Ерих Мария Ремарк
Време да се живее и време да се мре (15)

15

— Вземи всичко каквото искаш, Ернст — каза Биндинг през вратата. — Чувствувай се като у дома си.

— Благодаря, Алфонс.

Гребер се изтегна със задоволство във ваната. Военната му униформа лежеше хвърлена на един стол, синьозелена и безучастна, като стара дрипа. На една закачалка висеше синият цивилен костюм, който Ройтер му беше заел.

Банята на Биндинг представляваше обширна стая, покрита със зелени плочки, цялата блестяща от порцелан и никелирани приспособления — истински рай в сравнение с миризливите душове от дезинфекциращи средства в казармата. Сапунът беше парижки, хавлиените кърпи представляваха белоснежен куп, крановете не бяха изобщо пострадали от бомби и имаше колкото искаш топла вода. Имаше дори и ароматична сол за баня — голяма стъкленица с кристалчета като аметисти.

Гребер се отпусна в обятията на сладка дрямка, която го заливаше на топли и приятни вълни и се наслаждаваше на щастието, което му носеше топлината. Той се беше научил, че само най-простите удоволствия не носят разочарование — топлината, водата, покривът, хлябът, спокойствието и доверието в собственото ти тяло. И искаше така да прекара остатъка от отпуската си — без много размишления, отпуснато и толкова щастлив, колкото е възможно. Ройтер имаше право — дълго време ще мине, докато отново си дойде в отпуска. Той протегна ръка, блъсна стола с униформата и изсипа в ръката си цяла шепа ароматична сол, която разпръсна бавно около себе си във водата. Шепа лукс и мир, като белоснежната покривка в „Германия“, виното и деликатесите, които беше вкусил вечерта с Елизабет.

Гребер се избърса и започна да се облича, без да бърза. Цивилният костюм изглеждаше толкова лек и тънък след тежката униформа! Напълно облечен, той продължаваше да се чувствува по риза и гащи, тъй като не трябваше да мъкне нито колан, нито ботуши, нито оръжие. Едва се позна в огледалото. Някакво незряло, бързо израснало момче го гледаше с учудване. Момче, на което би погледнал несериозно, ако го срещнеше на улицата.

— Приличаш ми на момче, което е взело първото си причастие — му каза Алфонс. — Не на войник! Какво става с теб? Да не би да се жениш?

— Да! — отговори Гребер изненадан. — Нима се познава?

Алфонс избухна в смях.

— Изглеждаш на такъв. Различен от преди. Вече не приличаш на нещастно куче, което търси къде е скрило кокала си. Наистина ли ще се жениш?

— Наистина.

— Гледай ти! Размисли ли добре какво правиш?

— Не.

Биндинг погледна Гребер, без да разбира.

— От години вече нямам време да мисля за каквото и да е — каза Гребер.

Алфонс се засмя иронично. После вдигна глава и започна да души шумно.

— Какво е това? — той задуши отново. — Ти ли миришеш така? Дявол да го вземе, сигурно е солта за баня. Сложил си във водата? Миришеш на цяла леха теменужки.

Гребер помириса ръката си.

— Нищо не чувствувам.

— Ти не, но аз! Това е лукава стока. Донесоха ми я от Париж. Отначало е без никакъв ефект и изведнъж те превръща в кошница с цветя. Ще се борим срещу нея с коняк.

Биндинг донесе бутилка и две чаши.

— Наздраве, Ернст! Значи, жениш се, а? Моите сърдечни поздравления! Що се касае до мен, аз съм и си оставам ерген. Познавам ли собствено бъдещата ти жена?

— Не.

Гребер изпразни чашата си. Яд го беше, че се беше издал. Но Биндинг го беше изненадал.

— Още една, Ернст! Човек не се жени всеки ден!

— Добре.

Биндинг остави чашата си. Изглеждаше малко развълнуван.

— Ако имаш нужда от каквото и да е, Ернст, знаеш, че винаги можеш да разчиташ на Алфонс.

— От какво ли ще имам нужда? Да се ожени човек е проста работа.

— За тебе, да. Ти си войник, нямаш нужда от никакви други документи.

— И двамата нямаме нужда. Нали е военна сватба, всички формалности са опростени.

— Смятам, че жена ти ще има нужда от обичайните документи. Впрочем, ще видиш сам. Ако работата се забави, можем винаги да помогнем с нещо. Имам добри приятели в Гестапо.

