Дан Симънс
Илион (41)

41.
Монс Олимпус

След залавянето им, още щом русият бог с летящата колесница унищожи балона и ги повлече към Монс Олимпус, Манмът реши, че е най-разумно да задействат Устройството — каквото и да беше то.

Но не успя да се добере до него. Нито до предавателя. Нито до Орфу. Не можеше да прави нищо друго, освен с всички сили да се държи за парапета на коша, докато летяха почти със свръхзвукова скорост към марсианския вулкан. Ако не бяха завързани за платформата с всички въжета и кабели, които успя да намери Манмът, Устройството, предавателят и Орфу от Йо щяха да паднат от височина над дванайсет хиляди метра върху високото плато между най-северния от вулканите на Тарзис, Аскреус, и морето Тетида.

Богът от машината, който с лекота носеше тези метрични тонове тежест, дори набра височина, когато колесницата полетя над морето и се приближи към Монс Олимпус откъм север. Макар и с увиснали къси крака и манипулатори, дълбоко впити в парапета на коша, Манмът трябваше да признае, че гледката е невероятна.

Почти плътна маса облаци покриваше по-голямата част от района между вулканите на Тарзис и Олимп. Изгряващото от югоизток слънце беше малко, но много ярко и обагряше в златисто океана и облаците. Златните отблясъци на Тетида бяха толкова ослепителни, че Манмът трябваше да усили поляризиращите си филтри. Самият Олимп се издигаше в края на океана, зашеметяващ с могъществото си, безкраен конус ледени полета, извисяващи се към невероятно зеления връх с няколко езера.

Колесницата се спусна и моравекът различи четирикилометровите вертикални скали в подножието на северозападния квадрант. И макар че скалите бяха в сянка, видя и пътища и постройки в тясна ивица пясъчен плаж, въпреки че между скалите и златистия океан имаше четири-пет километра. Още по на север, в морето, се виждаше тераформираният остров Ликус Сулци, който много приличаше на гущерова глава, извърната към Монс Олимпус.

Манмът описваше всичко това на Орфу по теснолъчевия канал. Единственият коментар на йониеца гласеше:

— Звучи красиво, но ми се ще да правехме тази обиколка по собствено желание.

Приятелят му си спомни, че не е тук на екскурзия, когато божественият хуманоид спусна колесницата към върха на гигантския вулкан. Три хиляди метра над най-горните заснежени склонове прелетяха през силово поле — сензорите на Манмът регистрираха озоновия шок и волтажните диференциали — и се насочиха към зеления връх.

— Съжалявам, че не видях приближаването на колесницата по-рано, за да го избегна — каза той на Орфу през последните секунди, преди да се наложи да прекъсне връзката и да се приготви за кацане.

— Ти не си виновен — успокои го вакуумният моравек. Тези deus ex machinas ги бива да изненадват нас, любителите на литературата.

След като кацнаха, богът, който ги беше пленил, сграбчи Манмът за врата и безцеремонно го внесе в най-огромното изкуствено помещение, което дребният моравек бе виждал. Други богове излязоха да довлекат Орфу, Устройството и предавателя. Още повече се стекоха в залата, докато Зевс слушаше разказа на бога от колесницата за тяхното залавяне. Манмът разбираше, че тези хора наистина се смятат за богове. Явно не случайно бяха избрали Монс Олимпус за свой дом. Холограмите на десетки божества в нишите затвърдиха хипотезата му. После заговори юбербогът, когото бе разпознал като Зевс — само че на гръцки. Манмът каза едно-две изречения на английски. Сивобрадите и по-младите богове неразбиращо се намръщиха и моравекът се наруга наум, че не е качил старогръцки или новогръцки в езиковата си база данни. Когато се беше отправял със „Смуглата дама“ да проучва моретата на Европа, това просто не му се бе струвало важно.

Премина на френски. После на немски. На руски. На японски. Използваше скромната си езикова база данни с едно и също изречение — „Идвам в мир и не исках да ви се натрапвам“ — когато Зевс вдигна грамадната си ръка, за да го прекъсне. Боговете заговориха помежду си: не изглеждаха много доволни.

