Любен Дилов
Атомният човек (7)

Странният лов

— Ще ходим на лов. Нямаш представа как се радвам! — викна Дино на другата сутрин, след като се събуди и блажено се протегна в кревата. — Ти обичаш ли лова?

— Какво ще ловим? — попита недоверчиво Джими.

— Риби, раци… Каквото ни попадне.

— Аз не съм участвувал в ловене на риби, но съм виждал как ловят рибарите. Твърде сложна работа, мрежи, лодки…

— За какви мрежи и лодки бълнуваш, бе брат? Ще ги ловим с ръце, с харпуни.

Джими съзна, че отново някак представите му за различните неща не се схождаха с представите на тия хора около него, и благоразумно замълча. Станаха и отидоха да закусват. В залата цареше трескаво оживление.

— По-бързо, другари! — подканяше всички младият момък, който ръководеше цялото празненство. — Не ни оставяйте да чакаме! Скафандрите за мъжете са в зала номер пет. Обличайте се по-скоро! След половин час тръгваме.

Марина, бодра и неизменно весела, поздрави Джими.

— Как сте? Добре ли спахте?

— Благодаря. Не особено добре: сънувах ви — отвърна многозначително Джими.

Девойката се засмя.

— Нищо. В замяна на това сега поне ще се налудуваме от сърце из водата. Лошите сънища ще отплуват и ще остане хубавото приятелство. Нали така?

— Да — каза Джими неопределено и със смътно предчувствие в душата. За какво лудуване говореше тя? Той не беше особено добър плувец.

— Аз отивам да се облека и ще дойда да ви взема. Нека излезем заедно, защото после трудно ще се намерим!

Двамата проследиха с очи грациозно отдалечаващата се девойка, после Дино го сръчка заговорнически:

— Хайде гълтай по-бързо!

След закуската се отправиха към другата зала. Още на вратата Джими почувствува как краката му се подкосиха. Вътре мъжете сръчно и нетърпеливо навличаха върху себе си някакви бели металически дрехи. Това явно бяха водолазни скафандри, макар Джими никога да не бе виждал такива. Някои, облечени вече, тромаво се разхождаха наоколо, приличащи на древни рицари или на човеци от фантастични романи. Костюмите бяха направени от пръстеновидна металическа тъкан, гъвкави и не изглеждаха да са твърде тежки. Прозрачни стъклени шлемове покриваха главите на хората.

— Избери си по мярка! Ей там са свободните скафандри! — подкани го Дино, ала той не помръдна. Българинът забеляза необикновената бледност на лицето му и се наведе над него.

— Хей, Джими, какво ти е? Защо стоиш така като истукан?

Джими преглътна, ала не успя да произнесе нито звук.

— Лошо ли ти е?

— Да.

Дино го изгледа продължително и сниши гръмкия си глас:

— Слушай, братко, ти май не си обличал досега скафандър?

— Не съм — призна Атомният човек.

— Е, значи ще ти бъде по-интересно. Няма какво да се правиш на болен! Не предполагам да си толкова страхлив. И откъде само се извъди такъв? Ако те разбере Марина, така ще те осмее, че ще ти се прииска да се хвърлиш и без скафандър в морето. Хайде ела, аз ще ти помогна да се облечеш и ще ти обясня всичко! Не е толкова страшно.

— Моля ти се, остави ме! Наистина ми става лошо — удари Джими на молба.

— Бъди мъж, бе човек! Ето и Марина идва. Стегни се!

Джими трепна. В залата, като леко се клатушкаше, влезе един тъничък водолаз. Зад стъклото на шлема наистина сияеше лицето на девойката.

— Още ли не сте готови? — нейният глас звучеше тихо и приглушено.

— Маринче, този момък никога не е обличал скафандър и трябва по-напред да му обясня всичко.

Дино не каза нито за страха, нито за мнимата му болест. Девойката извади от пояса си един ключ, пъхна го някъде в бронята на гърдите си и откачи шлема. Тъмните й коси се разпиляха в безреда.

— Но това е непростимо! Как така сте изостанал толкова? — обърна се тя към Джими, който се мъчеше да си придаде нехаен вид. — Добре, аз ще ви бъда учителка. Избрахте ли костюм?

