Ерих Мария Ремарк
Време да се живее и време да се мре (4)

4

Те се събудиха. Избата трепереше. Ушите бучаха. Навсякъде падаше мазилка. Противовъздушните оръдия стреляха без почивка.

— Излизайте навън! — извика някой от новобранците.

— Тишина! Никаква светлина!

— Навън от този капан!

— Идиот! Къде отиваш? Тихо! Дявол да ви вземе, всички ли сте новобранци?

Глух удар разтърси отново избата. Нещо се срути в тъмнината. Камъни, мазилка и трески се сипеха върху главите. Бледи светкавици профучаваха през отвора на тавана.

— Там има затрупани!

— Тихо! Само част от стената падна.

— Навън! Преди да бъдем живи погребани. На рамките на входната врата се откроиха неясни фигури.

— Глупаци! — изруга някой. — Стойте тука! Поне няма парчета от бомби.

Другите не му обърнаха внимание. Неукрепената изба не им вдъхваше доверие. Те имаха право толкова, колкото и тези, които останаха. Касаеше се до случайност; опасността от затрупване не беше по-малка от тази да бъдат засегнати от падащите парчета снаряди.

Всички бяха в напрегнато очакване. Стомасите им се присвиваха и дишането им беше задъхано. Чакаха следващото попадение. То не би трябвало да закъснее. Но не идваше. Вместо това отекнаха няколко експлозии надалече, бързо една след друга.

— Проклета работа — изруга някой. — Къде са нашите изтребители?

— Над Англия.

— Дръж си устата — извика Мюке.

— Над Сталинград — каза Имерман.

— Дръж си устата!

Между два изстрела на противосамолетните оръдия се чу шум на мотори.

— Ето ги! — извика Щайнбренер. — Това са нашите.

Всички се ослушаха. Сред страхотния шум зачести картечен огън. Последваха три експлозии. Изглежда, че бомбите паднаха точно зад селото. Бледа светлина нахлу в избата и в същия момент с бясна бързина избухнаха бели, червени и зелени пламъци, земята се вдигна нагоре и се разби в буря от гръмотевици, светкавици и мрак.

В последвалата тишина се чу шум от срутване и викове отвън. Гребер напипа пътя под дъжд от мазилка. „Засегнаха черквата“ — помисли си той и изпита такова чувство на празнота, като че от тялото му бе останала само кожата, а всичко друго бе изсмукано. Входът на избата не беше още затрупан. Когато заслепените му очи започнаха да виждат, те различиха едно сиво петно. Гребер можеше да се движи. Не бе ранен.

— Дявол да го вземе — каза Зауер до него. — Съвсем близо. Струва ми се, че цялата изба е срутена.

Те пропълзяха натам. Вън адският шум се поднови. От време на време се чуваха командите на Мюке. Един камък го бе ударил по челото. В припламващата светлина черна кръв се стичаше по лицето му.

— Хайде, всички на работа! Разчиствайте. Кого няма?

Никой не отговори. Въпросът бе прекалено безсмислен. Гребер и Зауер разчистваха тухлите и камъните. Напредваха твърде бавно. Железни подпори и големи блокове им пречеха. Не виждаха почти нищо под бледото небе и огъня на експлозиите.

Гребер си проправи път между тухлите и се промъкна покрай срутената част на избата. От време на време прилепваше ухо до стената и ръцете му опипваха напуканата повърхност. Той се вслушваше напрегнато, за да долови в големия шум викове или охкания, като едновременно търсеше някакъв отвор към вътрешността на избата. Така беше по-добре, отколкото да разчиства безцелно. При затрупания времето играе съдбоносна роля.

Внезапно напипа една ръка, която помръдваше.

— Тук има някого — извика той.

Гребер започна да рови и да търси главата. Не успя да я намери и затова разтърси ръката, която продължаваше да се движи.

— Къде си? Кажи нещо! Обади се, къде си! — извика той.

— Тук — прошепна затрупаният съвсем близо до ухото му в една пауза между експлозии. — Не дърпай! Целият съм затрупан.

Ръката отново помръдна. Гребер разчисти тухлите наоколо. Намери лицето. Напипа устата.

