Дан Симънс
Илион (24)

24.
Илион, Индиана и Олимп

Зевс е разгневен. И преди съм го виждал разгневен, обаче тоя път е невероятно, ужасно разгневен.

Когато бащата на боговете се втурва в развалините на олимпийската лечебна зала, оглежда щетите, зяпва тялото на Афродита, безжизнено проснато сред гъмжило гърчещи се зелени червеи на мокрия под, и после се обръща да се вторачи в моята посока, аз съм убеден, че ме вижда — че погледът му минава през шлема на Хадес и той ме вижда. Ала макар че няколко секунди се взира право през мен и премигва с леденостудените си сиви очи, сякаш стига до някакво решение, той отново се извръща и аз, Томас Хокънбери, някога от Университета на Индиана и напоследък от леглото на Елена Троянска, съм оставен да продължа да живея.

Дясната ми ръка и левият ми крак са силно натъртени, но нищо не е счупено и — все още скрит с шлема на Хадес от десетките богове, стичащи се в лечебната зала — аз избягвам от сградата, и се телепортирам на единственото място, което ми идва наум, освен спалнята на Елена, където мога да си почина и да се възстановя. Казармата на схоластиците в подножието на Олимп.

По стар навик отивам в своята ниша, на своето голо легло, обаче не си свалям шлема на Хадес, когато се тръшвам на него и неспокойно задремвам. Преживал съм адски дълъг ден, нощ и утро. Невидимият човек спи.

Събуждам се от крясъци и трясъци на долния етаж. Изскачам в коридора и покрай мен профучава схоластикът Бликс — всъщност за малко да се блъсне в мен, тъй като не ме вижда — и задъхано обяснява на друг схоластик, Кембъл:

— Музата е тук и убива всички!

Вярно е. Свивам се в ъгъла на едно стълбище, докато музата — нашата муза, оная, която Афродита нарича Мелета — поваля неколцината бягащи схоластици, останали живи в пламтящата казарма. Богинята хвърля с ръце мълнии чиста енергия — изтъркани и банални, ала ужасяващо ефикасни срещу обикновена човешка плът. Бликс е обречен, но не се сещам за нищо, с което мога да помогна на него и другите.

„Найтенхелзър“. Флегматичният схоластик е единственият ми истински приятел през последните години. Задъхан, аз изтичвам до стаята му в казармата. Мраморът е напукан, дървото гори, стъклото на прозореца се е стопило, обаче няма овъглен труп като ония, които задръстват коридорите и общите помещения. Нито едно от тия изгорели тела не изглежда достатъчно едро, за да е снажният Найтенхелзър. Изведнъж от третата врата се разнасят нови крясъци, после настава тишина, чува се само усилващият се рев на пламъците. Поглеждам през един прозорец и виждам музата да прелита с колесницата си, теглена от холографски коне. Почти изпадам в паника, кашлям, задавям се от дима — ако още беше в казармата, музата щеше да ме чуе — и се насилвам да си представя Илион и гостилницата, където за последен път съм видял Найтенхелзър. После хващам телепортаторния медальон, завъртам го и избягвам.

Няма го в гостилницата, където съм го видял рано сутринта. Прехвърлям се на бойното поле — няма го и на обичайната му позиция на хребета над троянските редици. Оставам колкото да забележа, че Хектор и Парис предвождат троянската войска в успешна атака срещу бягащите аргивци, след което се телепортирам на едно сенчесто място зад гръцките линии, близо до техния ров и палисада, където също съм се натъквал на Найтенхелзър.

Там е, преобразен като Долопс, син на Клитий, на когото остават няколко дни живот, преди да бъде убит от Хектор, ако Омир е прав. Без да си правя труда да приема друго тяло, освен това на непохватния Хокънбери, аз смъквам шлема на Хадес и се затичвам към него.