— В Гестапо ли? Какво общо има Гестапо с военните женитби? Това не го засяга.

Алфонс се засмя надменно.

— Ернст не съществува нещо, което да не засяга Гестапо! Като войник ти не ги знаеш тия работи. Всъщност няма защо да се безпокоиш. Вероятно не смяташ да се жениш за еврейка или за комунистка. Все пак сигурно ще има малка анкета. Проста формалност, разбира се.

Гребер нищо не отговори. Изведнъж го обзе смъртно безпокойство. При една анкета неминуемо ще се узнае, че бащата на Елизабет е в концентрационен лагер. Не беше и помислял за това. А и никой не му бе споменавал подобно нещо.

— Сигурен ли си, че е така, Алфонс? Биндинг напълни отново чашите.

— Мисля, че да. Но ти няма за какво да се безпокоиш. Нали не възнамеряваш да си мърсиш арийската кръв с някакво по-нисше същество или с враг на нацията? — той се захили. — Няма значение. Много бързаш да наденеш брачния хомот.

— Да.

— Хайде наздраве! Преди няколко дни те запознах тук с няколко души от Гестапо Ако работата се забави, те могат да помогнат, да упражнят натиск. Да знаеш само какви проклети дяволи са. Особено Ризе, оня, слабият, с очилата.

Гребер беше вперил поглед пред себе си. Елизабет сигурно е отишла още същата сутрин в общината за документите. Той беше настоял да не се бавят. „Дявол да го вземе, каква каша забърках? — мислеше си той. — Досега я бяха оставили на мира. Каква лудост да привличаме вниманието на властите! Нали има правило, старо като света, че в случай на опасност човек трябва да се спотайва? Най-обикновеният чиновник от Гестапо може, ако му скимне, да изпрати Елизабет в някой лагер само под претекст, че баща й е задържан.“ Той почувствува как ръцете му овлажняват. А ако съберат сега сведения за нея? От голямата патриотка госпожа Лизер например?

Той стана.

— Какво има, Ернст? — попита го Биндинг. — Ти дори не изпи чашата си! Щастието те прави разсеян, а?

Той се засмя шумно на шегата си. Гребер го гледаше внезапно с други очи. Няколко минути преди това той виждаше в Алфонс само един свой бивш другар, изпълнен с добри чувства, който беше малко главозамаян от леките си професионални успехи; сега внезапно той се беше превърнал в представител на една сляпа и опасна сила.

— Наздраве, Ернст! — каза Биндинг. — Пийни още една чашка. Конякът е много хубав. „Наполеон“!

— Наздраве, Алфонс! Алфонс — каза той, — искаш ли да ми направиш една услуга? Дай ми малко захар от запасите си. В два пакета: във всеки по половин килограм.

— Ситна или на бучки?

— Безразлично ми е. Захар.

— Дадено. Но за какво ти е захар? Нима съществуването ни не е достатъчно подсладено?

— Трябва ми, за да подкупя някого.

— Да подкупиш ли? Няма никаква нужда, Ернст! Да заплашваш е по-лесно. И по-сигурно. Ако искаш, ще се заема аз с тази работа.

— Не в този случай. Всъщност не се касае за истински подкуп. Искам да задължа някого, от когото очаквам услуга.

— Добре, Ернст. Сватбата си обаче ще празнуваш у нас, нали? Алфонс е най-добрият кум на света.

Само преди четвърт час Гребер би отказал под някакъв претекст. Сега вече не смееше.

— Не смятам да правим голяма сватба — каза той.

— Това остави на Алфонс. Тази вечер ще спиш тук, нали? Няма да обличаш отново униформата си, за да се връщаш в казармата. Остани тук. Ще ти дам ключ. Можеш да се върнеш когато искаш.

Гребер се поколеба за миг.

— Добре, Алфонс — каза той. Биндинг сияеше.

— Ето един разумен отговор! Най-после можем да прекараме вечерта заедно и да си побъбрим. Досега все не успявахме. Ела да ти покажа твоята стая.

Той прибра военните дрехи на Гребер. Погледът му падна на ордените.

— Ще трябва също да ми разкажеш как си докопал всичко това. Сигурно доста си поработил там?

Гребер вдигна очи. Той забеляза по лицето на Биндинг същото изражение, както в деня, когато пияният есесовец Хайни беше бръщолевил за подвизите си в СД.

