Дан Симънс
Илион (48)

48.
Илион и Олимп

Абсолютната война започва тук, в стаята на убитото дете.

Боговете сигурно хиляди пъти са се телепортирали така, за да разговарят със смъртните — Атина, надменна в своята божественост, Аполон, сигурен в своето могъщество, и моята муза, сигурно доведена, за да разпознае измамния схоластик Хокънбери. Обаче днес, вместо да срещнат почит и благоговение, вместо да разговарят с глупавите смъртни, готови да приемат все по-интересни начини да се изтребват взаимно, те са нападнати още при появата си.

Аполон вдига лъка си към мен, музата сочи и казва: „Ето го!“, ала преди богът да успее да зареди сребърната си стрела, Хектор скача, замахва с меча си, съсича лъка, приближава се и забива острието дълбоко в корема на Аполон.

— Стой! — вика Атина и вдига силово поле, обаче е късно. Бързоногият Ахил вече е влязъл в кръга и разсича богинята от рамото до хълбока само с един мощен замах.

Палада изкрещява и ревът й е толкова силен, че повечето смъртни в стаята, включително аз, падаме на колене и затискаме ушите си. Без Хектор. И без Ахил. Двамата сигурно са глухи за всичко освен за вътрешния рев на собствения си гняв.

Аполон извиква някакво предупреждение и вдига дясната си ръка, или за да отблъсне Хектор, или за да го простреля с божествена мълния, обаче Приамовият син не изчаква да види какви са намеренията на бога, нанася удар отляво с тежкия си меч, който ми напомня за бекхенда на Андре Агаси в най-добрите му години, и отсича дясната ръка на Феб сред пръски златиста кръв.

За втори път през живота си виждам бог да се гърчи от мъки и да променя формата си — той изгубва божествения си човешки вид и се превръща в черен въртоп. От тоя въртоп се разнася рев, който кара слугините да побягнат и ме поваля на колене. Петте троянки, Андромаха, Лаодика, Теана, Хекуба и Елена, вадят кинжали от туниките си и се нахвърлят върху музата.

Атина, която също трепери и е нестабилна, зяпва разсечените си гърди и окървавения си корем, вдига десница и изстрелва лъч кохерентна енергия, който би трябвало да превърне черепа на Ахил в плазма, обаче ахеецът се навежда със свръхестествена бързина — неговата ДНК е наноклетъчно обогатена от самите богове — и замахва с меча си към краката на богинята, докато стената зад гърба му избухва в пламъци. Атина левитира — издига се и увисва над пода, — обаче не и преди Ахиловият меч да премине през божествените мускули и кост и левият й крак да се залюлее на две части.

Тоя път крясъкът е непоносим и аз за миг изгубвам съзнание, ала не и преди да видя музата, ужаса на моите дни, толкова паникьосана, че забравя за способността си да се телепортира и просто избягва от стаята, следвана по петите от петте троянки с кинжали в ръце.

След няколко секунди идвам на себе си. Ахил ме разтърсва.

— Избягаха — изсумтява той. — Говняните страхливци избягаха на Олимп. Заведи ни там, Хокънбери. — Пелеевият син ме изправя с една ръка, като ме държи за ремъка на нагръдника ми, пак ме разтърсва и опира позлатения от божествена кръв връх на меча си под брадичката ми. — Веднага!

Ясно ми е, че съпротивата означава смърт — очите на Ахил са безумни, зениците му са свити и са се превърнали в черни точици — обаче в тоя момент Хектор го хваща за ръката и я натиска надолу, докато не стъпвам на пода. Ахил ме пуска, обръща се към новия си троянски съюзник и за миг съм сигурен, че Съдбата все пак ще се наложи — че бързоногият мъжеубиец ще посече Хектор още сега.

— Другарю — казва Хектор. — Противнико на безпощадните богове!

Ахил спира устрема си.

— Изслушай ме! — продължава троянецът. — Нашето общо желание е да последваме ранените богове на Олимп и там да загинем в славен двубой в опит да победим самия Зевс.

Безумното изражение на Ахил не се променя. От очите му се виждат почти само белтъците. Обаче го слуша. Макар и с половин ухо.

— Но нашата славна смърт сега ще означава гибелта на хората ни — продължава Хектор. — За да отмъстим, трябва да съберем войските си, да обсадим Олимп и да свалим всички богове. Погрижи се за хората си, Ахиле!

Мъжеубиецът примигва и се обръща към мен.

— Ти — изсумтява той. — Можеш ли да ме пренесеш с магията си в ахейския стан?

— Да — отвръщам с треперлив глас. Виждам Елена и другите троянки да се връщат в детската стая. Кинжалите им не са позлатени с божествена кръв. Явно музата се е измъкнала.

Ахил поглежда Хектор.

— Говори с хората си. Убий всеки вожд, който се съпротивлява на волята ти. Аз ще сторя същото с моите аргивци и ще те чакам след три часа на оня остър хребет, дето се издига над Илион — нали го знаеш? Местните му викат Хълм на трънените храсти. Боговете и ахейците го наричат Могилата на бързата амазонка Мирина.