— Хокънбери, какво… — Найтенхелзър е изумен от непрофесионалното ми поведение и от реакцията на ахейците наоколо. Да привлече вниманието е последното нещо, което иска един схоластик. Освен, може би, да бъде изпепелен от отмъстителната муза. Нямам представа защо нашата муза изтребва всички схоластици, обаче предполагам, че някак си съм причинил това клане на невинни.

— Трябва да се махаме оттук — надвиквам глъчката на тичащите подкрепления, цвилещите коне и трополящите колесници. Изглежда, че е пробит центърът на гръцките редици.

— Какви ги говориш? Днес е важен ден. Хектор и Парис…

— Майната им на Хектор и Парис — прекъсвам го.

Музата се е материализирала високо над троянските редици, където двамата с Найтенхелзър често заемаме позиция. Друга муза управлява летящата й колесница, докато тя се надвесва и наблюдава войската с подсиленото си зрение. Днес преобразяването няма да спаси нас, смъртните схоластици.

Сякаш за да го потвърди, музата Мелета, „моята“ муза, вдига ръце, изстрелва кохерентен енергиен лъч към земята и поваля троянския пехотинец Диос, който според Омир би трябвало да остане жив, за да бъде размотаван насам-натам в Двадесет и четвърта песен, обаче умира днес сред пламъци и дим. Други троянци отскачат настрани, някои побягват назад към града, ужасени от гнева на тая богиня в ден, предопределен за победа от Зевс. Ала Хектор и Парис са на близо половин километър на югоизток, продължават настъплението и даже не поглеждат назад.

— Това не беше Диос — ахва Найтенхелзър. — А Хюстън.

— Знам — казвам аз и връщам подсиленото си зрение в нормален режим. Хюстън е най-младият и най-нов схоластик. Почти не съм разговарял с него. Сигурно днес е в троянските редици поради моето отсъствие.

Колесницата на музата рязко завива и се понася право към нас. Съмнявам се, че ни е забелязала тая кучка — стоим сред стотици сновящи мъже и коне, — обаче след няколко секунди ще ни види.

Какво да правя? Мога да си сложа шлема на Хадес, пак да избягам като страхливец и да оставя Найтенхелзър да умре, също както предадох Бликс и другите. Качулката не може да скрие и двама ни от божественото зрение на Мелета. „Можем и да побегнем — към черните кораби“. Няма да направим и двайсетина крачки.

Колесницата се спуска още по-ниско и се обгръща в облак, за да се скрие от сражаващите се под нея гърци и троянци. Със своето наномодифицирано зрение ние с Найтенхелзър обаче виждаме приближаването й.

— Какво правиш, по дяволите? — вика Найтенхелзър и едва не изпуска записващата си палка, когато се мятам върху него и го обгръщам с две ръце и един крак — мършав пехотинец, опитващ се да изнасили мечок.

Преметнал ръка през шията на снажния схоластик, аз стискам телепортаторния медальон и го завъртам.

Нямам представа дали ще се получи. Не би трябвало. Медальонът е предназначен да телепортира само оня, който го носи. Обаче когато се телепортирам, дрехите ми минават заедно с мен и неведнъж съм пренасял разни неща през Планковото пространство, следователно квантовото поле обхваща нещата, с които тялото ми е в контакт или които обгръщат ръцете ми.

Какво пък, по дяволите? Струва си да опитам.

Материализираме се в мрак, премятаме се по склон и се откъсваме един от друг. Бясно се оглеждам в опит да определя къде сме. Не съм имал време да си представя конкретно място — просто бях поискал да съм другаде и бях телепортирал и двама ни… някъде.

„Къде?“

На лунната светлина едва виждам Найтенхелзър — зяпа ме уплашено, като че ли всеки момент може пак да го награбя. Без да му обръщам внимание, вдигам очи към небето — звезди, сребърна луна, Млечният път — и после ги свеждам към земята: високи дървета, тревист склон, течаща наблизо река.

Определено сме на Земята, ала не ми прилича на Пелопонес, нито на Мала Азия.

— Къде сме? — пита Найтенхелзър, изправя се и се отупва. — Какво става? Защо е нощ?

