Ерих Мария Ремарк
Време да се живее и време да се мре (5)

5

Теснолинейката спря. Слънцето къпеше в светлината си малка гара, боядисана в защитни цветове. От къщите наоколо бяха останали само развалини, вместо тях бяха построени няколко бараки с боядисани също в защитни цветове покриви и стени. Няколко вагона стояха на релсите. Руски военнопленници ги разтоварваха. Теснолинейката се свързваше тук с широка линия. Ранените бяха приютени в една от бараките. Тези, които можеха да ходят, насядаха на грубо скованите пейки. При тях отидоха няколко отпускари. Стараеха се да минат незабелязани, от страх да не бъдат върнати обратно на фронта.

Денят беше мрачен. Сивото небе пръскаше уморена, белезникава светлина, която играеше по замърсения сняг. Отдалеч се чуваше бръмченето на самолетни мотори. Шумът не идеше от небето, сигурно някъде наблизо имаше скрито летище. По-късно една ескадрила прелетя над гарата, започна да се издига във въздуха и скоро вече изглеждаше като ято чучулиги. Гребер дремеше. „Чучулиги — помисли си той. — Мир.“ При влизането в бараката на двама военни полицаи всички се сепнаха.

— Документи!

От тях лъхаше здраве и спокойствие на хора, които не се намират в опасност. Униформите им бяха безупречни, оръжието — почистено, и всеки от тях тежеше поне с десет кила повече, отколкото който и да е от отпускарите.

Войниците показаха мълчаливо своите разрешения за отпуск. Полицаите ги прегледаха внимателно, преди да им ги върнат. Накараха ги да покажат и военните си книжки.

— Ядене има в барака N 3 — каза накрая по-възрастният. — И се стегнете. На какво приличате. Или искате да пристигнете в родината като свини.

Групата отпускари се отправи към барака N 3.

— Проклети копои! — изруга един войник с черно брадясало лице. — Големи уста, но далеч от куршума! Отнасят се с нас като с престъпници!

— При Сталинград такива като тях разстреляха за дезертьорство десетки войници, които бяха загубили полка си — каза друг войник.

— Ти бил ли си при Сталинград?

— Ако съм бил при Сталинград, сега нямаше да съм тук. Никой не можа да се измъкне от чувала.

— Слушай — каза един възрастен подофицер. — На фронта можеш да говориш каквото си искаш. Но тук е друго. Отсега нататък по-добре си затваряй устата, ако искаш да си нямаш неприятности, нали ме разбираш?

С канчетата за ядене в ръка те се наредиха на опашка. Чакаха повече от час. Никой не напусна мястото си. Мръзнеха, но чакаха. Бяха свикнали. Най-сетне им сипаха по един черпак чорба, в която плуваха малко картофи, месо и зеленчук.

Войникът, който каза, че не е бил при Сталинград, се огледа внимателно.

— Би ме учудило, ако и полицаите ядат същото.

— Ама че грижи имаш! — каза презрително подофицерът.

Гребер започна да сърба чорбата. „Поне е топла — каза си той. — В къщи ще бъде съвсем друго.“ Ще готви майка му. Може би ще има дори суджуци, и лук, и картофи, а за десерт — пудинг от къпини с крем ванилия.

Трябваше да чакат до късно през нощта. Военни полицаи ги провериха още два пъти. Прииждаха все нови и нови ранени. С всеки ешелон отпускарите ставаха все по-неспокойни. Страхуваха се да не би да ги оставят. Най-сетне, след полунощ, влакът беше композиран. Беше по-студено и по небето блестяха ярки звезди. Никой не им се радваше — те означаваха добри условия за бомбардировки. Природата сама по себе си отдавна нямаше стойност за войниците, тя беше само добра или лоша във връзка с войната. Като закрила или като опасност.

Изнесоха ранените. Трима от тях върнаха веднага. Бяха умрели. Носилките останаха на перона. Тези на умрелите бяха без одеяла. Никъде не се виждаше светлина.