Дино бързо донесе един скафандър и двамата се заеха да обличат нещастния Джими, като подробно го запознаваха с различните механизми и начините за манипулиране с мотора, със съобщителните средства, с правилата за движение. Тези водолазни скафандри представляваха едно чудесно произведение на техническата мисъл. Леки, гъвкави, удобни, те бяха направени от такава материя, която издържаше чудовищното налягане на водата дори и на двеста метра дълбочина. Едно малко, но извънредно мощно моторче, поместено на гърба, осигуряваше движение с голяма скорост, нормална температура за тялото и силната светлина, която излъчваха трите подвижни прожектори върху раменете и шлема. В скафандъра се намираха още запаси от кислород и подкрепителни течности за цяло денонощие, а радиоапаратурата позволяваше на водолаза да се разговаря свободно от десетки километри разстояние с други водолази или с хората от брега.

Джими лека-полека се успокои и започна внимателно да слуша, макар всичко да му звучеше като в приказка. Все пак тези хора едва ли си правеха с него шега. Само веднъж той се осмели да попита предпазливо няма ли да сплеска водата тези тънки брони. Той е виждал съвсем други скафандри.

— Не бой се, момче! Всичко е проверено. От петдесет години са пуснати за масово употребление. Ти сигурно си виждал специалните, за научни изследвания.

Ето че пак се натъкна на това непонятно и страшно разномислие! Възприятията му стигаха донякъде и изведнъж се сблъскваха с нещо, което приличаше на ужасно недоразумение. Той слушаше и виждаше неща, които не можеше да свърже с никакви мисловни връзки в съзнанието си. Какво значеше това: от петдесет години в масово употребление? Или той нищо не знае за техниката, или тези хора се подиграваха с него? А нито едното, нито другото беше вярно. Очите не можеха да го лъжат. Той виждаше пред себе си вече десетина такива безгрижни водолази, които съвсем сами се приготвяха, за да тръгнат по морското дъно. Явно бе също така, че никой тук не му мисли зло. Тогава?

— Хайде, приятелю Джими! — прекъсна Марина неговите безплодни размишления.

Джими неохотно изтърпя последните натъкмявания и напътствия. Девойката му подаде облечената си в ръкавица ръка и го поведе към изхода. В другата си ръка тя носеше дълга и тънка като върлина подводна пушка, която стреляше с малки стоманени ножчета.

— Нагласих апарата ти на моята вълна — пошушна му тя. — Ще разговаряш само с мене. Дино има вълна петнадесет.

Те влязоха в огромния тунел, където спираха подводниците и зачакаха. Когато се събраха всички, вратите зад тях плътно се затвориха.

— Всички костюми проверени ли са от домакина? Готови ли сте? — чу Джими в шлема си гласа на младия отговорник.

Той усети кръвта си да изстива. Сърцето му трепетно се сви. Дъното на тунела за миг се покри с клокочеща вода, която стремително се заизкачва нагоре. Мина над коленете, стигна кръста, гърдите, заля раменете. Искаше му се да извика, но Марина го дръпна за лакътя. Зад стъклото на шлема тъмните й очи се усмихваха. После водата закри и тях и останаха само неясните очертания на скафандрите.

— Тунелът е отворен, другари — загърмя отново гласът на отговорника. — Пали прожекторите и на добър час! Който хване най-голямата риба, ще бъде почетен председател на вечерята. Все пак не се отдалечавайте много и дръжте постоянно връзка помежду си.

— Хайде — обади се и Марина.

Над главата й блесна шлеменната лампа и разряза водата с жълтия си меч. Зад тях се разляха светлините и на другите подводни ловци. Джими не успя веднага да запали своя прожектор, но страхът го разтърси и го направи по-внимателен. Девойката го хвана за ръката и го поведе към края на тунела. Другите бързо ги задминаха. Когато стигнаха отвора, пред тях като черна и безмълвна стена се изпречи тъмната бездна на морето. Стъпиха внимателно на дъното, което беше хлъзгаво и покрито с тънък слой рядка тиня.