„Обратната страна на древния свят“ — мисля си. Казвам:

— Според мен сме в Индиана.

— В Индиана ли? — Найтенхелзър отново отстъпва от мен.

— Индиана през хиляда и двестната година преди Христа — уточнявам аз. — Плюс-минус един век. — Ръката и кракът пак ме болят от търкалянето по склона.

— Как се озовахме тук? — Найтенхелзър винаги е бил мекушав, малко кисел по своя разхвърлян, мечешки начин ала никога не се е сърдил сериозно. Сега ми се струва сърдит.

— Телепортирах ни.

— Какви ги говориш, по дяволите? Ние бяхме далеч от телепортаторния портал!

Не му обръщам внимание, сядам на един камък и започвам да разтривам ръката си. В Индиана няма много хълмове, даже в предишния ми живот там, обаче около Блумингтън, където живеехме със Сюзан, имаше хълмисти горски местности. Предполагам, че в паниката си съм си представил… е, дома си. Щеше ми се телепортаторният медальон да ни беше прехвърлил и във времето, освен в пространството, и да ни беше стоварил в края на XX век в Индиана, но нещо в чистия мрак на нощното небе и чистия въздух ми подсказва противното.

„Кой е тук през 1200 година преди Христа?“ Индианците. Каква ирония ще е, ако телепортаторният медальон ни е спасил от неминуема смърт от ръката на нашата муза — буквално — само за да ни пренесе в Новия свят, където да бъдем скалпирани от индианци. „Повечето племена не са скалпирали жертвите си преди пристигането на белия човек — монотонно напомня педантичната част от професорския ми ум. — Макар да си спомням, че понякога са режели уши като доказателство за убийството“.

— Хокънбери? — вика ме Найтенхелзър. Седнал е на един камък, голям колкото табуретка — не много близо до мен, забелязвам аз — и разтрива лактите и коленете си.

— Мисля, мисля — доколкото мога, имитирам гласа на Джак Бени^[1].

— Е, когато свършиш да мислиш, може би ще ми кажеш защо музата преди малко уби младия Хюстън — изсумтява Найтенхелзър.

Това ме отрезвява, обаче не съм сигурен какво да му отговоря.

— С боговете стават разни неща — съобщавам накрая. — Заговори. Интриги. Съзаклятия.

— Разказвай де — разнася се едновременно ироничната и сериозна молба на другия схоластик.

Разпервам ръце.

— Афродита се опитваше да ме използва, за да убие Атина.

Найтенхелзър ме зяпва. Успява — едва — да не позволи на ченето си да увисне.

— Знам какво си мислиш — продължавам. — Защо тъкмо мен? Защо е избрала Хокънбери? Защо му е дала способността да се телепортира съвсем сам и да се крие с шлема на Хадес? И съм съгласен — няма никаква логика.

— Не си мислех това — възразява той. Метеорит разсича звездното небе над нас. Някъде в гората оттатък хълма бухал надава не точно бухащия си крясък. — Просто се чудех как ти е малкото име.

Сега е мой ред да го зяпна.

— Защо?

— Защото боговете не ни насърчават да се обръщаме на малко име и ни беше страх да се опознаваме помежду си, тъй като те постоянно заменяха схоластиците — пояснява едрият мъж, който прилича на мечок даже на тъмно. — Затова питам за малкото ти име.

— Томас — отвръщам след миг. — Том. А твоето?

— Кийт — казва човекът, когото бегло познавам от четири години, изправя се и поглежда тъмната гора. — Е, а сега, Том?

Насекоми, жаби и други нощни създания шумолят в черната гора. Освен ако не ни дебнат истински индианци.

— Знаеш ли как… искам да кажа, ходил ли си често на екскурзии… искам да кажа… — започнах аз.

— Искаш да кажеш дали ще умра, ако ме оставиш тук сам ли? — пита Найтенхелзър… Кийт.

— Да.

— Не знам. Сигурно. Обаче подозирам, че тук вероятността да остана жив е много по-голяма, отколкото на Илионското поле. Поне докато Музата размахва томахавката на войната…

Предполагам, че в момента и Кийт мисли за индианците.