Дойде редът и на ранените, които можеха да ходят. Провериха ги най-внимателно. „Няма да ни вземат — помисли си Гребер. — Много са. Влакът е пълен.“ Той се взря безцелно в нощта. Сърцето му биеше. Невидими самолети бръмчаха по небето. Той знаеше, че са немски, но все пак го беше страх много повече отколкото на фронта.

— Отпускарите! — извика някой най-сетне.

Групата се придвижи трескаво напред. Отново проверка от военната полиция. При последния контрол всеки бе получил една бележка, която сега трябваше да предаде. Покатериха се във вагоните. Няколко ранени се бяха вече настанили. Отпускарите се блъскаха и бутаха. Някой изкомандува със силен глас. Всички трябваше отново да слязат и да се подредят. Заведоха ги до следващия вагон, където също така вече бяха насядали ранени. Разрешиха им да се качат. Гребер си намери място по средата на скамейката. Не искаше да седи до прозореца. Той знаеше, че в случай на бомбардировка най-опасно е там.

Влакът не тръгваше. В купето беше тъмно. Всички чакаха. Навън шумът затихна, но влакът не тръгваше. Минаха двама военни полицаи, които водеха един войник. Мина и група руси, които мъкнеха каси с боеприпаси. След това се показаха няколко есесовци, които оживено говореха помежду си. Влакът все още не потегляше. Първи започнаха да ругаят ранените. Те имаха право за това. Сега за сега нищо по-лошо не можеше да ги сполети.

Гребер облегна глава назад. Опита се да заспи със желанието да се събуди чак когато влакът тръгне, но не му се удаваше. Вслушваше се във всеки звук. Различаваше в тъмнината очите на спътниците си. Бледата светлина на снега и звездите, която идваше отвън, се отразяваше в тях и те блестяха. Не беше достатъчно светло, за да различи лицата. Само очите. Купето беше изпълнено с тъмнина и неспокойни очи и сред тях — белите петна на превръзките.

Влакът тръгна, но веднага отново спря. Чуха се викове. След малко затракаха врати. Свалиха две носилки на перона. Двама умрели повече. „Две места повече за живите — си каза Гребер. — Дано само в последния момент не пристигнат нови ранени!“ Една и съща мисъл вълнуваше всички.

Влакът тръгна отново. Перонът се плъзна бавно покрай вагоните. Военни полицаи, пленници, есесовци, купчини каси — и след това изведнъж се появи равнината. Всички се наведоха към прозореца. Не им се вярваше още. Очакваха, че влакът пак ще спре.

Но той се носеше все по-нататък и по-нататък и постепенно тракането се превърна в равномерен ритъм. Минаваха покрай танкове и оръдия, покрай войскови части, които гледаха след вагоните. Изведнъж Гребер почувствува умора. „У дома — помисли си той. — У дома. Боже мой, не смея да се радвам.“

На сутринта валеше сняг. Спряха на една гара, за да получат кафе. Гарата се намираше на края на малко градче, от което не бе останало много нещо. Умрелите бяха свалени. Влакът направи маневра. С кафето в ръка Гребер се върна тичешком в своя вагон. Той не посмя да слезе, за да получи хляб.

Един патрул премина през влака, за да свали леко ранените. Те трябваше да останат в градската болница. Новината се разпространи бързо във вагона. Ранените в ръцете се хвърлиха към клозетите, за да се скрият. Сбиха се кой да влезе. Разярени и отчаяни, те се дърпаха един друг и никой не успяваше да затвори вратата зад себе си.

— Идат! — извика внезапно някой отвън.

Блъсканицата спря и всички се пръснаха. Двама успяха да се вмъкнат в клозета и затвориха вратата. Друг, който бе паднал на пода, разглеждаше поставената си в шина ръка. Продълговатото червено петно на превръзката ставаше все по-голямо. Трети отвори вратата, която беше от другата страна на перона, с мъка слезе по стъпалата, навън в снежната буря, и се прилепи до вагона. Останалите седнаха по местата си и зачакаха.

