена, че ще го кажеш.

Тя се приближи до него. Почувствува я в ръцете си. Изведнъж тя вече нямаше име и в същото време носеше всички имена на света. За миг го прониза нещо като непоносима ярка светлина и той разбра, че всичко е еднакво — заминаването и връщането, присъствието и отсъствието, животът и смъртта, миналото и бъдещето, и че винаги и навсякъде каменното лице на вечността ще бъде тук и че с нищо не може да бъде премахнато — тогава му се стори, че земята се люлее под краката му. Почувствува, че потъва в бездната заедно с Елизабет, която притискаше в обятията си, и че се отпуща с нея и в нея.

 

Беше последният им следобед. Те седяха в градината. Котката се плъзна край тях. Тя щеше да си има малки котенца и заета със себе си не обръщаше внимание на никого.

— Надявам се, че ще си имаме бебе — каза внезапно Елизабет.

Гребер я погледна изумен.

— Бебе ли, защо?

— А защо не?

— Бебе! В такова време! Наистина ли ще имаш бебе?

— Надявам се.

Той я погледна.

— Мисля, че би трябвало сега да ти кажа нещо, да те целуна и да изглеждам нежен и изненадан, Елизабет, но не мога. Някак си е много неочаквано за мене. Досега още не съм мислил за бебе.

— Не е и необходимо. Всъщност това не те засяга. А и аз още не съм сигурна.

— Бебе. За бъдещата война то ще бъде точно на същата възраст, на каквато сме ние в тази. А и помисли за цялата мизерия, с която ще бъде заобиколено неговото раждане и неговото детинство.

Котката се появи отново. Тя се отправи към кухнята.

— Всеки ден се раждат деца — каза Елизабет.

Гребер си помисли за Хитлеровата младеж и за децата, които правеха доноси на гестапо срещу родителите си.

— Защо е необходимо да говорим за тези неща? — каза той. — Това е само едно пожелание, нали?

— Нима не искаш да си имаш дете?

— Не зная. В мирно време може би. Не съм мислил още. Всичко е така гнило и отровено около нас, че ще са необходими много години, за да се прочисти атмосферата. Как може човек да иска да има деца при такива условия?

— Именно заради това — каза Елизабет.

— Защо?

— За да ги възпитаме срещу това, което е около нас. Какво би станало, ако всички, които са против сегашния режим, не искат деца? Нима само варварите да имат деца? Кой тогава ще постави света отново в ред?

— Затова ли искаш да имаш дете?

— Не. Тази идея ми хрумна в момента. Гребер замълча. Нищо не можеше да се възрази на нейния довод. Тя имаше право.

— Много бързаш. Не мога да те следвам. Още не съм свикнал съвсем с мисълта, че съм съпруг и вече трябва да реша дали искам дете или не.

Елизабет се засмя и стана.

— Ти не се сещаш за най-важното — каза тя. — Не искам изобщо дете, а дете от тебе. А сега отивам да приготвя вечерята с г-жа Вите. Ще представлява шедьовър от консерви.

Гребер остана сам на стола в градината. Небето беше обсипано с малки червеникави облачета. Денят си беше отишъл. Касаеше се за един откраднат ден. Пресрочил си беше отпуската с двадесет и четири часа. Въпреки че беше съобщил в комендатурата за тръгването си, остана. Но и тази вечер дойде и след един час той трябваше да замине.

Мина за последен път през службата за настаняване на бежанци. Все още нямаше никакви известия от родителите му. Беше направил всичко възможно за Елизабет. Г-жа Вите се съгласи да я задържи при себе си. Той беше прегледал мазата на къщата: не беше достатъчно дълбока и сигурна за скривалище, въпреки че беше здраво построена. Беше посетил също общественото скривалище на „Лайбницщрасе“; то беше толкова добро, колкото повечето от скривалищата в града. Спокоен, той се отдаде на спомените си. От кухнята се чуваше тракането на чинии. Прекарал бе дълга отпуска. Три години, а не три седмици. Разбира се, понякога му се струваше, че всичко, което бе изградил набързо, почива на несигурни основи. И все пак той се мъчеше да се убеди, че те са сигурни.

