Ерих Мария Ремарк
Време да се живее и време да се мре (9)

9

Три дни по-късно на една маса в стая N48 четирима души играеха карти. Играеха от два дни, като прекъсваха само за да спят или ядат. Трима от играчите се сменяха. Четвъртият играеше постоянно. Казваше се Румел и преди три дни бе дошъл в отпуска — точно навреме, за да погребе жена си и дъщеря си. Разпознал жена си по една бенка на бедрото — от главата й не било останало нищо. След погребението бе дошъл в казармата и бе започнал да играе карти. Не говореше с никого. Седеше неподвижен и играеше.

Гребер седеше до прозореца. До него се намираше ефрейторът Ройтер, който бе сложил бинтования си десен крак на перваза и държеше в ръцете си шише бира. Той беше отговорник на стаята. Страдаше от подагра. Стая N48 не беше само пристанище за злополучни отпускари. Тя служеше и като болнично помещение за леко ранени. На едно от леглата спеше Фелдман от пионерските войски. Той си бе поставил за цел да навакса за три седмици съня, който бе изгубил за три години война. Ставаше от леглото само за ядене.

— Къде е Бьотхер? — запита Гребер. — Не се ли е върнал още?

— Отиде до селата Хасте и Ибург. Някой му дал днес по обед велосипед на заем. С него ще може да обикаля по две села на ден. Обаче му остават все още една дузина. А има и лагери, където се изпращат конвоите с евакуирани. Те са на стотици километри един от друг. Как мисли да стигне до там!

— Аз писах до четири лагера — каза Гребер. — И за двамата.

— Вярваш ли, че ще получите отговор?

— Не. Но това няма значение. Пишем въпреки всичко.

— До кого писа?

— До ръководството на лагера. Освен това и направо до жената на Бьотхер и до моите родители.

Гребер извади връзка писма от джоба си и ги показа.

— Ей сега ще ги занеса на пощата. Ройтер кимна.

— Къде беше днес?

— В градското училище и гимнастическия салон на училището при катедралата. После ходих в един лагер за разпределение и отново в службата за регистриране. Никакъв резултат.

Един от картоиграчите, който бе сменен, седна до тях.

— Не разбирам защо вие, отпускарите, живеете в казармата — каза той на Гребер. — Колкото се може по-далеч от прусаците — такъв щеше да бъде моят лозунг! Щях да наема една стая, щях да се облека цивилен, за да мога поне две седмици да съм истински човек.

— Ставаш ли човек като се облечеш цивилен? — запита Ройтер.

— Разбира се. Какво ти трябва повече?

— Ето, чуваш ли? — каза Ройтер на Гребер. — Животът е прост, когато не се отнасяш прекалено сериозно към него. Имаш ли цивилни дрехи?

— Не, останаха под развалините на „Хакенщрасе“.

— Ако искаш, мога да ти услужа.

Гребер погледна през прозореца към двора на казармата. Няколко взвода се упражняваха в зареждане на карабина, хвърляне на гранати и отдаване чест.

— Колко глупаво! — каза той. — На фронта си мислех, че най-напред като се върна в къщи ще захвърля тези проклети дрехи и ще стана веднага цивилен. А сега ми е все едно.

— Това показва, че си най-обикновен дрисльо — заяви картоиграчът, който бе дошъл при тях, и отхапа парче лебервурст. — Чисто и просто ти си будала и не си знаеш интереса. Колко глупаво е, че отпуска получават именно тези, които не я заслужават.

Той стана и отиде при другарите си. Беше загубил четири марки от Румел, а и тази сутрин лекарят го писа годен за фронта. Имаше за какво да е кисел.

Гребер стана.

— Къде отиваш? — запита Ройтер.

— В града. До пощата и след това ще продължа търсенето.

Ройтер остави празната бирена бутилка настрана.

— Не забравяй все пак, че си в отпуска. Не забравяй също така, че не след дълго отпуската ти ще се свърши.

— Не се бой, няма да забравя — отвърна Гребер с горчивина.

Ройтер смъкна внимателно бинтования си крак от перваза на прозореца на пода.

— Не искам да кажа това. Опитай всичко, каквото можеш, за да намериш родителите си. Но не забравяй, че си в отпуска. Няма да има скоро нова.

— Зная. И докато дойде този момент, ще имам цял куп случаи да хвърля топа. И това ми е известно.

— Добре — каза Ройтер. — Щом това ти е известно, всичко е в ред.

Гребер тръгна към вратата, Видя, че на масата на картоиграчите Румел току-що бе спечелил нова победа. Обираше останалите играчи, без да му трепне окото.

