Белва Плейн
Въртележката (21)

Двадесета глава

Септември 1993 г.

Голямата къща пак бе оживяла. На каменната колона на портата висеше табела, която гласеше: „Екологичен музей и изследователски център Хоторн“.

В топлия неделен следобед в края на септември течеше церемонията по освещаването. Това ставаше в аудиторията, помещаваща се в салона, където някога семейство Грей вечеряше, четеше и посрещаше гости. Всички столове бяха заети и антрето бе изпълнено с правостоящи. Всички оратори — университетски специалисти, местни лидери и най-накрая кметът — надълго обясняваха колко важни са запазването на земята, образованието на подрастващите и далновидността на Оливър Грей.

— Той без умора се раздаваше. Всички ние сме усетили плодовете на тази негова далновидност и доброто му сърце. Сред многото дарения е и тази къща — заедно с гората, която семейството му щедро предостави за вечни времена на щата с условието да бъде запазена дива. А това е най-скъпият паметник на Оливър Грей.

Над кмета висеше портрет на Оливър. Сали забеляза колко точно го разкриваше той. Фотографията бе запечатала изражение, което беше едновременно строго и благородно. Колко невероятно изглеждаше всичко днес! Когато срещна усмивката на Дан над главите на Сюзана и Тина, които седяха между тях, тя също се усмихна. Бяха извървели дълъг път.

След речите множеството се разпръсна из сградата, за да разгледа класните стаи и изложбените зали, в които бяха показани диви животни, растения и камъни. На разширената тераса, където сервитьорите предлагаха закуски и напитки, семейство Грей трябваше да приема поздравления около час.

Хепи беше загоряла, пращяща от здраве, днес изглеждаше изключително красива и Сали й го каза.

— Розовото ти отива — добави тя.

— Последните летни рокли, които все още ми стават — Хепи беше бременна и много щастлива, защото очакваше момче.

— Да, след всичките тези години. Колко много копнеех за дете! И Иън е много развълнуван, не мога да го позная.

Той наистина се беше променил. Иронията беше изчезнала и на нейно място се бе появила изискана умереност, сякаш за една нощ бе помъдрял.

Бяха заобиколени от доброжелатели, искрени хора, ловци на сензации и просто любопитни минувачи. Трябваше да мине много време, преди убийството на стария Грей да престане да поражда слухове. Затова стояха търпеливо, здрависваха се и водеха светски разговори, които хората очакваха от тях при такива случаи.

— Помните ли ме? — попита една жена. — Джоан Ленън, живеех през три къщи от Клив и Роксан. Бяхме добри приятели за краткото време, през което се познавахме. Такава трагедия!

Да, помнеха я.

— Току-що се върнах от Флорида, майка ми живее там. Реших, че ще искате да знаете, че срещнах Роксан.

От това и двете се интересуваха. И на Сали, и на Хепи им се струваше непростимо, че Роксан не им пишеше, нито казваше къде е, въпреки че Дан и Иън изобщо не проявяваха загриженост за нея.

— Помоли да ви напомня за нея. Изглежда прекрасно. Е, винаги е изглеждала така, нали? Има страхотен апартамент, в който живее със сестра си — чудесно момиче. Роксан я наглежда. Има си приятел, по-възрастен, но много хубав мъж, който изглежда луд по нея. Разбрах, че иска да се оженят. Радвам се за Роксан. Толкова изстрада, горкото момиче, и веднага след това загуби и бебето. Беше ужасно. Някои казват, че е направила аборт, а не е пометнала, но предполагам, че вие знаете по-добре.

— Не — каза Сали, — не знаем.

— Не? Е, в края на краищата това си е лична работа на всяка жена, нали?

— Чудя се защо не ни се обажда — отбеляза Хепи, когато жената си тръгна.

— Винаги съм имала смътното усещане, че има някакво голямо нещастие в живота си, за което не иска ние да знаем — каза Сали. — Нещо грозно, от което се срамува.

