Ерих Мария Ремарк
Време да се живее и време да се мре (14)

14

В неделя сутринта Гребер отиде отново на „Хакенщрасе“. Той забеляза, че нещо се беше променило във външния вид на разрушената къща. Ваната беше изчезнала, както и остатъкът от стълбището. Тясна пътека беше прокопана покрай стената. Тя водеше до вътрешния двор и оттам — до останалата част на къщата. Изглеждаше като че ли група по разчистването беше започнала работа.

Гребер тръгна по пътечката, прекоси двора и влезе в едно полузатрупано помещение, в което позна бившата пералня на къщата. Оттам започваше тъмен, тесен коридор. Той драсна клечка кибрит и направи няколко крачки.

— Какво правите тук? — извика внезапно някой зад него. — Излезте веднага!

Той се обърна. Не видя никого в тъмнината и се върна назад. Вън го чакаше един мъж. Под мишницата си той стискаше патерици, а над цивилния му костюм беше метнат войнишки шинел.

— Какво вършите тук? — каза той грубо.

— Аз живея тук. А вие?

— Тук живея само аз и никой друг, ясно ли е? За какво сте дошли да си пъхате носа? Да грабите ли?

— Не се нервирайте — каза спокойно Гребер и погледна патериците и шинела. — Родителите ми живееха тук. И аз също — преди да ме мобилизират. Стига ли ви толкова?

— Лесно е да се каже!

Гребер хвана инвалида за патериците, отдръпна го леко встрани и излезе. Вън видя, че към него идват жена и дете. След тях вървеше друг мъж с кирка на рамо. Жената идеше от нещо като хангар, който беше построен зад къщата, мъжът — от другата страна. Те го заобиколиха.

— Какво има, Ото? — обърна се мъжът с кирката към инвалида.

— Хванах този господин като обикаля насам. Разправя, че родителите му живеели в тази къща. Мъжът с кирката се засмя недружелюбно.

— И какво още?

— Нищо повече — каза Гребер.

— Нещо друго не можеш ли да измислиш? — той вдигна кирката. — Да те няма! Ще броя до три. След това удрям. Едно…

Не успя да преброи до две. Юмрукът на Гребер се стовари върху лицето му. Той падна възнак. Гребер взе кирката от ръцете му и каза:

— Предпочитам така. А сега извикайте полицията, ако желаете. Басирам се обаче, че не ви се нрави, а?

Мъжът, който държеше кирката, се надигна бавно, От носа му течеше кръв.

— Не те съветвам да започваш отново — каза Гребер. — Прусаците ме тренираха на ръкопашен бой. А сега ми кажете вие какво търсите тук?

Жената се приближи.

— Ние живеем в тази къща. Да не би това да е престъпление?

— Съвсем не. Аз пък дойдох, защото родителите ми живееха в нея. А това престъпление ли е?

— Наистина ли е така? — запита инвалидът.

— А какво друго? Не виждам какво още е останало за крадене.

— Достатъчно за някого, който няма нищо.

— Не и за мен. Аз съм в отпуск и след няколко дни се връщам на фронта. Не видяхте ли бележката вън пред вратата? От някого, който търси родителите си? Това съм аз!

— Ти ли си? — запита инвалидът.

— Да, аз съм.

— Тогава, друга работа. Нали разбираш, другарю, защо сме така недоверчиви. Пострадахме от бомбардировките и се приютихме тук. Трябваше да се подслоним някъде, нали?

— Сами ли разчистихте всичко?

— Отчасти. Помогнаха ни.

— Кой?

— Приятели, които имат инструменти.

— Намерихте ли трупове?

— Не.

— С положителност?

— Да, с положителност. Ние не. Може да са ги вдигнали по-рано, но ние нищо не намерихме.

— Това е всичко, което исках да узная — каза Гребер.

— Нима беше необходимо заради това да разбивате носа на някого? — поднови жената.

