Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Илион/Олимп (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ilium, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr(2006)
Корекция
Mandor(2007)

Издание:

ИК „БАРД“, поредица „Избрана световна фантастика“, книга 115, ISBN 954-585-565-7, 2004

История

  1. —Добавяне
  2. —Редакция от Мандор

Статия

По-долу е показана статията за Илион (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Илион.

Илион
Ilium
АвторДан Симънс
Първо издание2003 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
СледващаОлимп
ISBNISBN 0-360-81792-6

Илион (на английски: Ilium) е научнофантастичен роман от Дан Симънс, първата част от цикъла Илион/Олимп, отнасящ се до възстановяването на събития от Илиада на Марс. Тези събития са ръководени от същества които са взели ролите на гръцките богове. Също като в по-ранните творби на Симънс, като Хиперион, романът е „литературна научна-фантаскика“. Илион получава наградата Локус за най-добър научнофантастичен роман за 2003.

Интродукция

В романа се разглеждат три истории; тази на схоластика Томас Хокънбери, Елена Троянска и гръцките и троянските герои от Илиада; Деймън, Харман, Ада и други хора от Земята; и моравеките, или по-точно европецът Манмънт и Орфу от Йо. Романът е написан в първо лице, сегашно време когато действието се развива с личността на Хокънбери, но с трето лице, минало време в другите случаи. Трите истории се развиват успоредно една на друга през целия роман и не започват да се припокриват до края.

Вижте също

58.
Екваториалният пръстен

Отначало не можеха да извадят Хана от резервоара. Тежката тръба дори не огъваше пластмасовия капак. Деймън изстреля три заряда с пистолета на Сави, но игличките просто рикошираха от повърхността, като разбиваха чупливи предмети и разкъсваха вече унищожени слуги. И едва не улучиха и тях двамата. Накрая Харман намери начин да се покатери върху резервоара и използваха тръбата като лост, за да надигнат и откъснат капака. После възрастният мъж смъкна визьора на термокожата си по-ниско, сложи си осмозната маска и скочи в изтичащата течност, за да изтегли Хана. След изключването на главния енергиен източник работеха почти изключително на светлината на фенерчето.

Гола, мокра, без окосмение, младата им приятелка изглеждаше уязвима като новоизлюпено пиле. Дишаше — задъхано, плитко, смущаващо ускорено — но определено дишаше. Само че не можеха да я свестят.

— Ще оживее ли? — попита Деймън. Другите двайсет и трима мъже и жени в резервоарите очевидно бяха мъртви или умираха и нямаше как да ги спасят навреме.

— Откъде да знам? — изпъшка Харман.

Младият мъж се огледа.

— Температурата пада, след като няма енергия за отопление. Още няколко минути и ще е под нулата като в града. Трябва да намерим нещо, с което да я завием.

Като продължаваше да стиска пистолета в ръка, ала без да се озърта за Калибан, той се втурна в потъващата в мрак булатория. Имаше човешки кости, разлагащи се бедра, неподвижни слуги, парчетии от мензури, епруветки и тръби, но не и одеяло. Деймън откъсна квадратно парче прозрачен найлон от платнището, с което бяха запушили полупропускливия вход, и се върна обратно.

Хана още бе в безсъзнание, ала неудържимо трепереше. Харман я беше прегърнал и я разтриваше, но това явно не помагаше. Двамата увиха найлона около слабото й бяло тяло, но се съмняваха, че задържа телесната й топлина.

— Ще умре, ако не направим нещо — промълви Деймън. От сенките на вече тъмните резервоари се чу плъзгане. Младият мъж дори не си направи труда да насочи пистолета натам. Булаторията се пълнеше с пара от течния кислород и други изтичащи течности.

— И без това всички скоро ще умрем — отвърна Харман и посочи прозрачните плоскости над тях.

Спътникът му погледна нагоре. Бялата звезда — дългият над три километра линеен ускорител — се приближаваше.

— Колко време остава? — попита той.

Харман поклати глава.

— Хронометрите изчезнаха заедно с електричеството и Просперо.

— Когато започнаха проблемите, имахме двайсетина минути.

— Да, но колко време е минало оттогава? Десет минути? Петнайсет? Деветнайсет?

Деймън вдигна поглед. Земята беше изчезнала и през прозрачните плоскости студено сияеха само звезди — и яркото тяло, което се носеше към тях.

— Когато се започна, Земята още се виждаше. Не може да са минали повече от двайсет минути. Когато Земята отново се появи…

Синьо-белият лимб на планетата изплува в полезрението им.

— Трябва да вървим — рече Деймън. В мрака зад тях отново се разнесе трясък и звук от плъзгане. Той рязко се завъртя с вдигнат пистолет, но Калибан не се появи. Гравитацията също отслабваше — локвите течност се издигаха от пода и се опитваха да полетят, сливаха се в амебни форми, стремящи се да се превърнат в сфери. Лъчът на фенерчето на Сави се отразяваше от безброй гладки повърхности.