— Затворете вратата! — каза някой. — Иначе веднага ще го открият.

Гребер дръпна вратата. За момент той видя през виелицата бялото лице на войника, който беше клекнал до вагона.

— Искам да се върна в къщи — каза раненият с кървящата превръзка. — Два пъти ме пращаха в лазарет и винаги ме връщаха обратно на фронта, без никаква отпуска. Искам да се върна в родината.

Той гледаше здравите отпускари с ненавист. Никой не му отговори. Мина много време, докато дойде патрулът. Двама души минаваха през вагоните, няколко други пазеха навън ранените, определени да останат. Един от извършващите проверката беше младши лекар. Той поглеждаше повърхностно удостоверенията на ранените.

— Слизайте! — казваше той с безразличие, като вземаше вече удостоверението на следващия.

Един от войниците продължаваше да седи. Беше дребен посивял човек.

— Хайде навън, дядка! — каза полицаят, който придружаваше младшия лекар. — Не чу ли?

Войникът не мръдна. Рамото му беше превързано.

— Вън! Слизай! — повтори полицаят.

Войникът остана на мястото си. Той бе стиснал устни и гледаше пред себе си, като че ли нищо не разбираше. Полицаят застана с разкрачени крака пред него.

— Трябва ти специална покана, а? Ставай веднага! Войникът все още се правеше, че не чува.

— Ставай! — изруга ядосано полицаят. — Не виждаш ли, че с тебе говори началник? Или ти се иска военен съд?

— Спокойствие — каза младшият лекар. — Само спокойствие.

Лицето му беше розово и клепачите без мигли.

— Тече ви кръв — обясни той на човека, който се беше борил за място в клозета. — Трябва да ви превържем. Слезте!

— Аз… — започна войникът. В това време се качи още един полицай. Заедно с другия, те подхванаха под здравата мишница посивелия войник и го изтласкаха навън. Войникът едва-едва изохка, без да помръдне лицето си. След това един от тях го хвана около бедрата и го изнесе като лек пакет от купето. Полицаят извърши това без усилие и без грубост. Войникът не викаше повече. Той се изгуби между другите ранени, които чакаха като стадо животни на перона.

— Е, какво? — запита младшият лекар.

— Не мога ли да продължа след като ме превържат, господин старши докторе? — запита войникът с кървящата превръзка.

— Ще видим. Възможно е. Но най-напред трябва да ви превържа.

Войникът слезе с отчаян израз на лицето. Той бе нарекъл младшия лекар старши, но и това не бе помогнало. Полицаят натисна вратата на клозета.

— Разбира се — каза той презрително. — Нещо по-умно няма да им дойде на ум. Винаги същото.

— Отваряйте — изкомандува той. — Бързо! Вратата се отвори. Един от войниците излезе.

— Голям хитрец си — изръмжа полицаят. — Защо се заключваш? На криеница ли си играеш?

— Имам диария. Мисля, че клозетът е за това.

— Така ли? И то точно сега? Мислиш, че ти вярвам?

Войникът разтвори шинела си. На гърдите му висеше железният кръст първа степен. Той погледна гърдите на полицая, на които нямаше нищо.

— Да — отвърна той спокойно. — Трябва да ми вярвате.

Полицаят почервеня. Лекарят го изпревари.

— Слезте, моля — каза той, без да поглежда войника.

— Вие не проверихте каква ми е раната.

— Това се вижда от превръзката ви, Слезте, моля ви.

Войникът се усмихна едва забележимо.

— Добре.

— Тука изглежда свършихме? — каза нервно лекарят.

— Да.

Полицаят погледна отпускарите. Всеки от тях държеше документите си в ръка.

— Да, готово — отвърна той и последва лекаря.

Вратата на клозета се отвори безшумно. Един ефрейтор, който също се беше скрил вътре, се промъкна в купето. Лицето му беше оросено с едри капки пот. Той се отпусна на пейката.

— Отиде ли си? — попита той след малко.