— Няма нищо за разказване — каза той. — Всичко си иде по реда, с течение на времето.

Отначало госпожа Лизер не можа да познае Гребер като цивилен.

— Вие ли сте? Госпожица Крузе не е в къщи по това време, нали знаете?

— Да. Зная, госпожо Лизер.

— Е, тогава?

Тя го погледна неприязнено. Върху кафявата й блуза блестеше брошка с пречупения кръст. В десницата си държеше метла, като някакво копие.

— Нося един пакет за госпожица Крузе — каза Гребер. — Бихте ли го оставили в стаята й?

Госпожа Лизер се поколеба за момент. После взе пакета.

— Ето ви и един друг пакет — прибави Гребер. — Госпожица Крузе ми разказа за усърдието, с което вие се грижите за общото дело. Вътре има половин кило захар, която не ми трябва. Тъй като зная, че имате дете, което има нужда, искам да ви попитам дали бихте се съгласили да я приемете.

Лицето на госпожа Лизер доби официално изражение.

— Ние нямаме нужда от черна борса. Горди сме да се задоволяваме с това, което ни дава фюрерът.

— И вашето дете ли също?

— И моето дете.

— Това се казва честност и гражданско съзнание — каза Гребер и се загледа в кафявата блуза, — Ако всички в страната бяха като вас, войниците на фронта щяха да се чувствуват по-добре. Тази захар обаче не е черна борса. Тя е част от пакета, който фюрерът дава на фронтоваците в отпуска, за да го занесат на семействата си. Родителите ми изчезнаха. Вие можете да го приемете напълно спокойно.

Лицето на госпожа Лизер малко се проясни.

— От фронта ли идете?

— Разбира се.

— От Русия?

— Да.

— Мъжът ми също е в Русия.

Гребер се престори на живо заинтересуван.

— На кой сектор се намира той?

— В централния армейски корпус.

— Слава Богу, сега той е на почивка!

— На почивка ли? На никаква почивка. Централният армейски корпус се намира в разгара на офанзивата. Мъжът ми се бие на първа линия.

„На първа линия! — помисли си Гребер. — Като че ли има още някаква първа линия!“ За момент почувствува изкушението да обясни на госпожа Лизер какво се крие зад гръмките патриотични фрази за чест, фюрер и отечество. Но се въздържа.

— Да се надяваме, че скоро ще получи отпуска — каза той.

— Ще получи отпуска, когато му дойде редът. Ние не искаме никакви привилегии! Ние не!

Гребер почувствува, че започва да се ядосва.

— Аз не се ползувам с никаква привилегия — обясни той сухо. — Напротив, две години чаках да ми дойде редът за отпуска.

— През цялото време ли бяхте на фронта?

— През цялото време. Освен когато бях ранен.

Гребер погледна фанатизираната нацистка. „Защо съм застанал тук да се оправдавам пред тази вещица? — помисли си той. — По-добре ще постъпя, ако изпразня револвера си в корема й, както сигурно прави мъжът й, който вероятно е в СД и разстрелва мужиците, за да открие жизнено пространство за германския народ.“

Детето на Лизер излезе от стаята, където се намираше бюрото. Беше едно хилаво момиченце с безцветни коси.

— Защо сте цивилен днес? — попита госпожа Лизер.

— Дадох униформата си на чистене.

— А, така значи! Аз пък помислих…

Гребер не можа да узнае какво си беше помислила. Изведнъж видя, че тя му се усмихва с пожълтелите си зъби и почти се изплаши.

— Добре тогава — каза тя. — Благодаря. Ще използувам тази захар за дъщеря си.

Тя отнесе двата пакета и Гребер забеляза как сравняваше тежината им в двете си ръце. Уверен беше, че тя ще отвори пакета на Елизабет, веднага след като си отиде. Всъщност той искаше да стане това. Тя ще бъде изненадана като види, че в него освен захар няма нищо друго.

— Много добре, госпожо Лизер. Довиждане.

— Хайл Хитлер!

Тя го гледаше строго.

— Хайл Хитлер! — каза Гребер.

Той излезе на улицата. До вратата се беше облегнал блоковият отговорник. Беше нисък човек с брич от униформата на СА, с ботуши и с гърди на петел над закръгленото коремче. Гребер се спря. „И това плашило може при случай да бъде опасно“ — помисли си той.

