Любен Дилов
Атомният човек (3)

Двеста години назад…

Никой никога не е твърдял, че Джими Кук е глупав човек. Напротив. Всички негови познати го определяха като много способно момче и му предричаха бляскаво бъдеще. И той положително би постигнал бляскавото бъдеще, ако не беше тази непредвидена ранна смърт, която му донесе толкова неприятности.

Джими принадлежеше към така наречените самоиздигнали се хора. Неговият дядо беше готвач. Цял живот той мечта да има собствена гостилница, ала не успя да осъществи мечтата си и като наследство остави на своето семейство само името Кук^[1] и няколко пробити тенджери. На сина му обаче провървя. Той беше по-образован и сполучи да завладее сърцето на дъщерята на своя работодател. После можа да се сдобие с една малка кръчмичка, която след десетина години хитрост и пестеливост се превърна в луксозен ресторант в центъра на Чикаго. Пред ресторанта трептеше грамадна неонова фирма, а вътре свиреше първокласен оркестър.

Благосъстоянието на стария Кук нарастваше от ден на ден и това беше един от най-щастливите периоди в живота на Джими. Той посещаваше колежа, беше първенец на неговия баскетболен отбор, упражняваше се като боксьор и се учеше да харчи парите на баща си. Това щастие щеше да продължава може би още дълго, ако не беше се появила една от онези нечакани и внезапни превратности, които рядко могат да се предугадят, а често тласкат живота ни в нежелана насока.

Едно от големите гангстерски обединения, което притежаваше под една или друга форма много локали в Чикаго, бе хвърлило отдавна око на ресторанта на Кук, обаче изчакваше той да се развие и да си спечели постоянна клиентела. И когато този ресторант доби солидно реноме, когато започна да го посещава дори и търговския елит на града, един ден при бащата на Джими се явиха двама млади, елегантно облечени господа и му предложиха да купят ресторанта. Старият Кук беше така изненадан от това предложение, че дори не обърна внимание на едрата сума, която споменаха купувачите. Като видяха, че собственикът не е склонен да продава, любезните млади господа смениха изражението на лицата си и заявиха, че е по-добре сега да им го продаде на прилична цена, отколкото след две седмици сам да ги моли да го купят на половината стойност. Собственикът не можа да разбере какво искат да кажат и съвсем не взе това за сериозна заплаха, но беше така възмутен от нахалството им, че извика келнерите и ги изгони.

Още на другия ден в един от големите местни вестници се появи съобщение, че едно многодетно семейство, което се хранило в ресторанта на Кук, се отровило от развалено месо и умряло сред адски мъчения. Не закъсня да дойде и полицията. Тя направи дълго обследване и накрая установи, че не се е случило нищо подобно, ала никой вестник не отпечата опровержението, което Кук в стотици екземпляри разпрати до редакциите. За кратко време Кук изгуби три четвърти от постоянните си и най-добри посетители. Очевидно те не обичаха да ходят в ресторанти, където влиза полицията и където се готви развалено месо.

Скоро и случайните клиенти, които се отбиваха да обядват или да вечерят, започнаха с възмущение да стават от масите, недовършили храненето си и без да плащат. Някой незабелязано стриваше с крак върху килимите смрадливи бомбички — малки стъклени топчета, пълни със сяроводород, които ужасно миришеха на развалени яйца. Кук предупреди полицията, ала злосторникът не можа да бъде хванат. Такива бомбички се появиха и пред самия ресторант, така че минувачите още отдалеч запушваха носовете си и се отбиваха на другия тротоар. Горкият собственик не можеше да си намери място от мъка. И затова, когато видя веднъж двамата млади елегантни мъже да влизат отново в неговия кабинет, първата му работа беше да извика полицията. Този път младите мъже не промениха изражението на лицата си. Те спокойно останаха на мястото си, като не преставаха да го увещават да им продаде ресторанта, докато бяха арестувани. Дори и след това те се сбогуваха най-любезно с изпълнения от жажда за мъст Кук. А вечерта се случи нещо страшно. От някаква профучала по улицата кола изхвръкна една ръчна граната и с трясък разби цялата фасада на ресторанта — и големите витрини, и неоновата фирма, и въртящите се стъклени врати.

На другата сутрин Кук стоеше пред развалините, побелял и състарил се за една само нощ. Изведнъж пред него изникнаха двамата елегантни млади господа.

— Хъм, неприятна работа! — цъкна единият печално с език.

— Ама… как? Нали вие… бяхте арестувани… — едва успя да промълви Кук.

