Дан Симънс
Илион (44)

44.
Монс Олимпус

Манмът се чувстваше странно да е извън теснолъчевия обхват на Орфу. Надяваше се, че приятелят му е в безопасност.

Боговете се втурнаха в склада миг след като човекът, който така и не се беше представил, се телепортира квантово. Манмът не вярваше в друга невидимост, освен ако не се осигуряваше от качествен стелт материал, ала високите богове и богини, които се стълпиха в стаята и коленичиха около Хера, явно не го виждаха. Той се промъкна между бронзовите им крака и белите им тоги и се запровира по лабиринта от коридори. Установи, че когато е невидим, много трудно се движи на два крака — все проверяваше дали краката му са си на мястото, и ги нямаше — затова се отпусна на четири крака и безшумно затича напред.

Тъй като Орфу бе забавял боговете, които ги вкараха в килията, Манмът беше видял къде прибират предавателя и Устройството. Стаята се намираше в един страничен коридор на три десни завоя от килията.

Когато стигна там, коридорът пустееше — въпреки че по съседните коридори често минаваха богове — и Манмът задейства нисковатовия лазер на китката си, за да прореже вратата. И през цялото време си мислеше колко странно ще изглежда това, ако някой бог завие по тази галерия — двайсетсантиметров червен лъч, увиснал във въздуха, бавно да прогаря кръг около ключалката на грамадната врата.

Лазерът нямаше да може да се справи с цялата врата, но изряза петсантиметров кръг около ключалката — моравекският слух можеше да долови придвижването на механизма по субзвуковите честоти — и вратата хлътна навътре. Манмът влезе, затвори я и само след секунди чу стъпки по коридора. Стъпките продължиха нататък. Моравекът смъкна кожения шлем на Хадес, за да вижда ръцете и краката си.

Помещението бе поне двеста метра дълго и високо стотина, пълно с кюлчета злато, купчини монети, ковчежета със скъпоценни камъни, малки планини от полирани бронзови предмети, мраморни статуи на богове и хора, огромни мидени черупки, от които по лъскавия под преливаха бисери, разглобени златни колесници, стъклени стълбове, пълни с лазурит и стотици други съкровища, всички блестящи от отразената светлина на пламъците, които мъждукаха в десетки златни триножници.

Манмът не обърна внимание на тези богатства и се втурна към матовия метален предавател и малко по-малкото Устройство. Нямаше начин да ги изнесе — невидимостта нямаше да му помогне — и знаеше, че разполага само с няколко секунди, затова премести Устройството, намери съответния жак на комуникатора и го задейства със стандартна нисковолтова команда.

Примитивният ИИ на предавателя прие командата и разтвори нановъглеродния си кожух. Видяха се сложни устройства, вгънати в самите себе си. Манмът се отдръпна и предавателят направи грациозно кълбо напред, изпъна триножника и енергийните си рамене, после разтвори мрежеста сателитна чиния с диаметър осем метра. Добре, че не го бе направил в малка стая, помисли си моравекът.

Помещението обаче нямаше прозорци и навярно се намираше под тонове мрамор, гранит и марсиански камък, прекалено много за осъществяване на контакт. Във всеки случай нямаше звезди, по които предавателят да се ориентира. Докато сателитната чиния търсеше и се въртеше, Манмът изпитваше все по-остра тревога — и не само защото от коридорите се носеха викове. Това щеше да е следващото място, където щяха да проверят боговете — или да се телепортират, — след като се уверяха, че Хера е жива. Ако предавателят не успееше да прихване целта, мисията на Манмът и Орфу сигурно щеше да приключи. Всичко зависеше от съвършенството на предавателя.

Накрая сателитната чиния спря, насочена към нещо на трийсет градуса от вертикала. До физическите жакове се появи виртуален пулт и засветиха зелени лампички.

Манмът се включи и качи всичко от своите бази данни с архива на цялото пътуване — всеки разговор с Орфу, всеки диалог с Корос III, Ри По и боговете, всеки видян образ след напускането на Юпитеровия космос. Качването отне по-малко от петнайсет секунди.

