Дан Симънс
Илион (15)

15.
Илионското поле

Буквално насила воден на бой от войнствената, обгърната в облак и управляваща конете Атина, Диомед атакува Арес.

Никога не съм виждал такова нещо. Първо Афродита е ранена от наноподсиления аргивец, Тидеевия син, а сега самият бог на войната е призован на двубой от Диомед. Аристея с бог. Невероятно.

В обичайния си стил Арес едва тая сутрин е обещал на Зевс и Атина, че ще помага на гърците, и подтикван от подигравките на Аполон и собствената си коварна природа, сега безпощадно напада аргивците. Преди минути богът на войната уби Перифант, сина на Охезий, най-добрия воин от етолийския контингент на гърците, и тъкмо го съблича гол, когато вдига поглед и вижда носещата се към него колесница на Атина. Самата богиня в момента е скрита в стелт облак. Арес трябва да знае, че някой бог или богиня управлява колесницата, обаче не губи време в опит да види през облака — защото бърза да убие Диомед.

Арес напада пръв и запраща копието си с точност, присъща само на бог. То полита нагоре над ръба на колесницата и се понася право към сърцето на гърка, ала Атина се пресяга от своя черен облак и го отблъсква. За миг Арес само може невярващо да зяпне своето божествено изковано копие, чийто волфрамов връх се забива в каменистата почва.

Колесницата продължава да се приближава. Ред е на Диомед — той се надвесва и мята своето енергийно подсилено медно копие. Планковото поле на Атина Палада позволява на човешкото оръжие да проникне първо през силовото поле на бога на войната, после през богато украсения му пояс и накрая да се забие в божествените му черва.

Разтърсващият вой на Афродита е като хленчене в сравнение с мъчителния рев на Арес. Спомням си, Омир пише, че богът „извика от болка както войска деветхилядна и десетхилядна вика, щом като вече започне страхотната битка на Арес“. Оказва се, че това е омаловажаване. За втори път през тоя кървав ден двете войски спират клането от смъртния страх, с който ги е изпълнил божественият тътен. Даже благородният Хектор, който в момента се е съсредоточил върху не особено благородното занимание да сече аргивска плът, за да догони и убие отстъпващия Одисей, спира атаката си и обръща глава към ивицата окървавена земя, където е ранен Арес.

Диомед скача от колесницата на Атина, за да довърши бога на войната, обаче Арес, който продължава да се гърчи от божествена болка, се измества, уголемява се, губи човешкия си вид. Във въздуха около Тидеевия син и другите суетящи се гърци и троянци, които се сражават над вече забравения труп на Перифант, изведнъж полита прах, останки, парчета плат и кожа. Арес напуска богочовешкото си тяло и се превръща в… нещо друго. На мястото, където допреди миг е стоял високият бог Арес, сега се издига вихрен циклон черна плазмена енергия, чието статично електричество се разрежда на случайни мълнии, поразяващи и аргивци, и троянци.

Диомед преустановява настъплението си и отскача назад — яростта на циклона явно временно е притъпила кръвожадността му.

После Арес изчезва, телепортира се, притиснал червата си със златистите си от божествена кръв ръце, и бойното поле остава почти съвсем неподвижно, сякаш боговете пак са спрели времето. Но не — птиците летят, прахът се стеле, духа вятър. Сегашната неподвижност е чисто благоговение, ни повече, ни по-малко.

— Някога виждал ли си такова нещо, Хокънбери? — сепва ме гласът на Найтенхелзър. Забравил съм за присъствието му.

— Не — признавам аз. Мълчаливо изчакваме, докато смъртната битка не продължи, докато скритата в облак Атина не изчезне от връхлитащата Диомедова колесница, после добавям: „Ще се преобразя и ще видя как приема всичко това царското семейство на крепостните стени на Илион.“ — И се скривам от погледа му.