— Пуснаха ни. Та ние сме само честни купувачи! Но не мислете, че ви се сърдим за това. Как е сега, ще сключим ли сделката?

Кук ги изгледа, махна отчаяно с ръка и ги покани да влязат.

— Вие разбирате, при това положение не можем да ви предложим предишната цена — говореше му любезно единият, докато отиваха в канцеларията. — Трябва да правим ремонт, клиентела нямате…

Две седмици по-късно Кук разпродаде и другите имоти, които имаше, и напусна злощастния за него град. Преди това той отиде да се прости с любимия си ресторант, за който беше получил едва една трета от парите, вложени в него. Ресторантът имаше отново предишния си вид, неоновата фирма сияеше сега още по-ярка и по-голяма, а вътре бе пълно с посетители, защото няколко вестници едновременно чак сега поместиха опровержението за случката с многодетното семейство и посветиха не малко възторжени редове на този стар и реномиран локал.

Кук реши да възстанови своя живот в Нюйорк. Ала годините бяха тежки и той не беше вече така млад и предприемчив. Опита се да играе на борсата, но там имаше много и по-големи хитреци от него. Загуби. Вложи останалите си пари в едно акционерно дружество, което неочаквано скоро фалира. Ударите се сипеха един след друг върху нещастната му глава и тя не издържа. Наложи се да приберат собственика й в една от известните нюйоркски лудници. Няколко месеца преди това бе починала вярната му и добра съпруга.

Така в един хубав слънчев ден нашият Джими се озова сам из улиците на многомилионния град. А кариерата му започна по един твърде рядък и особен начин.

След като дълго време напразно търси работа и обувките му, марка „Саламандър“, се разкривиха от ходене, той привърши и последния цент от наличните си пари. А когато за пръв път остана един цял ден гладен, мозъкът му ненадейно заработи самостоятелно. И понеже у него все пак беше останало нещо и от работливия му дядо, и от находчивия баща, там се роди и първата му идея.

Както си вървеше по едно от най-оживените авенюта на центъра и потънал в тъжни размисли, дъвчеше последното парче тютюн, той понечи разсеяно да се изплюе, ала от глад слюнчените му жлези излъчваха вече някаква много рядка и обилна течност, която не можа както обикновено да изхвръкне надалеч, а падна върху бомбето на дясната му обувка. Джими загледа с досада обувката си и потърси парче вестник, за да я изтрие. В този момент един глас го накара да вдигне глава.

— Заповядайте да ви лъснем обувките, господине!

Джими видя, че случайно бе спрял пред едно малко дюкянче за лъскане на обувки. Гласът принадлежеше на някакъв опърпан човек с изпито лице, върху което беше легнало кисело и недружелюбно изражение. Джими помисли за миг, поколеба се, после влезе усмихнат в дюкянчето, макар да нямаше пукната пара в джоба. Седна на високия стол и ваксаджията с охкане се преви над мръсните му обувки.

— Какво ти е? — попита Джими.

— Не знам. Има нещо в стомаха ми…

— Та бъди щастлив! Аз например от два дена нямам нищо вътре.

— Как? Нямате ли пари да платите? — стъписа се ваксаджията.

— Нямам — засмя се Джими. — Но ти лъскай, а ще ти платя с една идея.

Няколко дни наред след тази случка Джими се разхождаше важно нагоре-надолу по улицата, дъвчеше големи парчета от най-долнокачествения моряшки тютюн и ловко изплюваше от време на време чернокафявата лигава течност върху обувките на някой минувач. После светкавично сваляше шапка и пускаше в ход цяла серия изискани извинения. Минувачът обикновено глухо изругаваше и бързаше да влезе в малкото салонче на ваксаджията. Вечер късно Джими също влизаше при него, за да получи процентите си от така неочаквано нарасналата клиентела. Те бяха и първите пари, които Джими спечели със собствен труд.

Ала това не продължи дълго. Джими ясно съзнаваше, че тази професия никак не подхожда на неговия интелект и докато се разхождаше и плюеше, мъчеше се да обмисли вече втората си идея.

Той беше щастливец и затова не се наложи дълго да насилва несвикналата си да размишлява глава. Случаят му помагаше. Щастливият случай. Той играеше винаги много голяма роля в неговия живот. А колкото и странно да е, понякога този щастлив случай, който така жадно очаква в живота си всеки мечтаещ за кариера американец, се явява и под формата на плесници. Как е възможно? Убедете се сами!