— Какъв късмет! — каза с отчаяние този от картоиграчите, който бе нарекъл Гребер „дрисльо“. — Какво да се каже за такава ръка! А той дори и не се радва.

— Ернст!

Гребер се обърна. Един дребен, набит човек в униформа на околийски водач на нацистката партия стоеше пред него. Той не можа веднага да си спомни кой е, но след това го позна по кръглото лице с червени бузи и с очи като лешници.

— Биндинг! — каза той. — Алфонс Биндинг.

— Самият той.

Биндинг го гледаше възторжено.

— Какъв късмет, Ернст! Сигурно не сме се виждали от цял век. Откъде идваш?

— От Русия.

— Значи в отпуска! Това трябва да се отпразнува. Ела с мен в къщи. Живея недалеч оттук. Имам първокласен коняк! Ама че късмет да срещна стар приятел от училищната скамейка, който идва направо от фронта! Това трябва да се полее!

Гребер го наблюдаваше с любопитство. Биндинг беше учил няколко години в един и същи клас с него, но той почти го бе забравил. Бе чул от някого, че Алфонс е влязъл в партията и е направил кариера. А сега самият Биндинг стоеше пред него, весел и безобиден.

— Ела, Ернст — настоя той. — Хайде! Гребер поклати глава. — Нямам време.

— Но, Ернст, само по една глътка! Стари другари намират винаги време за това.

Стари другари! Гребер разглеждаше униформата му.

Биндинг се бе издигнал много. „И именно поради това може да ми помогне да намеря родителите си“ — сети се изведнъж той. Именно защото беше голяма клечка в партията.

— Добре, Алфонс — каза той. — Само по една чашка.

— Дадено, Ернст. Ела, не е далеч.

Беше по-далеч, отколкото твърдеше Биндинг. Той живееше в една малка бяла вила в предградията, която досега не бе засегната от нападенията. Голяма градина с високи брези я заобикаляше. По клоните на дърветата висяха къщички за птички и някъде се чуваше ромон на вода.

Биндинг влезе пръв. По стените на коридора бяха окачени еленови рога, глава на дива свиня и препарирана меча глава. Гребер гледаше с учудване тези трофеи.

— Такъв голям ловец ли си, Алфонс! Биндинг се захили.

— Нищо подобно. Никога не съм пипал ловджийска пушка. Всичко е за украса. Хубаво е да се гледа, а? Малко старогерманска атмосфера.

Той покани Гребер в една изцяло постлана с килими стая. По стените бяха поставени картини в тежки позлатени рамки. Широки кожени кресла бяха наредени около ниска маса.

— Какво ще кажеш, а? — запита Биндинг с гордост. — Уютно, нали?

Гребер кимна. Партията се грижеше за своите хора. Алфонс беше син на беден търговец на мляко. Баща му го издържаше с мъка в гимназията.

— Седни, Ернст. Как ти харесва моят Рубенс?

— Как?

— Моят Рубенс. Ето там, оня розов баджак над пианото?

Ставаше въпрос за една картина, която представляваше гола закръглена жена, застанала на брега на едно езеро. Имаше златисти коси и огромен, огрян от слънцето задник. „Тъкмо за Бьотхер“ — помисли си Гребер.

— Хубаво — каза той.

— Хубаво? — с разочарован глас каза Биндинг. — Само хубаво ли? Прекрасно е! От същия търговец, от който купува райхсмаршалът. Майсторско произведение! Успях да го грабна съвсем евтино от втора ръка. Не ти ли харесва?

— Разбира се. Аз не съм познавач, но имам един приятел, който ще полудее като види картината.

— Наистина ли? Сигурно е страстен колекционер?

— Не съвсем; но е специалист по картините на Рубенс.

Биндинг сияеше от удоволствие.

— Много се радвам, Ернст. Наистина се радвам. Кой да помисли, че и аз някога ще стана колекционер на произведения на изкуството. А сега ми кажи как си и какво правиш. И дали мога да направя нещо за теб. Нали знаеш, човек има някоя и друга връзка.

Той се усмихна двусмислено.

Неволно Гребер се почувствува трогнат. За първи път намираше човек, който му предлага помощ без каквато и да е уговорка.

— Можеш да направиш нещо за мен — каза той. — Родителите ми са изчезнали. Може би са ги евакуирали някъде по селата. Как бих могъл да разбера това? По всяка вероятност не са вече в града.

Биндинг седна в едно кресло до масата за пушене, изработена от кована мед. Лъснатите му ботуши приличаха на кюнци за печка.

— Щом не са вече в града, не е толкова лесно — забеляза той. — Ще видя какво мога да направя. Ще трае сигурно няколко дни. Може би и по-дълго. Ще зависи и от това, къде именно се намират.