— Изглежда.

Ефрейторът стоя дълго, без да проговори. Потта се стичаше по лицето му.

— Аз ще се моля за него — каза той накрая. Всички го погледнаха.

— Какво? — запита някой с недоумяващ глас. — На всичко отгоре искаш и да се молиш за тази полицейска свиня.

— Не, не за свинята. За този, който беше заедно с мен в клозета. Той ме посъветва да остана вътре, щял сам да оправи работата. Къде е той?

— Вън. Оправи работата. Той така ядоса дебелата свиня, че тя пропусна да провери.

— Аз ще се моля за него.

— Хубаво де, моли се, щом ти се иска.

— Да, на всяка цена. Казвам се Лютене. На всяка цена ще се моля за него.

— Добре. Сега обаче си затвори устата. Моли се утре или чакай поне да тръгне влакът — каза някой.

— Аз ще се моля. Трябва да си ида в къщи. Няма да получа отпуска, ако остана тук, в лазарета. Трябва да се върна в Германия. Жена ми има рак. На 36 години е. Навърши 36 през октомври. Вече четири месеца е на легло.

Той обходи с блуждаещ поглед съседите си един след друг. Никой не отвърна. Беше твърде обикновена работа.

Един час по-късно влакът продължи. Войникът, който бе слязъл по стъпалата, не се яви повече. „Сигурно са го хванали“ — си каза Гребер.

По обед влезе един подофицер.

— Иска ли някой да се бръсне?

— Какво?

— Да се бръсне! Аз съм бръснар. Имам отличен сапун. Още от Франция.

— Бръснене? Когато влакът е в движение?

— Разбира се. Току-що бръснах в офицерския вагон.

— Колко струва?

— Петдесет пфенинга. Половин марка. Много евтино, като имате пред вид, че най-напред трябва да ви острижа брадите.

— Добре.

Някой извади пари.

— Но ако ме порежеш, няма нищо да получиш.

Бръснарят постави канчето за сапун на пейката и извади ножица и гребен от джоба си. Със себе си носеше и една голяма книжна кесия, в която слагаше отрязаните косми. След това започна да сапунисва. Бръснеше до един от прозорците.

Пяната беше толкова бяла, като че ли бръснарят сапунисваше със сняг. Той беше много сръчен. Трима души пожелаха да бъдат избръснати. Ранените се отказаха. Гребер беше четвъртият. Той наблюдаваше тримата, които вече бяха избръснати. Изглеждаха особено. От студа и вятъра лицата им бяха червени и на петна; кожата на брадите им лъщеше. Това бяха наполовина войнишки лица, наполовина лица на канцеларски плъхове. Гребер чуваше как стърже бръсначът. Бръсненето го развесели. Първият допир с родината, още повече, че това удоволствие бе доставяно от по-висок чин. Струваше му се, че вече носи цивилни дрехи.

Следобед влакът отново спря. На перона бе докарана една походна кухня. Отидоха да получат ядене. Лютене не дойде с тях. Гребер забеляза, че устните му се движат бързо и безмълвно. Той държеше здравата си ръка в такова положение, сякаш притискаше с нея друга невидима ръка. Лявата ръка беше превързана и над нея бе наметната куртката му. Сипаха им зелева чорба — полуизстинала.

Беше се вече стъмнило, когато пристигнаха на границата. Всички слязоха от влака. Отпускарите бяха строени и заведени в една станция за обезвъшляване. Те предадоха дрехите си и насядаха голи по пейките в бараката, за да могат въшките да умрат по телата им. Помещението беше топло, водата — топла, и им дадоха сапун, който миришеше силно на карбол. За пръв път от месеци насам Гребер се намираше в една действително отоплена стая. Наистина понякога на фронта те имаха печки, но там се стопляше само тази страна на тялото, която беше до огъня, другата мръзнеше. А тук цялото помещение беше топло. Най-сетне и костите можеха да се размръзнат. Костите и черепът. Черепът беше вледенен от по-дълго време.