— Освен това си нося всичките си схоластически играчки и пълното снаряжение. Мога да паля огън, да летя с левитатора, ако се наложи, да се преобразя в индианец, ако е необходимо, даже да използвам тазера. С други думи, телепортирай се където трябва и прави каквото е нужно — заключава Найтенхелзър. — После ще ми разкажеш подробностите… ако изобщо има после.

Кимам и ставам. Чувствам се странно… разбирам, че не бива да го оставя сам, обаче не виждам друг избор.

— Ще успееш ли да се върнеш? — пита той. — Искам да кажа тук. За да ме вземеш.

— Да, струва ми се.

— Струва ли ти се? Струва ли ти се? — Найтенхелзър прокарва пръсти през буйната си коса. — Надявам се… че не си бил декан на своя факултет, Хокънбери.

Периодът на малките имена май е приключил.

Във вселената няма място, на което по-малко да ми се ще да отида, отколкото на Олимп. Когато пристигам, обитателите на тоя връх са се събрали в Голямата зала на боговете. Проверявам дали съм нахлузил добре шлема на Хадес и дали не хвърлям сянка, после се вмъквам в грамадната сграда в стила на Партенона.

През своите над девет години като схоластик никога не съм срещал толкова много богове накуп. Отстрани на продълговатия холографски басейн седи Зевс, високо на своя златен трон, по-огромен, отколкото съм го виждал. Както съм споменавал, боговете обикновено са високи около два и петдесет — два и седемдесет, освен когато приемат смъртно тяло, а Зевс най-често се извисява с метър — метър и двайсет над тях, божествен възрастен сред своите космически деца. Ала днес той е висок над седем и половина метра и мускулестите му предмишници са дълги колкото моето тяло. Бегло се чудя как се връзва това със запазването на масата и енергията, на което преди години се опита да ме научи един друг схоластик, обаче сега това не е важно. Заставам до стената, далеч от сновящите богове, и не издавам нито звук, не мърдам и не кихам, за да не ме усетят всички тия изтънчени супергеройски сетива — ето това е важното.

Мислех си, че познавам всички богове и богини по име, но сега виждам десетки, които не са ми известни. Другите, които най-много са участвали във войната за Троя, изпъкват в навалицата като кинозвезди на среща на нископоставени политици, ала дори най-нищожният от тия богове е по-висок, по-силен, по-красив и по-съвършен от всяка човешка кинозвезда, която помня от другия си живот. Най-близо до Зевс, от отсрещната страна на холографския басейн, който разделя залата като дълъг ров, виждам Атина Палада, бога на войната Арес (явно е излязъл от лечебната си вана, останала невредима, когато разбих ваната на Афродита), по-малките братя на Зевс — морския бог Посейдон (който рядко идва на Олимп) и Хадес, царя на отвъдния свят. Хермес, синът на Зевс, стои край басейна — великанският убиец е строен и красив като всички негови статуи, които съм виждал. Друг Зевсов син, Дионис, богът на екстатичното освобождение, разговаря с Хера и — противно на масовия си образ — не държи бокал вино в ръка. За бог на екстатичното освобождение Дионис изглежда блед, кекав и намусен — като човек едва в третата седмица на програма за дезинтоксикация. Зад тях, по-стар на вид, отколкото е, се е изправил Нерей, истинският морски бог, Старецът от морето. Пръстите на ръцете и краката му са с ципи и под мишниците му се виждат хриле.

Съдбите и Фуриите също са там и сноват случайно или нарочно между боговете и богините. Те са богове — своебразни — обаче понякога притежават регулаторна власт над другите богове. Нямат човешки вид като обикновените богове и богини и признавам, че не знам почти нищо за тях, освен че не живеят на Олимп, а на един от трите вулкана далеч на югоизток близо до мястото, което обитават музите.

