Дан Симънс
Илион (57)

57.
Олимп

Не си спомням Арес и Хефест да са се телепортирали, докато ме измъкваха от великата зала, обаче явно са го направили. Стаята, в която ме хвърлиха, моята килия, е на горния етаж на невероятно висока сграда от източната страна на Олимп. Те заключиха вратата и помещението няма прозорци, но има друга врата, през която се излиза на балкон, висящ над стотици метри пропаст. На север е океанът, полиран бронз на тази следобедна светлина, а много далеч на изток са трите вулкана, които, сега съзнавам, са марсиански вулкани.

Марс. През всички тия години. Майко Божия… Марс.

Потрепервам от студения въздух. Голите ми ръце и бедра настръхват. Предполагам, че е настръхнал и голият ми задник. Ходилата ми са леденостудени от мрамора. Черепът ме боли от влаченето за косата и гордостта ми е наранена, задето ме хванаха и съблякоха гол толкова лесно.

За какъв съм се смятал? От страшно много време наблюдавам богове и супергерои и съм забравил, че когато съм бил истински, съм бил съвсем обикновен човек.

Играчките са ми завъртели главата, предполагам — левитаторът, бойната броня, преобразяващата гривна, телепортаторният медальон, микрофонът, увеличителните лещи, тазерната палка и шлемът на Хадес. Всички тия готини джунджурии. Те ми позволиха няколко дни да си поиграя на супергерой.

Край. Татко ми взе играчките. И е сърдит.

Спомням си за бомбата на Манмът и по стар навик вдигам голата си китка, за да си погледна часовника. Мама му стара. Даже нямам часовник. Но до детонирането на Устройството трябва да остават само няколко минути. Надвесвам се от балкона, обаче тая страна на сградата гледа в посока, обратна на езерото, така че сигурно няма да видя блясъка. Дали ударната вълна ще събори тая постройка от върха на Олимп, или само ще я подпали? Изплува нов спомен — телевизионни кадри на обречени мъже и жени, скачащи от горящи небостъргачи в Ню Йорк — и аз затварям очи, и натискам слепоочията си в напразен опит да прогоня тия неканени образи. Това само ги прави още по-живи. По дяволите, мисля си, ако ме оставят да живея още няколко седмици, ако просто ме оставят да живея, без да се занимавам със своите играчки и съдбите на толкова много хора, сигурно ще си спомня целия си предишен живот. И навярно даже смъртта си.

Вратата зад мен с трясък се отваря и влиза Зевс. Сам. Обръщам се към него и се връщам в голата стая.

Искате ли рецепта за изгубване на себеуважение? Опитайте да застанете голи и боси пред бога на всички богове, който носи високи ботуши, златни наколенници и пълно бойно снаряжение. Освен това очевидно неравенство, стои и въпросът с ръста. Искам да кажа, аз съм висок метър и осемдесет, не съм нисък, често напомнях на хората едно време, включително на жена си Сюзан, че съм „среден на ръст“, но тоя следобед Зевс трябва да е четири и половина метра. Проклетата врата е направена за звездите от Националната баскетболна асоциация, понесли други звезди на раменете си, но Зевс пак трябваше да се приведе на влизане. Той затръшва вратата зад себе си. Виждам, че носи моя телепортаторен медальон в грамадната си ръка.

— Знаеш ли какви проблеми предизвика, схоластико Хокънбери? — пита на английски гръмовержецът.

Опитвам се да направя изражението си непокорно, обаче в крайна сметка се задоволявам да не допусна голите ми крака да треперят неудържимо. Усещам, че пенисът и скротумът ми се свиват до размерите на морковче от студ и страх.

Сякаш забелязал това, Зевс ме измерва с поглед.

— Боже мой, вие старостилните хора сте адски грозни — избуботва той. — Как може да си толкова мършав, че да ти се броят ребрата, и пак да имаш шкембе?

Спомням си, Сюзан казваше, че имам задник като две баскетболни топки, обаче го казваше с нежност.

— Откъде знаеш английски? — с треперлив глас питам аз.

— МЛЪК! — изревава бащата на боговете.

После безцеремонно ми дава знак да изляза на балкона и идва след мен. Толкова е грамаден, че едва остава място за мен. Приклещен съм в ъгъла и се опитвам да не гледам надолу. Сега тоя сърдит бог на боговете само трябва да ме вдигне с една ръка и да ме хвърли през парапета, за получи своето отмъщение. Ще има да размахвам ръце и да крещя пет минути, докато падна долу.

— Ти рани дъщеря ми — изръмжава Зевс.

Коя по-точно, отчаяно си мисля аз. Виновен съм в заговор за убийството на Афродита и Атина, макар да подозирам, че той говори за Палада. Винаги я е обичал. Подозирам, че това няма значение. Участието в заговор срещу бог, още повече за сваляне на всички богове, трябва да се наказва със смърт. Пак надзъртам над парапета. Виждам кристалния ескалатор, който се спуска сред мъглите на морското равнище, въпреки че старата ми схоластическа казарма е изгорена из основи, пък и е прекалено малка, за да се вижда с просто око. Мили Боже, ужасно е високо.

