Дан Симънс
Илион (4)

4.
Край Конамара Хаос

Манмът, капитан на моравекската подводница на Европа, се намираше на три километра от кракена и продължаваше да се отдалечава, което трябваше донякъде да успокои миниатюрното робоорганично създание, обаче кракените често имаха петкилометрови пипала.

Досадно. Нещо повече, разсейващо. Манмът почти беше приключил с новия анализ на Сонет 116. Нямаше търпение да го прати по имейла на Орфу и точно сега най-малко искаше да погълнат подводницата му. Той сканира кракена, увери се, че гладната пихтиеста грамада продължава да го преследва, и влезе в реактора, колкото да увеличи скоростта на кораба си с още три възела.

Кракенът, който съвсем буквално вече не плуваше в свои води толкова близо до района на база „Конамара Хаос“, бързо започна да изостава. Манмът знаеше, че ако продължат да се движат с тази скорост, чудовището няма да е в състояние да изпъне напълно пипалата си, за да хване подводницата, ала ако пред малкия съд се изпречеше някакво препятствие, например голямо количество фосфоресциращ келп, и се наложеше да забави, или още по-лошо, ако заседнеше в лепкавите светещи стъбла, кракенът щеше да се нахвърли върху него като…

— Уф, добре де — наруши тишината в тясната екокабина Манмът и прекрати опитите си да намери сравнение. Сензорите му бяха включени в корабните системи и виртуалното зрение му показваше огромни участъци фосфоресциращ келп право напред. Светещите колонии се носеха по топлите течения и се хранеха с червеникавите жили магнезиев сулфат, които се издигаха до ледения шелф като безброй кървави корени.

„Потопяване“, помисли си Манмът. Подводницата се потопи с двайсет километра по-надълбоко и мина само на няколко десетки метра под най-долните колонии келп. Кракенът се понесе след него. Ако можеше да се хили, в момента сигурно го правеше — това беше неговата ловна дълбочина.

Манмът неохотно изчисти Сонет 116 от зрителното си поле и обмисли възможностите. Щеше да е срамно да го изяде кракен на сто километра от Конамара Хаос. Виновни бяха проклетите бюрократи — трябваше да прочистят местните си морета от чудовища, преди да повикат моравекски изследовател на среща.

Можеше да убие кракена. Но в радиус от хиляда километра наоколо нямаше товарна подводница и красивият звяр щеше да бъде разкъсан на парченца и погълнат от паразити в колониите на фосфоресциращия келп, акули, червеи и други кракени много преди да пристигне товарен кораб на компанията. Загубата щеше да е ужасна.

Той изключи виртуалното си зрение, колкото да огледа своята екониша, сякаш можеше да му хрумне нещо от вида на тясната му действителност. Така и стана.

Освен подвързаните с кожа томове на Шекспир и разпечатката на Вендлър, на пулта имаше лава-лампа — шегичка от някогашния му моравекски партньор Урцвайл отпреди близо двайсет ю-години.

Манмът се усмихна и отново премина на виртуално зрение. Толкова близо до базата „Конамара Хаос“ трябваше да има диапири, а кракените мразеха диапирите…

Да. На петнайсет километра на югоизток имаше цяло поле — те бавно се издигаха към ледената шапка като капките восък в неговата лава-лампа. Манмът се насочи към най-близкия диапир и за всеки случай увеличи скоростта с още пет възела.

Диапирът представляваше просто топъл лед, нагорещен от кратерите и горещите гравитационни зони в дълбините, издигащ се в морето от английска сол към ледената шапка, която някога беше покривала цяла Европа, и сега, две хиляди з-години след пристигането на криоботната компания, все още покриваше над деветдесет и осем процента от луната. Този диапир се намираше на петнайсетина километра и скоростта му се увеличаваше с наближаването на повърхността.

Кракените не обичаха електролитните свойства на диапирите. Отказваха да цапат даже сетивните си пипала с тях, камо ли убиващите си ръце и паст.

Подводницата стигна до издигащата се „капка“ лед цели десет километра преди преследващия я кракен, намали скоростта, втвърди външния си корпус в боен режим, прибра сензорите и сондите си и се заби в кишата. С помощта на сонара Манмът провери лентикулите и навигационните канали на около осем хиляди метра над себе си. След няколко минути самият диапир щеше да се размаже в дебелата ледена шапка, да потече нагоре през цепнатините, лентикулите и каналите и да изригне като фонтан на стотици метри височина. За кратко тази част от Конамара Хаос щеше да заприлича на Йелоустонския парк от американската изгубена ера с бликащи червени серни гейзери и кипящи извори. После пръските щяха да се пръснат при гравитацията на Европа, която бе едва една седма от земната, да се посипят като лапавица на забавен кадър в радиус от много километри от двете страни на всяка повърхностна лентикула и да замръзнат в рядката — едва сто милибара — изкуствена атмосфера на луната, образувайки нови абстрактни скулптурни форми.

