Любен Дилов
Атомният човек (4)

Добре дошъл, Джими Кук

В обширната зала беше тихо и прохладно. Бентам погледна ръчния си часовник. Какъв ден е днес? В малкото каренце на циферблата стоеше: вторник, 25.XI.2151. Значи двеста години е пролежал под ледовете? Той отново спря поглед на човека, който лежеше неподвижно върху бялата лабораторна маса. Двеста години! Незавидна съдба. Геофизикът се усмихна с кротка печал. През това време колко хора бяха живели, бяха се борили, бяха също така умирали. Смъртта си оставаше неизменната и неумолима победителка. И така е по-добре. Но как не му се умира на човека! Ето той е сега на петдесет, изминал е едва една трета от жизнения си път и много рядко образът на смъртта спохожда мислите му. Рядко, въпреки че той е геофизик и очите му по-често са отправени към миналото на тая земя, която беше родила човека. Ала когато се замисляше върху смъртта, когато срещаше в дълбоките земни недра останките на отдавна измрели същества, така му се искаше понякога светът да е устроен по друг начин, да можеше всичко както е без начало и без край, да е и едновременно. Това беше винаги една родена от скръбното съзнание за преходност горестна мисъл, която обикновено завършваше отново с усмивка. Ако нямаше минало, не щеше да има и бъдеще. А човекът е винаги готов заради неизвестността на бъдещето да приеме и съжалението по миналото.

След усмивката следваше учудването. Откъде се вземат такива мисли у него? Той е една деятелна, кипяща от живот натура, с несломима бодрост и жизнерадост, с безброй планове в главата и с достатъчно енергия в сърцето за тяхното осъществяване. Може би именно мисълта за смъртта ражда бурния живот? Печалното е, че ето този човек например, който сега почива върху масата, е тръгнал да търси живота, а е намерил смъртта.

Бентам се загледа в тъмното синкаво лице. Имаше хубави черти и вероятно този момък е бил някога интересен човек. Да, а сега е останка, изкопаемо от миналите векове…

Навън пред вратата на лабораторията отново зашумяха множество гласове. Влезе Светозар, ядосан и зачервен.

— Слушай, Еди! Не мога да се разправям с тези журналисти. Нахални са като конски мухи.

— Защо ще се разправяш? Просто няма да пускаш никого, докато не дойде комисията.

— Но как? Те си знаят само едно: техен дълг пред обществото било колкото се може по-скоро да го информират за всяко интересно събитие.

— Горкият Джими — рече Бентам в тона на предишните си мисли. — Остава му поне утехата да бъде едно интересно събитие. А ти, приятелю, все пак не пускай никого! Ако стане нужда да се боксираш, повикай и мен! Знаеш, че обичам бокса. И не давай никакви обяснения!

Светозар поклати безнадеждно глава и се упъти към изхода, където глъчката беше се усилила. Внезапно вратата се отвори и няколко души влязоха едновременно в лабораторията. Зад тях напираха още хора с филмови и фотографически камери в ръце.

— Но, другари, моля ви се! — викна отчаяно Светозар.

— Ние сме от Москва — отвърна един възрастен мъж, чиито коси бяха необикновено буйни и на къдрици падаха почти до раменете му. Той протегна ръка на слисания Светозар, после с бързи крачки приближи до лабораторната маса. Светозар се спусна към вратата и енергично я затвори под носа на групата журналисти, които продължаваха да изразяват шумно своето възмущение.

— Много е топло тук — каза човекът с буйните коси. — Веднага да се промени температурата!

Той съблече горната си дреха пред очите на недоумяващия Бентам, свикнал вече с новия климат на Антарктида. Неколцината мъже, които следваха възрастния човек, направиха същото, после разтвориха донесените куфари и заизваждаха от тях бели стилонови престилки, маски, различни апарати, купища инструменти. Докато Бентам успя да завърти контакта на климатичната инсталация, лабораторната зала вече се изпълни с острата миризма на дезинфекциращо средство, с което един от новодошлите пръскаше намерения труп и всички предмети около него. Облечени в престилките, със запретнати ръкави и почти невидими ръкавици, хората от комисията пристъпиха към работа. Съблякоха всички дрехи на загиналия, обляха голия труп с някаква течност, започнаха да го оглеждат. Пръстите им сръчно опипваха мускулите, костите на черепа, на крайниците и гръдния кош, потъваха в мекия корем, за да доловят очертанията на вътрешните органи. Всички мълчеха напрегнато и само по лицата на медиците се усилваше изразът на нескривана изненада.

— Просто ме обхваща страх — наруши тишината възрастният човек с буйните коси, като дълбоко изпъшка. — През живота си не съм срещал такъв труп. Да предположим, че тук няма гнилостни бактерии, да предположим още хиляди неща, и пак не мога да разбера. Този човек като че ли е умрял преди минута. Вие какво ще кажете? — обърна се той към по-младите си колеги. Но те само вдигнаха рамене, а изумлението им нямаше нужда от потвърждение.