— Ваш мъж ли е?

— Какво ви влиза в работата. Не ми е мъж, брат ми е. Сега му тече кръв.

— Само от носа.

— И от зъбите. Гребер вдигна кирката.

— А това? Какво смяташе да прави с нея?

— Нямаше да ви удари.

— Уважаема госпожо — каза Гребер, — научиха ме, че е по-добре първо аз да нападам.

Той хвърли кирката далеч в развалините. Всички я последваха с поглед. Детето понечи да се затича след нея. Жената го задържа. Гребер се огледа. Сега видя ваната. Оставена беше до хангара. Стълбата изглежда беше насечена за дърва за горене. Празни консервени кутии, закачалки, пробити тенджери, парцали и изпочупени мебели бяха разхвърляни по купищата мазилка. Семейството се беше настанило, разчистило бе хангара и открито смяташе за своя собственост всичко, което беше намерено между развалините на къщата като манна небесна. Нищо не можеше да се възрази на това. Животът продължаваше да си тече. Смъртта бе преодоляна. Детето изглеждаше здраво. Развалините бяха отново обитаеми. Наистина, нищо не можеше да се възрази.

— Работили сте дяволски бързо — каза Гребер.

— Налагаше се да бързаме — каза инвалидът. — Когато човек няма покрив над главата…

Гребер се канеше да си тръгне.

— Не сте ли виждали една котка? — попита той отново. — Една такава малка, черно и бяло.

— Нашата Роза — каза детето.

— Не — отговори грубо жената. — Не сме виждали никаква котка.

Гребер се отдалечи. Вероятно имаше и други семейства в този хангар. Иначе работата не би спорила така. Освен ако са имали в помощ някоя бригада работници по разчистването. Сега често изпращаха групи затворници от концентрационния лагер да работят в града.

Той ускори крачката си. Внезапно се почувствува обеднял, без сам да знае защо.

Намери се в една съвсем непокътната улица. Дори големите витрини на магазините не бяха счупени. Вървеше по улицата разсеяно, когато изведнъж се спря стъписан. Някой пристъпваше към него. Забеляза, че това е собственият му образ, отразен в страничното огледало на един магазин за конфекция. Колко странно! Сякаш виждаше не самия себе си, а някакъв свой двойник, някакъв спомен, който можеше да изчезне, ако направи само още една крачка напред.

Той се спря и се загледа в бледия си двойник от мътното и зацапано огледало. Орбитите му приличаха на две тъмни петна, сякаш бе без очи. Изведнъж го обзе някакъв хладен чужд страх. Не беше физическа паника или вълнение, не беше потискащият настоятелен повик на съществото му към бягство, защита и изчакване нащрек. Това беше спокоен, проникващ, студен и почти безличен страх, страх неосезаем, който не можеше да бъде обуздан от никакво усилие, и откриваше в него една празнота, тя го изсмукваше, парализираше кръвта и живота в тялото му. Образът не помръдваше; и все пак Гребер очакваше да го види да изчезва — очертанията му да станат неясни, невидимата сила, която бушуваше в него да го изтръгне от ограничения и призрачен образ, наречен за кратко време Ернст Гребер и да го предаде на безкрайността. А това не би било само смърт, но нещо още по-лошо — заличаване, разпадане, край на неговото аз, безумна вихрушка на атомите, изчезване в небитието.

Той постоя известно време. „Какво ще остане? — помисли си той ужасен. — Какво ще остане след неговото изчезване? Нищо. Нищо, освен слаб спомен в съзнанието на няколко души, на родителите му, ако са още живи, на двама-трима приятели, на Елизабет — може би — и то за колко време?“ Погледна отново в огледалото. Струваше му се, че вече е станал по-лек, като парче хартия, тънка, прозрачна, и че най-лекият полъх на вятъра можеше да го отвее, да го изсмуче като с помпа и да остави от него само празна черупка. Какво ще остане? И къде би могъл да се залови здраво, къде да хвърли котва, къде да намери почивка, къде да остави нещо след себе си, което да го задържи, за да не бъде отнесен напълно.