— На помощ! — извика той. — Тук има човек. Имаше място само за няколко души. Гребер чу гласа на Щайнбренер.

— Мини оттатък! Пази му лицето. Ние ще разравяме от тук.

Гребер се отдръпна. Останалите работеха бързо в тъмнината.

— Кой е? — запита Зауер.

— Не зная. Гребер се наведе.

— Кой си?

Затрупаният каза нещо, Гребер не го разбра. До него работеха другите. Те къртеха и разчистваха блоковете.

— Жив ли е още? — запита Щайнбренер.

Гребер опипа с ръка лицето му. Беше неподвижно.

— Не зная — каза той. — Преди няколко минути живееше още.

Трясъкът започна отново. Гребер се наведе до самото лице на затрупания.

— Ей сега ще те изровим — извика той. — Чуваш ли ме?

Стори му се, че почувствува слаб дъх на бузата си, но може би се лъжеше. Над него Щайнбренер, Зауер и Шнайдер продължаваха да работят, като се задавяха от гъстия прах.

— Не отговаря вече.

— Не можем да продължим.

Зауер удари с лопатата си, чу се ясен звън.

— Това са железни подпори и каменните блокове са твърде големи. Трябва ни светлина и инструменти.

— Никаква светлина — извика Мюке. — Който светне, ще бъде разстрелян.

Те самите знаеха, че да се свети при въздушно нападение, беше равно на самоубийство.

— Говедо с говедо! — изруга Шнайдер. — Мисли се за много умен.

— Не може по-нататък. Трябва да чакаме, докато се зазори.

— Да.

Гребер седна до стената. Той се взря в небето, което изсипваше над земята смъртоносен порой. Нищо не можеше да разпознае. Чувствуваше около себе си само невидимата покосяваща смърт. Нямаше нищо необикновено в това. Неведнъж той бе чакал така, а било е и по-лошо.

Той внимателно погали непознатия образ. По него нямаше вече мазилка и прах. Напипа устните. После зъбите. Почувствува как те едва-едва му стиснаха пръстите. След това малко по-силно, и се отпуснаха.

— Жив е още — каза той.

— Кажи му, че двама от нас са отишли за инструменти.

Гребер опипа още веднъж устните. Не се мърдаха вече. Той потърси отново ръката и я стисна. Но и тя бе безжизнена. Гребер продължи да я държи; това беше всичко, което можеше да направи. Така той седя и чака, докато премине нападението.

С помощта на инструментите затрупаният беше изровен. Ламерс, дребен човек, който носеше очила. Намериха и очилата. Бяха отхвръкнали на един метър от него и не се бяха счупили. Но Ламерс беше мъртъв.

Гребер и Шнайдер продължиха нощния обход. Наситеният с прах въздух имаше специфичната миризма след бомбардировка. Едната стена на черквата беше срутена. А също и къщата на ротния командир. Гребер се запита дали Рае е убит. Но тогава забеляза в полумрака зад къщата слабата му изтощена фигура: той наблюдаваше разчистването около черквата. Една част от ранените бяха затрупани, другите — изнесени навън. Лежаха на одеяла и платнища, постлани на земята. Очите им бяха устремени към небето. Не за помощ. Те се страхуваха от него. Гребер мина край изровените от бомби дупки. Те воняха и изглеждаха толкова черни в снега, като че бяха бездънни. Мъглата лазеше по тях. На хълма, където бяха гробовете, имаше и един по-малък ров.

— Можем да го използуваме за гроб — каза Шнайдер. — Имаме достатъчно убити, за да го запълним. Гребер поклати глава.

— Откъде ще вземем толкова пръст? — Ще изкопаем от краищата.

— Безполезно. Пак ще хлътне. По-лесно е да се копаят пресни гробове.

Шнайдер почеса червеникавата си брада.

— Непременно ли трябва гробовете да са издадени над земята?

— Вероятно не. Обаче така сме свикнали.

Те продължиха обхода. Гребер забеляза, че кръстът на Райке липсваше. Експлозиите го бяха захвърлили някъде в тъмнината.

Шнайдер се спря и наостри слух.

— Край на твоята отпуска — каза той.