Щастливият случай се яви в десетия ден на неговата кариера като „професионален заплювач“, както той наричаше своята твърде необикновена професия. По-късно Джими се убеди, че тя не беше чак толкова необикновена и че съществуваше в Америка доста отдавна под една или друга форма.

Та в този прекрасен ден Джими както и преди се разхождаше бавно с ръце в джобовете, дъвчеше своя тютюн, напрягаше ума си, а да изцеди от него новата идея, и плюеше. Ала, унесен в мислите, той не прецени правилно един от поредните си клиенти. Плю, видя кафявия сок на тютюна да се залепва върху една евтина лятна обувка от протрита бяла кожа, протегна машинално ръка към периферията на шапката си за извинение и в този момент получи плесницата, за която споменахме. Една обикновена мъжка плесница, нито много силна, нито много слаба.

— Ехей! — провикна се Джими, смръщи нос и изруга.

От другата страна на лицето му звънна втората плесница. Джими не беше свикнал да получава такива подаръци, без да се отплати най-малко със същото. Този път изненадата го накара да бъде по-щедър. Пред очите му се мярна едро възгрубичко мъжко лице. Ръката му се стрелна с боксьорски навик и миг след това човекът, който беше го ударил, се просна на улицата.

— Нокдаун — обяви самодоволно Джими, като видя, че човекът с мъка и пъшкане правеше опит да се изправи и поиска да се отдалечи на подходящо разстояние. Обаче една чужда, не съвсем ласкава ръка го хвана за рамото.

— Елате с мен! И вие също — обърна се полицаят към другия, който с болезнена гримаса опипваше долната си челюст.

Ами сега? Джими не обичаше полицията и знаеше, че може би и тя ще намери в неговата професия известно основание да не го обича. Той се огледа, ала изход нямаше. Наоколо възбудено шумеше тълпата и гневните ръкомахания бяха отправени все към него. Полицаят спокойно разпитваше очевидците, но те се оказаха толкова много, че той предложи на няколко от тях да заповядат до участъка, за да дадат своите показания. Това предложение като че ли изведнъж охлади техния граждански ентусиазъм и докато полицаят се обърна, за да посрещне полицейската кола, която пристигна с пронизително виене, очевидците се разбягаха на всички страни. Охраненият блюстител на реда вероятно бе свикнал на такива произшествия, защото то не му направи никакво впечатление и той все така спокойно натовари двамата арестувани в колата. Големият джип отново заквича като сгазено куче и се понесе из нюйоркските улици.

Мозъкът на Джими трескаво заработи. У хладнокръвните хора, а Джими Кук беше от тях, в такива минути мозъчната енергия се удвоява. То е нещо като вдъхновението у поетите. Затова тези хора, хладнокръвните, винаги преуспяват. Така в този момент на умствен подем, когато пред очите му се стрелкаха магазини и хора, когато воят на сирената се въртеше като свредел в ушите му, се роди и втората негова идея.

— Вие защо плюете по улицата? — запита го в участъка един астматичен и склонен към затлъстяване началник, който само във възгледите си имаше може би прилика с храбрите шерифи от миналото, когато неговото отечество още не беше обетована земя. — Нали знаете, че това е нарушение на обществения ред и е наказуемо?

— Забележете, господин началник — отвърна Джими с тон на оскърбено достойнство, — аз не плюя, а заплювам. Да, аз си позволих да заплюя този гражданин и всеки истински американец би постъпил като мен, защото този човек е комунист.

— Но позволете — възмути се гражданинът, — та аз въобще не ви познавам, както положително и вие не ме познавате.

— Това няма никакво значение — рече важно Джими.

Полицейският началник озадачено прелистваше документите им. Той не бе очаквал такъв обрат в този така делничен случай на обикновено сбиване.

— А вие откъде знаете, че този гражданин е комунист?

— Видях го, като излизаше от едно комунистическо събрание.

— Никога не съм бил на никакви събрания. Моля дайте доказателства!

— Ще ги дам, ако стане нужда.

— Тихо, господа! — намеси се полицейският началник. — Този въпрос ще бъде разгледан от ФБР^[2]. Вие, господин Кук, сте свободен, а вие — той стана с мъка иззад бюрото и се постара да заеме съдийска поза. — Вие ще платите десет долара глоба, загдето сте причинили сбиване на улицата.

— Но как така?

— Моля без възражения!

Началникът знаеше как да се отнася с комунистите. Той имаше основание да вярва на Джими Кук, защото прочете в паспорта му, че е завършил колеж. Другият не бе завършил колеж, а и по занятие беше работник. Не е ли това вече достатъчно подозрително?