— Ернст! — извика някой зад гърба му.

Той подскочи и се обърна. Някакъв човек с един крак, подпрян на патерици, стоеше пред него. Гребер помисли за миг, че е инвалидът от „Хакенщрасе“, после позна Мюциг, бивш свой съученик.

— Карл! — каза той. — Нима си ти? Не знаех, че си тук.

— Има вече доста време, откакто се върнах. Почти шест месеца.

Те се погледнаха.

— Това също е неочаквано, нали? — каза Мюциг.

— Кое?

Мюциг повдигна патериците си и след това отново се подпря на тях.

— Ей това.

— Ти поне си се измъкнал от мръсотията. Аз съм длъжен да се върна отново.

— Всичко зависи как гледаш на нещата. Ако войната трае още няколко години, тогава да, имал съм късмет. Ако всичко свърши след шест месеца, това значи, че страхотно не ми е провървяло.

— Защо искаш всичко да свърши след шест месеца?

— Не зная. Казах само: Ако…

— В такъв случай, прав си.

— Защо не дойдеш да ни видиш? — каза Мюциг. — Бергман е при нас. Ампутирани са и двете му ръце.

— Къде сте?

— В градската болница. Отделението за ампутирани. Заема цялото ляво крило. Постарай се да минеш при случай.

— Добре, ще дойда.

— Ама сигурно? Всички обещават, а никой не идва.

— Да, да, непременно ще дойда.

— Ще ни направиш удоволствие. Ще видиш — не скучаем. Във всеки случай не и в моята стая.

Те продължиха да се гледат. Не се бяха виждали три години, но сега всичко, което можеха да си кажат, се знаеше.

— Хайде, всичко хубаво, Ернст.

— И на тебе също, Карл. Стиснаха си ръцете.

— Знаеш ли, че Зибер е убит? — попита Мюциг.

— Не, не зная.

— Преди шест седмици. А за Лайнер?

— Лайнер? И за него не зная.

— Лайнер и Линген. И двамата са били убити в една и съща сутрин. Брюнинг полудял. Чу ли, че Хофман го смятат за изчезнал?

— Не.

— Бергман ми каза. Хайде, всичко хубаво, Ернст! И да не забравиш да минеш да ни видиш.

Мюциг се отдалечи върху патериците си.

„Изглежда, че намира известно удовлетворение в това да говори за убитите си другари — помисли си Гребер. — Може би се утешава по този начин.“ Той го проследи с поглед. Кракът му беше отрязан над коляното. Мюциг беше някога най-добрият бегач в класа. Гребер не знаеше дали трябва да го съжалява или да му завижда. Мюциг имаше право — всичко зависеше от бъдещето.

Когато той влезе, Елизабет беше седнала на леглото в бяла хавлия. Навила една кърпа за лице като чалма около главата си, тя изглеждаше красива, спокойна и замислена като голяма бяла птица, вмъкнала се през прозореца, за да си почине малко, преди да отлети отново.

— Изхабих цялата топла вода за една седмица — обясни тя. — Истинско разточителство. Госпожа Лизер ще вдигне страшна врява!

— Нека си вика. Тя може да мине и без топла вода. Истинските националсоциалисти се къпят рядко. Чистотата е еврейски порок.

Гребер се приближи до прозореца и погледна навън. Небето беше сиво, а улицата — тиха. Отсреща един космат мъж по тиранти си почиваше на хлад пред прозореца и се прозяваше. От друг прозорец долитаха звуци на пиано — някакъв писклив женски глас пееше гами. Той наблюдаваше разчистения вход на едно скривалище и си спомни за вледеняващия страх, който го беше обзел преди малко, когато на улицата се беше зърнал в огледалото на магазина за конфекция. Изтръпна отново. Какво ще остане от него? „Трябва да оставя нещо тук — помисли си той, — някаква котва, която да ме задържи и да ми помогне да се върна. Но какво? Елизабет? Дали тя вече му принадлежи? Той я познава от толкова кратко време и ще замине отново за години. Няма ли тя да го забрави? С какво би могъл да я привърже към себе си, и себе си към нея?“ Той се обърна.

