Ерих Мария Ремарк
Време да се живее и време да се мре (7)

7

Табелата бе закачена на пречупен на две стълб. Горният му край беше наведен към една дупка, в която се виждаха основи на стени и между тях някакъв железен креват. Гребер я заобиколи и продължи да тича нататък. Някъде по-надолу, по улицата забеляза една неразрушена къща. Осемнадесет, шепнеше той, Непременно трябва да е номер осемнадесет. Господи, нека да е осемнадесет!

Беше се излъгал. Това, което в тъмнината изглеждаше цяла къща, бе всъщност само фасада. Когато се приближи, той разбра, че цялата задна част е срутена. Горе, между стоманените подпори, бе притиснато едно пиано. Капакът му липсваше и клавишите се белееха като зъби от огромна уста на някакво допотопно животно, което с ярост се готви да се хвърли надолу. Пътната врата бе широко отворена.

Гребер се втурна натам.

— Стой! — извика някой. — Внимавайте, къде отивате?

Гребер не отговори. Той не бе в състояние да открие къщата на родителите си. През всичките тези години той я бе виждал ясно пред себе си, всеки прозорец, входа, стълбата, но сега в тази нощ всичко бе в безредие. Не знаеше дори на коя страна на улицата се намира.

— Къде отивате? — продължи да вика същият глас. — Или искате да се срути стената отгоре ви?

Гребер вторачи поглед през пътната врата. Видя първите стъпала на някаква стълба. Потърси с очи номера на къщата. Един пазач от противовъздушната защита се приближи.

— Какво търсите тук?

— Тук номер осемнадесет ли е? Къде е номер осемнадесети?

— Осемнадесети?

Пазачът оправи каската си.

— Къде е осемнадесети ли? Искате сигурно да кажете къде е бил номер осемнадесети.

— Какво?

— Ясно е. Нямате ли очи?

— Тук не е осемнадесети?!

— Не, не е! Не е било! Е, вече не съществува. Тук всичко е в минало време.

Гребер хвана грубо човека за реверите.

— Слушайте — каза той с див глас. — Не съм дошъл да слушам глупавите ви смешки. Къде е номер осемнадесети?

Пазачът го погледна.

— Пуснете ме веднага или ще изсвиря за полиция. Нямате работа тук. Това е район за разчистване. Ще ви арестуват.

— Няма да ме арестуват. Аз ида от фронта.

— Много важно. Да не би да мислите, че тук не е фронт?

Гребер го пусна.

— Живея на номер осемнадесети — каза той. — „Хакенщрасе“ осемнадесет. Родителите ми живеят тук…

— На тази улица вече никой не живее.

— Никой!

— Никой. Ако не зная аз, кой ще знае. И аз живеех тук.

Пазачът внезапно се озъби.

— Живеех, живеех! — закрещя той. — За две седмици имахме шест нападения. Чувате ли вие, фронтовако! А в това време вие, проклети нехранимайковци, мързелувате. Здрави и свежи сте — това се вижда! А моята жена там… — той посочи къщата, пред която стояха. — Кой ще я изрови? Никой. Не е вече жива! Нямало смисъл, казват спасителните отреди. Имало много друга срочна работа. Много попикани папки, бюра и архиви, които трябвало да бъдат спасени.

Той приближи мършавото си лице до лицето на Гребер.

— Знаете ли какво, войниче? Човек няма представа за нещата, докато не се касае до собствената му кожа. А когато ги разбере най-сетне, вече е късно. Така е, фронтовако!

Той се изплю.

— Да, вие храбри фронтовако, с цял железарски магазин на гърдите! Осемнадесет е там, по-горе, където разравят.

Гребер го остави. „Там, където разравят — си помисли той. — Там, където разравят! Не е вярно! Сигурно веднага ще се събудя, сигурно съм в бункера.

Ще се събудя в избата на руското безименно село, там, където е и Имерман, и Мюке, и Зауер, а това тук е Русия, това не е Германия. Германия е цяла и защитена, тя е…“

Той чу викове и шум от лопати и видя хора върху подгизналите развалини. Вода течеше от един повреден водопровод на улицата. Тя блещукаше в светлината на затъмнените лампи.

Гребер се затича към тоя, който даваше заповеди.