— Нима ще я оставим тук? — попита Харман. Клепачите на Хана не бяха съвсем затворени, но виждаха само бялото на очите й. Вече не трепереше толкова силно, ала Деймън го схващаше като злокобен признак.

Той беше вдигнал маската си — в булаторията имаше достатъчно въздух за дишане, въпреки че след изключването на електричеството миришеше на кланица — и сега поглади брадата си.

— Не можем да я пренесем до скутера само с две термокожи. Ще умре още в града, камо ли в космоса.

— Скутерът има силово поле и отоплителна система — прошепна Харман. — Когато летяхме високо, Сави ги задействаше. — Той отново вдигна маската си и дъхът му излезе на пара в студения въздух. По брадата и мустаците му имаше шушулки. Очите му изглеждаха ужасно уморени.

Деймън поклати глава.

— Сави ми е разказвала за студа и горещината в космоса, за въздействието на вакуума върху тялото. Хана ще умре преди да вдигнем силовото поле.

— Спомняш ли си как става това? — попита спътникът му. — Как се управлява онази проклета машина?

— Ами… не знам. Наблюдавах как я управлява Сави, обаче никога не съм си помислял, че ще ми се наложи. Ти не си ли спомняш?

— Страшно съм… уморен — отвърна Харман и заразтрива слепоочията си.

Хана престана да трепери. Изглеждаше мъртва. Деймън смъкна ръкавицата на термокожата си и постави голата си длан върху гърдите й. Отначало реши, че си е отишла, ала после долови слабото, ускорено като на птиче туптене на сърцето й.

— Харман, съблечи си термокожата — решително каза той. Възрастният мъж го погледна и запремигва.

— Да — глупаво промълви той. — Прав си. Аз съм изживял своите пет двайсетилетки. Тя повече заслужава да живее от…

— Не, идиот такъв. — Деймън му помогна да се съблече. Въздухът вече покриваше голото лице и ръцете на младия мъж с лед. Не можеше да си представи какво е да си гол на този студ. Атмосферата ставаше все по-рядка, гласовете им звучаха по-високо и по-слабо. — Облечи й термокожата. Преброй до петстотин, съблечи я и пак се стопли, и продължавай така, освен ако Хана не умре.

— Ти къде отиваш? — задъхано попита Харман. Опитваше се да облече термокожата на безпомощното момиче, ала ръцете му трепереха толкова силно от студа, че се наложи Деймън да му помогне. Костюмът мигновено обгърна тялото й и тя отново се разтрепери, въпреки че термокожата съхраняваше почти цялата й телесна топлина. Харман нахлузи осмозната маска на лицето си.

— Отивам за скутера — отвърна Деймън и подаде на спътника си пистолета, ала трябваше да вдигне осмозната си маска, защото другият мъж не го чуваше без радиостанцията на костюма си. — Ето, вземи оръжието в случай, че дойде Калибан. — Младият мъж вдигна дългата метър и двайсет тръба, която бяха използвали за лост.

— Няма — задъхано промълви Харман. — Той ще търси теб. После може да ни изяде, когато си поиска.

— Да се надяваме, че ще му приседне. — Деймън смъкна осмозната си маска и къде с плуване, къде с тичане се насочи към полупропускливата мембрана на изхода.

Едва след като разкъса мембраната с острия край на тръбата, проби в нея дупка с човешки ръст и заплува при все по-слабата гравитация и сгъстяващия се мрак и студ извън булаторията, той осъзна, че не е споделил с Харман плана си да се върне със скутера — някак си да го вкара през стената и да ги вземе. „Е, вече е късно да му го кажа“.

С усилие беше следвал Сави и Харман, когато преди месец — преди цяла вечност — тримата бяха обикаляли кристалния град, но сега плуваше в редкия въздух като морско създание, като орбитална видра, винаги намираше идеалното място, от което да се оттласне в най-подходящия момент, почти без усилие гребеше във въздуха с трите си свободни крайника, изпълняваше салта и пируети със съвършена точност, за да намери следващата греда, маса или дори постчовешки труп, от които да се отблъсне за следващата отсечка от пътя си.

И въпреки това не бе достатъчно бърз. Усещаше, че времето печели това надбягване, дори само като погледнеше стените на кристалния град, тяхното помръкващо сияние, хвърлящо във все по-дълбок мрак водораслите и осеяните с трупове тераси — тук нямаше прозрачни плоскости, през които да види връхлитащия линеен ускорител. „Дали ще го чуя, когато разбие кристалния покрив, или въздухът е прекалено рядък, за да пренася звука?“

Прогони въпроса от главата си. Когато се случеше, щеше да разбере.