След няколко дена Джими бе извикан пред местната комисия за разследване на антиамериканска дейност. Там той потвърди, че е видял този човек да излиза от едно събрание, където говорели комунистически оратори и където се събирали някакви подписи против войната. (В интерес на истината трябва да кажем, че Джими действително в една от своите безцелни разходки беше се натъкнал на такова събрание.) Благодариха му сърдечно и го похвалиха като добър патриот. После в коридора го застигна един от членовете на комисията. Предложи му да се поразходят. Джими прие неохотно и остана нащрек. Той все пак се чувствуваше гузен. Досега беше лъгал само баща си, когато му искаше пари, приятелките си и учителите в колежа.

— Вие сте един истински американец — каза му членът на комисията. — За съжаление те са така малко. А ние се нуждаем от помощта на всеки честен човек, за да можем да се борим успешно с комунистите. Сам знаете каква напаст са те за нас.

Още дълго му говори той все в този дух. Влязоха в един бар, където той щедро разтвори кесията си. Разговорът продължи и стана още по-приятен, когато го обгърна ароматът на множество ястия и напитки. Така в продължение на няколко часа Джими се запозна с истинския лик на враговете на неговата Америка — комунистите. По-рано той само бе чувал за тях. Сега разбра, че трябва да ги мрази и най-важното, разбра, че покрай това могат да се печелят и добри пари.

От тази среща започна възходът на Джими Кук. Той се явяваше вече често пред комисията за разследване на противоамериканската дейност като свидетел при различни процеси. Изнасяше там сензационни факти за комунистическата дейност на хора, които никога не бе виждал, и помагаше те да бъдат осъдени в името на Америка. За това, естествено, му се заплащаше твърде щедро. Джими знаеше, че някои наричат това лъжесвидетелствуване. Но нали светът без лъжа не може? Нали всички хора лъжат? Значи не е важен начинът и поводът, щом същината е една и съща. При това не всяка лъжа се плаща така добре и не всяка лъжа служи на такъв идеал като великата идея за освобождаване на Америка от комунистите. А в края на краищата в една истински свободна страна всеки има право да лъже, както си иска.

Така разсъждаваше Джими и беше щастлив. Вестниците споменаваха името му, сочеха го за пример на всички още неосъзнати американци, а един от тях отиде дори още по-далеч, като му предложи да работи в неговия политически отдел. Джими не се поколеба. Имаше вече значителен опит в демаскирането на комунистите, можеше да пише със сравнително малко правописни грешки и това се оказа решаващо. Така Джими стана журналист.

Той се отнесе сериозно към новата си професия, макар често в пристъпи на откровеност да съзнаваше, че тя малко се отличава от първата, която наричаше „професионален заплювач“. Още с постъпването във вестника той реши, че трябва да прочете поне „Комунистическия манифест“, щом иска да изгради от себе си специалист по антикомунистическата пропаганда. Ала все не му оставаше време за това. Дните летяха, страниците на вестника чакаха статии, които трябваше да бъдат интересни, смайващи с нови разкрития. За това нещо се изискваше повече фантазия, отколкото знания. А фантазия той имаше. Тя водеше началото си още от дядо му, който винаги пред очите си бе виждал в пълни подробности малката кръчма, към която напразно цял живот се стремя. Бащата усъвършенствува родовата фантазия с повече смелост, придаде й размах и тя се яви най-сетне у сина като мощно оръжие в борбата за съществувание, като една малка златна мина.

Има хора, които притежават чувство за мярка. За такива хора едни казват, че са културни и възпитани, а други ги наричат ограничени и прости. Това е въпрос на разбиране. Безспорно обаче за Джими Кук беше, че с мярка пари не можеш да печелиш. И макар някои да го обвиняваха, че в статиите си не знаел мярка на лъжите, те му донесоха едно малко кокетно апартаментче, купиха му и скромна, но солидна лека кола. Джими дори замисляше да се ожени, когато ненадейно хората на голямата политика заговориха за мирно съжителство между различните социални системи.