И двамата се ослушаха. Внезапно фронтът се беше оживил. Светещи парашути и ракети висяха на хоризонта. Артилерийският огън бе станал по-силен и по-равномерен. Чуваха се избухвания на мини.

— Барабанен огън — каза Шнайдер. — А това значи, че отново ще ни пратят на първа линия. Край на отпуската ти!

— Да.

Те продължиха да се ослушват. Шнайдер беше прав. Това, което чуваха, не приличаше на местна схватка. Започваше тежка артилерийска подготовка по целия неспокоен фронт. Навярно утре сутринта щеше да започне общата атака. През нощта беше паднала мъгла и видимостта ставаше все по-слаба. Сигурно русите щяха да нападнат, прикрити зад завесата от мъгла, както преди две седмици, когато ротата загуби двадесет и четирима души.

Отпуската отиде по дяволите. И без това Гребер много не вярваше. Дори не беше писал на родителите си. Откакто стана войник, само два пъти си бе ходил в къщи, а и последната отпуска му се струваше толкова отдавна, сякаш не е била. Преди почти две години. Или двадесет години. Все едно. Той не почувствува дори разочарование. Обзе го само чувство на празнота.

— Откъде искаш да минеш? — запита Шнайдер.

— Все ми е едно. Вдясно?

— Добре, аз ще тръгна вляво.

Мъглата падна още по-ниско и стана по-гъста. Сякаш газеха в млечна каша, която стигаше вече до шията и кипеше, макар да беше студена. Като че ли главата на Шнайдер се понесе по нея и отплува. Гребер тръгна вдясно и направи голям кръг около селото. От време на време потъваше в мъглата, появяваше се отново и виждаше на края на млечната каша многоцветните светлини на фронта. Огънят ставаше все по-силен. Той не знаеше колко време бе вървял, когато чу няколко откъслечни изстрела. „Шнайдер — помисли си той. — Сигурно нервите му не са издържали.“ След това чу отново изстрели, а после и викове. Той се наведе, потъна в мъглата и чакаше със заредена пушка. Виковете се приближаваха. Някой извика неговото име. Той отговори.

— Къде си?

— Тук.

Гребер вдигна за момент глава над мъглата и за предпазливост отскочи една крачка встрани. Никой не стреля. Гласът се чуваше все по-близо, обаче в мъглата и нощем беше много трудно да се определят разстоянията. Изведнъж позна Щайнбренер.

— Негодяи! Издебнаха Шнайдер. Удариха го в главата.

Отново партизани. Те се бяха промъкнали в мъглата. Червената брада на Шнайдер им е била по всяка вероятност сигурен прицел. Навярно те са се надявали да изненадат заспалата рота, но разчистванията им бяха попречили. Все пак бяха издебнали Шнайдер.

— Бандити! Не можем да ги преследваме в тая проклета каша.

Лицето на Щайнбренер беше влажно от мъглата. Очите му искряха.

— Трябва да патрулираме по двама — каза той. — Заповед от Рае. И недалеч един от друг.

— Добре.

Те се отдалечиха един от друг толкова, колкото да Могат да се разпознават. Щайнбренер напрягаше зорко поглед и се промъкваше внимателно в мъглата. Той беше добър войник.

— Иска ми се да пипнем някого от тях — прошепна той. — Зная какво бих го направил тук в мъглата. Една кърпа в муцуната, за да не може да вика, ръцете и краката завързани, и тогава! Не можеш да си представиш колко дълго можеш да теглиш око от орбитата, без то да се откъсне.

Той направи такова движение с ръцете си, като че ли сплескваше бавно нещо.

— Представям си — каза Гребер.

„Шнайдер — помисли си той. — Ако бях тръгнал вляво, вместо вдясно, мен щяха да убият.“ При тази мисъл той не изпита особено чувство. Не му се случваше за пръв път. Войникът дължи живота си на случая. Те продължиха да търсят, докато дойде смяната. Не намериха никого. Огънят се изтегли назад. Съмна се. Атаката започна.

— Тръгнаха — каза Щайнбренер. — Ех, да бяхме сега напред. При такава атака винаги има нужда от заместници. За няколко дни можеш да станеш подофицер.