Те седяха, търсеха въшки и ги чукаха с нокти. Гребер нямаше въшки по главата. Има старо правило, че въшките, които се загнездват в космите по тялото и в дрехите, не се качват по главата. Въшките не нарушаваха териториите си, те не познаваха войната.

Топлината му подейства приспивателно. Той гледаше бледите тела на другарите си, подутите премръзнали крака и червени белези от раните. Изведнъж те не бяха вече войници. Униформите им висяха някъде на парата; те бяха обикновени голи хора, които чукаха въшки. Веднага разговорът им стана друг. Не говореха вече за война. Говореха за ядене и за жени.

— Жена ми има дете — каза един от тях на име Бернхард. Той седеше до Гребер и имаше въшки във веждите, които ловеше с помощта на малко огледалце.

— Две години не съм си бил в къщи, а детето е на четири месеца. Тя твърди, че е на четиринадесет и че било от мен. Но майка ми писа, че е от един русин. Жената започна да ми пише за това едва от десет месеца насам. Преди това никога. Вие какво мислите?

— Случва се — отвърна безучастно един с плешива глава.

— Има много деца на военнопленници по селата.

— Така ли? Добре де, но какво да правя?

— Аз бих изгонил жената — заяви друг един, който превързваше краката си. — Това е свинщина.

— Свинщина? Защо да е свинщина?

Плешивият махна с ръка.

— Във време на война е другояче. Трябва човек да го разбира. Какво е детето? Момче или момиче?

— Момче. Пише, че приличало на мен.

— Ако е момче, то може да го задържиш. Ще ти бъде от полза. В селската работа човек винаги се нуждае от помощ.

— Но нали е половин русин…

— Какво от това? Русите са арийци. А родината се нуждае от войници.

Бернхард сложи огледалото настрана.

— Работата не е чак толкова проста. Теб ти е лесно да говориш. Нали не е на твоята глава.

— Нима щеше да ти е по-приятно, ако някой тлъст германски бик бе направил дете на жена ти?

— Разбира се, не.

— Виждаш ли?

— Можеше да ме дочака — каза Бернхард тихо и смутено.

Плешивият вдигна рамене.

— Някои дочакват, някои не. Не може всичко да искаш, когато с години не се връщаш в къщи.

— И ти ли си женен?

— Не. Слава Богу, не.

— Русите не са арийци — каза внезапно един войник с миша физиономия, остро лице и малки уста. Дотогава той бе мълчал.

Всички го погледнаха.

— Лъжеш се — каза плешивият. — Арийци са. Нали бяхме съюзници с тях.

— Това са нисши хора, болшевишки, нисши твари. Не са арийци. Така гласи учението.

— Лъжеш се. Поляци, чехи и французи са нисши хора. Русите ние ги освобождаваме от комунистите. Те са арийци. Разбира се, с изключение на комунистите. Може би не арийци-господари като нас. Обикновени арийци-работници. Но те няма да бъдат избити.

Войникът с миша физиономия се запъна.

— Те винаги са били нисши хора — заяви той. — Зная го добре. Стопроцентово нисши хора.

— Това отдавна се измени. Така, както при японците. Откакто са ни съюзници във войната, и те са арийци. Жълти арийци.

— И двамата се лъжете — каза един извънредно космат войник с басов глас. Русите не бяха още нисши хора, когато бяхме съюзници с тях. Но сега са такива. Така стои работата.

— Е, тогава какво да прави с детето?

— Да го предаде на властите да го ликвидират — каза авторитетно мишата физиономия. — Бърза и безболезнена смърт. Какво друго?

— А жената?

— Това е работа на властите. Да бъде заклеймена с печата на позора, да й се остриже косата, а след това — концентрационен лагер, затвор или бесилка.

— Досега нищо не са й направили — каза Бернхард.

— Може би още не знаят.

— Знаят. Майка ми я е издала.

— Тогава властите са покварени и немарливи. И тях трябва да ги пратят в концентрационен лагер. Или на бесилката.