Едва не подмина кристалната кула и задъхан се спря под стотиците етажи, издигащи се в мрака над него.

Стъпи на пода, хвана тръбата с две ръце, завъртя се, използвайки само лещите на термокожата, за да гледа в мрака. Наоколо плуваха хуманондни фигури, някои съвсем наблизо, но безцелното им премятане подсказваше, че навярно са постчовеци, а не Калибан. Навярно.

Деймън пъхна тръбата под мишница, приклекна, спомни си позата на Калибан, имитира я и се оттласна с всичките останали в ръцете и краката му сили. Понесе се нагоре, само че бавно, прекалено бавно. Когато стигна до първата тераса на двайсет, двайсет и пет метра височина, вече му се струваше, че едва се движи, и разбираше, че е ужасно слаб, докато отново се оттласваше от парапета.

Сенките наоколо бяха прекалено много. Калибан можеше да се нахвърли върху него от всяка тераса, ала Деймън не можеше да направи нищо, за да предотврати това — не биваше да се отдалечава от стената и терасите, за да може да продължи да се оттласква, постоянно да напредва, да плува нагоре, отначало бързо, после все по-бавно, докато стигне до следващата тераса; чувстваше се като жаба, подскачаща от камък на камък и от лилия на лилия.

Не щеш ли, Деймън се засмя. Под мръсотията, тинята, кръвта и праха термокожата му бе зелена. Наистина приличаше на някаква тромава мършава жаба, която приклякаше, за да се изтласка вертикално нагоре на всеки десети парапет на всяка десета тераса. Смехът му глухо отекна през ивиците на слушалките му и сепването му го накара да млъкне. Сега чуваше само измъченото си дишане и пъшкането си.

Внезапно го обзе страх и той направи салто, докато се издигаше нагоре. „Дали не съм подминал етажа, на който е паркиран скутерът?“ Височината му се струваше невероятна, триста метра празно пространство, най-малко, а аероскутерът беше само… „На кой етаж?“ Сърцето му панически се разтуптя и той се опита да си спомни холоизображението в контролната зала на Просперо. На сто и петдесетина метра? Двеста?

Призля му от ужас, че се е изгубил. Отдалечи се от стената и се вторачи в стъклените плоскости. Повечето излъчваха отвратително, постоянно отслабващо оранжево сияние. Някои бяха прозрачни, сребристи от земната светлина. Никъде не се виждаше характерната белота на полупропускливите мембрани от първия херметичен шлюз и вратата на Просперо — „Дали изобщо съм видял такъв прозорец на холограмата, или само съм предположил, че ще се вижда отвътре?“

Почти спрял в края на последното си оттласкване, Деймън смъкна осмозната маска. Повръщаше му се.

„Нямаш време за това, идиот такъв. — Опита се да вдиша въздух, ала той бе прекалено рядък, прекалено студен, прекалено застоял. Почти изгубил съзнание, той отново нахлузи маската. — Защо не взех фенерчето? Мислех, че на Харман може да му трябва, за да се грижи за Хана или да стреля по Калибан, обаче сега не виждам прозорците, по дяволите!“

Насили се да забави дишането си и да се успокои. Преди гравитацията да го притегли към тъмния под на стотици метри надолу, се оттласна и заплува надалеч от стената, като се претърколи по гръб, за да погледне нагоре към звездите.

„Ето го! Още петнайсет метра по тази стена. Белият квадрат в матовия прозорец“.

Направи пирует, стисна тръбата между брадичката и гърдите си и с две ръце заплува нагоре. Ако не успееше да стигне до най-близката тераса, щеше да изгуби най-малко шейсет метра височина и се съмняваше, че има сили отново да се издигне.

Стигна до терасата, хвана тръбата с лявата си ръка, оттласна се вертикално нагоре и спря точно до бялата плоскост. Задъхан, със замъглени от пот очи, Деймън протегна дясната си ръка и тя премина през мембраната като през лепкав облак.

— Благодаря ти, Господи — промълви той.

В този момент Калибан връхлетя — изскочи от тъмните ниши под следващата тераса, широко разперил дългите си ръце и още по-дългите си крака и оголил зъбите си, които блестяха на земната светлина.

— Не — изпъшка Деймън в мига, в който чудовището го стегна в отвратителните си обятия и челюстите му се насочиха към гърлото му. Успя да вдигне дясната си ръка, за да се защити — зъбите на Калибан разкъсаха плътта и стигнаха до костта. В следващия миг двамата, вплетени един в друг и обгърнати от облак кръв, пропаднаха в редкия въздух до долната тераса, като разбиваха стъкло, пластмаса, дърво и замръзнали постчовешки тела, и потънаха в мрака.