Манмът не можеше да бъде убит буквално — макар и отчасти органичен, той по-скоро „съществуваше“, отколкото живееше, и бе проектиран издръжлив — но определено нямаше желание през следващите хиляда з-години да стане част от фонтан или замръзнал елемент от абстрактна скулптура. Той забрави за миг кракена и Сонет 116 и се съсредоточи върху цифрите, скоростта на издигане на диапира, движението на подводницата в кишата и бързо приближаващата се ледена шапка, и свали мислите си в машинното отделение и баластните резервоари. Ако го направеше както трябва, щеше да излезе от южната страна на диапира половин километър преди удара му в леда, прибягвайки до авариен изход на повърхността точно преди приливната вълна от фонтана на диапира да се понесе по канала. Тогава щеше да използва ускорението от сто километра в час, за да изпревари ефекта на фонтана — всъщност щеше да превърне подводницата си в сърф и така да измине половината разстояние до базата „Конамара Хаос“. Щеше да се наложи да преодолее последните двайсетина километра след разнасянето на приливната вълна по повърхността, ала нямаше друг избор. Очакваше го страхотно появяване.

Освен ако нещо не преградеше канала. Или ако по канала от Централата не пътуваше друга подводница. Това щеше да е много конфузно през няколкото секунди преди Манмът и „Смуглата дама“ да загинат.

Поне кракенът вече нямаше да участва в играта. Тези гадини отказваха да се издигат на повече от пет километра под ледената шапка.

След като въведе и последната команда и се увери, че направил всичко, каквото му идва наум, за да се спаси и да пристигне навреме в базата, Манмът се върна към анализа на сонета.

Неговата подводница, която много отдавна бе нарекъл „Смуглата дама“, изминаваше последните двайсет километра до база „Конамара Хаос“ по широкия един километър канал, плавайки по повърхността на черното море под черно небе. Издигаше се три четвърти Юпитер, обвит в ярки облаци и облачни ивици в приглушени тонове, докато мъничката Йо се плъзгаше по лицето на издигащия се гигант ниско над ледения хоризонт. От двете страни на канала се извисяваха неколкостотинметрови набраздени ледени скали, чиито стръмни склонове бяха мътносиви или червенееха на фона на черното небе.

Манмът с вълнение отвори Шекспировия сонет.

Сонет 116

Не, бракът между чисти духове

препятствия не бива да признава

погрешно любовта се тъй зове,

когато на промени се поддава!

О, не, маяк е тя, висок и як,

незнаещ страх пред бясната природа,

звезда е тя на бродника моряк,

със точна висота на небосвода.

Такава тя е в мене. И макар

да ни бразди челата и страните,

не може да я спре Косачът стар

да трае до завършека на дните.

Не е ли тъй, не съм за нея пял

и любещи светът не е видял!^[1]

 

През десетилетията беше намразил този сонет. През Изгубената ера хората бяха рецитирали такива неща на сватбите си. Неискрени. Евтини. Някакъв слаб Шекспир.

Ала откритите микрозаписи на критиките на Хелън Вендлър — литературна критичка, живяла и писала през един от ония векове, XIX, XX или XXI (хронопечатите на записите не бяха ясни) — бяха дали на Манмът ключ към разгадаването на този сонет. Ами ако Сонет 126 не бе сладникаво утвърждаване, за каквото в продължение на толкова много векове го бяха представяли, а категорично отхвърляне?

Манмът потърси подкрепа в записаните си „ключови думи“. „Не, не, о, не, не може“ и накрая отново в тринайсети и четиринайсети ред — „не е ли тъй… не съм… не е…“ — почти като нихилистичното „О, няма, няма, няма, няма, няма!…“ на крал Лир.

Определено приличаше на стихотворение против. Ала против какво?

Знаеше, че Сонет 116 е част от цикъла за момъка, но също знаеше, че думата „момък“ е просто смокинов лист, добавен през по-късните, по-свенливи години. Любовните стихове не бяха отправени към мъж, а към „момък“ — навярно момче на не повече от тринайсет години. Манмът бе чел критиките от втората половина на XX в. и знаеше, че тези „учени“ са смятали сонетите за буквални — с други думи, за истински хомосексуални писма от драматурга Шекспир — но от други научни трудове от предишни епохи и от по-късната част на Изгубената ера също знаеше, че такъв политически мотивиран буквален начин на мислене е детински.

Шекспир въплъщаваше някаква драма в сонетите си, Манмът беше убеден в това. Герои на таза драма бяха „момъкът“ и по-късно „смуглата дама“. Сонетите бяха писани в продължение на години и не бяха плод на страст, а на Шекспировата пълноценна зрелост. А какво разглеждаше в тези сонети? Любовта. А какво бе „истинското отношение“ на Шекспир към любовта?