— Готов съм да отстъпя и титлите си, и всемирната си награда на този, който ми даде задоволително обяснение — продължи човекът замислено и Бентам едва сега се сети, че това е световно известният физиолог академик Северски, един от малцината носители на всемирната награда за медицина, чийто образ той неведнъж бе виждал на екрана на своя домашен телевизор, по вестниците и списанията. Московчани бяха навярно и другите, защото предпочитаха да говорят на руски.

— Вие сте академик Северски, нали? — попита Бентам, зарадван от възможността да се запознае с големия учен.

— Да, уви! — отговори Северски с небрежна шеговитост. — Сега обаче това няма никакво значение. Вие ли открихте трупа? Какво знаете за него?

— Малко. Загинал е при опитите с водородни и атомни бомби. Журналист. Изглежда не е пострадал пряко, а само е попаднал някак под ледовете.

— Дали не се дължи и на облъчването? — зададе Северски колеблив въпрос по-скоро на себе си, отколкото обърнат към другите. — Невъзможно! Действието на почти всички видове лъчи е изучено доста добре.

Колегите му отново вдигнаха рамене. В лабораторията цареше напрегната тишина. Този труп представляваше за тях такава загадка, че всеки неволно очакваше да се случи нещо ей така, изведнъж, макар да съзнаваше, че не може да се случи нищо извън това, което те сами биха направили.

— Другарю Северски — възкликна ненадейно един от по-младите му сътрудници, който имаше много светли очи и дръзко, почти момчешко лице. — Вижте как странно е желирана кръвта!

Той беше направил на крака на загиналия близко до стъпалото един съвсем малък разрез и леко натискаше с пинцета кожата. От разреза се изцедиха няколко капки необикновено гъста, но ясно червена като нормална артериална кръв течност. Всички наведоха глави над крака.

— Дааа — проточи академикът и отметна с глава дългите си коси. — Кажете какво мислите вие, другари! Хайде, докторе, да чуем твоята хипотеза!

— Нямам никаква хипотеза — отвърна младият учен и както лицето, така и гласът му беше по момчешки смел и звънък. — Аз бих му прикачил изкуствено сърце, бих се опитал да разредя кръвта, бих я източил под налягане, след това ще му пусна нова кръв, ще впръсна пет ампули витастимулин К и ще чакам той да ми каже: добър ден, докторе.

— Хубаво нещо е младостта — каза усмихнат Северски. — Зная, докторе, че ти си съживил не един мъртвец, но мисля, че има разлика дали той е умрял преди ден-два, или преди двеста години.

— Вие сам признахте, че изглежда като да е умрял преди минута.

— И сега признавам, но все пак…

Замълчаха отново, потънали в трескави догадки и предположения. Само младоликият доктор като че ли не можеше да мисли спокойно с отпуснати ръце. Той откъсна внимателно парченце кожа от разреза на крака и я лепна върху едно стъкълце. Извади от своя куфар един портативен микроскоп с електронен екран и постави в него препарата. На екрана светнаха няколко уедрени клетки човешка тъкан.

— Изумително! Ето, другарю Северски, напълно нормална клетка! Нито следа от замръзване. Водата не се е заледила, а се е желирала. Никаква повреда на кръвоносните съдове, протоплазмената обвивка — здрава.

— Хъм — Северски дълго се взира в микроскопа, после погледна към Бентам не без известно подозрение. — Кажете, другарю, наистина ли намерихте този труп под ледовете?

Геофизикът неволно се изчерви.

— Но как може, другарю Северски? Нима мислите, че…

— Не, моля ви се, аз не исках да ви обидя. Всичко това е така необяснимо и загадъчно, нали разбирате? Тогава, другари — обърна се той с колебание към колегите си, — не ни остава нищо друго, освен да предположим, че… Простете, мен просто ми е трудно да го изрека… Че тук се касае за един необясним засега случай на анабиоза.

— Точно така! — потвърди звънко младият доктор. — Всички признаци говорят за това.

— Невъзможно! — възкликна един мургав мъж, в чиято възжълта мургавина се долавяше недалечно родство с някои представители на китайската раса. — Повече от двеста и петдесет години учените се занимават с анабиозата. Доказано е недвусмислено, че естествената анабиоза при по-висшите същества е въобще изключена.

— Няма невъзможни неща — каза вече по-твърдо Северски. — Защо, професоре, не предположите, че под влиянието на редица неща, които засега не са ни известни, както не са ни известни и точните обстоятелства, при които е настъпила смъртта… Защо не предположите, че е настъпило именно това, което ние напразно се стремим да постигнем вече толкова време? Ако можеше да възкресим този човек, той би ни казал вероятно интересни неща. Но струва ми се, че и така ще ги узнаем, като изучим добре трупа. И… може би това ще ни доведе до едно ново крупно откритие. Та вижте, нима всичко това не ви прилича на истинско анабиотично състояние?