— Това номер осемнадесети ли е?

— Какво? Махайте се оттук! Какво търсите тук?

— Търся родителите си. На номер осемнадесети, Къде са?

— Откъде да зная? Да не би да съм Господ!

— Спасени ли са?

— Питайте другаде. Това не ни интересува. Ние само разравяме.

— Има ли тук затрупани?

— Разбира се, нима мислите, че ние разравяме на вятъра!

Човекът се обърна към групата.

— Спрете! Тихо! Вилман, чукайте!

Работниците се изправиха. Бяха пъстра смесица от хора с различни занаяти и социално положение, но независимо от това дали носеха пуловер, мръсна колосана яка, стари работни комбинезони, военни панталони и цивилни сака, всички те имаха отпечатъка на една и съща умора, на една и съща нищета, хора с влажни, замърсени лица. Един от тях клекна в развалините и започна да удря с чук по някаква стърчаща тръба.

— Тихо! — извика ръководителят.

Настана тишина. Човекът с чука прилепи ухо до тръбата. Чуваше се дишането на мъжете и клокоченето на стичащата се вода. Отдалеч долитаха сирените на болничните коли и пожарната команда. Човекът с чука удари отново по тръбата. След това той се изправи.

— Още отговарят. Чукат по-често. Вероятно имат още съвсем малко въздух.

Той почука няколко пъти бързо по тръбата в знак на отговор.

— Хайде! — каза ръководителят, — Продължавайте! Тук вдясно. Трябва да опитаме да изтеглим тази тръба, за да получат по отвора свеж въздух. Гребер още стоеше до него.

— Това противовъздушно скривалище ли е?

— Разбира се, какво друго? Вярвате ли, че още някой би чукал, ако не беше скривалище? Гребер преглътна.

— Хора от къщата ли са? Един човек от противовъздушната защита ми каза, че тук вече никой не живеел.

— Оставете го, той е малко мръднал. Тук под земята има хора, те чукат, това е достатъчно за нас. Гребер разкопча раницата си.

— Аз съм здрав и силен. Мога да ви помогна в разчистването. — Той погледна ръководителя на групата. — Трябва. Може би моите родители…

— Нямам нищо против! Вилман, иде подкрепление. Имате ли свободна брадва?

Най-напред се показаха смачкани крака. Една греда ги бе счупила и притиснала. Човекът беше още жив, в съзнание. Гребер се взря в лицето му. Беше непознато. Прерязаха гредата на две и донесоха носилка. Човекът не викаше. Той само обърна очите си и изведнъж те станаха бели.

Разшириха отвора и намериха двама умрели. И двамата бяха сплескани. Лицата им бяха станали плоски като пихтия: носовете липсваха, зъбите бяха разпръснати и разкривени като бадемови ядки на козунак. Гребер се наведе над обезобразените лица. Различи тъмни коси. Неговите близки бяха руси. Измъкнаха сплесканите тела и ги поставиха на улицата.

Стана по-светло. Луната изгря на безцветното небе.

— Кога беше нападението? — запита Гребер, когато го смениха.

— Вчера през нощта.

Гребер погледна ръцете си. В безплътната светлина те изглеждаха черни. Кръвта, която се стичаше по тях, бе също черна. Той не знаеше дали това беше неговата собствена кръв. Не беше дори сигурен дали със своите собствени ръце е разравял тухли, камъни и счупени стъкла. Продължиха да работят. Очите сълзяха, киселината на бомбените изпарения ги дразнеше. Те ги триеха с ръкавите си, но това не помагаше.

— Хей, войникът! — извика някой зад него. Той се обърна.

— Това вашата раница ли е? — запита един човек, който се клатушкаше като сянка пред насълзените му очи.

— Къде?

— Ето там. Някой бяга с нея. Гребер не обърна внимание.

— Иска да я открадне — каза същият човек и показа с пръст. — Можете още да го хванете. Бързо! Аз ще ви заместя.

Гребер не беше повече в състояние да мисли. Той просто тръгна в показаната посока. Спусна се надолу по улицата и видя някакъв човек да се катери по развалините. Настигна го. Беше един старец, който влачеше раницата. Гребер стъпи върху ремъците. Човекът я пусна, обърна се, вдигна ръце и от устата му се чу тънък, писклив звук, подобен на квичене. Лунната светлина правеше устата му голяма и черна и очите му святкаха.