— Прави сега, каквото аз правя! — изкомандува Марина, пусна го и започна да плува с ръце. — Включвам мотора.

Зад гърба й се подаде едно малко, четирикрило витло, което мигновено завъртя водата и момичето се стрелна като змиорка напред.

— Пускай се!

Джими също заплува с непохватни движения, премести ръчката на мотора, която се намираше на широкия металически пояс, на първа скорост и последва храбрата си учителка. Водата тук на петдесетина метра дълбочина беше почти неподвижна. Само зеленикавите отблясъци, които проникваха от повърхността, ту се люлееха, ту се пръскаха ветрилообразно и показваха, че морето си живее своя обикновен неспокоен живот, изпълнен с милиарди същества и вечно движение. Рояци пъстри рибки бягаха, подплашени от прожекторите и шума на витлата. Голям морски хищник прекъсваше своя лов и спрял на безопасно разстояние, в недоумение гледаше странните същества, които се гонеха из неговите ловни простори. Но те не му обръщаха внимание.

— Как се чувствуваш? — викаше Марина някъде отдалеч.

— Отлично — осмели се да каже Джими.

Той все не можеше да я догони. Страхуваше се да пипа много често ръчката за управление, за да не предизвика с неумението си някоя повреда. По едно време дори изгуби от очи водачката си и сякаш изведнъж тези огромни пластове вода се сгромолясаха върху страхливото му сърце. Та и имаше ли нещо по-ужасно от това, да останеш сам, безпомощен сред тази безкрайна водна пустиня? Той не беше безпомощен, защото науката бе го облякла в една надеждна броня, ала страхът сковаваше разсъдъка му и той изпитваше усещанията на човек, който сънува кошмарен сън, съзнава смътно, че всичко е само сън и му се иска да се събуди, за да свършат кошмарите, все не успява да се изтръгне из лапите им. „Не е ли това само сън?“ — питаше се Джими за кой ли път през тези няколко дни и продължаваше да плува в една посока, като с отпаднал и отчаян глас се провикваше:

— Марина, къде си?

— Тук съм — смееше се девойката. — Върви, върви напред! Аз те чакам. Ела да видиш какво чудовище хванах!

Джими съзря изгубените светлини на Маринините лампи и бързо се насочи към тях. Този път тя наистина го дочака. Стоеше в една падинка, хлътнала до колене в тинята, и разтваряше с някого.

— Чакай де, миличък! Чакай, какво се бориш толкова? Не знаеш ли, че по-силно животно от човека няма? Това и в букварите го пише.

Джими пристигна запъхтян и изпотен, сякаш бе изминал цялото разстояние в бягане, а не беше се носил на крилете на мощния мотор. Той спря витлото и бавно се спусна до Марина. Краката му веднага затънаха в меката, хилядолетна утайка на дъното.

— Гледай, гледай!

Девойката държеше в едната си ръка едър, повече от половинметров рак, който отчаяно се мъчеше да се освободи, като застрашително размахваше големите си ножици. Ръката на момичето го беше хванала обаче през задната част на дъгообразното му бронирано тяло и той не можеше да я достигне.

— Помогни ми! — помоли Марина. — Тежък е. Отмаля ми ръката.

Джими с отвращение посегна към грозното черно животно и в същия миг уплашено извика. Дясната ножица на рака сграбчи пръстите му и ги стисна с неимоверна сила. Той усети как изпукаха ставите му, смачкани от острата болка. Марина се засмя.

— Хей, момче, така ли се хващат раци?

Джими замята ръката си, ала омарът се беше вклещил здраво и нямаше намерение да го пусне.

— Ще ми счупи пръстите — охкаше Джими. — Какво да правим?

— Потърпи! — продължаваше да се смее девойката, — като се върнем, ще го потопим във вряла вода, както се варят раци, и той ще те пусне.

— Ти се шегуваш, но на мен съвсем не ми е до смях.

— Разбрах.

Тя извади от пояса си тънка, остра кама, провря я в ножицата на рака и я завъртя. Омарът освободи ръката на Джими. Девойката отново подхвана бранещото се животно и ловко го натъпка в гумената торба, която висеше през рамото й. Атомният човек разглеждаше пострадалите си пръсти и с болезнени гримаси се мъчеше да ги раздвижи.