— Не зная, може би… — измънка професорът. — Нека проверим състава и състоянието на кръвта, нека видим добре кръвните и мускулни клетки!…

— Другарю Северски — намеси се с юношеска възторженост младият доктор. — Позволете да опитам! Дори нищо да не стане, трупът няма да се повреди от това.

Старият учен се усмихна:

— Чувате ли го как се изразява този млад човек? Дори нищо да не станело. Вие, момко, като че ли не допускате тази възможност? — лицето му изведнъж стана сериозно. Други мисли бяха прекъснали снизходителната му насмешка. — Естествено, би могло да се опита. Но докато го пренесем до Москва или дори в най-близката специална клиника на Огнена земя, вероятно ще стане още по-късно. Вие знаете, че при неподходящи условия за възвръщане живота от анабиотично състояние смъртта е въпрос на минути.

— Аз бих могъл и тука. Всичко най-необходимо нося със себе си. Ей сега ще изтичам до колата.

Северски отвори уста да го спре, но хирургът беше вече изхвръкнал навън.

— Е — каза той, като вдигна победен ръце. — Не ни остава нищо друго, освен да се приготвим да му асистираме. — Той огледа критично голямата лаборатория, която беше предназначена за съвсем други научни цели. — И тука може. Каквото и да направим, пакост поне няма да бъде.

След няколко минути само лабораторията заприлича на истинска операционна зала. Петимата учени от Москва с помощта на трима местни лекари намазаха целия труп с летлива ароматична течност, разопаковаха големите стъкленици с кръвна плазма и биологичен разтвор. Малката подвижна масичка, привлечена до главата на загиналия, се покри с безброй лъскави инструменти.

— Пригответе витастимулина! — викаше тихо, с привичен делови тон младият хирург, който обаче само на вид беше млад. — Трябва ми облъчител. Има ли?

— Има. Донесоха го — отвърна един от местните лекари.

— Слушайте, Зинов! — каза глухо през маската си академик Северски, като видя, че хирургът избираше в дезинфекционния барабан един по-едър скалпел. — Опитайте по-напред само с разреждане на кръвта! Нека пробваме и сърцето му!

— Прав сте, другарю Северски.

Хирургът сръчно инсталира апарата за преливане на кръв, изпъна прозрачната му еластична тръбичка, сряза широката синкава вена на ръката на загиналия и полека напъха в нея тръбичката. В дясната ръка забоде само една контролна игла, след това включи апарата. Стрелката на малкия манометър затрептя. По тръбичката бавно затече прозрачна течност.

— Сложете още две ампули в разтвора! Дайте сега облъчителя!

Двама от асистиращите привлякоха до масата високия статив на облъчителя, който приличаше на обърната надолу метална вана с размерите на човешкото тяло, и го закрепиха над трупа.

— Пускай!

Само едва доловимо зумтене показа, че облъчителят е влязъл в действие. Ала от вътрешната страна на неговия коритообразен корпус се заизливаха невидимите лъчи, които проникваха през кожата до последната клетка на тялото и там се превръщаха в живителна топлина.

— Увеличавам налягането — каза хирургът.

От вената на дясната ръка през контролната игла капнаха няколко капки, а след известно време те зачестиха и се превърнаха в тънка струйка кръв. Мургавият професор подложи там голяма стъклена колба. Минутите и часовете минаваха в напрегнато мълчание. По челата на учените заблестя пот. Зинов гледаше разтревожен съда със специалния разтвор, който беше се почти изпразнил.

— Дайте кръв! — реши той изведнъж. — Три литра. Но пригответе повече!

Професорът поемаше вече четвъртата колба, пълна с изтеклата от вената кръв. Тя беше станала по-рядка и по-червена. Той сипваше в колбата консервиращ препарат и бързо я запечатваше. Тя щеше да послужи за много и много изследвания.

— Още! — викаше нервно хирургът. — Още! Усилвай облъчването! Две ампули витастимулин К!

Витастимулин — едно велико откритие на човешкия ум! Универсално средство за общоклетъчно стимулиране на организма. С няколкото свои разновидности то отдавна беше станало неотменен спътник в живота на човека. Витастимулин А се впръскваше още в кръвта на новороденото. Той подпомагаше бързото и хармонично развитие на детето. Витастимулин Б влизаше през всеки седем години чрез задължителна ваксинация в клетките на човека и правеше хората по-устойчиви на зараза. Така благодарение на изключително благоприятните битови условия, които човечеството беше си създало, и с помощта на витастимулина хората израстваха значително по-едри от своите предшественици, а средната граница на техния живот беше се отместила до сто и петдесет и повече години. Ето защо прочутият талантлив хирург Зинов изглеждаше така млад въпреки своите четиридесет години, а академик Северски се радваше на буйната си коса, наближавайки края на един щастлив столетен живот. Витастимулин К представляваше една забележителна комбинация, от тези стимулиращи средства, в чието създаване бе участвувал и самият Северски, който сега със затаен дъх очакваше да види някакво негово въздействие върху това безжизнено тяло. Девет чифта очи напрегнато опипваха трупа. Минутите течаха, превръщаха се в нови часове. Ала по него не се забелязваха никакви промени.