„Какво става?“ — попита го Орфу по теснолъчевия канал. Корубата на йониеца се намираше на пет метра от Манмът, при другите два артефакта от коша. На похитителите им явно не им беше хрумнало, че в напуканото и очукано тяло може да има разумно същество, и се отнасяха с Орфу като с обикновен трофей. Манмът го бе предвидил и тъкмо затова говореше в единствено число, вместо в множествено. Каквато и съдба да му отредяха боговете, имаше вероятност да оставят приятеля му на мира, въпреки че не му беше ясно как Орфу ще избяга без очи, уши, крака и манипулатори.

„Боговете си приказват — отговори Манмът. — И аз не ги разбирам“.

„Повтори ми някои от думите, които казват“.

Той безмълвно му прати думите.

„Това е вариант на класически гръцки — каза Орфу. — Имам го в база данните си и го разбирам“.

„Качи ми база данните“ — помоли Манмът.

„По теснолъчевия канал ли? Това ще отнеме поне час. Имаш ли цял час на разположение?“

Манмът обърна глава към красивите мъжки хуманоиди, които спореха. Като че ли вече взимаха някакво решение. „Не“ — призна той.

„Предавай ми какво казват и аз ще превеждам — предложи йониецът. — Така ще определим съответния отговор и аз ще ти пратя фонемите“.

„Директно ли?“

„Имаме ли друг избор?“

Техният похитител разговаряше с брадатия на златния трон. Манмът предаде репликите, след стотна от секундата получи превода, посъветва се с приятеля си и запомни наизуст старогръцките срички на отговора.

— … тоя хитър дребен автомат и другите неща не са достойни за плячка, господарю Зевсе — казваше два и половина метровият русокос бог.

— Сребролъки Аполоне, не обявявай такива играчки за недостойни, докато не узнаем откъде и защо идват. Балонът, който си унищожил, не е бил играчка.

— Нито пък аз съм играчка — обади се Манмът. — Идвам в мир и не съм ви се натрапил нарочно.

Боговете едновременно ахнаха и си зашепнаха.

„Колко са високи тези богове?“ — попита Орфу по теснолъчевия канал.

Манмът накратко му ги описа.

„Не е възможно — учуди се йониецът. — Човешката скелетна структура престава да е ефикасна при височина два метра, а триметров ръст направо е нелеп. Долните кости на краката ще се счупят“.

„Това е марсианска гравитация — напомни на приятеля си Манмът. — Само около една трета от земната“.

„Значи смяташ, че тези богове са от Земята, така ли? — попита Орфу. — Струва ми се невероятно, освен ако…“

„Извинявай — прекъсна го Манмът. — Имам малко работа“.

Зевс се подсмихна и се наведе напред.

— Значи малката играчка знае човешки език.

— Да — потвърди Манмът; повтаряше предадените му от Орфу думи, въпреки че и двамата не знаеха как да се обръщат към бога на боговете, царя на боговете, господаря на вселената. Решиха да не опитват.

— И Лечителите говорят — изсумтя Аполон. — Обаче не могат да мислят.

— Нима? — усмихна се Зевс. — Говорещият и мислещ дребосък има ли си име?

— Аз съм моравекът Манмът — твърдо заяви Манмът. — Моряк от ледените морета на Европа.

Зевс отново се подсмихна.

— Наистина ли? Кой е баща ти, моравеко Манмът?

На Манмът и Орфу им трябваха цели две секунди диалог по теснолъчевия канал, за да решат как да отговорят.

— Аз нямам баща, Зевсе.

— Тогава си играчка — заяви богът. Когато се мръщеше, големите му бели вежди почти се събираха над острия му нос.

— Не съм играчка — възрази Манмът. — А само личност в различна форма. Като моя приятел, Орфу от Йо, космически моравек, който работи на Йо. — Той посочи корубата и всички божествени очи се обърнаха към приятеля му. Самият Орфу беше настоял да разкрие природата му. Бе казал, че иска да сподели съдбата на приятеля си, каквато и да е тя.

— Още една малка личност, но във формата на смачкан рак, а? — без да се подсмихва, рече Зевс.

— Да. Може ли да науча имената на нашите похитители?

Зевс се поколеба, Аполон възрази, но накрая царят на вселената иронично се поклони и последователно представи боговете.