— Хайде да се прибираме! — предложи той колебливо.

— Защо бързаш? Омарът ли те изплаши?

— А не. Тука колко ли е дълбоко? — отклони Джими неприятния разговор.

— Погледни лявата си ръка и ще разбереш!

Той вдигна ръка пред лицето си. Малко над китката един до друг стояха циферблатите на няколко дребни механизми. Единият явно беше часовник. Стрелката на втория лежеше върху цифрата сто и пет.

— Сто и пет метра? Толкова ли е? — почти извика той и почувствува студени тръпки по гърба си.

— Точно — отвърна Марина. — Харесва ли ти тук?

— Хъм. Тая дълбочина не е ли опасна?

— Не е. В Черно море за съжаление няма никакви опасности. Миналата година ходихме на лов за акули край един коралов атол в Тихия океан. Знаеш ли колко интересно беше? Един мой приятел без малко щеше да загине. Като го налапа една акула през краката, че като го помъкна, едва я застигнахме. Бронята издържа, но единият крак беше счупен.

От хладния здрач на морското дъно или от разказа на девойката на Джими му стана студено.

— Не е ли по-добре да се върнем?

— Та нали още нищо не сме хванали? — възмути се Марина. — Другите ще ни се смеят. Хайде!

Тя отново подрипна и витлото бързо я понесе из тъмните водни селения. С тръпнещо сърце Джими се принуди да я последва. В ушите му тихо и равномерно зумтяха далечните сигнали на подводната станция. Дъното остана дълбоко под тях, загубено в мастилен мрак. Ставаше все по-светло. Водата беше жълтозелена, а над главите им блестеше огряната от слънцето морска повърхност. Марина непрекъснато бърбореше и се шегуваше, а Джими със страхлива съсредоточеност гледаше пред себе си и мълчаливо отминаваше нейните закачки. Така те плуваха около половин час все в права посока, когато изведнъж едно грамадно лъскаво туловище пресече пътя им. Девойката извика радостно и с бясна скорост се стрелна след него. Скоро тя застигна рибата, която неспокойно удари с опашка и се спусна надолу. Марина запали само шлеменния прожектор и я последва. Започна една странна и упорита гонитба. Изплашената риба, която беше дълга не по-малко от три метра, ту се гмурваше в черната тайнствена мъгла на дълбините, ту рязко се вдигаше нагоре до самата повърхност. Силните й плавници я носеха с бясна бързина и Марина, колкото и да блъскаше ръчката на мотора, опашката оставаше далече пред нея. Девойката, запалена от ловджийска страст, имаше само един избор: да измори рибата и с хитрост да се доближи до нея. Ала могъщото водно животно не се изморяваше лесно тук, в родната си стихия, и преследването продължаваше с неотслабващи сили. Амбициозното момиче забрави и за своя приятел, и за това, че не трябваше да се отдалечава много от клуба. Като същински самолет летеше то над подводни хребети и долини, над неизвестни плитчини, покрити с гъсти гори от водорасли. Някъде далече, далече зад нея отчаяно хленчеше гласът на Атомния човек.

— Марина, Марина! Къде си? Не ме оставяй сам!

После той утихна. Моторът работеше равномерно с пълна мощност. Колко време беше минало? Може би час, може би повече? Рибата видимо ставаше все по неспокойна. Опашката й ту зачестяваше в своите удари, ту изведнъж замираше.

— Аха! Уморяваш се, миличка — говореше й девойката. — Още малко и ще ми паднеш в ръцете.