Тук е и моята муза, Мелета, застанала е със сестрите си Мнема и Аеда. „По-модерните“ музи също са в тълпата — истинските Калиопа, Полихимния, Урания, Ерато, Клио, Евтерпа, Мелпомена, Терпсихора и Талия. Точно зад музите са топбогините. Афродита я няма сред тях — за пръв път го забелязвам. Ако беше, щеше да ме вижда така, както аз — всички тия божества. Обаче присъства майка й Диона. В момента разговаря с Хера и Хермес и изглежда адски сериозна. Близо до тая група са Деметра, богинята на реколтата, и дъщеря й Персефона, Хадесовата жена. Зад тях виждам Паситея, една от грациите. Още по̀ в дъното, както подобава на по-долното им място, са нереидите, голи до кръста, прелестни и коварни наглед.

Метабогинята Нощ е застанала сама. Роклята и булото й са толкова тъмнолилави, че изглеждат почти черни и даже другите богове и богини я избягват. Не знам нищо за Нощта, освен слуховете, че дори Зевс се бои от нея, и никога досега не съм я виждал на Олимп.

Чувствам се като фен в тълпата от зяпачи за връчването на Оскарите, опитвайки се да различа суперзвездите от второстепенните богове. Хеба например стои близо до мъжете — тя е богиня на младостта, щерка на Зевс и Хера, обаче е слугиня на боговете… а там, с червена като буен огън коса, е Хефест, великият ковач, приказва с жена си Харита, която е само една от грациите. Йерарархията на боговете и богините, не за пръв път си мисля, е сложно нещо.

Изведнъж богинята Ирида, вестителката на Зевс, полита напред — да, полита — и пляска с ръце.

— Бащата ще говори — съобщава тя с ясен и чист като флейта глас.

Десетките разговори моментално секват и огромната еклива зала утихва.

Зевс се изправя. Златният му трон и златните стъпала пред него сияят и го окъпват в божествена светлина.

— Чуйте ме, богове и богини — започва той. Гласът му е тих, ала толкова мощен, че усещам вибрациите му във високите мраморни стени. — Днес някой бог или богиня се опита да нарани Афродита, която в момента се възстановява в нашата лечебна зала, и въпреки че ще остане жива, ще й трябват много дни, за да оздравее. Днес някой бог или богиня се опита да убие безсмъртен — опита да убие един от нас, които не сме предопределени за смърт.

Надига се шепот, смаяни възклицания огласят гигантското помещение.

— ТИХО!!! — изревава Зевс и тоя път гласът му е толкова силен, че ме поваля и плъзга по мраморния под като торнадо. За щастие не блъскам боговете и богините и шумът, който вдигам, е заглушен от ехото на Зевсовия вик.

— Чуйте ме, богове и богини — продължава той. — Никоя красива богиня, никой бог да не се опитва да наруши строгата ми заповед. Ще се покорите на волята ми. НЕЗАБАВНО!

Тоя път съм готов за вулканичната сила на гласа му и се вкопчвам в една колона, докато поривът премине.

— Изслушайте ме — казва Зевс. Сега почти шепне и усещането за могъществото му е още по-ужасно. — Всеки бог, който наруши заповедта ми, помагайки на троянците или ахейците като през последния месец, този бог или богиня моментално ще бъде отзован, шибан от моята светкавица и бичуван от моята гръмотевица, завинаги опозорен и прогонен от Олимп. Опитайте се да не ми се подчините и ще разберете какво е да си захвърлен в мрака на Тартара на половин вселена оттук в пространството и времето, в най-дълбоката пропаст, която зее под нашата квантова същност.

Докато говори, продълговатият холографски басейн кипва и започва да клокочи, става мастиленочерен, после се превръща в нещо различно от холограма — правоъгълната структура, която прилича на десет олимпийски басейна, разположени последователно, пълни с кипящо, клокочещо черно масло, изведнъж надава рев и се преобразява в дупка, водеща към тъмно, огнено и ужасяващо дълбоко място. Бълва воня на сяра и боговете и богините се отдръпват назад.