— Напразно! — въздъхна Зинов. — Да опитаме и с изкуственото сърце, другарю Северски!

— Чакай! — скочи ненадейно старият учен. — Разрезът на крака кърви.

— Ха!

Това означаваше, че кръвта се е раздвижила и в капилярите. Академик Северски с необичайна за възрастта си бързина извади от джоба на престилката си малък електронен стетоскоп и допря мембраната до гърдите на загиналия. След него там се залепиха почти едновременно още три такива чувствителни апаратчета, чийто стрелки реагираха и на неуловимите за човешките сетива движения. В залата никой не дишаше. Чуваше се само зумтенето на облъчителя. Внезапно лицата и на четиримата надвесени учени светнаха, сякаш някой беше ги осветил със силен прожектор.

— Бие! — екна гръмкият глас на хирурга така силно, че стъклениците по масата затрепераха.

— Еднооо, две… три… и… и… — броеше трепкането на мъничката стрелка Северски с разтреперан глас.

— Това е… Това е… — заекваше мургавият професор. — Другари, някога са вярвали в чудеса…

Сега изведнъж всички съзнаха, че нито за миг не бяха хранили надежда за успех в това нечувано начинание. И ето! Беше станало нещо, което и най-смелият ум и най-неограничената фантазия трудно можеха да възприемат. Едно сърце, което не беше работило двеста години, сега бавно, с мъка, несигурно, но все пак доловимо отмерваше своите забравени удари.

Бентам стоеше настрани от масата, притиснал с ръце слепите си очи и гледаше изумен и безмълвен към онова място, където стетоскопите напипваха тихото пулсиране на възкръсналото сърце. Пръв се окопити Зинов.

— Облъчителя! — викна той. — Свали на тридесет и осем градуса!

Няколко ръце се протегнаха бързо към командното табло на статива. В такива моменти човек трудно може да говори, а ръцете му сами търсят работа, която да възвърне неговото самообладание.

— Спокойно, другари! Спокойно, да не го изпуснем. Дайте кислородна маска!

Северски отново се наведе над трупа и с една широка лупа заоглежда внимателно неговата повърхност. Тук-таме по кожата се появяваха малки розовожълти петънца. Те ставаха все по-големи и по-големи, разливаха се към по-нежните места и потъмняваха около ставите. Той бодна силно с една игла бузата на загиналия и мускулът едва забележимо потрепна.

— Нерви! Вижте нерви! — засмя се щастливо старият учен. — Чудеса, майко моя! Чудеса стават и по наше време.

— Достатъчно — хирургът извади иглите от вените и захвърли с радостен жест тръбичките на трансфузорния апарат. — Останалото ще свършат кислородът и лъчите.

Той превърза вените и малкия разрез на крака, после с въздишка изправи гръб.

— Да поседнем, другари! Какво ще кажете?

С треперещи крака той се отправи към най-близкото кресло. Бентам бързо примъкна още няколко стола близо до масата. Свалиха маските и седнаха, усетили едва сега в отмалелите си мускули тежестта на многочасовото напрежение. Мълчаха. Всеки по своему се мъчеше да преработи в съзнанието си чудото, на което бе станал свидетел.

— Не ми се побира в ума това — изпъшка неволно мургавият професор. — Какво може да е предизвикало тази смайваща анабиоза?

— Дали и дрехите не са изиграли някаква роля? — обади се един от местните лекари. — Нали видяхте електрическите батерии.

Замълчаха отново.

— Аз си мисля друго — рече след малко академик Северски. — Дали ще се получи пълно възстановяване на мозъка? Асоциации, памет. Може би ще останат завинаги загубени. А именно това е важното за нас. Иначе ще имаме само един жив труп.

— Ще чакаме и ще видим — каза младият хирург, но в гласа му нямаше тревога, а спокойния тон на чувството за добре свършена работа.

След като си поотпочинаха малко, след като поразискваха повече и след като още веднъж с радостно безпокойство констатираха всички първи признаци на съживяването, учените се съгласиха, че трябва да оставят трупа под непрестанното въздействие на облъчителя и кислорода. Инжектираха нови две ампули витастимулин, свалиха температурата на облъчването още с няколко десети от градуса и назначиха дежурство. Всички чувствуваха, че имат нужда от почивка, от сън, ала нито един не можа да спи повече от час през тази нощ. Рано на другата сутрин, незакусили още, те се събраха отново в лабораторията. Хиляди предположения бе направил всеки от тях през тази безсънна нощ, десетки теории беше построил и бе отхвърлил и сутринта ги завари все така не наясно по това, което беше станало.