— Хубаво време днес, нали? — каза Гребер, като измъкна пакет цигари от джоба си, взе една и предложи на блоковия отговорник. Той измърмори нещо и взе една цигара.

— Демобилизиран сте, а? — попита, като хвърли поглед върху костюма на Гребер.

Гребер поклати глава. Поколеба се дали да каже няколко думи за Елизабет, но не го направи. По-добре бе да не привлича вниманието на блоковия отговорник върху нея.

— След една седмица заминавам — каза той. — За четвърти път.

Блоковият кимна с безразличие. После измъкна цигарата от устата си, погледна я и изплю няколко парченца тютюн.

— Лоша ли е? — попита Гребер.

— Не, не. Само че аз пуша предимно пури.

— Много рядко се намират сега пури, нали?

— Всъщност, така е.

— Имам един приятел, който сигурно има още няколко кутии. При случай ще му поискам няколко. Много хубави пури.

— Вносни ли са?

— Вероятно. Много не разбирам от пури, но са с пръстен.

— Пръстенът нищо не значи. Всякакъв боклук може да има пръстен.

— Приятелят ми е околийски водач. Не ми се вярва да пуши лоши пури.

— Околийски водач ли?

— Да, Алфонс Биндинг. Най-добрият ми приятел.

— Биндинг ви е приятел?

— Той ми е съученик. Току-що бях у него. С нас беше и щурмбанфюрерът Ризе от СС. Стари другари сме. Тъкмо сега отивам при Ризе.

Блоковият отговорник погледна Гребер. Гребер схвана мислите му. Питаше се вероятно защо санитарният съветник доктор Крузе е в концентрационен лагер, щом като Биндинг и Ризе му са такива приятели.

— Стават грешки — каза Гребер с привидно безразличие. — Всичко бързо ще се нареди. Някои сигурно много ще се зачудят. Не трябва никога да се съди прибързано, нали?

Гребер погледна часовника си.

— Трябва да вървя. Няма да забравя пурите.

Той продължи по-нататък. „Добро начало на подкупване“ — помисли си той със задоволство. Но скоро безпокойството го обзе отново. Може би беше тръгнал по погрешен път. Внезапно това, което беше направил, му се стори детинско. Може би нищо не трябваше да предприема. Спря се и погледна костюма си. Проклета цивилна ливрея! Тя беше виновна за всичко. Поискал бе да се измъкне от принудата на военната дисциплина, за да се почувствува свободен, а сега изведнъж бе попаднал в един свят на страх и несигурност.

Чудеше се какво да прави. Едва вечерта щеше да види Елизабет. Прокълна бързината, с която я беше накарал да направи постъпки за документите. „Хубава закрила! — помисли си той. — Вчера твърдях, че бракът й с мен представлява закрила за нея, днес той е вече опасен.“

— Какъв е този маскарад? — изрева яростен глас до него. Гребер вдигна очи. Някакъв дребен майор стоеше пред него.

— Подигравате се с армията?

Гребер го погледна за момент, без да разбира. После схвана — беше изкозирувал, без да мисли, че е цивилен. Старикът беше сметнал това за обида.

— Грешка — извини се Гребер, — Не го направих нарочно.

— Какво? Имате смелостта да си позволявате отгоре на това такива глупави шеги? Защо не сте във войнишка униформа?

Гребер се вгледа по-внимателно в старика. Спомни си, че вече го бе срещал — вечерта пред дома на Елизабет.

— Кръшкач като вас би трябвало да се скрие вдън земята, вместо да върши дивотии! — крещеше майорът.

— Не се възбуждайте толкова — закачливо отвърна Гребер. — По-добре ще направите да се приберете в сандъка с нафталин, откъдето сте излязъл.

Очите на старика искряха от гняв. Той почервеня като рак.

— Ще накарам да ви арестуват — започна да заеква той.

— Много добре знаете, че не можете нищо да ми направите. А сега, оставете ме на мира. Имам други грижи.

— Аз ще ви… аз ще ви…

Майорът внезапно прекъсна думите си. С издути бузи той се приближи до Гребер и направи гримаса на отвращение.

— А-а! Сега разбирам! — провикна се той. — Затова значи не сте в униформа! Педераст! Мръсник! И отгоре на това напарфюмиран! Назад, мъжка уличницо!