— Вижте Тартар — извиква Зевс, — най-дълбоката част от царството на Хадес, дълбоко под ада, както Хадесовото царство е под самата земя. Помните ли вие, висши богове и богини сред нас, когато ме подкрепихте в оная десетгодишна война с титаните, царували преди нас? Помните ли, че захвърлих Кронос и Рея, собствените си родители, зад ония железни порти и медни прагове, да, и Япет, въпреки божественото му могъщество?

Залата мълчи, само приглушени ревове и крясъци се донасят от отворения Тартар. Изобщо не се съмнявам, че това е дупка към ада, а не холограма, отворила се на няма и десетина метра от мен.

— ЩОМ СЪМ ХВЪРЛИЛ РОДИТЕЛИТЕ СИ В ТАЯ ЯМА НА ЯМИТЕ ЗА ЦЯЛА ВЕЧНОСТ — изревава Зевс, — СЪМНЯВАТЕ ЛИ СЕ И ЗА МИГ, ЧЕ ЩЕ ХВЪРЛЯ ВАШИТЕ ПИЩЯЩИ ДУШИЦИ ТАМ?

Боговете и богините не отговарят, само отстъпват още няколко крачки от зловонната пропаст.

Зевс страховито се усмихва.

— Хайде, изпитайте ме, безсмъртни, за да дадем урок на всички.

От тавана на залата пада грамадно златно въже и се изпъва над адската яма. Богове и богини тичешком се отдръпват от пътя му. То с екот се стоварва върху мрамора. По-дебело е от буксирно котвено въже и изглежда изтъкано от хиляди нишки истинско злато. Сигурно тежи много тонове.

Зевс се спуска по златните стъпала и повдига въжето, държи го с лекота във великанските си ръце.

— Хванете своя край — почти весело заповядва той.

Боговете и богините се споглеждат и не помръдват.

— ХВАНЕТЕ СВОЯ КРАЙ!

Стотици безсмъртни и техните безсмъртни слуги се втурват да се подчинят, все едно деца, които ще теглят въже. След миг Зевс остава сам от едната страна на ямата на Тартар, небрежно хванал въжето. Тълпата богове и богини е от другата страна и безброй могъщи божествени ръце са стиснали златните нишки.

— Съборете ме вътре — изрича Гръмовержецът. — Съборете ме от небето на земята, в Хадес и още по-дълбоко, в зловонните дълбини на Тартара. Съборете ме, казвам ви.

Нито един бог не помръдва бронзов мускул.

— СЪБОРЕТЕ МЕ, ЗАПОВЯДВАМ ВИ! — Зевс стиска златното въже и започва да го тегли. Сандалите на боговете се хлъзгат, скърцат и стържат по мрамора. Неколкостотин богове и богини се приближават към ямата, някои се препъват, други се строполяват на колене.

— ДЪРПАЙТЕ, ПРОКЛЕТИ ДА СТЕ! — изревава бащата на боговете. — ДЪРПАЙТЕ ИЛИ ЩЕ ПАДНЕТЕ В ЗЛОВОННИЯ ТАРТАР И ЩЕ СЕ МЪЧИТЕ ТАМ, ДОРДЕ САМОТО ВРЕМЕ ИЗТЛЕЕ ПО КОСТИТЕ НА ВСЕЛЕНАТА!

Зевс отново дръпва и двайсет метра златно въже се навиват на пода зад него. Редицата богове и богини, грации, фурни, нереиди, нимфи и прочее от другата страна — всички дърпат, освен тъмнолилавата Нощ — се пързалят към ямата. Атина е първа и е само на десет метра от ръба, когато извиква:

— Дърпайте, богове! Съборете го вътре това старо копеле!

Арес, Аполон, Хермес, Посейдон и останалите от най-могъщите богове напрягат сили. Престават да се хлъзгат. Въжето се опъва още повече, нищи се и скърца от напрежение. Богините пищят и едновременно дърпат — Хера, Зевсовата съпруга, дърпа най-силно. Златното въже се обтяга като струна.