Тя угаси прожектора, за да не я плаши. Бяха отново изплували в по-плитки води и наоколо стана светло. Марина с трепет разбра, че разстоянието между тях се скъсява. Рибата, която навярно почувствувала умора, също искаше да си послужи с хитрост, внезапно рязко сви наляво и неволно се оказа току пред лицето на своя преследвач. Девойката светкавично протегна тънкия ствол на харпуната и натисна спусъка, веднъж, два пъти. Двете остри ножчета се забиха зад хрилото на рибата. Тя трепна като зашеметена, после, обезумяла от болка и страх, диво се замята. Ала ножчетата бяха се забили дълбоко в меката й плът, а острите им разклонения не позволяваха да излязат. Марина едва удържаше с две ръце харпуната и разпускаше докрай макарата. Тя знаеше, че найлоновите въжета, които свързваха ножчетата с харпуната, са здрави и се боеше само да не я изпусне. Цял облак кръв бликна от раненото тяло на рибата и девойката престана да вижда, но нямаше възможност да запали прожекторите. Тя помисли, че може би трябва да се обърне и да даде заден ход с мотора, за да повлече своя противник след себе си, но се боеше да не се изтръгнат ножчетата и затова се остави да бъде влачена на буксир. Рибата слизаше все по-надолу и по-надолу. Каква ли е тук дълбочината? А ако я завлече така на повече от двеста метра? Тогава страшното налягане на водата щеше да сплеска бронята на скафандъра и щеше да погребе завинаги и ловеца, и неговата жертва. Марина не беше страхлива и предпочиташе да умре, отколкото да остави неизпълнено докрай нещо, с което се е захванала. Но тя, както повечето момичета на своето време, които израстват сред спорт, обкръжени от най-висока техника, беше надарена с бърз ум, пресметливост и съобразителност. Тя веднага реши, че това не е дълбоководна риба. Спомни си още думите на отговорника на клуба, който им беше казал, че в Черно море под триста метра дълбочина поради някакви отровни разтвори няма никакъв живот. Наистина циферблатът на дълбокомера не се виждаше, наоколо цареше пълен мрак, но харпуната не се тресеше вече така в ръцете й. Животното беше навярно омаломощено и може би сега просто потъваше. Марина долови едно моментно разслабване на въжетата, ловко се обърна и като притисна дългия ствол на харпуната между краката си, даде отново пълен ход на мотора. Рибата подскочи още няколко пъти с последни сили, ала мощният мотор неудържимо я теглеше вече нагоре. Скоро тя съвсем утихна. Марина въздъхна облекчено. По шията си усещаше студения гъдел на потта. Ръцете и бяха отмалели. Отмаляло беше и цялото й тяло, уморено от напрегнатата борба. Тя освободи предпазливо едната си ръка и запали всички прожектори. Къде ли се намираше? Сигурно много далеч, защото сигналите на клуба не се чуваха. Сега тя се сети и за Джими. Горкият, какво ли прави самичък в морето? Може би не трябваше да се увлича така и да го изоставя. Все пак той за пръв път облича скафандър. Но нека! Той изглежда голям страхливец и това ще му бъде добър урок. Въпреки това в сърцето й трепна съжаление. Дано другите да са го намерили! А сега накъде? Стрелката на компаса неизменно показваше север. Когато излязоха от клуба, те поеха в западна посока, но накъде беше я замъкнала гонитбата на рибата?

Девойката заедно с тежкия си товар изплува на повърхността и вдигна глава. Слънцето светеше ниско над хоризонта. Бряг не се виждаше никъде. Девойката сравни часовника със слънцето, погледна отново компаса и се гмурна под водата, като взе определен курс на северозапад. Тя нагоди предавателния апарат на обща вълна и гласът и се понесе из подводните простори.

— Към всички! Към всички! Тук е Марина от подводния клуб на петролодобивниците. Дайте сигнали, дайте сигнали!

Морето около нея мълчеше загадъчно и страшно в своята непоклатима вечност. Но девойката не се разтревожи, а упорито държеше избраната посока, която трябваше да я изведе някъде в близост около клуба или най-малко до брега. Ненадейно пътя й пресече призрачният силует на една подводница. Марина поспря, за да не се блъсне в нея. Подводницата също намали своя ход. Бяха я забелязали.

— Хей, кой си ти и какво правиш в открито море? — долетя непознат глас в шлема на момичето.

— Бера ягоди — отвърна Марина, докачена от грубото обръщение на моряка.

— Ха, ха, ха, добре ти го каза! — чу се смехът на друг мъж. — Слушай, но това е жена! Ало, другарко, не се обиждайте! Имате ли нужда от някаква помощ?