Той се изплю, изтри с ръка побелелите си мустаци и се отдалечи с бърза стъпка, като отправи към Гребер поглед, пълен с презрение. „Резултат от ароматичната сол — помисли си Гребер и помириса ръката си, която силно благоухаеше. — Уличница! Не е далеч от истината! Докъде страхът може да доведе един човек! Госпожа Лизер, блоковият отговорник, и на какво ли още бих бил готов.“

Намери се срещу зданието на Гестапо. Часовоят, млад есесовец, се разхождаше пред входа напред-назад, като се прозяваше. Няколко офицери есесовци излязоха със смях отвътре. След това се приближи смутено възрастен човек. Той се спря, извади някакъв документ от джоба си и повдигна страхливо очи към прозорците на сградата. После хвърли поглед към небето и се обърна към часовоя. Есесовецът прегледа поканата с безразличие и пусна стареца да влезе.

Гребер погледна на свой ред прозорците на сградата. Отново го обзе страх — по-притискащ, по-задушаващ от преди. Той познаваше най-различни видове страх — остър и неясен, спиращ дъха и парализиращ мускулите, а също така и върховния огромен страх на живото същество пред смъртта; но страхът, който изпитваше в този момент, беше съвършено различен. Той пълзеше като неясна заплаха, като лепкава прегръдка на някаква невидима, разлагаща се течност. Това беше страх от безсилието и отчаянието, страх, който убива, който се заражда от опасността, надвиснала над други хора — невинни заложници или беззащитни жертви; страх от произвола, от насилието и от систематичната безчовечност. Великият страх на нашето време.

Гребер се извърна и почувствува, че му се повдига. „Хиршланд — помисли си той изведнъж, — Хиршланд познаваше този вид страх! Хиршланд, който се беше записал доброволец, за да се опита да защити семейството си и който вземаше участие във всички опасни акции с надеждата, че ако бъде награден, ще спаси баща си от концентрационния ад. Хиршланд, комуто беше обещал да посети родителите му.“

Той се спря. Къде беше сложил адреса? Внезапно му се стори немислимо да забавя повече това посещение, макар и само с няколко часа. Като че ли съдбата на Елизабет беше свързана с него и всичко зависеше само от него. Разбира се, това беше наивно от негова страна, но вярата в необикновените случки е част от фронтовия живот. Пребърка всичките си джобове. Най-после намери във военната си книжка листчето на Хиршланд.

Къщата беше тясна и се състоеше от три етажа. Той се качи на третия и позвъни. Трябваше да натисне копчето още два пъти, за да се открехне плахо вратата. Появи се бледото лице на някаква жена.

— Бих искал да говоря с госпожа Хиршланд.

— Да, аз съм.

Жената го гледаше упорито с големите си тъмни очи.

— Аз съм от ротата на вашия син — каза Гребер. Тя продължаваше да го гледа. Това беше бдителното очакване на някакво изплашено животно, готово за бягство или за бой.

— Синът ви ме натовари да ви поздравя от негово име — каза Гребер, — В отпуска съм, затова съм цивилен.

Вратата се отвори напълно.

— Да, влезте, моля, господин…

— Гребер, Ернст Гребер.

Жената го въведе във всекидневната. Вървеше леко и безшумно. Една кушетка заемаше дъното на стаята.

Тя беше изцяло покрита с одеяло, горните краища на което бяха метнати на облегалото. Гребер понечи да седне на нея, но госпожа Хиршланд го спря и му подаде стол.

— Ще ви е по-удобно на този стол — каза тя. — Ние разполагаме само с тази стая. Спим на кушетката.

Гребер седна. Стаята беше чиста и скромно мебелирана. Няколко картини бяха окачени над кушетката и на отсрещната стена.

— Преди петнадесет дни бяхме заедно с вашия син — започна Гребер.

Госпожа Хиршланд стоеше права. Погледът й продължаваше да издава настръхнала втренченост. Ръцете й не преставаха да треперят.

— Вие бихте желали може би… аз бих могла да ви… Искате ли да пиете нещо? Гребер почувствува силна жажда.

— Много ви благодаря — каза той. — Чаша студена вода, ако обичате.

— Да, разбира се. — Тя се огледа. — Ще отида в кухнята. Моля, почакайте за момент, веднага ще се върна.

Тя тръгна. Стигна до вратата и се обърна отново. „Но какво става с нея?“ — помисли си Гребер. Свикнал беше да среща недоверие у хората, но държането на тази жена надминаваше всичко, което бе виждал досега.