— Знаеш ли какво ще се случи днес, Хокънбери? — пита Зевс, макар да предполагам, че въпросът е реторичен. Той протяга ръце право надолу и опира пръстите си — всеки дълъг, колкото ръката ми от китката до лакътя — на каменния парапет.

— Не.

Гръмовержецът се обръща и ме поглежда.

— Това трябва да е смущаващо след всички тия години на схоластическа мъдрост — избуботва той. — Винаги да знаеш какво ще се случи, дори когато боговете не знаят. Трябва да си се чувствал като самата Съдба.

— Чувствам се кофти — отвръщам аз.

Зевс кимва. После посочва колесниците, издигащи се една след друга от върха на Олимп. Те са стотици.

— Днес ще унищожим човечеството — съобщава богът на боговете. — Не само ония нафукани идиоти при Троя, а всички хора, навсякъде.

Какво да му отговоря?

— Струва ми се малко крайно — успявам да измънкам. Дързостта ми щеше да има по-голям ефект, ако гласът ми не трепереше като на нервен хлапак.

Зевс поглежда издигащите се колесници и множеството богове и богини в златни доспехи, които се канят да се качат на колите си.

— Посейдон, Арес и другите от векове ме убеждават да изтребим човечеството като вирус, какъвто всъщност представлява — избуботва той по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Всички си имаме грижи — тая героическа епоха в Илион е достатъчна грижа за всяка божествена раса. Прекалено много сме се кръстосвали с вас. Сигурно си наясно какво количество ДНК наноинженерство сме предали на изроди като Херакъл и Ахил, като сме се чукали със смъртни.

— Защо ми казваш всичко това? — питам го.

Сега Зевс наистина ме поглежда. И свива рамене — грамадните си рамене, на два и половина метра над главата ми.

— Защото след няколко секунди ще бъдеш мъртъв и мога да говоря свободно. На Олимп, схоластико Хокънбери, няма вечни приятели, сигурни съюзници и верни съпрузи… а само вечни интереси. Моят интерес е да остана господар на боговете и владетел на вселената.

— Това сигурно ти осигурява постоянна заетост — саркастично отбелязвам аз.

— Така е — потвърждава Зевс. — Така е. Питай Сетебос, Просперо или Тишината, ако се съмняваш. Е, имаш ли някакви последни въпроси, преди да си отидеш, Хокънбери?

— Имам — отговарям аз. За мое изумление треперенето е изчезнало от гласа ми, както и от коленете ми. — Искам да знам кои всъщност сте вие боговете. Откъде сте? Знам, че не сте истинските гръцки богове.

— Нима? — казва Зевс. Усмивката му, с острите му бели зъби, лъснали между сребристосивата му брада, не е бащинска.

— Кои сте вие? — повтарям аз.

Всемогъщият Зевс въздъхва.

— Боя се, че в момента нямаме време за тая история. Сбогом, схоластико Хокънбери. — Той сваля ръце от парапета и се обръща към мен.

Оказва се прав — нямаме време нито за тая история, нито за каквото и да било друго. Не щеш ли, високата сграда се разтърсва, пропуква се и изпъшква. Самият въздух над върха на Олимп сякаш се сгъстява и развълнува. Златните колесници се обръщат в бягство и чувам виковете и крясъците на боговете и богините на земята под сградата.

Зевс залита, изпуска телепортаторния медальон на мраморния под и протяга широката си длан, за да се подпре на постройката, въпреки че тя се тресе из основи и вибрира, описвайки десетградусова дъга.

Изведнъж небето се изпълва с огнени жилки. Чувам ехтеж. На синия фон над Олимп над главите ни се разтварят няколко огромни въртящи се сфери от космическа чернота и червена магма, като дупки в самото небе. И се спускат надолу.

Още по-ниско, много по-надолу виждам още от тия назъбени кръгове, всеки най-малко с радиус на бейзболно игрище. Други се материализират над океана на север, някои в самото море.

През кръговете на сушата се появяват хиляди мравки и след миг разбирам, че мравките са хора. Човеци ли?

Небето вече е пълно не само със златни колесници, но и с остроноси черни машини, едни по-големи от колесниците, други по-малки, всички със смъртоносния нечовешки вид на бойни кораби. В горните пластове на атмосферата продължават да просияват огнени жилки — политат надолу към Олимп като интерконтинентални балистични ракети.

Зевс вдига юмруци към небето и изревава на фигурките на боговете далеч под нас.

— ВДИГНЕТЕ ЕГИДАТА! ЗАДЕЙСТВАЙТЕ ЕГИДАТА!

С удоволствие бих останал да видя за какво говори и какво ще се случи, обаче си имам по-важна работа. Стремглаво се хвърлям зад могъщите крака на Зевс, плъзгам се по корем, стискам телепортаторния медальон в едната си ръка и завъртам шайбата с другата.