— Да, убедих се вече в това.

Биндинг стана и отиде до един шкаф. Извади оттам бутилка и две чаши.

— Да пийнем най-напред по чашка, Ернст. Истински „Арманяк“. Почти го предпочитам пред коняка. Наздраве.

— Наздраве, Алфонс.

Биндинг напълни отново чашите.

— Къде живееш сега? При роднини?

— Нямам роднини в града. Живея в казармата. Биндинг остави чашата си.

— Слушай, Ернст, това е глупост! Отпуска в казарма. Та това отпуска ли е? Ела да живееш при мен! Място има достатъчно! Спалня с баня, напълно на твое разположение, и всичко каквото искаш!

— А ти сам ли живееш тук?

— Разбира се! Да не си помислил, че съм женен. Не съм до такава степен оглупял. Човек с моето положение има на разположение жени колкото си иска. Вярвай ми, Ернст, стояли са на колене пред мен.

— Наистина ли?

— На колене ти казвам. Дори вчера беше дошла една дама от висшето общество, с червени коси, прекрасни гърди, с воал, кожено палто, ето тук, на този килим лееше сълзи като шадраван и бе готова на всичко. Искаше да изкарам мъжа й от концентрационен лагер.

Гребер го погледна.

— В състояние ли си да направиш такова нещо? Биндинг се засмя.

— Мога да вкарам, но да изкарам някого, не е така лесно. Разбира се, не й казах това. Значи какво? Ще се пренесеш ли тук? Както виждаш, доста е интересно.

— Да, виждам, но сега не мога. Навсякъде съм дал адреса си в казармата за сведения от моите родители. Трябва да изчакам докато науча нещо.

— Добре, Ернст. Ти знаеш най-добре как трябва да постъпиш. Но не забравяй, че за теб винаги има място при Алфонс. А и храната е първокласна. Погрижил съм се добре.

— Благодаря, Алфонс.

— Не говори глупости. Нали сме уж съученици. Трябва да си помагаме един на друг. Колко пъти си ме оставял да преписвам класните ти. Между другото, спомняш ли си още Бурмайстер?

— Учителят ни по математика ли?

— Именно той. Това животно беше виновно, за да ме изгонят от училище в шести клас. Заради оная работа с Люси Едлер. Не си ли спомняш вече?

— Разбира се — каза Гребер. Всъщност не си спомняше нищо.

— Как ли не го молех тогава да не ме обажда! Нищо не помогна. Дяволът беше непоколебим. Морален дълг и какви ли не глупости дрънкаше. Баща ми едва не ме преби. Бурмайстер!

Алфонс произнесе името с видима наслада.

— Но му го върнах тъпкано, Ернст! Издействувах му половин година концентрационен лагер. Трябваше да го видиш, когато излезе оттам. Стоеше по войнишки пред мен и едва не намокри гащите, като ме съзря.

Даде ми наистина урок, но аз му го върнах така, че да ме помни. Хубав майтап, а?

— Да.

Алфонс се засмя.

— Такова нещо ти разведрява душата. Това е хубавото в нашето движение — дава възможност за такива работи.

Биндинг забеляза, че Гребер се готви да стане.

— Защо толкова рано?

— Трябва да вървя. Неспокоен съм. Биндинг кимна с глава. На лицето му се изписа съчувствие.

— Разбирам те, Ернст. Вярвай ми, много ми е мъчно.

— Благодаря ти, Алфонс. — Гребер знаеше какво се говори при такива случаи и затова искаше да съкрати процедурата. — Тогава след няколко дена ще ти се обадя пак.

— Ела утре следобед. Или по-добре надвечер. Така, към пет и половина.

— Добре, до утре пет и половина. Мислиш ли, че дотогава ще научим нещо по-положително?

— Може би. Ще видим. Ако не друго, то поне ще можем да пием още по чашка. Слушай, Ернст! Беше ли в болницата?

— Да.

Биндинг кимна.

— И разбира се, само за проверка, ходи ли на гробищата?

— Не.

— Не е лошо да идеш, само за проверка. Има много, за които още не са дадени сведения.

— Добре, утре ще отида.

— Хубаво, Ернст. — Биндинг беше видимо облекчен. — И ела утре за по-дълго. Ние, старите другари, трябва да се държим един за друг. Не можеш да си представиш колко самотен се чувствува човек при такава длъжност като моята. Всеки те търси за нещо.

— И аз те търся за нещо.

— Това е друго. Искам да кажа за облаги. Биндинг взе бутилката „Арманяк“. Вкара тапата с дланта си по-надълбоко в гърлото и я подаде на Гребер.