Стана и започна да разглежда картините по стените. Бяха репродукции. Едната представляваше цъфнал кестен, другата — профил на млада флорентинка. Над кушетката беше окачен един офорт. Приближи се, за да го разгледа по-отблизо. Почувствува, че кракът му опира до нещо меко, поставено под кушетката и замаскирано с одеялото. Наведе се, за да види дали не е съборил нещо и повдигна края на одеялото. Откри две дълги картонени кутии, които изпълваха пространството между долната част на кушетката и пода. Едната от тях беше изместена от крака му. Като я постави на място, той забеляза между двете кутии една женска ръка. Някой лежеше под мебела с прибрани ръце. Гребер пусна одеялото и се върна на мястото си.

Госпожа Хиршланд се върна от кухнята с една табла, на която имаше чашка червено вино и две филии хляб.

Гребер отпи една глътка. Виното беше пивко и гъсто.

— Синът ви е много добре — обясни той. — Когато тръгнах, ротата беше в почивка. Синът ви е много обичан от другарите си.

— Добре ли беше? — повтори механично госпожа Хиршланд.

— Доколкото е възможно човек да е добре на фронта. Всъщност видях, че и тук е толкова опасно, колкото и там.

Той почака един момент. Но госпожа Хиршланд не му зададе нито един от обичайните въпроси за храната, условията на живот и опасностите на фронта. „Сигурно се страхува заради човека, който е скрит тук“ — помисли си Гребер.

— Само това исках да ви кажа — приключи той като стана. — Ние с вашия син сме приятели. Искате ли да му занеса нещо, писмо или колет? Връщам се след около една седмица.

— Не — прошепна госпожа Хиршланд едва чуто, като го изпращаше.

Гребер я погледна смаян. За момент помисли, че тя не вярва на думите му и затова извади военната си книжка.

— Ето документите ми, само временно съм цивилен. Тя вдигна ръка, сякаш за да отблъсне книжката, но без да се докосне до нея.

— Той е мъртъв — прошепна тя на един дъх. Тя кимна с глава.

— Но това е невъзможно, той беше последният другар, с когото говорих преди заминаването си!…

— Мъртъв — повтори тя. — Съобщението пристигна преди четири дни.

Тя поклати отрицателно с глава, като видя, че Гребер се кани да й зададе други въпроси.

— Не, моля ви, извинете, благодаря ви, че дойдохте, но не мога. Писма от него продължават да пристигат. Едно ново се получи днес. Не, благодаря…

Вратата се затвори. Гребер слезе по стълбите. Опита се да събере спомените, които беше запазил за Хиршланд. Не знаеше почти нищо за него. Дори и малкото му име. Спомни си за цигарите, които той му бе дал на заминаване. Разкая се, че не се беше заинтересувал повече за него. Едно разкаяние повече! Краткият живот на Хиршланд бе нещастен. Майка му сега беше сама и криеше последното си дете, родено може би от втори брак и чийто процент еврейска кръв го предопределяше за концентрационен лагер. Поспря се в полумрака на стълбището и се почувствува внезапно безпомощен и объркан. „След като едно дете трябва да се крие така — помисли си той, — какви ли опасности висят над Елизабет?“

Гребер пристигна във фабриката доста време преди излизането на работничките. Тъй като не видя Елизабет между първите, които напуснаха работа, у него веднага се загнезди мисълта, че тя е вече арестувана. Най-после я забеляза. Тя се изненада много като го видя цивилен.

— Колко млад изглеждаш? — му каза тя засмяна.

— Съвсем не се чувствувам млад. Струва ми се, че съм на сто години.

— Защо, какво се случи? Да не са ти прекъснали отпуската?

— Не, не, всичко е в ред.

— Чувствуваш се стар, защото си цивилен ли?

— Не зная, но ми се струва, че този проклет костюм привлече върху мен всички неприятности на света. Направи ли нещо за документите?

— Уредих всичко — отговори тя сияеща, — използувах обедната почивка. Всички молби са подадени.

— Всички ли? — каза Гребер смазан. — Значи е късно.

Елизабет го погледна с учудване.

— Късно за какво?

— За нищо. Изведнъж ме обзе страх. Правим може би грешка. Това би могло да ти навреди.

— На мене ли? Защо?

Гребер се поколеба.