Приближи се един патрул. Бяха двама есесовци.

— Какво става тук?

— Нищо — отвърна Гребер и сложи раницата на гърба си. Квичащият човек бе онемял. Той дишаше бързо и възбудено.

— Какво правите тук? — запита един от есесовците, обершарфюрер на средна възраст.

— Документите!

— Помагам в разравянето. Ей там. Моите родители живееха там. Аз трябва…

— Военната книжка! — каза обершарфюрерът по-остро.

Гребер гледаше ту единия, ту другия. Нямаше смисъл да се спори дали есесовците имат право да проверяват войници. Те бяха двама и при това въоръжени. Той затърси своето разрешение за отпуск. Есесовецът извади джобното си фенерче и започна да чете. За момент парчето хартия бе така силно осветено, че приличаше на фосфор. Гребер почувствува как мускулите му затрепериха. Най-сетне фенерчето изгасна и обершарфюрерът му върна разрешението.

— Живеете на „Хакенщрасе“ 18?

— Да — каза Гребер, вбесен от нетърпение. — Ето там. Тъкмо разравяме. Търся семейството си.

— Къде?

— Там. Където разравят. Нима не виждате?

— Там не е 18 — каза обершарфюрерът.

— Какво?

— Там не е номер 18. Там е 22. Осемнадесет е ето тук.

Той показа към една разрушена къща, от която стърчаха железни подпори.

— Сигурен ли сте? — запита Гребер като заекваше.

— Напълно. Сега тук всичко изглежда еднакво. Но ето там е осемнадесет. Напълно съм сигурен.

Гребер погледна към развалината. Тя не димеше.

— Тази част на улицата снощи не е била бомбардирана — каза обершарфюрерът. — Мисля, че това стана миналата седмица.

— Знаете ли… — Гребер се запъна и продължи. — Знаете ли дали са били спасени хора?

— Това не зная. Но все някой се спасява. Може би вашите родители изобщо не са били в къщата. Повечето хора при въздушна тревога отиват в големите бункери.

— Къде мога да разбера това? И кой може да ми каже къде са те сега?

— Тази нощ никой. Общината е разрушена и всичко е наопаки. Запитайте утре сутринта в Районното управление. Какво се случи с този човек тук?

— Нищо. Вярвате ли, че под развалините има още хора?

— Под всички развалини има хора. Мъртви. Ако искаме да разравяме всички, трябва да имаме сто пъти повече работници. Проклетите свини бомбардират безразборно целия град.

Обершарфюрерът се приготви да продължи пътя си.

— Тук забранена зона ли е? — запита Гребер.

— Защо?

— Пазачът от противовъздушната твърди, че е така.

— Пазачът от противовъздушната е обезумял. Той не е вече на служба. Стойте тук, колкото ви се иска. Място за спане може би ще намерите в службата на Червения кръст. Там, където е гарата. Ако имате щастие, разбира се.

Гребер потърси входа на къщата. На едно място развалините бяха разчистени, но никъде не намери отвор. Той се покачи на тях. По средата стърчеше част от стълбище. Стъпалата и парапетът бяха запазени, но те водеха безцелно в празното пространство. Зад тях развалините образуваха още по-висока купчина. В една ниша се виждаше кадифено кресло, като че ли някой внимателно го бе поставил там. Задната стена на къщата бе паднала напряко през градината и се бе стоварила върху останалите развалини. Изведнъж някаква сянка притича наблизо. Гребер помисли, че това е предишният стар човек, но забеляза, че беше котка. Без да схваща какво прави, той взе камък и го хвърли по нея. Внезапно му дойде наум, че животното се храни с трупове. Той се покатери бързо по купчината камъни и тухли и мина от другата страна. Едва сега се увери, че е неговият дом. Едно малко местенце от градината бе останало незасегнато — дървената беседка с пейка в нея и познатият дънер на липата. Той опипа внимателно кората на дървото и почувствува вдлъбнатините на буквите, които бе изрязал преди много години. Обърна се. Луната изплува над разрушената сграда и освети вътрешността й. Тя сякаш тържествуваше над този фантастичен, кошмарен и недействителен пейзаж. Гребер забрави неизброимите разрушения, които бе срещал от четири години насам, Имаше чувството, че вижда за първи път развалина.