Това беше страшен удар върху неговата кариера. Антикомунистическите статии станаха непопулярни. Хората започнаха да се мръщят, когато срещнеха името му. Завистливи колеги подхвърляха, че бил неудобен за вестника. Но Джими Кук притежаваше още една черта. Беше схватлив и имаше тънък усет за новите ветрове, които подухват между небостъргачите. Той чувствуваше, че всичко това е временно, сви знамената за по-благоприятни дни и се огледа около себе си. Някъде в Европа заседаваше международна конференция за мирно използуване на атомната енергия. Над атолите в Тихия океан през месец гръмваше по някоя атомна или водородна бомба. Из улиците на Нюйорк рекламираха атомни запалки и козметични помади с белязани атоми за разхубавяване. Неудържимо настъпваше атомният век…

Джими трескаво събра от будките един куп популярни брошури по разбиване на атомното ядро и неговото бъдеще, прочете ги за една нощ, а останалото предостави на фантазията си, която щедро подхранваше с петдесет градусово уиски. И на другия ден осъмна като специалист по атомните въпроси. Една след друга цъфваха на страниците на вестника неговите нови, както той с гордост ги наричаше „радиоактивни“ статии, подписани със странното име Атоммен^[3]. В тях се разказваше за атомни влакове и подводници, за оръдия и детски колички, за полети до Марс и за превръщането на живака в злато.

Веднъж обаче при себе си го извика един известен и влиятелен сенатор, с когото Джими се познаваше от комисията за разследване.

— Слушай, момче! — каза му сенаторът. — Това, което вършиш, е празна работа. Не погубвай таланта си и не забравяй, че служиш на Америка. Борбата с комунистите не трябва нито за миг да отслабва. Ако е неудобно сега да се пише по вестниците както преди, трябва значи да намерим нови форми. Напиши една книга, научна книга против комунизма! Ти можеш, а ние сме насреща за материална и морална помощ.

Джими се замисли. И никога не беше мислил толкова дълго за нещо. После написа заглавието на книгата „Атомът — естествена смърт на комунизма“. Това трябваше да стане един философски труд, който да избухне като бомба над главите на всички комунисти. В нея той щеше да докаже, че атомната революция ще унищожи социалната революция, като премахне нейните корени — глада и мизерията.

Атомният човек Джими не се усъмни нито за миг, че ще може с успех да работи в областта на философията. В една страна, където генерали ставаха ректори на богословски университети, а продавачи на жартиери — президенти, разбира се, всичко е възможно. Ето защо ние също не бива да се съмняваме, че той би завършил книгата си, ако отново не беше му се случило нещо непредвидено.

В началото на януари съобщиха, че ще се проведат нови изпробвания с атомни и водородни бомби в Антарктида. Джими смело се приготви за път. Редакцията изпращаше своя специалист да отрази в снимки и репортажи това знаменателно събитие…

Самолетът излетя от Нюйорк и колкото по̀ на юг отиваше, толкова студът ставаше по-остър. И така Джими след едноседмично пътуване се намери сред необятните снежни простори отвъд Южния полярен кръг. Той беше добре екипиран и духовито се надсмиваше на своите колеги от провинциалните вестници, които едва се движеха в дебелите кожуси. Джими беше човек на атомната ера. Носеше един бежов спортен костюм от плътна мушама, под чийто хастар се разпростираха като паяжина тънки реотанови жички. Няколко електрически батерии, пришити от вътрешната страна на дрехата и панталона, осигуряваха на тялото една приятна умерена температура. А в джоба си той носеше две тубички с таблетки против лъчевата болест, която причиняват радиоактивните излъчвания на атомните бомби. Някои се опитваха да го убедят, че не бива да разчита на тези таблетки, широко рекламирани от един частен аптекар, но Джими вярваше в науката. Глътна няколко таблетки и реши, да отиде колкото се може по-близо до мястото на експлозиите, за да направи най-хубавите снимки за своя вестник. Това решение го отведе с един хеликоптер на връх Мария Луиза Улмер — най-високия връх в Елсуортовата земя.

Наближи очакваната със страх и нетърпение минута. Ниско на хоризонта грееше оскъдното лятно слънце. Въздухът, сух и прозрачен, звънеше ситно като стъкло под напора на нестихващия денонощно вятър. Джими сложи нови батерии в дрехите си. Антарктическото лято много приличаше на зимата в Аляска и също като нея пълзеше с неприятно студени пипала по кожата. На самия връх, зад солидна барикада от лед и оловна ламарина, няколко смелчаци бяха инсталирали филмови камери.

— Хей, Джими! — викна един от тях. — Не прави глупости и ела в прикритието!