За преобразяване, преобразявам се, обаче това е само хитрост, за да прикрия истинското си изчезване. Скрит от праха в смута сред троянските редици, аз нахлузвам шлема на смъртта, задействам медальона и се телепортирам по дирите на ранения Арес, като се насочвам по квантовата следа през изкривеното пространство до Олимп.

Излизам от квантовото изместване не на тревистите склонове на върха, нито в Голямата зала на боговете, а в някакво огромно помещение, което повече прилича на медицинска клиника от края на XX век, отколкото на сградите и вътрешните пространства, които съм виждал на Олимп. В стерилното наглед помещение забелязвам групи богове и други същества и около половин минута след фазоизместването затаявам дъх — за пореден път, с разтуптяно сърце чакам дали тия богове и техните слуги ще усетят моята поява.

Явно не я усещат.

Арес е на някаква операционна маса и три хуманоидни, ала не съвсем човешки същества или машини са се надвесили над него. Може да са роботи — въпреки че са по-лъскави и изглеждат по-органични и по-_извънземни_ от всеки робот, който сме си представяли по мое време. Виждам, че единият е започнал интравенозно вливане, докато другият прокарва ултравиолетов лъч по разкъсания корем на пациента.

Богът на войната продължава да държи червата си с окървавените си ръце. Изглежда измъчен, уплашен и разгневен. С други думи, прилича на човек.

Покрай дългата бяла стена се издигат исполински вани, високи над шест метра и пълни с клокочеща лилава течност, различни тръби, проводници и… богове: високи, загорели, съвършени човешки форми в различен стадий на възстановяване или разлагане. Виждам отворени органни кухини, бели кости, набраздена червена плът, отвратително лъснал гол череп. Не разпознавам другите божествени форми, обаче във втория резервоар плува Афродита, гола, със затворени очи, разпусната коса, с идеално тяло, освен че идеалната й длан е почти напълно отсечена от идеалната й ръка. Гъмжащ куп зелени червеи се вият около сухожилията и костите й и или ги разяждат, или ги свързват. Или и двете. Извръщам се.

Зевс влиза в дългата зала и вихрено прекосява пространството между медицинските монитори, профучава покрай роботи, обвити в нещо като синтетична плът, между богове, които свеждат глави и почтително се отдръпват от пътя му. За миг великият бог обръща глава в моята посока, пронизващите очи под сивите вежди поглеждат право към мен и аз разбирам, че съм разкрит.

Чакам Зевс да ме прониже с мълнията си. Не се случва нищо. Той се извръща — усмихва ли се? — и спира пред Арес, който все още седи прегърбен на операционната маса между суетящите се машини и хуманоидните роботи.

Гръмовержецът застава пред ранения бог със скръстени ръце, надиплена тога, наведена глава, идеално подстригана брада и рошави сиви вежди. Голата му гръд излъчва бронзова светлина и сила, изражението му е свирепо — по-скоро на ядосан училищен директор, отколкото на загрижен баща, бих казал аз.

Арес проговаря пръв.

— Татко наш Зевсе, защо не се сърдиш на тези човешки злодейства, на тези кръвопролития? Ние сме вечни, безсмъртни богове, обаче дявол да го вземе, търпим тежки беди и обиди — поради нашите божествени спорове и разнопосочни желания — всеки път, щом правим услуги на тия смрадливи смъртни. И не стига, че трябва да се бием с тия нанообезумели смъртни псета, господарю Зевсе, но и се налага да се бием с теб.

Арес си поема дъх, сбърчва лице от болка и зачаква. Зевс не отговаря и продължава да се мръщи, сякаш обмисля думите на бога на войната.

— А пък Атина — задъхано продължава раненият бог. — Ти позволи на това момиченце да прекали, о, Крониде. Още откакто я роди от главата си — тая рожба на хаоса и опустошението, — ти винаги си я оставял да прави каквото си иска, никога не си пречупвал безразсъдната й воля. А сега тя превърна смъртния Диомед в свое оръжие, подтикна го да беснее против нас, боговете.

