Дан Симънс
Илион (62)

62.
Ардис

Небето продължи да пада до вечерта.

Ада се втурна на моравата зад Ардис Хол, за да наблюдава кървавите жилки, които с грохот разсичаха синевата и изчезваха зад гористите хълмове и речната долина. Гостите и учениците с крясъци хукнаха по пътя към далечния факспавилион в паническото си нетърпение да избягат.

Одисей дойде при нея. Стояха на тревата — остров от двама неподвижни сред море от хаос.

— Какво е това? — промълви младата жена. — Какво става? — В небето постоянно имаше не по-малко от десетина жилки и от време на време цялото се покриваше с метеорити.

— Не съм сигурен — отвърна варваринът.

— Има ли нещо общо със Сави, Харман и Деймън?

Брадатият мъж я погледна.

— Възможно е.

Повечето огнени следи догаряха в небето и изчезваха, ала една по-ярка от другите, която пищеше като хиляди нокти, прокарвани по стъкло, падна на източния хоризонт и вдигна облак от пламъци. След миг се разнесе ужасен грохот, толкова по-мощен и вибриращ от дращенето, че Ада я заболяха кътниците, след което се вдигна вятър, отнесе листата на стария бряст и повали повечето палатки, опънати на моравата под къщата.

Ада се хвана за яката ръка на Одисей и се вкопчи в него, докато ноктите й не пуснаха кръв — без тя да забележи и без Одисей да каже нещо.

— Искаш ли да влезем вътре? — попита я той.

— Не.

Останаха да гледат небесното представление още час. Повечето гости бяха избягали по пътя, след като не бяха успели да намерят свободни дрошки и едноколки, нито войникси, които да ги теглят, но седемдесетина ученици бяха наобиколили Ада и Одисей на полегатата морава. Още няколко метеорита паднаха на земята, последният най-голям. Всички прозорци от северната страна на Ардис Хол се пръснаха.

— Много се радвам, че Хана е на сигурно място в булаторията — каза Ада.

Одисей я погледна и не каза нищо.

По залез-слънце Петър излезе от къщата, за да им съобщи, че слугите не работят.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Ада.

— Просто са паднали на земята. Не работят. Повредени са.

— Глупости — сопна се младата жена. — Слугите не се повреждат. — Въпреки че метеоритният дъжд грееше по-ярко от залязващото слънце, тя обърна гръб на гледката и поведе Одисей и Петър в Ардис Хол, като предпазливо прескачаше стъклата и нападалата мазилка.

Двама слуги бяха на пода в кухнята, още един лежеше в спалнята на втория етаж. Комуникаторите им мълчаха, манипулаторите им бяха отпуснати, малките им ръце в бели ръкавици висяха неподвижно. Никой не реагираше на смушкването, командите и ритниците. Тримата човеци излязоха навън и намериха още двама слуги, паднали на двора.

— Виждала ли си някога слуги да падат? — попита Одисей.

— Никога — заяви Ада.

Събраха се още ученици.

— Краят на света ли настъпва? — попита младата Пиън. Не бе ясно към кого се обръща.

Накрая Одисей надвика небесния рев.

— Зависи какво пада. — Той посочи с късия си як пръст пръстените, които едва се различаваха заради яркостта на метеоритната буря. — Ако това там са просто някои от големите ускорители и квантови устройства, би трябвало да останем живи. Ако е един от четирите големи астероида, на които са живели постчовеците… е, може да е краят на света… поне такъв, какъвто го познаваме.

— Какво е „астероид“? — попита Петър, вечно любопитният ученик.

Одисей поклати глава и с махване на ръка пренебрегна въпроса.

— Кога ще узнаем? — обади се Ада.

Брадатият мъж въздъхна.

— След няколко часа. Почти със сигурност до утре вечер.

— Никога не съм се замисляла сериозно за края на света — каза Ада. — Но определено не съм предполагала, че ще свърши от огън.

— Не, ако наистина свърши за нас, той ще свърши от лед — отвърна Одисей.

Кръгът от мъже и жени го погледна.

— Ядрена зима — каза гъркът. — Ако някой от тия астероиди или даже достатъчно голямо парче от астероид падне в океана или на сушата, в атмосферата ще се вдигнат толкова много останки, че температурата за няколко часа ще спадне с двайсет градуса. Небето ще се покрие с облаци. Бурята ще започне като дъжд и после ще продължи като сняг — месеци, може би векове. Тази планетна тропическа оранжерия, с която сте свикнали през последното хилядолетие и половина, ще се превърне в ледници.

На север профуча по-малък метеорит и падна някъде в гората. Замириса на дим и Ада видя далечни пламъци. Замисли се колко неизвестен е целият свят. Какво имаше в гората на север от Ардис Хол? Никога не се беше отдалечавала на повече от няколко километра от имението и изобщо от факсвъзел, при това винаги бе придружавана от войникс.

— Къде са войниксите? — изведнъж попита някой.

Никой не знаеше. Ада и Одисей обиколиха Ардис Хол, провериха в полята, на алеята и долния край на моравата, където обикновено чакаха или обикаляха войниксите. Нямаше ги. Никой от групичката на двора не помнеше да ги е виждал и преди да започне метеоритният дъжд.

— Най-после ги уплаши завинаги — опита се да се пошегува с гърка Ада.

Той отново поклати глава.