Чу гласа на Елизабет. Спомни си за това, което тя бе казала за тяхното дете. Някаква преграда рухна изведнъж, появи се отвор, който разкри кътче от несигурното бъдеще, което приличаше на кътче от градина. Никога Гребер не би имал сили и кураж сам да премине тази преграда. Наистина, когато пристигна, той мечтаеше да намери нещо, да го вземе, да го притежава и да го остави преди да замине, за да го намери след като се върне — нещо, което да бъде наистина негово, което да носи името му. Мисълта му обаче никога не бе отивала толкова далеч. Той хвърли поглед към здрачевината, която надзърташе през люляковите клонки. Колко безграничен е полетът на мисълта. И колко странно беше да чувствува, че оттатък преградата, пред която той досега се бе спирал, може да има живот, и че това, което той бе смятал за мигновено похищение, може да бъде спокойно притежание, което ще продължи с едно чуждо, неродено създание в безкрайното бъдеще, пълно с нежност, която той никога не бе познал; Колко простор и колко смътно предусещане имаше в това, и колко силно той желаеше, и не желаеше, и все пак желаеше тази бедна и пълна с утеха измама на безсмъртието.

— Влакът тръгва в шест часа — каза той. — Всичките ми неща са в ред. Сега трябва да вървя. Няма да ме изпращаш на гарата. Искам да тръгна оттук и да отнеса частица от това място, тъй като ти живееш тука, а не от блъсканицата и стеснението, което човек изпитва на гарата. Последния път майка ми ме изпрати на гарата. Не можах да я убедя да не идва. Беше ужасно и за нея, и за мене. Трябваше ми доста време, за да се съвзема и дори по-късно в съзнанието ми винаги се явяваше споменът за една нещастна жена в сълзи и пот, която гледа как се отдалечава влакът, а не за майка ми, такава, каквато тя е всъщност. Нали ме разбираш?

— Добре. Затова не искам и ти да ме виждаш натоварен като магаре и превърнат само в един военен номер между другите. Искам да се разделим такива, каквито сме тук, в този момент. А сега вземи тези пари, запазих ги специално за теб. Там нямам нужда от тях.

— И аз нямам нужда от никакви пари. Печеля достатъчно за себе си.

— Невъзможно е да ги изхарча там. Вземи ги и си купи рокля. Луксозна, не практична, но красива рокля, която да отива на златистата ти шапчица.

— Ще ти пращам колети с парите.

— Не, не, никакви колети. Там ние имаме повече храна, отколкото вие. Не забравяй да си купиш рокля. Разбрах някои работи, като те гледах да купуваш шапката. Обещай ми, че ще си купиш рокля. Не нещо практично за работа. Парите ще стигнат ли?

— Да. Дори ще има и за чифт обувки.

— Чудесно. Купи си тогава и златисти обувки.

— Добре — каза Елизабет. — Златисти обувки с много високи токове, леки като перце. Ще ги обуя, за да те посрещна като се връщаш.

Гребер измъкна от раницата си потъмнялата рисувана икона, която беше донесъл за майка си.

— Ето нещо, което намерих в Русия. Вземи я.

— Не, не, Ернст. Дай я на някой друг. Или я вземи обратно със себе си. Това е много… много окончателно, нали разбираш? Вземи я обратно.

Той погледна иконата.

— Намерих я в една разрушена къща — каза той. — Може би наистина тя да не носи никакво щастие. Виж, за това не помислих.

Той я сложи обратно в раницата си. Иконата представляваше Свети Никола на златист фон, заобиколен от група ангелчета.

— Ако искаш, мога да я занеса в черквата — каза Елизабет. — В тази, в която нощувахме, в черквата „Света Катерина“.

„В тази, в която нощувахме“ — помисли си той. Вчера този спомен беше съвсем близо, а днес е вече безкрайно далеч.

— Няма да я вземат — каза той. — Не е от същата религия. Служителите на бога на любовта не страдат от излишна търпимост.

Помисли си, че трябваше може би да зарови иконата в гробницата на Блюмер, заедно с праха на Крузе. Но това сигурно щеше да бъде едно светотатство в повече.