Мускулните рефлекси бяха се усилили. Цветът на кожата бе станал почти нормален и трупът приличаше сега на дълго боледувал човек, изпаднал в дълбоко безсъзнание. Северски свика нов консулт около лабораторната маса. Решиха, че резултатите не бива да се очакват така скоро и доволни от състоянието на чудния си пациент, отидоха да закусят. После академикът, който въпреки напредналата си възраст не можеше да стои нито минутка в бездействие, нареди да се почнат още тук анализите на кръвта, да се опише точно първоначалното състояние на трупа, дрехите, а сам излетя с Бентам към връх Улмер, за да се запознае с мястото, където беше лежал трупът. Там направиха измервания на температурата, на влажността, геофизикът се мъчеше да начертае схема на разположението на ледовете преди разтопяването им, стараеха се да си представят как е лежал загиналият, та не е смазан от огромната им тежест. Очевидно покривообразната издаденост на скалата беше го запазила от тази участ. Върнаха се късно следобед, изморени и подтиснати от горещината, но приятната прохлада в лабораторията скоро ги освежи.

Учените ги посрещнаха развълнувано и тихо, сякаш се бояха да не събудят заспал човек, и веднага заведоха академика при микроскопа и другите уреди, за да му докладват първите резултати.

Облъчителят продължаваше вече трети ден своето кротко и спокойно зумтене. А в това време под неговите лъчи бързо, по-бързо отколкото предполагаха учените, новата кръв разливаше по клетките на човека от ледовете своята буйна живителност, събуждаше ги, носеше храна за техния ненаситен вековен глад. Нервните токове отново пълзеха по своите предишни пътища. Заработваха една след друга жлезите, вътрешните органи. Гърдите бяха почнали леко и равномерно да се вдигат и да поемат кислорода от маската. Човекът се събуждаше от своя двестагодишен сън…

Ето бузите му поруменяха, клепките на очите трепнаха, ала не се отвориха. По безбройните и незнайни каналчета на мозъчната кора запулсираха нови сигнали. От затворените очи те носеха светлина, от кожата донесоха приятната топлина на лъчите, от гънките на ушния охлюв — непознато зумтене и тихия шум на човешка реч. Интензивно заработиха мозъчните центрове. Свързваха старите връзки, регистрирваха новите усещания, започваха да командуват. Човекът беше се събудил. И ако в този момент учените не бяха заети с един нововъзникнал спор, те може би щяха да забележат как едното око на човека едва-едва се отвори и бързо зае своето предишно състояние. Забеляза го само Едуард Бентам, който с неотслабващо любопитство наблюдаваше своето възкръснало откритие. Той веднага доближи, за да се увери, че наистина е видял това първо полусъзнателно движение, ала не посмя да го сподели с другите. Човекът лежеше все така неподвижен и само гърдите му бавно се вдигаха. Геофизикът реши, че така му се е сторило. Но той не беше се излъгал. Той знаеше, че този човек се казва Джими Кук, ала не го познаваше.

А Джими Кук през това време мислеше. Мислеше така, както бе мислил до преди двеста години, когато въздушната вълна на атомната бомба беше го хвърлила под ледовете. Заедно със способността да мисли беше се върнала у него и предишната му подозрителност. Той още не можеше да си спомни точно какво е станало с него, но съвсем ясно долавяше човешката реч около себе си и затова предпочиташе да не дава признаци на съзнание. Той чуваше разнозвучен поток от неразбрани за него думи. Говорът беше тих и тук-таме изпъкваше едно меко „вот“ или „харашо“. Изведнъж тези думи се забиха в мозъка му като нажежени игли.

— Руснаци! — потръпна Джими. — Дяволи рогати, попаднал съм в ръцете на болшевиките!

Страхът разтърси тялото му и въпреки изобилната топлина, която се изливаше върху него, накара го силно да потрепери.

— Трепери! — извика Бентам.

Учените наскачаха от местата си. Хирургът протегна ръка и поиска да вдигне клепача на недавнашния труп, ала от докосването окото се сви, после „мъртвецът“ отвори и двете си очи. Джими разбра, че никакви преструвки не ще му помогнат и реши да разчита на щастието си и на своето американско поданство. Като видя пред себе си облечените в бяло хора, той се изненада. Усети своята голота и бавно се приповдигна на масата. Хората го гледаха някак особено, лицата им грееха в нескрито очакване и нямаше ни следа от недружелюбие по тях.

— Добре дошъл, Джими Кук! — каза Бентам на английски и се усмихна весело.

„Знаят ми името — помисли Джими със свито сърце. — Може би знаят или скоро ще узнаят, че съм писал против тях. И тогава… Но как ли съм попаднал в ръцете им? А този прилича на американец. Предател навярно, родоотстъпник.“

Дългото мълчание на възкръсналия човек накара учените да се спогледат загрижено. Но Джими изведнъж проговори, макар това да му струваше голямо усилие. Гласът му беше неузнаваемо тих и прегракнал.

— Къде съм? — попита той с възможно най-невинния тон и изражение.