Никой нямаше да узнае — Манмът беше сигурен, че Бардът е бил прекалено умен, прекалено циничен, прекалено потаен, за да проявява истинските си чувства. Но във всичките си пиеси Шекспир показваше как силните чувства, включително любовта, превръщат хората в шутове. Също като Лир, той обичаше своите Шутове. Ромео бе Шут на Съдбата, Хамлет — на Ориста, Макбет — на Амбицията, Фалстаф… е, Фалстаф не беше ничий Шут… обаче се бе правил на шут, за да спечели любовта на принц Хал, и беше умрял с разбито сърце, след като младият принц го бе изоставил.

Манмът знаеше, че въпреки твърденията на множество плиткоумни учени от XX в. „поетът“ в цикъла сонети, понякога наричан „Уил“, не е историческият Уил Шекспир, а по-скоро поредното драматично построение, създадено от драматурга/поет, за да обхване всички страни на любовта. Ами ако този „поет“ беше като злочестия Шекспиров граф Орсино, Шута на Любовта? Човек, влюбен в самата любов?

Този подход му допадаше. Разбираше, че Шекспировият „брак между чисти духове“ — между по-възрастния поет и момъка — не е хомосексуална връзка, а истинско чувствено тайнство, вид любов, почитана в дните далеч преди времето на Барда. На пръв поглед Сонет 116 представляваше банална декларация на тази любов и нейната вечност. Ами ако всъщност я отхвърляше?…

Изведнъж Манмът проумя всичко. Подобно на много други велики поети, Шекспир започваше стиховете си преди или след фактическото им начало. Но против какво можеше да е това стихотворение? Какво толкова бе казал момъкът на по-възрастния, лудо влюбен поет, че се нуждаеше от толкова категорично опровержение?

Манмът извади пръсти от главния си манипулатор, взе перото и започна да пише върху т-плочата си:

Скъпи Уил, естествено и на двама ни ни се иска нашият свят брак между чисти духове — тъй като мъжете не могат да сключват свят брак между тела — да е реален и траен като истински брак. Това обаче е невъзможно. Хората се променят, Уил. Обстоятелствата се променят. Когато се променят качествата на хората или си отиват самите хора, отива си и любовта. Обичах те, Уил, наистина, ала ти се промени, стана друг и затова настъпи промяна и в мен, а оттук и в нашата любов.

 

Искрено твой,

Момъка

Манмът погледна писмото си и се засмя, но смехът му секна, когато осъзна, че това променя целия Сонет 116. Вместо да е сладникаво утвърждаване на неизменната любов, той се превръщаше в категорично противопоставяне срещу опита на момъка да скъса. Сега сонетът звучеше така:

Не, бракът между чисти духове

(тези така наречени) препятствия не бива да признава —

погрешно любовта се тъй зове,

когато „на промени се поддава“!

О, не!

Манмът едва овладяваше вълнението си. Всичко в сонета и целия цикъл си заставаше на мястото. От тази любов „между чисти духове“ не оставаше почти нищо — освен гнева, обвиненията, лъжите и новите изневери. И всичко това щеше да приключи до Сонет 126, когато „Момъка“ и самата идеална любов щяха да бъдат зарязани заради разпътните наслади на „Смуглата дама“. Манмът превключи на виртуално съзнание и започна да шифрова з-грама до своя верен събеседник през последните дванайсет з-години, Орфу от Йо.

Завиха сирени. Във виртуалното му зрение замигаха светлини. За миг си помисли: „Кракенът!“, ала чудовището за нищо на света нямаше да се издигне на повърхността, нито да влезе в открит канал.

Той записа сонета и бележките си, изтри з-грамата и разтвори външните сензори.

„Смуглата дама“ се намираше на пет километра от база „Хаос“, в обсега на дистанционния контрол на централата. Манмът предаде управлението на кораба и се загледа в ледените скали отпред.

Отвън база „Конамара Хаос“ приличаше на останалата повърхност на Европа — ледени хребети, издигащи се на двеста-триста метра височина и скриващи лабиринта от открити канали и черни лентикули — но после се появиха видимите признаци на цивилизация: отварящата се черна паст на укритието за подводници, движещите се по скалата асансьори, прозорците в леда, пулсиращите и мигащи навигационни светлини върху повърхностни модули, жилищни възли и антени, и високо над хребета на скалата, очертаващ се на черния фон на небето — няколко интерлунарни совалки, закотвени на площадката си.

Космически кораби в база „Хаос“? Крайно необичайно. Докато приставаше, превключваше корабните системи в режим готовност и започваше да се изключва от тях, Манмът си мислеше: „Защо ме повикаха тук, по дяволите?“

Накрая премина през травмата от ограничаването на сетивата и контрола, върна се към неудобната теснота на повече или по-малко хуманоидното си тяло, напусна кораба, закрачи по синкаво осветения лед и се качи на скоростния асансьор до жилищните възли високо над укритието.