Той не се обърна. Не вървеше нито бавно, мито много бързо. Раницата беше тежка, а улицата безкрайна. Щом зави зад ъгъла, почувствува, че сякаш е завил зад безкрайно много ъгли. Само минута по-рано още чувствуваше благоуханието от косите на Елизабет; сега витаеше само миризмата на старите пожари, на спарения, тежък следобеден въздух, сладникавата воня от разлагащи се трупове, която се носеше из развалините от топлия вятър. Той задмина укрепленията, които се издигаха край града. От едната страна алеята от липи беше черна и овъглена, а от другата — раззеленена. Коритото на реката беше задръстено от хоросан, плява, чували, изтърбушени легла и овъглени греди. „Ако сега свирят тревога — помисли си той, — трябва да отида в някое скривалище и ще имам извинение, че съм пропуснал влака. Какво ли ще каже Елизабет, ако види изведнъж, че се връщам?“ Запита се, без да може да си отговори на въпроса. В такъв случай всичко красиво, което съществуваше между тях, може би щеше да се превърне в повод за нови страдания. Също като на гарата, когато един влак има закъснение и човек разполага с още половин час, който трябва да прекара в мъчителен, затруднен разговор. Всъщност това бяха само мечти. В случай на тревога влакът нямаше да тръгне, а щеше да чака и Гребер щеше да успее да го свари след отбоя.

Той стигна до „Брамшерщрасе“. Оттук бе направил първите си стъпки в града. Автобусът, който го бе довел, стоеше на същото място и чакаше. Той се качи в него. След десет минути тръгнаха. Междувременно гарата беше отново преместена. Сега тя представляваше хангар с тенекиен покрив, боядисан в зелено и кафяво. От едната страна беше опнато сиво платно, а до него за маскировка бяха поставени няколко изкуствени дървета и един обор, от който се показваше главата на крава, направена от дърво. Два стари коня пасяха на една поляна. Влакът беше вече композиран. Известен брой вагони носеха надпис: „само за войници“. Един часовой преглеждаше документите. Той не каза нищо за това, че Гребер идваше един ден по-късно. Гребер се качи и си намери място до прозореца. След малко в купето влязоха още трима души: един подофицер, един ефрейтор с белези по лицето и един артилерист, който веднага започна да яде. На перона докараха подвижна кухня. Обслужваха я две млади и една стара болнични сестри, които носеха железни пречупени кръстове, закачени като брошки на гърдите им.

— Носят ни кафе — каза подофицерът. — Просто да не повярваш.

— Не е за нас — отговори ефрейторът. — Носят го за един ешелон млади войници, които заминават за пръв път. Чух да разправят преди малко. Щели да им дръпнат и една реч. С нас вече по-малко се церемонят.

Група бежанци се наредиха на перона. Направиха им проверка и те застанаха в две редици с пакетите и ръчните си куфарчета, като впериха поглед в котела с кафе. Появиха се и няколко есесовски офицери. С елегантните си лачени ботуши и бричовете си те приличаха на щъркели. Трима нови отпускари влязоха в купето. Единият от тях отвори прозореца и се наведе навън. На перона стоеше жена с дете. Гребер погледна детето, а после и жената. Тя имаше набръчкан врат, уморени очи и плоски, паднали гърди. Облечена беше в избеляла лятна рокля на шарки, които представляваха сини вятърни мелници. Всичко му изглеждаше много по-ясно, отколкото преди — светлината и всичко останало, което виждаше.

— Значи така, Хаинрих — каза жената.

— Да, всичко хубаво. Мария. Поздрави всички.

— Да.

Те се гледаха и мълчаха. Няколко души с духови инструменти се наредиха по средата на перона.

— Какво внимание! — каза ефрейторът. — Младото пушечно месо заминава с почести. Мислех, че отдавна вече са изоставили тези глупости.

— Можеха и на нас да дадат по малко кафе — отговори подофицерът. — Все пак ние сме стари фронтоваци и също отиваме да се бием.

— Почакай до вечерта. Тогава ще получиш същото кафе във вид на чорба.

Чу се маршировка и команди. Новобранците пристигнаха. Почти всички бяха много млади. Само няколко души по-едри и по-стари правеха изключение. По всяка вероятност те бяха бивши есесовци или идваха от СА.

— Много от тия се бръснат — каза ефрейторът. — Виж ги какви са зелени. Деца. И ако на тях трябва да се разчита да задържат фронта!

Новобранците се строиха. Подофицерите закрещяха заповеди. След това всичко утихна. Някой започна да държи реч.

— Затвори прозореца! — каза ефрейторът на войника, който се навеждаше към жена си.

Войникът не отговори нищо. Гласът на оратора долетя отново, сух и металически, сякаш излизаше от тенекиени струни. Гребер се облегна назад и затвори очи. Хайнрих продължаваше да стои на прозореца. Не беше чул какво каза ефрейторът. Чувствуваше се неловко, мъчно му беше и гледаше Мария с глупаво изражение. Мария го гледаше със същия поглед. „Колко добре направих, че казах на Елизабет да не идва!“ — помисли си Гребер.