— Както знаеш, твоят похитител е Аполон, моят син. До него е Арес, който много викаше, преди ти да се включиш в разговора. Онзи черният зад него е брат ми Хадес, също син на Кронос и Рея. Надясно е синът на жена ми Хефест. Величественият бог до твоя приятел е брат ми Посейдон, повикан тук в чест на твоето пристигане. До Посейдон, с яка от златни водорасли, е Нерей, също от морските бездни. Зад благородния Нерей е Хермес, водач и исполински убиец. Още много богове… и богини, виждам… пристигат във великата зала в момента, обаче тези седем богове и аз ще сме твои съдии.

— Съдии ли? — попита Манмът. — Ние с приятеля ми Орфу от Йо не сме извършили престъпление срещу вас.

— Напротив — със смях възрази Зевс и премина на английски. — Вие сте от космоса на Юпитер, малки моравеко, малки роботе, най-вероятно с пакостливо сърце. Ние с дъщеря ми Атина свалихме кораба ви и признавам, че ви смятах за мъртви. Жилави изчадийца сте вие. Обаче днес ще е краят ви.

— Ти знаеш езика на това същество?! — възкликна Арес. — Знаеш този варварски език?!

— Твоят баща говори всички езици, боже на войната — изсумтя Зевс. — Пази тишина.

Грамадната зала и многобройните мецанини бързо се пълнеха с богове и богини.

— Затворете това дребно куче-човек-машина и неговия безног рак в някоя съседна стая — заповяда Зевс. — Аз ще се посъветвам с Хера и другите си довереници и скоро ще решим какво да правим с тях. Пренесете другите два предмета в някоя от съкровищниците. По-късно ще обсъдим ценността им.

Боговете Аполон и Нерей се приближиха до Манмът. Дребният моравек прецени дали да окаже съпротива, или да бяга — на китката си имаше нисковолтов лазер, който можеше за една-две секунди да изненада боговете, а и бе способен да тича бързо на четири крака, макар и на малки разстояния. Навярно можеше да се измъкне от тази огромна зала, да се гмурне в някое езеро и да се скрие в дълбините му — ала после хвърли поглед към Орфу, когото четирима безименни богове вече изнасяха без усилие, и се остави да изнесат и него.

Според вътрешния му хронометър чакаха в склада трийсет и шест минути, преди да се появи палачът им. Помещението беше голямо, с мраморни стени, дебели метър и осемдесет и с — показваха уредите му — вградени силови полета, които можеха да издържат ядрен взрив.

„Време е да задействаме Устройството — излъчи Орфу. — Каквато и да е функцията му, това е за предпочитане пред възможността да ги оставим да ни унищожат без съпротива“.

„Щях да го задействам, ако можех — отвърна Манмът. — Обаче нямаше дистанционно управление. И бях прекалено зает да строя коша, за да сглобя такова устройство“.

„Пропуснати възможности — избуботи Орфу. — Да вървят по дяволите. Все пак опитахме“.

„Още не съм се предал“ — осведоми го приятелят му. Тъкмо опипваше ръбовете на металната врата, през която ги бяха вкарали тук. И тя бе затворена със силови полета. Ако Орфу имаше ръце, може би щеше да успее да я изкърти. Може би.

„Какво казва Шекспир за такъв край? — попита йониецът. — Уил Поета сбогувал ли се е с Момъка?“

„Не — отвърна Манмът, докато опипваше стените с органичните си пръсти. — Разделили са се доста скандално. Двамата скъсали, когато установили, че правят секс с една и съща жена. А какво казва Пруст за всичко това?“

„Longtemps, je me suis couche de bonne heure“ — изрецитира Орфу от Йо.

Манмът не обичаше френски — винаги го беше усещал като прекалено гъста смазка между частите си, — но го имаше в база данните си и можеше да си преведе цитата. „Дълги години съм си лягал рано“.

След две минути и двайсет и девет секунди той отговори по теснолъчевия канал:

„Останалото е мълчание“.

Вратата се отвори, в помещението влезе двуметрова богиня и затвори и запечата вратата зад себе си. Носеше сребърен овоид — държеше го с две ръце. Предметът имаше черни дупчици, насочени към моравеките. Манмът инстинктивно разбра, че няма смисъл да бяга от нея. Заотстъпва назад и докосна Орфу, макар да съзнаваше, че йониецът не усеща допира.

— Аз съм Хера и дойдох веднъж завинаги да избавя вас, глупавите моравеки, от мъките ви — заяви богинята на английски. — Никога не съм харесвала такива като вас.

Нещо проблесна и се възцари пълен мрак.