— Дявол да те вземе, остави ме на мира! — каза неочаквано Бернхард и ядосано му обърна гръб.

— Може би ако беше французин, щеше да бъде все пак по-добре — каза плешивият. — Съгласно последните изследвания те са полунисши хора.

— Дегенерирали посредствени хора.

Басът погледна Гребер. Гребер долови в широкото му лице едва забележимо задоволство.

Един войник с пилешки гърди, който се разхождаше неспокойно на слабите си като върлини крака, се спря до тях.

— Ние сме хора-господари — каза той. — А другите са нисши хора. Това е ясно. Но кои всъщност са обикновените хора?

Плешивият се замисли.

— Шведите — каза след това той. — Или швейцарците.

— Диваци — заяви басът. — Разбира се, диваци.

— Нали белокожи диваци няма вече? — каза мишата физиономия.

— Не? — басът го погледна изкосо.

Гребер задряма. Той чу как другите започнаха отново да говорят за жени. Не разбираше много от тези работи. Расовите теории на родината му не подхождаха много на това, което той си представяше за любовта. Не искаше да овързва любовта с расовия подбор, родословните таблици и способността за раждане. И като войник той не бе познавал много жени, освен няколкото проститутки в страните, в които бе воювал. Те бяха също така делови, както членките на „Съюза на германските девойки“, но при проститутките тази деловитост се налагаше от професията им.

Получиха дрехите си обратно и ги облякоха. Изведнъж отново се превърнаха в редници, ефрейтори, фелдфебели и подофицери. Човекът с руското дете излезе подофицер. Басът също. Мишата физиономия беше обозен войник. Той се сви, когато видя, че другите са подофицери. Гребер разгледа униформата си. Тя беше още топла и миришеше на киселини. Под токите на тирантите се бе скрила цяла колония избягали въшки. Всички бяха умрели. Обгазени. Той ги изстърга.

Заведоха ги в една барака. Един националсоциалистически политофицер им държа реч. Застанал на подиума, зад който бе окачена фотография на фюрера, той им каза, че сега, когато се завръщат в родината, те носят върху плещите си голяма отговорност. Не бива и дума да се споменава за времето, прекарано на фронта. Нито дума за позиции, населени места, войскови съединения, движение на войската и други. Навсякъде дебнат шпиони. Затова най-важното е мълчанието. Който бърбори, го чака тежко наказание. Също и неделовата критика представлява предателство. Войната се води от фюрера, той знае какво върши. Положението е блестящо, русите са накрая на силите си; те са понесли нечувани загуби и контраофанзивата е в подготовка. Храната на войниците е първокласна, духът им — отличен. Още веднъж: споменаването на имена на населени места и военни позиции е предателство. Недоволствуването — също.

Офицерът спря за момент. След това заяви с променен глас, че въпреки своята огромна работа, фюрерът бди за всички войници. Той е наредил всеки отпускар да занесе подарък на своите. За тази цел всеки ще получи един пакет с хранителни продукти, който трябва да бъде предаден на домашните като доказателство, че войниците на фронта са добре гледани и че дори могат да носят подаръци в къщи. Този, който отвори пакета по време на пътуването и сам яде от него, ще бъде наказан. Това ще се контролира в гарата на пристигането. Хайл Хитлер!

Всички стояха мирно. Гребер очакваше, че ще запеят „Дойчланд, Дойчланд юбер алес“ и партийния химн „Хорст Весел“; Третият райх беше силен по химните. Но не стана така. Вместо това, последва командата: „Отпускарите от Рейнската област три крачки напред!“ Няколко души излязоха напред.

— Прекарването на отпуската в Рейнската област е забранено — заяви офицерът.

Той се обърна с въпрос към най-близкостоящия.

— Вместо там, къде искате да идете?

— В Кьолн.

— Нали току-що ви казах, че в Рейнската област е забранено. Къде искате да идете вместо там?

— В Кьолн — повтори човекът, без да разбира. — Аз съм от Кьолн.