— Или да те премажат танковете.

— Ех, че си и ти! На вас, старите, все черни мисли ви идват. Така нищо не се постига. Не всички умират.

— Не, разбира се. Иначе нямаше да има повече война.

Те пропълзяха в избата. Гребер легна и се опита да заспи. Не му се удаваше. Слушаше канонадата на фронта.

Денят дойде сив и влажен. Фронтът бушуваше. В боя бяха хвърлени танкове, на юг изтеглянето беше вече започнало. Гърмяха мотори на самолети. Моторизирани войски се носеха по степта. Ранените се връщаха назад. Ротата чакаше заповед да бъде хвърлена в боя.

Към десет часа при Рае извикаха Гребер. Ротният командир беше сменил квартирата си. Живееше в другия край на каменната къща, който не беше още срутен. В съседство се намираше канцеларията.

Подът в помещението на Рае беше от пръст. Мебелировката се състоеше от трикрак стол, голяма счупена печка, върху която бяха нахвърляни няколко одеяла, походно легло и маса. През счупения прозорец се виждаше ров от бомба. Прозорецът бе запушен с картон, вътре беше студено. На масата имаше спиртник с кафениче.

— Отпуската ви е разрешена — каза Рае. Той сипа кафето в една шарена чаша без дръжка. — Разрешена е. Учудвате се, нали?

— Тъй вярно, господин лейтенант.

— И аз също. Разрешителното е в канцеларията. Идете да го вземете. И изчезвайте незабавно. Гледайте да ви вземе някоя кола. Чакам всеки момент да забранят отпуските. Ако заминете, значи ви няма. Разбирате ме, нали?

— Тъй вярно, господин лейтенант.

Като че ли Рае искаше да каже още нещо, но се подвоуми, заобиколи масата и подаде ръка на Гребер.

— Всичко хубаво и побързайте. Вие отдавна чакате ред. Заслужавате отпуската.

Рае се обърна и отиде до прозореца. Той беше прекалено висок за него. Трябваше да се наведе, за да погледне навън.

Гребер направи кръгом и като заобиколи къщата, отиде в канцеларията. Като минаваше край прозореца, той забеляза ордените на Рае. Главата му не се виждаше.

Писарят му подаде подпечатаното и подписано разрешително.

— Голям късмет имаш — каза той намръщено. — Дори не си женен, нали?

— Не съм, но от две години не съм бил в отпуск.

— Голям късмет — повтори писарят. — Да получиш отпуск точно в този момент.

— Не съм го избрал сам.

Гребер се отправи към избата. Той не вярваше вече в отпуска и затова не си беше стегнал багажа. Нямаше и какво много да приготвя. Бързо прибра нещата си. Между тях имаше една емайлирана руска икона, която искаше да подари на майка си. Беше я намерил някъде по пътя.

Когато вдигна очи, той забеляза пред себе си Хиршланд с лист в ръка.

— Какво има? — запита Гребер и си помисли: „Спират отпуските, пак ме нагласиха.“

Хиршланд се убеди с поглед, че бяха сами.

— Заминаваш ли? — запита тихо той.

— Да — отговори Гребер с чувство на облекчение.

— Би ли могъл, ето адреса, да идеш у нас и да кажеш, че съм добре.

— Защо? Не можеш ли да пишеш?

— Правя го често, но не ми вярват. Майка ми не вярва това, което й пиша. Тя мисли, че пиша така, защото…

Той се спря и подаде листа на Гребер.

— Ето адреса. Тя ще повярва повече на някого, който ме е видял. Убедена е, че нямам свобода да пиша. Разбираш.

— Да — каза Гребер, — разбирам. Той взе листа и го сложи във военната си книжка. Хиршланд извади пакет цигари от джоба си.

— Вземи за по пътя.

— Защо?

— Аз не пуша.

Гребер го погледна. Вярно беше, никога досега не бе виждал Хиршланд да пуши.

— Добре, благодаря ти — каза той, като прибираше цигарите.

— И не й разправяй за това — Хиршланд показа с ръка към фронта. — Кажи й само, че сме на почивка.