Зевс се засмива. Досега ги е държал всичките само с една ръка. Сега хваща въжето с две ръце и отново дръпва.

Боговете се разкрещяват като дечурлига в лунапарк. Атина и другите около нея се плъзгат по мрамора, сякаш е лед, все по-близо към кипящия Тартар, десетки по-нисши безсмъртни се предават и се хвърлят настрани от въжето. Ала Атина не желае да го пусне. Сивооката богиня все повече се доближава до ръба на димящия отвор на ада. Като че ли цялата редица напъващи се, потящи се, проклинащи безсмъртни ще падне вътре.

Зевс отново се разсмива и пуска въжето. Десетки богове и богини политат назад и се стоварват на безсмъртните си задници.

— Чуйте ме, богове и богини, деца, братя, сестри, синове и дъщери, братовчеди и слуги — не можете да ме съборите — казва Гръмовержецът. После се връща на трона си и сяда. — Даже да си изкълчите ръцете, да дърпате до смърт, не можете да ме помръднете, ако аз не пожелая. Аз съм Зевс, най-висшият, най-могъщият сред царете.

Той вдига грамадния си показалец.

— Но… ако аз реша наистина да ви съборя, ще ви обеся в черния космос над Тартара, ще ви завържа за земята и морето, ще ви забуча на тоя връх, наречен Олимп, и ще ви оставя да висите там в мрак, докато слънцето изстине.

Ако не бях видял всичко това с очите си, щях да си помисля, че дъртото копеле блъфира. Вече съм убеден в противното.

Атина се изправя — на не повече от метър от ръба на ямата.

— Татко наш, Крониде, който си на най-високия трон на небето, ние знаем твоята мощ, господарю. Кой може да застане насреща ти? Не и ние…

Всички безсмъртни сякаш затаяват дъх. Сприхавият нрав на Атина е всеизвестен, тя често не проявява никакъв такт — ако каже и една грешна дума…

— Въпреки това ние се съжаляваме над тия смъртни, моите обречени аргивски копиеносци, които играят своите второстепенни роли на своята второстепенна сцена, умират от своята ужасна смърт, давят се в собствената си кръв в края на своя кратък живот — произнася сивооката Зевсова щерка.

Тя прави две крачки напред и върховете на сандалите й увисват над ръба на черната яма. Някъде хиляди метри под нея в раздирания от светкавици мрак на Тартара нещо огромно изревава от болка и страх.

— Да, Зевсе — продължава Атина, — ние ще стоим настрани от войната, както ни заповядваш. Но ни разреши поне да предлагаме на своите смъртни любимци тактика, която може да ги спаси, за да не бъдат повалени под мълнията на твоя безсмъртен гняв.

Зевс дълго гледа дъщеря си и за пръв път не мога да разчета изражението му. Гняв? Насмешка? Нетърпение?

— Тритогенея — скъпа третородна дъще — отвръща той, — твоята смелост винаги ми е носила главоболия. Ала не унивай, защото урокът, който ви дадох днес, не произтича от гняв, а само се опитва да покаже на всички присъстващи тук последиците от тяхното непокорство.

И с тия думи Зевс слиза от трона си. Личната му колесница полита между исполинските колони, меднокопитните му коне — истински, виждам аз, а не холограми — кацат до него и златистите им гриви се веят зад тях. Той надява златните си доспехи, вдига бича от стойката, качва се в колесницата, изплющява с камшик и излита във въздуха, прави кръг над залата на трийсет метра над главите на боговете и богините, преди да излети между колоните и да изчезне сред трясък на квантова гръмотевица.

Боговете, богините и по-нископоставените същества бавно се разотиват — шушукат си и заговорничат, и никой, убеден съм в това, няма намерение да се подчини на своя повелител и цар.

А аз — аз просто известно време оставам да седя там, невидим и щастлив от това обстоятелство. Ченето ми е увиснало и дишам като пребито псе в горещ ден. Имам чувството, че се лигавя.

Понякога на Олимп е трудно напълно да повярваш в причинно-следствената връзка и научните методи.