— В един нов свят — отвърна Бентам.

— Аха — рече Джими, без да прояви учудване и това смая учените. Той знаеше, че горе-долу така ще му отговорят, и внезапно го обхвана някогашната дързост, чиято граница в предишния му живот не винаги можеше да се отличи от нахалството. — Е, и какво ще ме правите сега?

Учените отново се спогледаха и се усмихнаха многозначително. Те бяха решили, че трябва да се отнасят към него по най-предпазливият начин, за да избягнат възможните душевни сътресения, до които би могло да доведе някое прибързано обяснение.

— Най-напред ще ви облечем и нахраним — отговори този път академик Северски също на английски. — А после ще видим…

— Мисля, че трябва да ме освободите незабавно — каза Джими Кук сдържано и с достойнство. — Аз съм американски гражданин и стоя под закрилата на международните закони.

— Но вие сте напълно свободен! — възкликна Северски. И той, и другите не можеха да предположат какво ставаше сега в гузната душа на възкръсналия.

„Хитро, хитро — помисли Джими. — Винаги съм смятал болшевиките за добри дипломати“ — и продължи гласно: — А кога мога да си замина?

— Закъде бихте желали да заминете?

— За Америка. Нюйорк.

— Разбира се, щом желаете. Но трябва първо да се посъвземете. Навярно не се чувствувате още добре?

— Защо? — попита Джими. Той едва сега намери кураж да се огледа истински. Видя белите престилки, масата с многото инструменти. — Болен ли съм бил?

— Сега сте вече добре, но може би силите ви не са се възстановили напълно.

С тяхна помощ Джими слезе от масата и усети една необичайна слабост в мускули и стави. Подадоха му някакви чудновати дрехи, но той взе само бельото и поиска собственото си горно облекло. Докато се обличаше с мъка, през лекото виене на свят мозъкът му още по-трескаво заработи.

Значи той е бил болен? Странно, нищо не си спомня. А може би го лъжат? Може би са си правили някакви опити с него? Той свали марлята от дясната си ръка. Там, където е вената, личеха малки дупчици. Инжектирвали са го с нещо. А единият крак и лявата му ръка са бинтовани и го наболяват. Какво е станало? Изведнъж той си спомни: попадна под ледовете от взривната вълна. Но как са го отмъкнали болшевиките? Техни шпиони вероятно са го спасили и вместо да го предадат, са го докарали тук. А какво ли са правели с него, докато е бил в безсъзнание?

В залата влезе една висока тъмнокоса девойка и му поднесе голяма чаша с гъста кафява течност.

— Какво е това?

— Шоколад с витамини — обясни „предателят“, както мислено Джими нарече геофизика. — Подкрепете се!

Джими лакомо изпи чашата до дъно. Течността му се стори необикновено вкусна, а в стомаха му гладът се обаждаше с нарастваща сила.

„Играят ролята на хуманисти — реши той, докато гълташе шоколада. — Добре, и аз знам да се правя на ударен.“

— Та казвате, че мога да замина, когато поискам?

— Естествено, щом здравето ви позволява.

— Мисля, че то ще позволи и веднага.

— Не, сега няма да ви пуснем. Може би утре, в други ден.

— Така значи… — Джими присви очи и ги изгледа предизвикателно, сякаш искаше да каже: сега ще се издадете, драги. — А може ли да се обадя по телефона?

— По какво? — зачуди се Бентам.

— По телефона.

— Телефон? Телефон? Ах, да — сети се геофизикът. — Ние сега имаме визофон.

— Какво е това?

— Същото, само че се вижда с кого говориш.

— Бре — възкликна Джими. — Бих желал да видя това изобретение.

— Заповядайте!

Бентам го хвана под ръка и го поведе към съседния на лабораторията кабинет. Учените мълком се усмихнаха след тях и поклатиха глави.

— Седнете тук! — премести Бентам един стол зад гърба му. — Ето апарата. Тук натискате, тук избирате вълната. Ако не искате да ви виждат, натискате това копче.

Над апарата имаше бял екран с размери двадесет на тридесет сантиметра.

— Че с Америка може ли да се говори по това апаратче? — запита все така недоверчиво Джими.

— Разбира се, може.

Бентам с мъка сдържаше смеха си и напрегнато мислеше какъв изход да даде на това нелепо положение. Дали да изкара шегата докрай? Ясно е, че горкият Джими Кук още си живее в епохата на капитализма. Докъде можеше да доведе едно внезапно обяснение? Той положително не би го възприел. Така изведнъж да те преместят след двеста години… Трудно може да се понесе от един нормален човешки мозък.

— Бих желал да говоря с Нюйорк — прекъсна Джими мислите му.

— С кого? — попита по навик Бентам и веднага преглътна. Кашата се забъркваше.

— С ТР 7–58–24.

— Страхувам се, че такъв номер сега няма.

— Как да няма? Сигурен съм.

— Да опитаме — рече колебливо Бентам.