— Не се безпокой. Още нещо да й кажа?

— Не, благодаря.

Хиршланд изчезна като сянка. „Защо «благодаря»?“ — запита се Гребер.

Той намери място в една санитарна кола. Препълнена с ранени, тя бе попаднала в някакъв снежен ров. Изхвърлен от колата, помощник-шофьорът си бе счупил ръката. Гребер се качи на неговото място.

Колата тръгна по пътя, означен с колове и вързопи слама, който обикаляше селото. Гребер видя ротата, строена на селския площад пред черквата.

— Тези там отиват напред — каза шофьорът. — Пращат ги на фронта. Каква бъркотия е там — дявол да го вземе. Откъде русите изкараха тая артилерия?

— Да…

— И танкове имат достатъчно. Откъде са?

— От Америка. Или от Сибир. Там били имали сума фабрики.

Шофьорът зави, за да не се сблъска с един затънал камион.

— Русия е преголяма. Преголяма, казвам ти. Човек се загубва в нея.

Гребер кимна с глава и оправи платнищата, с които бе завил краката си. За момент се почувствува като дезертьор. Безмълвна, ротата му се бе наредила на селския площад. А той се връща назад. Сам. Другите оставаха, а той се връща. Те трябваше да вървят на фронта. „Заслужил съм го — успокояваше се Гребер. — Сам Рае го каза. Но защо ми идват такива мисли в главата? Сигурно защото ме е страх, че ще ме настигнат и върнат обратно.“

Няколко километра по-нататък настигнаха камион с ранени, който боксуваше, затънал в снега. Спряха и провериха носилките. Двама души бяха умрели. Свалиха ги и вместо тях взеха трима ранени от другия камион. Гребер помогна да ги качат. Двама души бяха с ампутирани крака, третият, ранен в лицето, можеше да пътува седнал. Ранените, които останаха, ругаеха и викаха. Но те бяха тежко ранени, на носилки, за които действително нямаше място. Всички ранени бяха обзети от страх, че в последния момент ще бъдат настигнати от войната.

— Какво се е случило?

— Счупване на оста — изръмжа шофьорът на затъналата кола.

— Счупване на оста? В снега?

— Не си ли чувал, новак с новак, че един си счупил пръста, когато си бъркал в носа.

— Да, ясно. Все пак имаш щастие поне, че не е вече истинска зима. Иначе хората ти щяха да измръзнат до един.

Те продължиха пътя си. Шофьорът се облегна назад.

— Случи ми се преди два месеца — каза той. — Скоростите ми не бяха в изправност. Движех се много бавно. Ранените започнаха да измръзват на носилките. Нищо не можех да направя. Когато най-сетне пристигнахме, бяха останали само шестима. Разбира се, с измръзнали ръце, крака и носове. Да те ранят в Русия през зимата не е шега.

Той извади от джоба си парче тютюн за дъвчене и отхапа от него.

— А ранените, които можеха да ходят! Те вървяха пеш. През нощта, в студа. Винаги, когато настигах някоя колона, искаха да щурмуват колата. Увисваха по вратите и стъпалата като оси. Трябваше да ги изтласкваме.

Гребер кимна разсеяно с глава и погледна назад, Селото не се виждаше вече. Беше изчезнало зад една снежна преспа. Нямаше нищо друго, освен небе и равнина, по която се носеха на запад. Беше по обед. Слънцето едва пробиваше сивото небе. Снегът слабо блещукаше. Ненадейно нещо се пречупи в Гребер, странна топлина обля цялото му същество и той за пръв път осъзна, че се е спасил, че се отдалечава от смъртта, че бяга далеч от нея. Обладан от това ново чувство, той гледаше втренчено отъпкания сняг, който изчезваше под колелата метър след метър, а всеки изминат метър на запад представляваше сигурност и водеше към родината, към необхватния живот зад спасителния хоризонт.

Шофьорът го бутна неволно, когато сменяше скоростта. Гребер се сепна. Той бръкна в джоба си и измъкна пакет цигари.

— Вземи — каза той.

— Благодаря — отвърна шофьорът, без да погледне. — Не съм пушач. Употребявам само тютюн за дъвчене.