Хепи не обичаше да мисли за такива неща, затова само сви рамене. И тя като Дан бе склонна да вижда само най-доброто във всекиго и във всичко.

— А, Аманда и Тод! — възкликна тя. Когато се приближиха, им каза: — Закъснявате. Помислихме си, че може да сте променили решението си.

— Не бих го изпуснала за нищо на света — каза Аманда. — Тази мрачна съборетина е толкова съживена! Струваше си да пропътуваме толкова километри. Освен това исках да ви доведа и Тод. На малката ни сватба едва ли успяхте да си кажете нещо повече от „здравей“ и „довиждане“.

Изглеждаха идеална двойка. Сали го реши от първия миг, в който ги видя заедно. Очите говореха толкова много. Тя много хареса как светеше погледът на Тод зад очилата му. Той има повече чувство за хумор от Аманда, помисли си тя, а Аманда е толкова сериозна, толкова енергична. Двамата ще се допълват.

— Къде са момичетата? — попита Аманда.

— Бавачката ги заведе до езерото да хранят патиците.

— Все още ли държите бавачката?

— Налага ми се. Върнах се на работа, правя книга с фотоси на животни. Много съм натоварена. А ти?

— Разширявам дома. Тод намери страхотен архитект и правим пристройка, която ще даде подслон на още двайсет момичета.

Хубаво беше да говорят за живота си, защото в него имаше някакво движение. Бъбриха си, докато Тод и Хепи не се присъединиха към друга група. Двете, когато останаха сами, почти веднага се върнаха на темата от онзи декемврийски следобед отпреди три години.

Аманда искаше да знае какво е станало с мебелите от Хоторн.

— Продадохме всичко на търг в Ню Йорк. Спечелихме страхотно много. Хората щяха да се изпотрепят за предметите. Всички пари отиват за фондацията, за заплати на учителите и лекторите и за поддръжка.

Аманда огледа градините и полянките, после вдигна поглед към каменните стени, които до втория етаж бяха обрасли с бръшлян.

— Този прозорец, вторият от ъгъла, беше на моята стая — каза тя.

Тръпки преминаха през Сали и тя не отговори нищо.

— Какво се случи с въртележката? — попита Аманда.

— Продадохме я с останалите неща. Мисля, че ни донесе повече от седемдесет и пет хиляди долара.

— Трябва да ти призная — каза колебливо Аманда, — че ми мина през ума, че може би ти знаеш нещо за… — и тя млъкна.

Двете жени се спогледаха за миг. Изражението на Аманда беше стреснато и засрамено, сякаш разбираше, че е казала прекалено много. Сали разбра и довърши изречението вместо нея:

— Мислела си, че аз съм застреляла Оливър.

— Имах предвид… — Аманда пак заекна. — Ако си имала причини… не, не, това е абсурдно. Моля те, забрави какво казах.

Сали се усмихна.

— Всичко е наред. Забравих вече.

Той беше мъртъв и нямаше нужда никой, дори и Хепи, която беше толкова добра, да знае какво се бе случило с Тина. Освен, разбира се, Аманда, която знаеше.

Често си припомняше на каква тънка нишка виси човешката съдба. Ако Клив не си бе загубил разсъдъка и не бе извадил револвера, тогава тя, Сали Грей, нямаше да е на това място днес. Тина нямаше да се лекува при доктор Лайл и учителката й във втори клас нямаше да я спре на улицата, за да й каже какво умно и сладко момиченце е дъщеря й. Ако в онзи парижки антиквариат Дан не гледаше въртележката…

Имаше и още много „ако“, чак до безкрайност. Но днес беше друго. Трябва да се гледа само напред.

И тя погледна пред себе си към момичетата в белите роклички, които идваха към нея през полянката. Тина държеше малката за ръка. И двете се смееха. Зад тях се разстилаха кафеникави хълмове и гори — безкрайно множество дървета в цялото си есенно великолепие.