— Вземи, Ернст. Това е хубаво питие. Сигурно ще ти потрябва. Чакай за момент. — Той отвори вратата. — Госпожа Клайнерт! Малко хартия или една кесия.

Гребер държеше бутилката в ръка.

— Не е необходимо, Алфонс. Биндинг настоя.

— Не, ще я вземеш. Имам пълна изба.

Той взе кесията, която икономката донесе и сложи в нея бутилката.

— Всичко хубаво, Ернст! И горе главата. Значи до утре.

Гребер се отправи към „Хакенщрасе“. Той се чувствуваше победен от Алфонс. „Околийски водач — помисли си той. — Първият човек, който е готов от все сърце да ми помогне и който ми предлага жилище и храна. Непременно трябва да е партийна клечка.“ Той сложи бутилката в джоба на палтото си.

Свечеряваше се. Небето беше седефено и дърветата се открояваха на светлеещия хоризонт. Синкав здрач пъплеше из развалините.

Гребер се спря пред вратата, на която бяха закачени бележките за изчезнали. Неговата я нямаше. Помисли за момент, че вятърът я е откъснал, но разсъди, че в такъв случай кабарчетата трябваше да са още там. А те липсваха. Някой бе откачил бележката.

Той почувствува как сърцето му започна силно да тупти. Трескаво огледа цялата врата, търсейки някаква вест. Не намери нищо. Тогава се втурна към къщата на родителите си. Втората бележка беше на мястото си. Взря се в нея. Никой не беше я докосвал. Нямаше никакъв знак по нея.

Той се изправи и се огледа наоколо, все още без да разбира какво е станало с бележката му. Изведнъж забеляза, че някъде надолу по улицата вятърът си играе с парче хартия. Затича се и го догони. Беше неговата бележка. Някои я беше откъснал. С педантичен почерк на единия край беше написано: „Не кради!“ В първия момент Гребер не разбра какво означава това. После се сети за липсващите кабарчета и за това, че бележката на майката бе забодена отново с четири. Тя бе взела обратно своята собственост, а на него даваше заслужен урок. Гребер намери два плоски камъка и с тях затисна бележката си на земята до самата врата. След това отново се върна при къщата на родителите си.

Той хвърли поглед към развалините. Зеленото кресло бе изчезнало. Някой го бе задигнал. Полузатрупани, на същото място се показваха няколко вестника. Той се покачи по тухлите и ги измъкна. Бяха стари вестници. Изпълнени с победи и гръмогласни заглавия, пожълтели, изпокъсани и мръсни. Хвърли ги настрана и продължи да търси. След малко между две греди намери малка книжка — жълта, смачкана и с разтворени страници, като че ли някой току-що я бе чел. Измъкна я и я позна. Негов учебник. Обърна на първата страница и видя името си. Буквите бяха вече избелели. Почеркът беше неговият, вероятно когато е бил на дванадесет или тринадесет години.

Учебник по вероучение. Книга със стотици въпроси и съответните отговори. Страниците бяха с петна, на някои имаше бележки, написани от самия него. Той се вглеждаше в тях безучастно. За момент му се стори, че всичко заигра пред него, но не можеше да си даде сметка кое точно — дали разрушеният град със спокойното седефено небе над него, или малката жълта книжка в ръцете му, която даваше отговор на всички въпроси, които вълнуваха човечеството.

Той сложи учебника настрана и продължи да търси. Но напразно. Не намери нито други книги, нито каквито и да било останки от жилището на родителите си. Не можа да си обясни как малката книжка е попаднала тук. Те живееха на втория етаж и вещите им трябваше да се намират някъде дълбоко под развалините. По всяка вероятност тя, като по чудо, е отхвръкнала от тласъка на експлозията високо във въздуха и след това бавно е паднала на земята. „Подобно на гълъб — помисли си той. — Като самотен бял гълъб, символ на сигурност и мир, спускащ се бавно в изпълнената с огън, пушек, задух, викове и смърт нощ, и носещ на крилете си ясни отговори на всички въпроси.“

Той постоя известно време сред развалините. Появи се вечерен вятър и запрелиства страниците на книгата, сякаш някое невидимо същество я четеше. „Господ е великодушен — бе написано в нея — всемогъщ, всезнаещ, всемъдър и безкрайно добър и справедлив.“

Гребер попипа с ръка бутилката „Арманяк“, която му бе дал Биндинг. Отпуши я и отпи една глътка. След това излезе на улицата. Учебникът по вероучение остана там, където си беше.