— Не можете да идете в Кьолн, не разбирате ли това? В кой друг град искате да заминете?

— В никакъв друг град. В Кьолн са жена ми и децата ми. Аз съм там шлосер. Разрешението ми за отпуска е за Кьолн.

— Това виждам и аз. Но за там не можете да заминете. Разберете най-сетне! В момента Кьолн е забранен за отпускари.

— Забранен? — запита бившият шлосер. — Защо?

— Да не би да сте полудял, кой задава тук въпроси, вие или властите?

Един капитан се приближи и прошепна нещо на ухото на политофицера. Той кимна.

— Отпускарите от Хамбург и Елзас да излязат напред! — изкомандува той. Никой не излезе напред.

— Тези от Рейнската област да останат. Другите вляво ходом марш. Всички да се наредят за получаване на пакетите.

Те стояха отново на перона. След малко войниците от Рейнската област се присъединиха.

— Какво стана? — запита басът.

— Нали чу?

— Че не можеш да идеш в Кьолн. Къде другаде ще заминеш?

— В Ротенбург. Там имам сестра. Но какво да правя в Ротенбург? Аз живея в Кьолн. Какво става в Кьолн? Защо не мога да замина за Кьолн?

— Внимание! — каза някой и показа с поглед двама есесовци, които минаваха покрай тях със скърцащи ботуши.

— Дявол ги взел! Какво ще правя в Ротенбург? Къде е семейството ми? Беше в Кьолн. Какво се е случило там.

— Може би семейството ти е в Ротенбург.

— Не е в Ротенбург. Там няма място. Освен това жена ми и сестра ми не могат да се търпят. Какво става в Кьолн?

Шлосерът загледа вторачено другите. Очите му се насълзиха. Дебелите му устни трепереха.

— Защо вие се връщате у дома си, а аз не мога? След всичкото това време! Какво става? Какво е станало с жена ми и децата ми? По-големият се казваше Георг. На 11 години. Какво ли е станало!

— Слушай! — каза басът. — Не можеш нищо да направиш. Изпрати на жена си телеграма. Накарай я да дойде в Ротенбург. Иначе изобщо няма да я видиш.

— А пътят? Кой ще й го плати? И къде ще живее?

— Ако ти не можеш да заминеш за Кьолн, то и жена ти няма да я пуснат оттам — каза мишата физиономия. — Това е напълно сигурно. Такива са наредбите.

Шлосерът отвори уста, но не каза нищо. Чак след известно време запита:

— Защо не?

— Обясни си сам.

Шлосерът се огледа. Спираше последователно поглед върху всеки един.

— Та може ли всичко да е разбито? Това е невъзможно!

— Ти се благодари, че не те върнаха веднага обратно на фронта — каза басът. — Защото и това можеше да се случи.

Гребер слушаше, без да проговори. Почувствува, че му стана студено и че студът не идва отвън. Невидимото, тайнственото бе отново тук, това, което отдавна витаеше, което никога не можеше напълно да бъде обхванато, което бягаше и отново се връщаше и което се взираше в теб и имаше сто неясни образа и едновременно с това нито един. Той погледна релсите. Те водеха в родината, в познатото, топлото, очакващото, в мира, в единственото, което беше още останало. А сега като че ли онова отвън се беше промъкнало, отново то дишаше тайнствено до него и никой не можеше да го отпъди.

— Отпуска — каза човекът от Кьолн с горчивина. — Това ли е моята отпуска? Какво да правя сега?

Другите го гледаха, без да му отговарят повече. Като че ли изведнъж някаква скрита негова болест бе излязла наяве. Той нямаше вина, но незабележимо всички се отдръпнаха от него, като от прокажен. Те бяха щастливи, че не бе ги сполетяла неговата съдба. И все пак не бяха сигурни за себе си — ето защо се отдръпнаха. Нещастието беше заразително.

Влакът влезе бавно в гарата. Хората се намериха в полусянка, като че ли над перона беше спусната черна завеса.