Той натисна един бутон. Екранчето светна, избистри се и на него цъфна едно румено моминско лице.

— Заповядайте, другари!

— Моля ви, дайте ни номер ТР 7–58–24 от Нюйорк!

— На коя вълна?

— Няма вълна.

— Но, другари — учуди се момичето, — без определение на вълната номера въобще няма.

— Виждате ли? — обърна се Бентам.

„Хитро скроено“ — помисли Джими и отвори уста към екранчето, ала девойката го изпревари:

— Кажете името и адреса, аз ще предам в централата в Нюйорк. Ще го намерят. Е, може би ще почакате по-дълго.

Джими не искаше да каже името. Това беше опасно пред този изменник.

— А само по адреса не може ли? — попита той и с изненада констатира, че това момиче говори твърде добре английски.

— Може.

Джими каза адреса на редакцията.

— Това в старата част на града ли е? — недоумяваше девойката, ала все пак тя имаше искреното желание да услужи. — Добре, ще почакате повечко.

Екранът изгасна. „Дяволщина някаква! — изруга Джими наум. — Но да видим какво ще стане!“

— Нека отидем оттатък — покани го Бентам. — Сигналът се чува.

Двамата влязоха в широката лабораторна зала. Учените бяха си отишли. Само академик Северски седеше в едно кресло и ги очакваше.

— Другарю Бентам — обърна се той по руски към геофизика. — Предоставям го на вас. Внимателно! Не пускайте никакви хора при него. Ние решихме да пазим абсолютна тайна пред обществото, докато той разбере и приеме новата обстановка. Настанете го в някой свободен апартамент. Храна за тази вечер — лека: мляко и бисквити с калций и витамини. Обяснете му, че трябва веднага да легне да спи. Аз ще дойда утре пак — той погледна часовника си и продължи на английски. — Довиждане, другарю Кук. Утре ще ви посетя пак. Желая ви приятна почивка!

— Довиждане — измърмори небрежно Джими. Главата му беше заета с друго. На масичката до мястото, където беше лежал, той видя няколко кутии с латински надпис „Витастимулин К“ и множество празни ампули. Тези инжекции на него са ги били. Той изведнъж се сепна. Какво каза този дългокос дядка? Другарю? Подиграват ли се с него тези хора, или искат да го правят комунист? Какво е това лекарство? Той никога не го е чувал. Ха, може би това е средство, с което комунистите инжектирват своите жертви, за да ги правят послушни на волята си? Той сам бе писал някога в своите антикомунистически статии за такова средство, но не вярваше, че съществува. И ето сега то сигурно се намира вече в кръвта му. Боже мой, какво ли ще стане сега? Ала нали той гледаше и чуваше и най-важното, мислеше още нормално, по американски?…

От съседния кабинет долетя звън.

— Визофона — рече Бентам. — Сигурно е за вас.

Джими, като залиташе, бързо се отправи към кабинета.

Геофизикът не го последва, а само викна след него:

— Първо натиснете синьото копче!

Джими се настани пред апаратчето и натисна копчето. На екрана отново се усмихна румената девойка.

— Хайде, Нюйорк! — викна тя и се скри.

Светлината затрептя. Трептя дълго, с разноцветни отблясъци и като из бистра вода изплува лицето на непознат възрастен мъж.

— Заповядайте?

— Какво е там? — попита Джими озадачен.

— Музеят на революцията. Нюйорк.

Джими рипна от стола.

— Хей, шегобиецо, по-тихо, че ФБР подслушва!

— Моля, какво казахте, другарю?

— Не си прави, казвам, такива глупави шеги, да не си изпатиш!

— Но, другарю, кого търсите вие?

— Какъв адрес имате? — отвърна Джими с въпрос.

— Петото авеню №8.

— Значи редакцията на вестника?

— Не, Музеят на революционното движение.

— Идиот! — кресна Джими. — Какви ги дрънкаш?

Лицето на екрана остана за миг изумено, с трепкащи устни, после внезапно изчезна. Джими изгледа апарата и като ругаеше мислено с най-цветистите изрази, които му бяха дали улиците на Чикаго и Нюйорк, се върна в залата.

— Не е хубаво да си правите такива жестоки шеги с мен — каза той с едва сдържана ярост. — Милост не съм искал от вас, но и подигравки не искам.

Бентам се смути.

— Моля ви се, не е подигравка. Как да ви обясня… Нали ви казах, че няма такъв номер? Утре ще разберете всичко. Сега ви трябва спокойствие. Елате да ви настаня и да вечеряте! Хайде не ми се сърдете!

Джими го изгледа озадачено. „Не мога, нищо не мога да разбера — помисли той, като тръгна с несигурни стъпки до геофизика. — Или всички те са луди, или тяхното лекарство е почнало да действува. За каква вечеря говори, когато навън е слънчево утро?“ Той се сети после, че в Русия има краища както в Аляска с много месеци нощ и много месеци непрекъснат ден. Но това са полярните области, а тук е топло като в Калифорния. Не, той решително нищо не разбираше!