— Елизабет! — каза той. — Трябва да се оженим.

— Да се оженим ли? А защо?

— Защото е безсмислено. Защото се познаваме само от няколко дни и защото трябва да се разделим след няколко дни; защото не знаем дали сме създадени да живеем заедно и не можем да го узнаем за толкова кратко време. Затова.

Тя го погледна.

— Искаш да кажеш, защото и двамата сме сами и без всякаква надежда, и защото нямаме нищо друго?

— Не.

Тя замълча.

— Не само за това — продължи той.

— Тогава за какво?

Той я погледна. Виждаше я как диша. Изведнъж му се стори напълно чужда. Гърдите й се повдигаха и спадаха, очите й бяха различни от неговите, ръцете й — различни от неговите, мислите й, целият й живот… Никога тя не би го разбрала. И всъщност защо трябва да го разбере. Внезапно престана да му бъде напълно ясно откъде се явяваше у него тази необходимост да бъде разбран.

— След като се оженим, ти вече няма да има защо да се страхуваш от госпожа Лизер — каза той. — Като съпруга на войник, ще се намираш под закрилата на закона.

— Нима?

— Да. — Погледът й, спрян на него, го смущаваше. — Във всеки случай ще имаш право на специална издръжка.

— Това няма никакво значение. Колкото до г-жа Лизер, ще съумея и сама да се справя с нея. Да се оженим! Но ние нямаме дори време за това.

— Защо?

— Но за това са необходими куп документи, разрешителни, свидетелства, че сме арийци, предбрачен преглед и зная ли още какво. Ще са необходими седмици наред!

„Седмици — помисли си Гребер. — С каква лекота го казва!“

— За войниците е по-различно — обясни той. — Военните бракове стават по-бързо. Само за няколко дни. Научих това в казармата.

— Там ли ти хрумна тази идея?

— Не. Хрумна ми едва тази сутрин. Но за това се говори много в казармата. Много войници използуват отпуската, за да се оженят. Защо и ние да не направим това? Когато един фронтовак се ожени, жена му има право на месечна издръжка, струва ми се на двеста марки. Защо да ги правим подарък на държавата? Когато човек е подложен на всякакви унижения, защо да не се възползува от това, на което има право? Ти имаш нужда, а държавата изразходва тези пари вместо тебе. Нали е така?

— Погледнато от тази страна, така е, разбира се.

— Така именно го разбирам и аз — каза Гребер с облекчение. — Съществува дори брачен заем за младите двойки, мисля около хиляда марки. Няма да има нужда да ходиш вече във фабриката, когато се ожениш.

— А, не! Това няма нищо общо. Какво ще правя цял ден съвсем сама?

— И ти си права!

Гребер се почувствува за момент безпомощен. „Какво правят с нас? — помисли си той. — Млади сме и би трябвало да бъдем щастливи и да сме заедно. Какво ни засягат нас войните на нашите родители?“

— Скоро ще се разделим — каза той. — Но когато човек е женен, той е по-малко сам. Елизабет поклати глава.

— Не искаш ли? — попита той.

— Няма да бъдем по-малко сами — каза тя. — Напротив, ще се чувствуваме още по-самотни.

Гребер чу отново гласа на певицата. Тя беше свършила гамите и сега пееше октави, които звучаха като отгласи, прекъсвани внезапно, а след това преповтаряни от ехото.

— Женитбата не представлява нещо безвъзвратно, ако се страхуваш от това — каза той. — Можем да се разведем, когато поискаме.