Арес е възбуден и разярен. Хвърчат слюнки. Виждам синьо-сивите му черва сред златистата му кръв.

— Първо накара оня… оня… смъртен да нападне Афродита, да я рани в китката, да пролее божествената й кръв. Слугите на Лечителя ми съобщиха, че тя ще се възстановява във ваната цял ден. После Атина подстрекава Диомед да се нахвърли срещу мен — срещу мен, бога на войната — и неговото наноподсилено тяло беше достатъчно бързо, че да ме прати във ваните за дни или седмици и даже можеше да се наложи да бъда възкресен, ако не ме бяха спасили бързите ми нозе. Ако ме беше пронизал в сърцето с копието си, още щях да се гърча сред грозните купища мъртви или щях жив и безсилен да страдам от удари медни, слаб като някой бездиханен призрак от някогашните ни дни на Земята и…

— СТИГА!! — изревава Зевс и не само прекъсва словоизлиянията на Арес, но и кара всички богове и роботи в залата да замръзнат. — Не ща да чувам хленча ти, Арес, лъжлива, двулика, вероломна врабчова пръдня, нещастно недоносче такова.

Арес запримигва и отваря уста, ала — разумно, струва ми се — се отказва да възрази.

— Само се чуй как скимтиш от някаква си драскотина — презрително изсумтява Зевс и протяга великанската си длан, сякаш се готви да унищожи бога на войната. — Тебе аз мразя най-силно от всички личинки, избрани да станат богове, когато настъпи моментът за нашата Промяна, тебе, нещастен лицемер. Тебе, страхливецо, който обичаш спорове, разпри и битки. Имаш характера опак и мъчен на майка си, Арес, и нейния бяс — признавам, че едвам я укротявам с думи, особено когато вземе присърце някое свое любимо начинание като например да изтреби ахейците до последния човек.

Арес се превива надве, сякаш думите на Зевс му причиняват болка, обаче подозирам, че причината всъщност е летящият сферичен робот, който зашива лигавицата на стомаха му с нещо като портативна шевна машина.

Гръмовержецът не обръща внимание на действията на медиците и започва да се разхожда назад-напред. Стига на на два метра от мен, преди да се обърне и да застане пред превиващия се от болка Арес.

— Надявам се, че толкова страдаш по вината и съветите на Хера, о, боже на войната… — Долавям божествения сарказъм в гласа му. — С чиста съвест щях да те оставя да умреш…

Арес вдига глава вече с истинско смайване и ужас.

Зевс се засмива на изражението му.

— Не знаеш ли, че можем да умираме? Така, че нито възстановяването във вани, нито рекомбинантното възкресение не може да ни помогне? Можем, синко, можем.

Арес смутено свежда очи. Роботът почти е приключил с натъпкването на божествените черва и зашиването на мускулната тъкан.

— Лечителю! — отеква гласът на Зевс и иззад клокочещите вани се появява нещо високо и абсолютно нечовешко. Повече прилича на стоножка, отколкото на машина, с множество ръце, всяка с множество стави, и червени очи като на муха, разположени на четири и половина метра височина върху членестото тяло. Ремъци, устройства и странни органични неща висят от исполинското насекомо.

— Ти все пак си мой потомък — казва Зевс на Арес. Гласът на Гръмовержеца е омекнал. — Ти си мой син, както аз съм син на Кронос. Майка ти те роди от мене.

Арес протяга окървавената си ръка, сякаш за да хване Зевс за китката, но върховният бог не му обръща внимание.

— Ала ми повярвай, Арес, ако друг някой безсмъртен те беше създал такова говно, повярвай ми, отдавна щях да те захвърля по-долу от оная дълбока тъмна яма, в която до ден днешен се гърчат титаните.

После дава знак на Лечителя да се приближи, обръща се и напуска залата.