Най-после гласът млъкна. Четиримата музиканти засвириха „Дойчланд, Дойчланд юбер алес“, а след това „Хорст-Весел“. Изсвириха набързо и двата химна — само по една строфа от всеки. В купето никой не мръдна. Ефрейторът бъркаше с пръст в носа си и разглеждаше без интерес това, което вадеше от него.

Новобранците се качиха в своя вагон, последвани от сестрите с кафето. След няколко минути подвижната кухня мина празна по перона.

— Уличници такива! — каза подофицерът. — Ние, старите, трябва да изпукаме от жажда!

Артилеристът в ъгъла прекъсна за момент яденето си.

— Какво каза? — запита той.

— Казах, уличници! Ти какво плюскаш? Телешко ли? Артилеристът захапа нов сандвич.

— Свиня! — каза той.

— Свиня…

Подофицерът погледна по ред всички в купето. Търсеше подкрепа. Артилеристът престана да му обръща внимание. Хайнрих продължаваше да виси на прозореца.

— Поздрави също и леля Берта — каза той на Мария.

— Добре.

Те отново замълчаха.

— Защо още не тръгваме? — запита някой. — Минава вече шест.

— Чакаме може би някой генерал.

— Генералите пътуват със самолет. Трябваше да потърпят още половин час.

— Хайде, тръгвай си вече, Мария! — казваше Хаинрих от време на време.

— Нищо, мога да почакам.

— Трябва да нахраниш малкия.

— Имаме време, вечерта е пред нас. Настъпи отново мълчание.

— Поздрави също и Йозеф — каза Хайнрих.

— Да, добре. Няма да забравя.

Артилеристът се изпърдя шумно, въздъхна дълбоко и веднага заспа. Като че ли влакът беше чакал само този сигнал. Той потегли бавно.

— Значи, поздрави всички, Мария.

— И ти също, Хайнрих.

Влакът започна да усилва бързината си. Мария тичаше покрай вагона.

— И да внимаваш за малкия, Мария!

— Да, да, Хайнрих. И ти също внимавай за себе си!

— Добре, добре!

Гребер наблюдаваше изтерзаното лице на тичащата под прозореца жена. Тя тичаше така, сякаш животът й зависеше от това дали още десет секунди няма да загуби Хайнрих от погледа си. И тогава изведнъж той забеляза Елизабет. Тя беше застанала по такъв начин зад хангара на гарата, че не беше възможно да я види по-рано от влака. Той се усъмни за секунда, после различи дори лицето й. По него беше изписана такава пълна безпомощност, че приличаше на лицето на мъртвец. Гребер се спусна към прозореца и сграбчи Хайнрих за раменете.

— Пусни ме на прозореца!

Изведнъж всичко бе забравено. Не разбираше вече защо беше дошъл сам на гарата. Не разбираше вече нищо. Трябваше да я види на всяка цена. Трябваше да й извика. Не беше й казал нищо от това, което най-много искаше да й каже.

Той разтърси Хайнрих с отчаяние. Хайнрих висеше до кръста вън от прозореца. Левият му лакът запушваше мястото, през което Гребер можеше да се промъкне.

— Поздрави също и Лизе! — надвикваше той пухтенето на локомотива.

— Пусни ме да видя! Махни се от прозореца! Жена ми е вън!

Гребер стовари ръката си на рамото на Хайнрих и се опита да го откъсне от прозореца. Хайнрих продължаваше да лежи целият навън. Той ритна Гребер по пищяла.

— Много поздрави на всички! — крещеше той.

Гласът на жената вече не можеше да се чуе. Гребер ритна Хайнрих в коляното и изскубна рамото му назад. Хайнрих не се остави. С едната си ръка той махаше на Мария, а с другата и с лакътя си се беше вкопчил за прозореца. Влакът направи завой. Гребер видя Елизабет над главата на Хайнрих. Тя беше вече много далеч и изглеждаше съвсем малка — стоеше сама до хангара. Гребер започна да маха с ръка над късо остриганата глава на Хайнрих. Тя можеше може би да види още ръката, но не можеше вече да види кой маха. Група къщи изскочиха пред влака и гарата изчезна окончателно.

Хайнрих се откъсна бавно от прозореца.

— Да те вземат… — започна да ругае Гребер разярен и изведнъж млъкна. Хайнрих се беше обърнал към него. Едри сълзи се стичаха по лицето му. Гребер отпусна ръка.

— Ах, каква мръсотия!

— Гледай ти какви истории за нищо! — каза ефрейторът.