Бентам го закара с една малка, лъскава и много бърза кола до масивна шестетажна сграда. Изкачиха се с безшумен асансьор до първия етаж и влязоха в един незаключен апартамент. Дебел, пъстър килим застилаше пода. В стаята имаше приготвено за спане ослепително бяло легло с нощна масичка до него. Две кресла и тъмна писалищна маса бяха в хубава хармония с резедавите тапети на стените. Такива стаи Джими бе виждал в най-луксозните хотели на Америка.

— Заповядайте — подкани го Бентам. — Не ви ли се струва, че е малко задушно? Тук не е живял никой преди.

— Задушно е — отвърна Джими примирен. Той бе решил да не се учудва вече на нищо. Искаше му се по-скоро да остане сам, да събере мислите си.

Бентам отиде до вратата и завъртя един контакт, приличен на контактите за електрическо осветление. В стаята обаче нямаше никакви лампи. Това накара Джими да погледне през прозореца. Навън беше все така светло, макар слънцето да не се забелязваше, потънало в пенестите вълни на бездънното облачно море. Виждаха се много нови сгради и широки равни улици. Някъде между тях прозираха синкави парчета вода.

— Всъщност, къде се намираме, сър? — попита Джими.

— На остров Шарко̀.

Джими повдигна леко вежди (какъв ли ще е тоя остров), но не поиска допълнителни обяснения. Чувствуваше много силна умора. В стомаха му се обаждаше глухото ръмжене на глада. Той потъна в едно от креслата и зачака.

— Тук са тоалетната и банята — посочи Бентам съседната врата. — Но тази вечер не бива да се къпете!

— Нямам и никакво желание — едва-едва се усмихна за пръв път Джими.

Някой тихо почука. В стаята влезе с поднос в ръка млада и стройна жена.

— Ето вечерята! — рече тя, след като поздрави и остави подноса на нощната масичка. — Моля, утре, като се събудите, обадете се да ви донесем закуската. Искайте по визофона ресторанта на Охрана на човека!

Тя кимна за сбогом, пожела лека нощ и излезе все така спокойна и сериозна.

„Хубава жена!“ — мярна се някъде из съзнанието на Джими, ала очите му бяха вече в купичките и чинийките на подноса. Без да се стеснява, той се нахвърли веднага върху храната, която за голямо негово съжаление се състоеше само от мляко с някакъв по-особен, но приятен вкус и няколко бисквити.

— Не бързайте! — посъветва го Бентам. — Стомахът ви е изнежен. — А сега ще ви оставя и аз. Пожелавам ви приятна почивка и ако имате нужда от нещо, обадете се на мен или на дежурния от Охрана на човека. Аз живея на горния етаж. Нали научихте как се действува с визофона? Ето го на писалището. Утре ще ви посетя към десет часа. Впрочем чакайте да ви оставя своя часовник. Вашият не работи.

— Благодаря, лека нощ — отвърна Джими с пълна уста. — Извинете моля, какво е това Охрана на човека.

— Организация — отговори Бентам вече при вратата. — Грижи се за реда и общо за сигурността на човека. Казах ви вече, не мислете тази вечер за нищо! Спете спокойно, а утре всичко ще ви обясним!

— Благодаря — повтори Джими и се наведе отново над подноса. — „Хъм, Охрана на човека — помисли той, докато челюстите му лакомо дъвчеха. — Знаем ги тия работи. Значи така са прекръстили прословутата Държавна сигурност? Опасни демагози са това болшевиките!“

Оскъдната вечеря свърши много скоро. Джими печално стана и се огледа из стаята. Надникна в банята, която блестеше в огледала и фаянс, отвори външната врата и хвърли бърз поглед по стълбите. Вратата беше без ключ. Но и никаква охрана не се виждаше. Интересно. Може би ще може да избяга? Ах, болшевиките си знаят работата! Пазят навярно долния изход. А пък и той нямаше сили да се помръдне. Очите му неволно спряха на красивия ръчен часовник, който Бентам беше оставил на писалището. Часовникът беше доста голям, със златни стрелки, които показваха точно 10.30 часа. По циферблата му имаше още няколко заградени места с различни непонятни цифри и букви.

Все пак всички тези грижи изглеждаха твърде подозрителни. Джими въздъхна и с отмалели ръце започна да сваля дрехите си. Откъм стените го лъхаше приятна прохлада. Тая комфортна стая и тая загриженост за здравето му? Възможно е и въобще да не го охраняват. Не случайно са го докарали на този неизвестен остров. Но защо е всичко това?

Като се пъхаше под меката завивка, той се усмихна. Дали не го мислят за някаква видна личност и искат да го привлекат на своя страна? Пък може…

Сънят изведнъж го връхлетя, пръсна мислите му, както ястреб пръска пилците из кокоши двор, грабна го и го потопи в своята тиха прегръдка.