Задните входове бяха напълно затрупани. Гребер наостри слух. Удари с камък по една от железните подпори и се ослуша отново. Внезапно му се стори, че чува някакво скимтене. „Трябва да е вятърът — помисли си той. — Не може да бъде друго, освен вятърът.“ Но повторно долови същия звук. Втурна се към стълбището. Котката скочи от стъпалата, където се беше приютила. Той продължи да се ослушва. Чувствуваше как цялото му тяло трепери. Беше съвсем сигурен, че родителите му се намират под развалините, че са още живи и затворени в мрака дращят с отчаяни, окървавени ръце и го призовават с ридания на помощ…

Гребер започна трескаво да разчиства камъни и тухли, след това дойде на себе си и изтича на улицата. Падна, разцепи коляното си, препъна се на няколко пъти и тичешком се върна на мястото, където през цялата нощ бе помагал.

— Елате! Тук не е номер осемнадесети! Осемнадесети е там! Помогнете ми да ги изровя.

— Как? — каза ръководителят на групата и погледна към него.

— Тук не е осемнадесети! Родителите ми са там…

— Къде?

— Там! Бързайте! Ръководителят погледна нататък.

— Онзи е стар случай — каза той след това по-внимателно и по-меко. — Много късно, войниче! Тука трябва да продължим.

Гребер смъкна раницата от раменете си.

— Там са моите родители! Ето! Имам разни неща за ядене. Имам пари…

Човекът го погледна със зачервените си сълзящи очи.

— Бива ли заради това да оставим да загинат тези хора тук?

— Не… Но…

— Ето, виждате ли… Долу са живи още.

— Може би по-късно…

— По-късно! Не виждате ли, че хората падат от умора?

— Аз помагах тук цяла нощ. И вие може да ми…

— Вразумете се най-сетне — каза ръководителят този път ядосано. — Няма никакъв смисъл да разравяме отсреща. Не ви ли е ясно? Преди всичко вие не знаете дали изобщо има някой под развалините. По всяка вероятност няма. Иначе щяхме да научим за това. А сега ни оставете на мира.

Той взе търнокопа си. Гребер продължаваше да стои. Гледаше гърбовете на работещите хора. Видя носилките и двамата санитари, които току-що бяха дошли. Пробитият водопровод наводняваше улицата. Той чувствуваше как силите му го напускат. Имаше желание да помага още, но не можеше. Влачейки се, той отиде там, където някога се намираше къщата с номер осемнадесет.

Погледна за миг струпаните развалини и започна още веднъж да мести камъните, но скоро се отказа. Беше свръхчовешко. Под дребните камъни имаше плътна маса от извити железни подпори, бетон и каменни блокове. Къщата беше стабилно строена; това правеше сега развалините непревземаеми. „Може би наистина са успели да избягат — помисли си той. — Може би са ги евакуирали. Може би са в някое село в Южна Германия. Може би са в Ротенбург. Може би спят някъде на легла. Майко. Не мога повече…“

Приседна до стълбището. „Стълбата на Яков — помисли си той. — Каква беше тя? Не беше ли тази стълба, която води към небето? И не се ли качват и слизат по нея ангели, превърнати в самолети? Къде беше изчезнало всичко? Къде беше земята? Нима тя е запазена само за гробове? Копал съм гробове — помисли си той, — много гробове. Какво правя тук? Защо никой не ми помага? Видях хиляди разрушени сгради, но в действителност не видях нито една. Едва днес, едва тази. Тази е по-друга от всички останали. Защо не съм под нея? Трябваше да съм под нея!“

Стана тихо. Отнесоха последните носилки. Луната се издигна високо на небето, сърпът й осветяваше безмилостно града. Котката се показа отново. Тя дълго наблюдава Гребер. Очите й искряха със зелени отблясъци в безплътната светлина. Тя внимателно се приближи. Безшумно се плъзна няколко пъти покрай него. След това се потърка по краката му, изви гръбнак и започна да мърка. Накрая се промъкна до него и легна. Той вече не я забелязваше.