Дан Симънс
Илион (54)

54.
Илионското поле и Олимп

Напускам горящия град в търсене на Ахил и виждам хаос, обхванал целия път до морето. Троянци и ахейци вадят трупове от димящи кратери, като се започне от Скейските порти, та чак до брега, и навсякъде объркани мъже помагат на ранените си другари да се върнат в Илион или да прекосят отбранителния ров и да отидат в гръцкия стан. Подобно на повечето въздушни бомбардировки от моята епоха, въздействието на атаката е по-ужасяващо от резултатите. Предполагам, че мъртвите са неколкостотин — троянски и ахейски воини и цивилни жители на Илион, — обаче повечето са останали невредими, особено надалеч от падащите стени и хвърчащата мазилка.

Докато се катеря по Хълма на трънените храсти, виждам дребния робот да се приближава към мен — тегли своя рачешки приятел. Кой знае защо, съм толкова радостен да ги видя живи — въпреки че може би е по-точно да се каже „все още функциониращи“, — че едва не се разплаквам.

— Ти си ранен, Хокънбери — казва роботът Манмът. — Сериозно ли е?

Докосвам челото и темето си. Кръвта почти е спряла да тече.

— Драскотина.

— Знаеш ли какъв беше този мощен взрив, Хокънбери?

— Ядрена експлозия — отвръщам аз. — Може да е била и термоядрена, обаче се съмнявам. Сигурно е малко по-голяма от бомбата, хвърлена над Хирошима. Не знам много за бомбите.

Манмът накланя глава.

— Откъде си, Хокънбери?

— От Индиана — без да се замисля, отговарям аз.

Той чака.

— Аз съм схоластик — казвам му; знам, че предава всичко на своя безмълвен приятел по радиовръзка, която беше нарекъл теснолъчев канал. — Боговете ме възродиха от стари кокали, ДНК и някакви фрагменти от памет, които са извлекли от останки, открити на Земята.

— Памет от ДНК ли? Съмнявам се.

Нетърпеливо махам с ръце и изсумтявам:

— Няма значение. Аз съм ходещ мъртвец. Живях през втората половина на двайсети век, сигурно съм умрял през първата част на двайсет и първи. Датите не са ми много ясни. Допреди няколко седмици всичко от предишния ми живот беше мъгляво, но после започнах да си спомням разни неща. — Поклащам глава. — Аз съм ходещ мъртвец.

Манмът продължава да ме гледа с тъмните метални ивици, които му служат за очи. После кимва и ме рита — доста силно — по левия пищял.

— По дяволите! — извиквам аз и заподскачам на десния си крак. — Защо го направи?

— На мен ми изглеждаш съвсем жив — отвръща дребният робот. — Как си дошъл тук от двайсети или двайсет и първи век на Изгубената ера, Хокънбери? Повечето наши моравекски учени са почти сигурни, че пътуването във времето не е възможно, освен ако не се движиш със скоростта на светлината или не плуваш прекалено близо до черна дупка. Някога правил ли си такива неща?

— Не знам — казвам аз. — И това определено няма значение. Погледни всичко това! — Посочвам димящия град и хаоса в Илионското поле. Някои гръцки кораби вече отплават.

Манмът пак кимва. За робот езикът на тялото му е странно човешки.

— Орфу се чуди защо боговете прекъснаха атаката си — осведомява ме той.

Хвърлям поглед към грамадната очукана коруба зад него. Понякога забравям, че там вътре има мозък.

— Кажи му, че нямам представа — отговарям. — Може би просто искат известно време да се полюбуват на страха и хаоса, преди да нанесат фаталния удар.

— Какво ще правиш сега, Хокънбери? — пита роботът.

Отправям очи към ахейския стан. Горят шатри, ранени коне панически тичат, сноват хора, кораби се готвят да вдигнат котва, други вече се отдалечават в морето с надути платна.

— Тъкмо търсех Ахил и Хектор. Обаче докато ги намеря в тоя хаос, ще минат часове.

— След осемнайсет минути и трийсет и пет секунди ще се случи нещо, което може да промени всичко — съобщава Манмът.

Поглеждам го и чакам.

— Поставих едно… Устройство… в езерото на Олимп — продължава дребният робот. — С Орфу го донесохме чак от космоса на Юпитер. Пренасянето му там беше главната цел на нашата експедиция, въпреки че не ние трябваше да го… е, това е друга история. Във всеки случай след седемнайсет минути и петдесет и две секунди Устройството ще се задейства.

— Бомба ли е? — Гласът ми е дрезгав. Внезапно устата ми е пресъхнала. Не бих могъл да се изплюя, даже от това да зависи животът ми.

Манмът свива рамене по своя си странно човешки начин.

— Не знаем.

— Не знаете ли?! — изревавам. — Не знаете! Как може да поставите… Устройство там горе и да включите брояча му, щом не знаете какво ще направи то? Това е смехотворно!

— Може и така да е, обаче тъкмо това ни пратиха да направим моравеките, които подготвиха тази експедиция.

— Колко остава, казваш? — Посягам към привидно кожената гривна на китката ми, която ми служи за хронометър. Гривната има микровериги и малки холопроектори в случай, че се наложи да видя колко е часът.

— Седемнайсет минути и осем секунди — отвръща дребният робот.

Задействам брояча на часовника си и оставям холодисплея видим. После изругавам:

— Мама му стара!

— Ще се телепортираш ли горе, Хокънбери? — пита Манмът. — На Олимп?

Бях поставил ръка върху телепортаторния медальон на шията ми, обаче само защото се канех да спестя няколко минути, като се телепортирам направо в ахейския стан, за да потърся Ахил. Въпросът на Манмът ме кара да се замисля.