— Знам го — потвърждава Хектор. — Доведи дванайсет от любимите си вождове на тоя съвет, Ахиле, ала остави войската си на половин хвърлей камък, докато не се договорим за стратегията.

Ахил се озъбва в нещо, което може да е ръмжене или усмивка.

— Нямаш ли ми доверие, сине Приамов?

— Нашите сърца са слети в безграничен гняв и бездънна скръб — отвръща Хектор. — Ти скърбиш за Патрокъл, аз за сина си. В момента сме братя по лудост, ала за три часа пламъците ще се поохладят. А с теб е най-ловкият тактик на света, Одисей, от чието хитроумие се боят всички троянци. Нима ще узная, ако Лаертовият син те посъветва да ме предадеш?

Ахил нетърпеливо поклаща глава.

— Тогава нека е след два часа. Ще доведа най-верните си вождове. И всеки ахеец, който не ме последва във войната срещу боговете, до залез-слънце ще е в сенките на Хадес.

Той се отдръпва от Хектор и толкова силно ме стиска за лакътя, че едва не извиквам.

— Заведи ме в стана ми, Хокънбери.

Припряно завъртам телепортаторния медальон.

Вятърът е отвял левитиращия Орфу на четиристотин метра от мястото, където го бях оставил, между два дълги черни ахейски кораба. Налага се да оставя Ахил и неговите водачи, за да взема Устройството. Искам въже от наблюдаващите ме гърци, увивам го около един от левитаторните ремъци и изтеглям напуканата и пробита коруба от водата пред зяпналите ме герои на „Илиада“.

В ахейския стан явно е имало спор. Диомед съобщава на Ахил, че половината му хора подготвят корабите си за отплаване, докато другата половина продължава да се готви за смърт. Идеята да окажат съпротива на боговете и дори да ги нападнат е не само безумна, но и богохулствена за повечето от тия хора, които са виждали олимпийците в действие. Самият Диомед е готов да се противопостави на Ахил.

Като говори с прословутата си реторика, Пелеевият син им напомня за ръкопашния двубой с Агамемнон и Менелай и за законно придобитата си власт над ахейската войска. Напомня им за убийството на Патрокъл. Хвали тяхната смелост и вярност. Казва им, че илионската плячка е нищо в сравнение с богатствата, които ще заграбят, когато плячкосат Олимп. Напомня им, че може и ще убие всеки от тях, ако се съпротивлява. И изобщо това е убедителна реч, обаче съветът не е особено весел.

Всичко се проваля. Моят план предвиждаше героите да сложат край на войната, ахейците да отплават за родината си и троянците да продължат живота си и пак да отворят голямата порта на своя град за пътници и търговци. Бях си представял мирния град като изображението на Ахиловия щит. И си бях мислил, бях се надявал Ахил и Хектор хрисимо да се жертват за общото благо, а не да привлекат десетки или стотици хиляди други в своята битка.

И дори планът ми да заведа Хектор и Ахил на Олимп за фаталната им аристея е обречен. Имах намерение да ги прехвърля там един по един, без боговете да подозират опасността, докато тя не ги връхлети като гръцко-троянска гръмотевична буря. Обаче нападението срещу Аполон и Атина в стаята на Скамандър ме лиши и от тоя елемент на изненада.

Ами сега?

Поглеждам си часовника. Бях обещал на малкия робот да го взема, ала в момента великата зала на боговете сигурно прилича на стършелово гнездо. Вероятността да се телепортирам незабелязано е почти нулева. Какво ще правят Хектор и Ахил, ако не се върна тук?

Това си е техен проблем. Посягам да нахлузя шлема на Хадес на главата си, спомням си, че съм го дал на Манмът, представям си координатите на западния бряг на езерото на върха на Олимп и се телепортирам.

Наистина е стършелово гнездо. Небето гъмжи от колесници, които сноват над езерото. Виждам десетки богове по брега, едни сочат, други хвърлят копия от чиста енергия в кипящата вода. Трети викат с усилени гласове и съобщават, че Зевс вика всички да се съберат във великата зала. В целия тоя смут още никой не ме е забелязал, обаче е само въпрос на минута-две, докато някой надуши небога в своя забранен за външни лица клуб.

Изведнъж врящата вода изригва само на метри от мен и се появява неясна фигура, която се вижда само заради стичащите се от невидимата й повърхност струи. После тъмният дребен робот се материализира и ми подава шлема на Хадес.

— Най-добре ще е бързо да изчезваме — казва Манмът на английски. След като тъпо съм поел кожения шлем, той остава с протегната към мен ръка, за да го хвана и да го включа в телепортаторното поле. Стискам го за ръката, но изкрещявам и го пускам. Металът, пластмасата или там от какъвто материал е направена кожата му, е нажежен до червено. Дясната ми длан се покрива с мехури.

Към нас се спускат две колесници. Проблясват мълнии. Мирише на озон.

Хващам робота за рамото и отново завъртам медальона. Знам, че никой от нас няма да се измъкне жив оттук, обаче си казвам, че поне съм се върнал за Манмът, както бях обещал. Поне това.