Джими го чу, ала само махна с ръка и бавно продължи да слиза по южния склон на върха, по склона, който беше обърнат към безкрайния бял полигон. Огромни глетчери бяха направили могъщите плещи на върха гладки, като излъскан паркет. Джими стъпваше тежко, за да могат железните шипове на обувките му да се забиват в леда. На една малка площадка той разпъна триножника и закрепи здраво краката му. След това нагоди апарата, седна на едно сгъваемо столче, пална цигара и залепи очи до окулярите на един специален бинокъл с тъмни химически стъкла за предпазване на очите. Не се виждаше нищо, освен една далечна хълмиста степ, покрита със синкави ледове и твърд зърнест сняг, едно изцъклено, мъртво небе над нея и една тишина, в която зъзнеше вятърът над погребаните векове. Някъде из безкрая забръмчаха тихо самолети. Джими не можа да ги види. Той сложи пръст върху бутончето на апарата и затаи дъх, без да сваля бинокъла. Изведнъж в стъклата блесна ослепителна светлина, сякаш бяха насочили в лицето му прожектор. После нещо го блъсна в гърдите, земята се огъна под него, адски грохот притисна главата му, завъртя го в безумен вихър и го хвърли някъде надолу, надолу, където свършва животът и започва безмълвният студ…

Джими скоро се свести. Замърда клепачи, ала не можа да разбере отворил ли е очите си, или не. Огромно и черно, нещо притискаше до болка очните му ябълки, като че ли искаше да ги забие в мозъка му.

— Умрял ли съм? — запита се Джими с тревога. — Но аз мисля! Навярно хората мислят и на онзи свят. Това е ужасно!

Протегна изтръпнала ръка. Пръстите му опряха в една хладна и твърда като камък стена, която го обграждаше от всички страни. Лед? Жив погребан? Джими изрева като животно, надигна се, блъсна главата си в леда и бясно заудря по стената на своя зловещ ковчег. Удряше и викаше, докато по ръцете му плъзна топла кръв, а гърлото се задави в раздиращи спазми.

— Умирам! — изхлипа той и падна отмалял върху студеното си ложе. — Господи, какво сгреших, та ми пращаш такава смърт?

Сети се, че не беше се молил още от времето, преди да умре баба му, готвачката. И сега не можеше да си спомни никаква молитва.

— Прости, господи! Прости, господи! — зашепнаха неудържимо и безсмислено устните му. В този напрегнат живот нямаш време и да се сетиш за бога. Той бе мислил и за атомите, и за комунистите, а бога бе забравил. И ето сега смъртта! Неочаквана и ужасна!

Постепенно Джими се посъвзе. Гладът и студът бавно почнаха да сковават краката му. Батериите не можеха да надвиват смъртоносния дъх на ледовете. Колко време вече лежеше тука? Часовникът на ръката му не се чуваше. Той пребърка с охкане джобовете си. Нямаше нищо в тях, което можеше да се яде освен таблетките против лъчевата болест. А гладът непрестанно се усилваше. Джими съзна, че е погребан тук, далеч от хората, безвъзвратно и завинаги, под глетчерите на тази дива и негостоприемна страна. Кой можеше да го намери? Кой можеше да го спаси?

Казват, че бялата смърт била приятна. Но той се намираше в непрогледна и гъста като въглищна кал тъмнина. Глад и студ.

С последни сили Джими отново се развика и заудря с ръце и крака по леда. Но гласът му беше отпаднал, а мускулите едва се движеха. Залепи ухо до стената. Чуваше само ударите на собственото си сърце, което се мяташе обезумяло в гърдите. Той притихна, полежа известно време, загубил съзнание, после внимателно вдигна тубичката с таблетките към устата си. Изсипа ги наведнъж и започна бързо да ги дъвче. Бяха кисели и тръпчиви като прокиснато вино. Но той ги гълташе с тъпото и безразсъдно удоволствие, с което осъдените на смърт поглъщат последната си храна. Прилоша му. Тъмнината пред очите му се олюля. Някакви светли пламъци я разкъсаха, лумнаха ту тук, ту там, пръснаха се в милиони червени светулки и също така внезапно угаснаха.

Горе, където виеше вятърът и небето тръпнеше над безнадеждно скованите простори, ходеха човеци в дълги кожени палта и загрижено оглеждаха бялата, бездиханна равнина.

— Разместване на ледниците.

— Горкият Джими!

… На другия ден един от големите нюйоркски вестници излезе с огромно туширано заглавие над първата си страница: „Умря Атомният човек!“ Следваше снимка и разказ за героичната смърт на загиналия в изпълнение на служебния си и обществен дълг журналист Джими Кук. И пак: умря Атомният човек!

Главният редактор знаеше, че такова заглавие ще удвои тиража на броя.