— Тогава защо да се женим?

— Защо да правим подарък на държавата? Елизабет стана.

— Вчера не беше такъв — каза тя.

— В какво се промених?

По лицето й премина бегла усмивка.

— По-добре да не говорим за това, искаш ли? Сега сме заедно, това е достатъчно.

— Значи не искаш?

— Не.

Той я погледна. В нея имаше нещо решително и враждебно.

— Дявол да го вземе! — каза той, — Имах най-добри намерения!

Елизабет се усмихна отново.

— Именно заради това! — каза тя. — Човек не трябва да има прекалено добри намерения! Има ли още нещо за пиене?

— Да, бутилката сливова.

— Тази от Полша ли?

— Да.

— Нямаме ли нещо друго, което да не е плячка?

— Трябва да има още една бутилка кюмел. Германско производство.

— Налей ми тогава една чашка.

Гребер отиде в кухнята да вземе бутилката. Беше ядосан на себе си. Спря се за момент пред чиниите и подаръците на Биндинг в полумрачната стая, която миришеше на старо ядене, и се почувствува уморен, изтощен, на края на силите си. После се върна в стаята.

Елизабет се беше облегнала на прозореца.

— Колко е облачно! — каза тя. — Ще вали. Жалко!

— Защо да е жалко?

— Това е нашата първа неделя. Можехме да излезем да се разходим. Навън около града е пролет.

— Искаш ли да излезеш?

— Не, за мен е достатъчно, че госпожа Лизер не е тук. Но за тебе сигурно ще е по-приятно, отколкото да стоим тук през целия ден.

— Напротив, уверявам те. Достатъчно живях сред природата. Мога да мина и без нея няколко дни. Вместо за природа, аз вече мечтая само за една запазена уютна стаичка. Като тази например. За мен това е най-сензационната авантюра, която можеше да ми се случи. Но на теб може би ти е омръзнало. Бихме могли да отидем на кино, ако искаш.

Елизабет поклати отрицателно глава.

— Нека тогава да останем в къщи и да не мърдаме. Ако излезем, денят ще се стопи и ще мине много по-бързо, отколкото ако останем тук. Така часовете са по-дълги.

Гребер се приближи до Елизабет и я прегърна. Почувствува мекия плат на хавлията. Забеляза, че очите й са пълни със сълзи.

— Глупости ли ти наговорих преди малко? — запита той.

— Не, не, Ернст.

— Все пак сигурно съм постъпил несръчно, щом като плачеш.

Притискаше я силно към себе си. През рамото й се виждаше улицата. Косматият мъж по тиранти беше изчезнал. Няколко деца играеха на война в окопа, който водеше до мазето на разрушената къща.

— Нека да не сме тъжни! — каза той.

Певицата започна отново упражненията си. Тя се впусна в една мелодия от Григ. „Обичам те, обичам те“ — извиваше тя със своя прекалено писклив глас. — „Обичам те, въпреки времето, което лети и повратността на живота!“

— Не, нека не сме тъжни! — каза Елизабет.

Следобед заваля. Стъмни се много рано и небето започна да се покрива все по-плътно с черни облаци.

Те се бяха излегнали на леглото, без светлина — прозорецът беше отворен и дъждът, който падаше полегато и безцветно, образуваше една движеща се водна завеса от горе до долу.

Гребер се вслуша в монотонния ромон. Помисли си, че в Русия сигурно вече е започнал периодът, през който всичко потъва малко по малко в безкрайната кал! След няколко дни той ще отиде да се зарови в нея.

— Не трябва ли вече да си вървя? — попита той. — Госпожа Лизер сигурно скоро ще се върне.

— Нека се върне! — промълви Елизабет сънливо, — Нима е вече толкова късно?

— Не зная, но дъждът може би ще я принуди да се прибере по-рано.