— Може би се налага — казвам. — Някой трябва да види какво замислят боговете. Може би трябва за последен път да си поиграя на шпионин.

— А после?

Мой ред е да свия рамене.

— После ще се върна за Ахил и Хектор. И след това, да речем, за Одисей и Парис. Еней и Диомед. Ще пренеса войната при боговете, ще пренасям тия герои горе по двама, като животните от Ноевия ковчег.

— Това не ми се струва много ефикасно като военна логистика — заявява Манмът.

— Разбираш ли от военна стратегия, роботе?

— Не, всъщност разбирам само от една подводница, която потъна на Марс, и от Шекспировите сонети — осведомява ме той и се замисля за миг. — Орфу току-що ми каза, че не бива да включвам сонетите в характеристиката си.

— На Марс ли? — питам аз.

Лъскавата метална глава се обръща към мен.

— Не знаеш ли, че Олимп всъщност е вулканът Монс Олимпус на Марс? Нали си живял там девет земни години?

За миг съм толкова зашеметен, че трябва да седна на една ниска скала, иначе ще се свестя на земята.

— Марс — повтарям аз. Две луни, грамадният вулкан, червената пръст, слабата гравитация, където винаги се радвах да се завърна след дълъг ден на Илионското поле. — Марс. — Мама му стара. — Марс.

Манмът не казва нищо — навярно разбира, че ме е засрамил достатъчно за един ден.

— Чакай малко. На Марс няма синьо небе, океани, дървета и въздух за дишане. Гледах как каца първият „Викинг“ през хиляда деветстотин седемдесет и шеста. И десетилетия по-късно гледах по телевизията как онова всъдеходче „Соджърнър“ се блъсна в една скала. Нямаше океани. Нямаше дървета. Нямаше въздух.

— Тераформирали са го — пояснява роботът. — При това съвсем наскоро.

— Кой го е тераформирал? — питам аз и чувам самозащитния гняв в гласа си.

— Боговете — отвръща Манмът, обаче долавям намека за въпросителен знак в равния му глас.

Поглеждам си часовника. Петнайсет минути и трийсет и осем секунди. Почуквам виртуалния хронодисплей пред камерите или очите на дребния робот, или там каквото има зад ивиците на лицето му.

— Какво ще се случи след петнайсет минути, Манмът? Не ми казвай, че с Орфу не знаете.

— Не знаем.

— Отивам там, за да видя какво ще се случи. — Отново посягам към медальона.

— Вземи и мен — моли Манмът. — Аз настроих брояча. Трябва да съм там, когато се задейства Устройството.

Пак се замислям, вторачен в грамадната коруба зад него.

— Ще го обезвредиш ли?

— Не. Това беше задачата ми — да пренеса и задействам Устройството. Но ако броячът не го задейства, трябва да съм там, за да го направя лично.

— Има ли някаква… даже минимална вероятност… това да е краят на света тук, Манмът?

Колебанието на робота ми казва всичко.

— По-добре остани с Орфу още… хм… четиринайсет минути трийсет и девет секунди — съветвам го аз. — Нещастникът е в такова състояние, че светът може да свърши и той да не разбере, ако не му кажеш.

— Орфу смята, че си много забавен за схоластик, Хокънбери — осведомява ме Манмът. — Все пак съм на мнение, че трябва да дойда с теб.

— Първо, ще изхабиш цялото ни време в приказки — отговарям аз. — Второ, имам само един шлем на Хадес и не искам да ме хванат, когато те видят да вървиш до мен. Трето… сбогом.

Нахлузвам шлема на Хадес на главата си, завъртам медальона и изчезвам.

Телепортирам се направо във великата зала на боговете.

Като че ли всички са тук, освен Атина и Аполон, които в момента сигурно са в лечебните вани със зелени червеи в очите и под мишниците. През няколкото секунди, които имам, преди да се разхвърчат лайна, виждам, че боговете са въоръжени за война — залата лъщи от златни нагръдници, лъскави копия, високи шлемове с пера и полирани божествени щитове. Виждам Зевс, изправен до пламтящата си колесница, Посейдон в тъмни доспехи, Хермес и Хефест, въоръжени до зъби, Арес със сребърния лък на Аполон, Хера, сияеща в бронз и злато, Афродита, сочеща към мен…

Мама му стара.

— СХОЛАСТИКО ХОКЪНБЕРИ! — изревава самият Зевс и гледа право към мен в претъпканата зала. — НЕ МЪРДАЙ!

Това не е просто съвет. Всеки мускул, жила и клетка в тялото ми се вцепеняват. Усещам, че студът спира сърцето ми. Брауновото движение в мен се преустановява. Дланта ми не е помръднала и на сантиметър към телепортаторния медальон. Превърнал съм се в статуя.

— Вземете му шлема на Хадес, телепортаторното устройство и всичко друго — заповядва Зевс.

Арес и Хефест се хвърлят към мен и ме събличат гол пред богове и богини. Коженият шлем е подхвърлен на намръщения Хадес — той е облечен в черна хитинова броня със странен модел и прилича на ужасен намръщен бръмбар. Зевс пристъпва напред, вдига телепортаторния ми медальон от пода и го зяпва така, като че ли ще го смачка в грамадния си юмрук. Двамата богове окончателно ме събличат и не ми оставят даже гривната и гащетата.

— Раздвижи се — казва Зевс. Строполявам се на мраморния под и задъхано се хващам за гърдите. Сърцето страшно ме боли, докато отново започва да бие, и съм убеден, че получавам инфаркт. Единственото, което мога да направя, е да не се опикая пред всички.

— Отведете го — заповядва царят на боговете и ми обръща гръб.

Два и половина метровият Арес, богът на войната, ме сграбчва за косата и ме помъква.