Сензорите му регистрираха усилването на антиматериалното енергийно поле на Чевков и той се зачуди дали боговете го усещат. Така или иначе, знаеше, че ще го открият след минути, ако не и по-скоро. И нямаше как да напусне това помещение и сградата заедно с Устройството. Можеше да го задейства още сега, можеше да го задейства и по-късно. И в двата случая щеше да е в центъра на събитията.

Ала сега не бе моментът да мисли за Устройството, напомни си той. А за предавателя.

Безбройните индикатори на предавателя мигаха в зелено и показваха, че енергийният източник е на максимален заряд, данните са кодирани и целта — навярно космосът на Юпитер, може би дори Европа — е прихваната. Или поне така се надяваше.

Някой тропаше на вратата.

„Защо просто не се телепортират вътре?“ — помисли си Манмът. Нямаше време да си отговори на този въпрос. Като замени дланите си с метални проводници, моравекът откри задействащия порт и прати стартиращия заряд от трийсет и два модулирани волта.

От сателитната чиния се стрелна жълт лъч с диаметър осем метра. Стълбът чиста енергия на Чевков проби дупка в тавана и горните трите етажа, преди да се понесе към звездите. После угасна и предавателят безшумно се самоунищожи, превърна се в стопена топка.

Аварийните поляризиращи филтри на Манмът се бяха задействали за наносекунди по време на предаването, но въпреки това за миг той бе заслепен. Когато погледна през косите димящи дупки над себе си и видя небето, за пръв път си позволи да изпита надежда.

Боговете взривиха вратата и съкровищницата се напълни с дим и пара.

Моравекът използва последните няколко секунди от димното прикритие, за да вдигне Устройството — което щеше да тежи само десетина килограма при земната гравитация и тежеше само около три на Марс, — после приклекна, колкото можеше по-силно сви пружините на задните си крака, без да обръща внимание на структурните ограничения, скочи нагоре през димящите дупки и излетя през петнайсетте метра разбит мрамор и ронещ се гранит.

Покривът на тази част от великата зала беше плосък и Манмът затича на два крака колкото можеше по-бързо, развълнуван от това, че е на открито. Носеше Устройството под лявата си мишница.

Небето над върха на Монс Олимпус бе синьо и в него летяха десетки колесници, управлявани от богове и богини. Една от машините се спусна надолу и се понесе на десет метра над покрива с очевидното намерение да смаже Манмът под колелата си. Моравекът със закъснение разбра, че е забравил да нахлузи шлема на Хадес. В момента всички богове го виждаха от въздуха.

Като използва всеки бит енергия, съхранена в системата му, Манмът се сви и отново скочи, мина през холографските коне и изрита изненаданата богиня в гърдите. Тя се просна назад, размаха белите си ръце и тежко се строполи върху покрива на великата зала на боговете.

Моравекът отдели три десети от секундата за разучаване на виртуалния холодисплей над предния парапет, после вмъкна манипулаторите си в матрицата и рязко зави надясно. Няколко колесници го последваха, други се опитаха да му пресекат пътя. Нямаше как да напусне въздушното пространство на Олимп, ала той и не възнамеряваше да бяга.

Пет колесници се приближаваха и небето се изпълваше с титанови стрели — стрели! — когато Манмът прелетя над брега на огромното езеро. Грабна Устройството и скочи точно когато първите стрели на Аполон улучиха колесницата му. Машината избухна само на метри над него и моравекът падна във водата сред фонтан от течно злато и пламтящи енергийни кубове. В секундите преди да достигне повърхността отгоре се посипа дъжд от микровериги. Дълбочинният му сонар покаваше, че езерото е дълбоко над две хиляди метра.

„Може пък да свърши работа“ — помисли си той. После достигна повърхността, задейства плавниците си, още по-здраво обхвана Устройството с една ръка и се гмурна.