— Чух, че Гестапо често събирало сведения при подобни случаи. Може би щеше да бъде по-добре да си мълчим.

Елизабет се спря.

— Какво друго ти казаха?

— Нищо. Уплаших се, това е всичко.

— Мислиш, че може да ме арестуват, защото искам да се омъжа?

— Не, разбира се.

— Какво тогава? Смяташ, че ще открият, че баща ми е в концентрационен лагер?

— И това не — прекъсна я Гребер. — Знаят, че е там. Смятам, че щеше да бъде по-благоразумно да не привличаме вниманието им върху тебе. От Гестапо може да се очаква всичко. Достатъчно е на някой от тях да мине през главата някоя идиотска идея. Много добре знаеш как протичат нещата след това. Няма и следа от справедливост.

Елизабет замълча за миг.

— Тогава какво да правим? — попита тя после.

— Целият ден все за това мислих, но смятам, че вече нищо не може да се направи. Ако изтеглим молбите, може би само ще влезем още повече в очи.

Елизабет кимна одобрително и го погледна особено.

— Може би все пак трябва да опитаме.

— Вече е късно, Елизабет. Не ни остава нищо друго, освен да рискуваме и да чакаме.

Те продължиха да вървят. Фабриката се издигаше до един малък площад и можеше лесно да се разпознае. Гребер започна да я наблюдава внимателно.

— Още ли не сте били бомбардирани?

— Още не.

— А всъщност сградата е много открита и лесно се разпознава.

— Имаме голямо скривалище.

— Солидно ли е?

— Мисля, че е достатъчно солидно.

Гребер вдигна очи. Елизабет вървеше до него, без да го гледа.

— Разбери ме за Бога правилно, Елизабет — каза той. — Аз няма от какво да се боя за себе си, страх ме е само за тебе.

— Няма нужда да се безпокоиш за мене.

— А ти не се ли страхуваш?

— Вече преминах всички съществуващи и възможни видове страх. У мен няма място за нов.

— У мен пък има — каза Гребер. — Когато обичаш някого, откриваш нови видове страх, за които не си и помислял преди това.

Елизабет се обърна към него цялата усмихната. Той я погледна и се усмихна на свой ред.

— Не съм забравил това, което ти казах завчера — каза той. — Трябва ли човек винаги да се страхува, за да е сигурен, че обича някого?

— Не зная. Но в началото сигурно помага малко.

— Този проклет костюм! Утре отново ще навлека униформата. А мислех, че цивилните имат завидна съдба.

Елизабет се засмя.

— Само от дрехите ли идва всичко?

— Не — каза Гребер облекчено. — Причината е главно в това, че отново започнах да живея. Живея отново и искам да живея. От това именно идва страхът. Ужасен страх изпитвах през целия ден. Сега, когато те гледам, съм малко по-добре. А всъщност нищо ново не се е случило. Чудно! От колко малко се подхранва страхът!

— Любовта също — каза Елизабет. — Слава Богу!

Гребер я погледна. Тя вървеше до него безгрижно и леко. „Колко се е преобразила! — помисли си той. — Преди се страхуваше. Сега е обратното.“

Те прекосиха „Хитлерплац“. Огромна червенина заливаше небето над черквата.

— Какво гори още? — попита Елизабет.

— Нищо. Залезът на слънцето.

— Залезът на слънцето! Вече и не помисляме за него!

— Не.

Те продължиха по-нататък. Аленият здрач стана по-плътен. Той обагряше ръцете и лицата им. Гребер гледаше хората, които срещаха. Преди малко изглеждаха различни. Всеки един от тях беше човешко същество, притежаваше своя собствена съдба. „Колко е лесно да осъждаш и да бъдеш силен, когато нямаш нищо! — помисли си той. — Но когато притежаваш нещо, светът се променя. Всичко става едновременно и по-лесно, и по-мъчно. Понякога дори животът изглежда непоносим. Храбростта продължава да съществува, но изглежда различно и добива съвсем друг смисъл, изпълнява една по-сериозна, по-човешка роля.“ Той въздъхна дълбоко. Струваше му се, че се е прибрал в скривалището след опасна мисия на неприятелска територия… Опасността продължаваше да съществува, но имаше моментен отдих.

— Колко странно! — каза Елизабет. — Сигурно е от пролетта. Струва ми се, че в тази разрушена и пуста улица се носи ухание на виолетки…