Нощта бе паднала. Никъде не се виждаше светлина. Гребер пресече „Карлсплац“. На единия ъгъл на бункера щеше за малко да се сблъска с някого. Беше един млад лейтенант, който бързаше нанякъде.

— Защо не внимавате — схока го ядосано офицерът. Гребер го погледна.

— Добре, Лудвиг — каза той. — Друг път ще бъда по-внимателен.

Лейтенантът се загледа в него. След това на лицето му се разля широка усмивка.

— Ернст, ти ли си? Беше Лудвиг Велман.

— Какво правиш, в отпуска ли си?

— Да, а ти?

— Моята се свърши. Тъкмо отивам на гарата. Затова съм се забързал толкова.

— Как изкара?

— Горе-долу! Нали знаеш! Но следващия път ще постъпя другояче. Никому няма да се обаждам и ще замина за където и да е, но само не в къщи!

— Защо?

Велман направи гримаса.

— Семейството, Ернст! Родителите! Нищо не става! Развалят на човека цялата отпуска! Откога си тук?

— От четири дни.

— Почакай! И ти ще го разбереш.

Велман се опита да запали цигара. Вятърът духна клечката кибрит. Гребер му подаде запалката си. Пламъкът освети за момент слабото му енергично лице.

— Мислят, че сме още деца — каза той и изпусна кълбо дим. — Ако поискаш да излезеш някоя вечер, веднага ти се правят кисели физиономии. Трябва да прекарваш времето си само с тях. За майка ми съм все още тринадесетгодишен. Първата половина от отпуската ми ме потопи в сълзи, за това че съм си дошъл, а втората — за това, че трябва да си отивам. Какво можеш да направиш при такова положение?

— А баща ти? Той поне е бил на фронта през първата война.

— Изглежда, че е забравил. Поне една част от службата си. За стария аз съм герой. Горд е с моите тенекийки и иска постоянно да се показва с мен. Трогателен старик от миналия век. Не ни разбират, Ернст. Внимавай и твоите да не те усетят.

— Ще внимавам — каза Гребер.

— Разбира се, те имат най-добри намерения. Всичко е от грижи и любов и именно това е лошото. Не можеш нищо да направиш. Веднага се чувствуваш пред самия себе си като закоравял престъпник.

Велман проследи с поглед едно момиче, което мина покрай тях. Светлите му чорапи се белееха в тъмнината.

— Цялата отпуска отиде по дяволите — каза той. — Единственото, което успях да постигна, е да не ме изпращат тази вечер на гарата. Все пак не съм сигурен дали няма да ги намеря там.

Той се засмя.

— Ти започни още отначало както трябва, Ернст, Изчезвай от къщи поне вечер. Измисли нещо! Някакъв курс! Служба! Иначе ще стане като с мен и ще прекараш отпуската си като гимназист!

— Мисля, че с мен ще бъде другояче.

Велман разтърси ръката на Гребер.

— Дано! Тогава ще имаш по-голям късмет от мене. Ходи ли вече в школото?

— Не.

— Хич и не отивай. Аз ходих, но направих голяма грешка. Ще се отвратиш. Изхвърлили са единствения почтен учител. Полман, който ни преподаваше по вероучение. Спомняш си го, нали?

— Разбира се. Дори поех задължение да го посетя.

— Внимавай. Той е в черния списък. Най-добре прати всичко по дяволите. Човек никъде не бива да се обръща назад. И така, всичко хубаво, Ернст! Нашият кратък, славен живот, а?

— Да, Лудвиг. С безплатна храна, пребиваване в чужбина и погребение на държавни разноски.

— Мръсотия! Един Бог знае кога пак ще се видим.

Велман се засмя и изчезна в тъмнината.

Гребер продължи пътя си. Не знаеше какво да прави. Градът бе мрачен като гроб. Нямаше къде повече да търси и се убеждаваше все по-силно, че е необходимо търпение. Изпитваше ужас пред дългата нощ. Да се върне в казармата не му се искаше. Не му се ходеше и при малкото познати, които имаше в града. Не можеше да търпи тяхното смутено състрадание, а знаеше, че са доволни, когато си тръгне.

Взираше се в разядените покриви на къщите. Какво впрочем бе очаквал? Някой остров зад фронта? Родина? Сигурност? Подслон? Утеха? Може би. Но островите на надеждата бяха отдавна безшумно потънали в монотонната безсмислена смърт; фронтовете се бяха слели в едно и войната беше навсякъде. Навсякъде, дори в мозъците и сърцата.

Пътят му минаваше край едно кино. Той влезе вътре. В салона беше по-малко тъмно, отколкото на улицата. Все пак предпочете да остане тук, отколкото да обикаля из черния град или да се пропива в някоя кръчма.