Отдръпвам се — както и другите присъстващи богове. Великанският Лечител повдига Арес с пет от ръцете си, пренася го до една празна вана, включва го към различни системи, пипала и нишки и го пуска в клокочещата лилава течност. Още щом лицето му потъва под повърхността, богът на войната затваря очи, зелените червеи заприиждат през отворите в стъклото и се захващат на работа с разкъсаните му черва.

Решавам, че е време да си тръгна.

Научавам ритъма на квантово телепортиране с тоя медальон. Ясно си представяш мястото, където искаш да стигнеш, и устройството те пренася там. Ясно си представям университетския кампус в Индиана през последните години на XX век. Устройството не действа. Въздъхвам и си представям схоластичното общежитие в подножието на Олимп.

Медальонът мигом ме фазоизмества там. Появявам се — макар че не се виждам заради шлема на Хадес — точно до червените стъпала пред зелените врати на червената каменна казарма.

Преживял съм адски тежък ден и единственото ми желание е да намеря леглото си, да захвърля цялото си снаряжение и да поспя. Нека Найтенхелзър докладва на музата.

Сякаш съм я повикал с мислите си, виждам музата да се появява само на два метра от мен и да отваря вратата на казармата. Смаян съм. Тя никога не е идвала в казармата — винаги ние се качваме с кристалния ескалатор при нея.

Сигурен, че Хадесовата технология ме скрива, влизам подире й в общата стая.

— Хокънбери! — извиква с могъщия си божествен глас музата.

Младият схоластик Бликс, специалист по Омир от XXII век, който кара нощни смени в Илион, излиза от стаята си на първия етаж. Търка очи и изглежда изумен.

— Къде е Хокънбери? — пита музата.

Бликс поклаща глава и зяпва. Младежът спи по боксери и лекьосан потник.

— Хокънбери! — нетърпеливо повтаря музата. — Найтенхелзър каза, че отишъл в Илион, обаче там го няма. Не ми е докладвал. Виждал ли си някой схоластик от дневната смяна?

— Не, богиньо — отвръща нещастният Бликс и прекланя глава в някакво подобие на почтителност.

— Лягай си — отвратено нарежда музата, излиза навън и поглежда надолу към брега, където зелените човечета влачат каменните си глави от каменоломната, после се телепортира с тихо изплющяване на прииждащ въздух.

Мога да я проследя през квантовото пространство, обаче защо? Явно иска да си вземе шлема и медальона. Докато Афродита е във ваната, аз само я излагам на риск — басирам се, че освен богинята на любовта само музата знае за шпионските ми възможности с тия джунджурии.

А може би даже музата не знае как се кани да ме използва Афродита…

Да шпионирам Атина и после да я убия.

Защо? Дори суровите думи на Зевс към сина му Арес да са верни — че боговете могат да умират от истинска смърт, — възможно ли е да бъдат убити от обикновен смъртен? Днес Диомед положи всички усилия да убие двама богове.

И успя да ги извади от строя, да ги прати във вани, целите покрити със зелени червеи.

Поклащам глава. Изведнъж се чувствам адски уморен и объркан. С опита ми да не се подчиня на боговете, започнал само преди едно денонощие, окончателно е свършено. До утре по това време Афродита ще ме унищожи.

Къде да ида?

Не мога дълго да се крия от боговете и ако стане ясно, че се опитвам, Афродита още по-рано ще си направи жартиери от червата ми. Щом утре се върне на сцената, богинята на любовта ще ме види — ще ме открие.

Мога да се телепортирам на бойното поле и да се оставя музата да ме намери. Това навярно е най-големият ми шанс. Даже да ми отнеме снаряжението, сигурно ще ме остави жив, докато извадят Афродита от ваната. Какво имам за губене?

Един ден. Афродита ще остане във ваната един ден и никой друг бог няма да ме вижда, докато тя се върне. Един ден.

С други думи, остава ми още ден живот.

Като имам това предвид, накрая решавам къде ще отида.