— Ако може, кажете ми къде се намираме. Знаете ли клуба на българските петролодобивници? В каква посока е?

— Един момент моля!

Гласът замълча няколко секунди, после отново се обади:

— Ние пътуваме за Истанбул. Намираме се на около сто мили от брега, някъде срещу град Варна. За клуба трябва да държите посока право на запад.

— Благодаря.

— Ще стигнете ли сама? Далече е. Не е ли по-добре да ви вземем с нас?

— Елате при нас, другарко! — намеси се отново първият моряк. — Ние много обичаме такива весели и храбри момичета.

— Продължавайте си пътя, граждани! — рече с шеговита строгост Марина. — Не пречете на движението! Благодаря ви за справката.

Девойката сви на запад и гордо помъкна грамадната си плячка покрай подводницата.

— Виж каква риба е хванала! Това се казва жена! — настигна я още веднъж гласът на закачливия моряк, но тя само се усмихна.

След около час в мембраната на приемателя зумтяха тихо сигналите на клуба. Радостна от своята победа, Марина уверено заплува по звуковия път на подводния пеленгатор.

* * *

Това, което Атомният човек преживя през двата часа, останал сам сред безкрайното море, не можеше никому да разкаже и никога не щеше да го забрави. Това бяха часове, които му се сториха по-дълги от година, изпълнени с ужас и отчаяние, с убийствена безнадеждност. Той ту се вдигаше на повърхността и напразно оглеждаше безбрежните и пусти морски простори, ту се спускаше на тинестото дъно и до пресипване викаше за помощ. Марина от дълго време бе престанала да се обажда, но той нито за миг не помисли с тревога за нея, погълнат от безизходното си положение и от грижата за собствената си кожа. Ругаеше я, че го е изоставила, ругаеше себе си, че така безразсъдно се е повлякъл по акъла на едно лекомислено момиче и едва когато изнемощял от вълнение беше готов почти да се примири с безнадеждната си участ, изведнъж се сети да премести стрелката на предавателя на вълната на Дино. Гласът на българина скоро изплува някъде из тайнствените глъбини, спокоен и весел.

— Какво е станало, приятелю?

Джими задъхано му разказа всичко.

— Не бой се! — засмя се Дино. — Нищо няма да му стане на момичето! Тя е опитна и храбра.

— По дяволите и момичето! — изруга Джими. — Въпросът е как аз да се измъкна оттука.

Дино замълча малко, после с не особено любезен глас почна да му обяснява как да зафиксира сигналите на пеленгатора, за да се добере до клуба. След половин час двамата се срещнаха пред силно осветения тунелен вход на подводния дворец.

— Как е? — попита българинът.

— Благодаря — отвърна Джими. — Втори път на женска кола не се возя.

— На какво? На какво?

— На женска кола?

— На каква женска кола?

— Има такъв израз.

— Не съм го чувал.

Джими отново забеляза, че Дино, който говореше безупречно родния му език, не познаваше не само този народен израз, но и редица други негови изрази, а сам от своя страна употребяваше често фрази, чието съдържание беше загадка за Джими. Но сега това го раздразни. Той се облегна уморено на хода на тунела и попита:

— Няма ли да се прибираме?

— Не искаш ли да се върнем да търсим Марина?

— А не, стига ми тая разходка по дъното. За цял живот ми стига.

— Но ако наистина се е случило нещо с нея и тя сега се нуждае от помощ?

Джими не виждаше ясно през стъклата на скафандъра и затова не долови хитрата усмивка на своя отскорошен приятел.

— Какво може да й се случи? Ти сам каза, че няма никаква опасност. Хайде да се прибираме!

Българинът пак се усмихна и укоризнено поклати глава. Той избра отново номера на девойката.

— Марина! Марина, идваш ли?

— Ето ме! — подвикна тя. — Какво стана? Намери ли нашия страхлив приятел?

— При мен е. Чакаме те на входа.

— Идвам. Предполагам, че не съм далече.

— С кого говореше? — попита Джими.

— С Марина.

— Аха, видя ли?

