Дан Симънс
Илион (56)

56.
Илионското поле

— Трябва да потърся Ахил и Хектор — каза Манмът на йониеца. — Ще те оставя тук на Хълма на трънените храсти.

— Естествено, защо не? Може боговете да ме вземат за сив камък и да не пуснат бомба отгоре ми. Но ще ми направиш ли две услуги?

— Разбира се.

— Първо, поддържай теснолъчевата връзка. Тук в мрака е доста самотно, когато не знам какво става. Особено когато остават само няколко минути до задействането на Устройството.

— Добре.

— Второ, би ли ме завързал? Този левитатор ми харесва, въпреки че проклет да съм, ако мога да проумея как работи, но не искам вятърът пак да ме отнесе в морето.

— Вече го направих — успокои го Манмът. — Завързал съм те за най-голямата скала на Могилата на бързата Мирина.

— Страхотно. Между другото, имаш ли представа коя е тази бърза Мирина и защо има могила точно край стените на Илион?

— Абсолютно никаква — отвърна по-дребният моравек, остави приятеля си и се затича на четири крака по Илионското поле към ахейския стан. Сновящите наоколо гърци го стрелкаха с любопитни погледи.

Не се наложи да претърсва брега, за да намери Ахил и Хектор. Двамата герои току-що бяха прекосили моста над рова и водеха своите вождове и две-три хиляди воини към бойното поле. Манмът реши да подходи официално и се изправи на задните си крака.

— Малка машино, къде е твоят господар, Дуейновият син? — попита Ахил.

На моравека му трябваше секунда, за да обработи въпроса.

— Хокънбери ли? — накрая се сети той. — На първо място, той не ми е господар. Никой не ми е господар и аз не съм човек. Второ, той отиде на Олимп да види какво кроят боговете. Каза, че скоро ще се върне.

Ахил широко се усмихна и белите му зъби лъснаха.

— Хубаво. Имаме нужда от сведения за врага.

— Долон обаче нямаше късмет — обади се Одисей, застанал между Хектор и Ахил. Диомед, който следваше героите, се засмя. Приамовият син се намръщи.

„Снощи Хектор пратил Долон на разузнаване, когато положението на гърците изглеждало неспасяемо — излъчи Орфу. Въпреки че вече разбираше гръцки и можеше да го говори, след като качи файла от приятеля си, йониецът продължаваше да превежда диалога. — Диомед и Одисей пленили Долон, когато отивали на среднощен набег, и после обещали на троянеца да го пощадят, разпитали го и накрая Диомед му отрязал главата. Мисля, че Диомед го спомена, защото още няма доверие на Хектор като съюзник и…“

— Чакай — прекъсна го Манмът, като забрави да използва теснолъчевия канал, и превключи честотата. „Трябва да се съсредоточа тук“. Смяташе, че го бива да изпълнява едновременно по няколко задачи като всички други моравеки, ала урокът по история на Орфу пречеше на концентрацията му.

— Какво каза? — попита Хектор. Троянският герой беше мрачен. Манмът си спомни, че майка му и природената му сестра съвсем наскоро са загинали при въздушната бомбардировка, макар да не бе сигурен, че Хектор го е научил. Може просто да беше в лошо настроение.

— Просто кратка молитва към моите богове — отвърна моравекът.

Одисей бе застанал на едно коляно и опипваше ръцете, тялото, главата и корубата на Манмът.

— Находчиво — заяви Лаертовият син. — Богът, който те е създал, е свършил отлична работа.

— Благодаря — каза Манмът.

„Мисля, че си се озовал в пиеса на Самюел Бекет“ — излъчи Орфу.

— Млъкни — сопна се на английски Манмът. — По дяволите, постоянно забравям да превключа на теснолъчевия канал.

— Той пак се моли — съобщи Одисей и се изправи.

— Бързоноги Ахиле, може ли да те попитам какви са сега намеренията ти? — премина на гръцки Манмът.

— Отиваме да предизвикаме боговете на двубой — отвърна Ахил. — Или тяхната войска от безсмъртни срещу нашата войска от мъже — както предпочитат.

Моравекът погледна няколкото хиляди гърци, които следваха Ахил от стана. После обърна глава към хилядата или по-малко троянци, прехвърлящи хребета, за да тръгнат след Хектор.

— Това ли е войската ти?

— Другите ще ни последват — уверено заяви Ахил. — Малка машино, ако видиш Хокънбери, сина Дуейнов, кажи му да дойде при мен в центъра на бойното поле.

Ахил, Хектор и ахейските вождове се отдалечиха. Моравекът трябваше бързо да се отдръпне, за да не бъде стъпкан от воините.

— ЧАКАЙТЕ! — извика Манмът. Гласът му прозвуча по-мощно, отколкото възнамеряваше.

Ахил, Хектор, Одисей, Диомед, Нестор и другите се обърнаха. Мъжете между него и героите отстъпиха настрани.

— След трийсет секунди ще се случи нещо — предупреди ги той.

— Какво? — попита Хектор.

„Не знам — помисли си Манмът. — Дори не знам дали тук ще почувстваме въздействието му. По дяволите, дори не знам дали моят брояч ще сработи на тази дълбочина в езерото“.

„Говориш по теснолъчевия канал“ — осведоми го Орфу.

„Съжалявам“ — излъчи другият моравек.

— Почакайте и ще видите — отговори той на гърка. — Остават осемнайсет секунди. — Гърците не измерваха времето с минути и секунди, естествено, ала Манмът реши, че правилно е превел мерните единици.

„Даже устройството да взриви Марс на парчета, съмнявам се, че тази Земя е в това време или вселена — каза Орфу. — Но пък така наречените богове са я свързали с Монс Олимпус чрез хиляди квантови тунели“.

— Девет секунди — съобщи Манмът.

„Как ще изглежда избухващият Марс на дневна светлина от това място в Мала Азия? — излъчи йониецът. — Мога да направя бърза симулация“.

— Четири секунди.

„А мога и просто да чакам и да видя. Естествено, ти ще трябва да гледащ вместо мен“.

— Една секунда — каза Манмът.