— Или по-късно. Може дори да се върне утре сутринта — каза Елизабет и скри лицето си в рамото му.

— А може дори да я прегази някоя кола. Но това би било прекалено щастие.

— Никак не си милосърден — измърмори Елизабет. Гребер беше вперил поглед в сивия правоъгълник на прозореца.

— Ако бяхме женени, въобще нямаше да има нужда да си ходя — каза той. Елизабет не трепна.

— Защо искаш да се ожениш за мене? — попита тя. — Ти едва ме познаваш.

— Познавам те вече от доста дълго време.

— Колко дълго? От няколко дни.

— Не от няколко дни. Познавам те повече от една година. Мисля, че това е доста дълго време.

— Защо от една година? Не трябва да смяташ детинството ни. То беше много отдавна.

— Него не го смятам. Но имам три седмици отпуска приблизително за две години, прекарани на фронта. Тук съм вече близо две седмици. Това отговаря на петнадесет месеца на фронта. Познавам те значи толкова добре, колкото за една година — равностойността на почти две седмици отпуска.

Елизабет отвори очи.

— Не бях мислила върху това.

— И аз. Сега ми хрумна за пръв път.

— Кога?

— Преди малко, докато ти спеше. Човек мисли по-лесно, когато е тъмно и когато вали.

— Тъмнината и дъждът винаги ли са необходими?

— Не. Но тогава човек мисли различно.

— А сега за какво мислиш?

— Мисля, че е чудесно да може човек да си служи с ръцете и мишците си и за нещо друго, а не само за да стреля и да хвърля гранати.

Тя го погледна.

— Защо не ми каза това днес следобед?

— През деня човек има по практични мисли.

— Мисли за издръжка и за новобрачен заем.

Гребер повдигна глава.

— Но това е същото нещо, Елизабет — каза той, — само думите са различни.

Тя промърмори нещо неразбрано.

— Думите често са от голямо значение — каза тя след това. — Поне в работи от този род.

— Загубил съм навика, но ще се науча. Ще видиш. Необходимо ми е само малко време.

— Време? — тя въздъхна. — Разполагаме с толкова малко!

— Да. Вчера имахме още много. А утре ще ни се струва, че днес сме имали още много.

Гребер замълча. Главата на Елизабет почиваше на ръката му. Косите й образуваха тъмно петно на бялата възглавница и сянката на дъжда трептеше по лицето й.

— Искаш да се ожениш за мене? — прошепна тя. — Знаеш ли поне дали ме обичаш?

— Как искаш да го знам? Нима за това не е необходимо дълго време да бъдем заедно?

— Може би. Но тогава защо искаш да се ожениш за мене?

— Защото не мога да си представя повече живота без тебе.

Елизабет млъкна за момент.

— Не смяташ ли, че това, което ти се случи с мен, можеше прекрасно да се случи и с някоя друга? — попита тя най-после.

Гребер продължаваше да наблюдава сивия подвижен килим, който дъждът тъчеше по прозореца.

— Може би това можеше да ми се случи и с някоя друга — каза той. — Кой знае? Само че сега, след като се случи с нас двамата, не мога повече да си представя, че можеше да ми се случи и с някоя друга.

Главата на Елизабет се размърда на ръката му.

— Научил си нещо. Не говориш както днес следобед. Защото е вечер. Мислиш ли, че целия си живот ще трябва да чакаш вечерта?

— Не. Ще свикна да говоря и през деня. И ще избягвам намеците за месечните семейни добавки.

— Всъщност няма да ги презираме, нали?

— Кои?

— Семейните добавки.

Гребер спря за миг дишането си.

— Как? Съгласна ли си? — запита той.

— Трябва, понеже се познаваме повече от една година. И всъщност винаги можем да се разведем след това, нали?

— Не.

Тя се притисна до него и заспа. Той остана дълго време буден. Слушаше сивата песен на водата. Знаеше вече много неща, които би искал да й каже.