— Слушай! — рече ядосано българинът. — Трябва да ти кажа, че не се държиш добре. Ние отскоро се познаваме и ти ми беше симпатичен, но изглежда нещо куца във възпитанието ти.

— А ти изглежда ревнуваш — тръсна Джими, засегнат от забележката.

— Ех, брат, самомнението ти също е поразвинтено! — засмя се Дино. — Но Да оставим тия приказки сега, че може и да се скараме!

В тъмнината като очите на приказно чудовище светнаха прожекторите на Марининия скафандър. Дино се спусна към нея и пое харпуната от ръцете й. Марина спря до Джими и закачливо чукна с пръст върху стъклото пред лицето му. Атомният човек се ухили глуповато. Тримата мълчаливо навлязоха в тунела и дадоха сигнал да ги приемат. Баражната стена зад тях се спусна. Водата бързо започна да изчезва в страничните резервоари. Само след пет минути те отново се намериха заобиколени от веселата компания, която ги посрещаше с бурни възгласи в чест на девойката. Рибата, която няколко души сега едва-едва мъкнеха към кухнята, безспорно беше най-големият улов и Марина бе обявена за герой на лова.

„Ех, това се казва момиче!“ — помисли с нескривано възхищение и Джими, като гледаше ту рибата, ту малкото, зачервено от радостна възбуда личице на девойката и пръснатите в безпорядък тъмни къдрици по раменете й. Той усети отново предишното вълнение от нейната близост, ала без да знае защо, се почувствува гузен. А тя, палава и весела, игриво отвръщаше на похвалите и закачките, които се сипеха върху нея и не му обръщаше никакво внимание. Дори не го и погледна, когато мина покрай него, за да отиде да се облече.

До вечерта Джими напразно се опитва да я заговори. Тя го отбягваше и само понякога срещаше изпитателния поглед на тъмните й очи. Едва след вечеря успя да я спре в коридора към спалните помещения.

— Марина — започна той развълнуван. — Това е последната ни вечер заедно. Утре аз ще отпътувам.

Дино беше го предупредил вече, че на другата сутрин ще го закара до близкия град.

— Да — кимна девойката равнодушно.

— Аз имах толкова неща да ви казвам, а вие непрекъснато бягахте от мен…

— Да — потвърди със същия тон Марина и се усмихна.

Джими преглътна объркано:

— Но защо?

Марина го изгледа сериозно:

— Ще ви кажа истината, защото сама съжалявам, че така се случи. Просто аз се разочаровах от вас. Отначало ви помислих за по-добър човек, отколкото сте.

— Но какво лошо съм сторил?

— Лошо? Не, нищо лошо не сте сторили, но ми се струва, че бихте могли да вършите много лоши неща. Ще бъда откровена докрай. Ако има нещо, което истински да ми е противно, това са страхливите хора. А имам впечатлението и чувството, че вие сте страхливец. Не искам да ви обидя. Това е само обяснение. Аз няма за какво да ви се сърдя, не ми се сърдете и вие! Лека нощ, другарю Кук.

Джими остана да стои, в коридора със зинала като на мъртва риба уста. Страхливец? Тя го нарече страхливец? Та кой не би се уплашил да го заведат за пръв път на морското дъно? Той ли е страхливец, който отиде чак на Южния полюс да гледа опитите с водородни бомби? И който така успешно се изплъзна от ръцете на болшевиките? Ех, ако можеше да я срещне някъде в Нюйорк, той би й показал какъв страхливец е! Но тук трябва да се крие, да внимава, да трепери.

Джими изсипа един куп ругатни по адрес на Дино, като смяташе, че го е наклеветил пред нея, но от това не му стана по-леко. Дълбоко в сърцето си той не престана да чувствува тежката обида, не можеше да се отърве и от усещането, че бе срещнал едно момиче, напълно достойно да бъде обичано и че по някакъв глупав начин беше проиграл щастието си. Той се мъчеше да отхвърли тези мисли, като се убеждаваше, че сега е най-неподходящият момент да се занимава с момичета, пък колкото и красиви да са те. Ала обидата не се разсейваше и към нея се прибавяше още и тъга, и съжаление, и отново изникналият трепет пред неизвестността на по-нататъшния му път.