— Това не е на добре.

— Мислех, че не обичаш войниксите — учуди се младата жена. — Ти съсече един мой войникс през първия си ден тук.

— Замислили са нещо — отвърна Одисей. — Може би най-после е настъпил техният час.

— Моля?

— Нищо, Ада ур. — Той хвана ръката й и я потупа. „Като баща“ — каза си Ада и глупаво, смайващо, заплака. Все си мислеше за Харман, за объркването и гнева си, когато й беше казал, че иска да й помогне да избере него за баща на детето й, че иска детето да знае кой е баща му. Тогава това й се бе сторило нелепо, почти неприлично, ала сега го смяташе за напълно разумно. Тя здраво стисна ръката на Одисей и заплака.

— Вижте! — извика Пиън.

Към Ардис се спускаше по-тъмен метеорит, но под по-малък ъгъл от всички други. Въпреки това оставяше огнена следа в помръкващото небе — слънцето най-после беше залязло, — ала опашката му повече приличаше на истински пламъци, отколкото на свръхнагорещена плазма.

Сияещият обект описа кръг и сякаш падна от небето някъде зад дърветата над горната морава.

— За малко — с разтуптяно сърце въздъхна Ада.

— Това не беше метеорит — отвърна Одисей. — Остани тук. Ще отида да проверя.

— Идвам с теб — заяви тя. И когато брадатият грък отвори уста да възрази, просто му каза: — Това е моята земя.

Заедно се изкачиха по склона в спускащия се здрач. Небето над тях продължаваше да се осветява от безшумните пламъци.

Пламъците и димът се виждаха точно зад края на горната морава, зад редицата дървета, но Ада и Одисей нямаше нужда да търсят в мрака. Тя първа ги видя — двама брадати измършавели мъже, които се приближаваха от гората. Единият беше гол, кожата му бледо лъщеше на слабата светлина, ребрата му се брояха от петнайсет метра разстояние и като че ли носеше на ръце дете в син костюм. Другият изпосталял брадат мъж бе облечен в зелена термокожа, веднага разбра Ада, но толкова оръфана и мръсна, че цветът едва се различаваше. Дясната му ръка висеше край тялото му с дланта напред и голата му китка и длан бяха мътночервени от кръв. И двамата залитаха, но вървяха.

Одисей изтегли късия си меч от ножницата.

— Не — извика Ада и блъсна ръката му. — Не, това е Харман! И Деймън! — И затича към тях през високата трева.

Харман залитна и Одисей дотича и взе човека, когото носеше, от ръцете му. Деймън се строполи на колене.

— Това е Хана — каза Одисей, остави младата жена в тревата и опипа пулса на шията й.

— Хана ли? — повтори Ада. Тази жена нямаше нито коса, нито мигли, ала очите под пърхащите клепачи бяха на младата й приятелка.

— Здрасти, Ада — каза момичето.

Ада приклекна до падналия Харман и му помогна да се обърне по гръб. Той се опита да й се усмихне. Лицето на любимия й беше ожулено и цялото в рани под бакенбардите, бузите и челото му бяха покрити със спечена кръв. Очите му бяха подути, кожата — нездраво бяла, скулите му — прекалено остри над брадата му. Трепереше и очите му горяха. Зъбите му затракаха, когато заговори.

— Добре съм, Ада. Радвам се да те видя.

Деймън бе в по-тежко състояние. Ада не можеше да повярва, че тези двама измъчени, окървавени, измършавели мъже са същите, които само преди месец толкова нехайно се бяха отправили на пътешествие. Тя пъхна ръка под мишницата на Деймън, за да не се просне по очи на земята.

— Къде е Сави? — попита Одисей.

Харман тъжно поклати глава. Изглеждаше прекалено уморен, за да говори.

— Калибан — отвърна Деймън. На Ада й се стори, че гласът му звучи като на човек, с двайсет години по-възрастен.

Метеоритната буря почти премина, грохотът и огнените кълба се отдалечиха на изток. Няколко десетки по-малки метеорити прекосиха зенита от запад на изток, почти като ежегодните августовски падащи звезди.

— Хайде да се върнем при къщата — каза Одисей, леко вдигна Хана на ръце и предложи дясното си рамо за опора на Деймън. Ада помогна на Харман да стане и преметна дясната му ръка през рамото си. Заслизаха по потъващата в сенки морава към светлините на Ардис Хол, където Одисеевите ученици и приятелите на Ада бяха запалили свещи.

— Ръката ти изглежда зле — каза Одисей на Деймън. — Когато отидем на светло, ще отрежа ръкава на термокожата и ще я погледна.

Ада нежно докосна окървавената ръка на Деймън. Той изпъшка и едва не припадна. Единствено силното рамо на Одисей и дясната ръка на Ада, която бързо го подхвана през кръста, не му позволиха да се строполи на земята. Очите му се подбелиха, после се фокусираха, той й се усмихна и продължи да върви.

— Раните ви са тежки — каза Ада. За втори път тази вечер й се плачеше. — И двамата трябва да се прехвърлите в булаторията.

Не разбра абсолютно нищо, когато двамата мъже се разсмяха — отначало колебливо и мъчително, по-скоро кашлица, отколкото смях, ала после все по-силно и искрено. Изтощени и брадати, те приличаха на досадни пияници, мятащи се в пристъпите на непонятното си веселие.