Дан Симънс
Илион (10)

10.
Кратерът Париж

Ада, Харман и Хана изчакаха двата дни, обикновено съблюдавани като минимален период след пребиваване в булатория, и се прехвърлиха по факса в кратера Париж, за да потърсят Деймън. Там беше късно, тъмно, студено и валеше, както установиха още щом излязоха изпод покрива на факсвъзела „Строгият лъв“. Харман им намери закрит файтон и един войникс ги понесе на северозапад по суходолие, пълно с бели черепи, покрай километрични редици срутени къщи.

— Никога не съм била в кратера Париж — каза Хана. Младата жена — оставаха само два месеца до първата й двайсетилетка — не обичаше големите градове. Със своите двайсет и пет хиляди полупостоянни жители КП беше един от най-многолюдните факсвъзли на Земята.

— Това е една от причините да се прехвърлим във възела „Строгият лъв“ вместо в „Хотела на инвалидите“, който е по-близо до дома на Деймън — поясни Ада. — Всичко в този град е древно. Струва си човек да отдели време, за да го разгледа.

Хана кимна, ала личеше, че се съмнява. Безкрайните редици къщи от камък и стомана, повечето покрити с лъскав вечнопласт, изглеждаха пусти, тъмни и евтино лъскави под дъжда. Тук-там по мрачните улици се носеха слуги и светещи глобуси, войникси мълчаливо и неподвижно стояха на пост по ъглите, ала почти не се виждаха хора. Но, както отбеляза Харман, вече минаваше десет вечерта. Даже толкова космополитен град като кратера Париж трябваше да спи.

— Онова там наистина е интересно. — Хана посочи фигурата, която се издигаше на триста метра над града.

Харман кимна.

— Тя е от началото на Изгубената ера. Някои твърдят, че е стара колкото самия кратер Париж, може би дори колкото града, съществувал тук преди кратера. Тя е символ на града и хората, които са я построили.

— Интересно — повтори Хана. Високата триста метра фигура изобразяваше гола жена и изглеждаше направена от някакъв прозрачен полимер. От време на време ниски облаци скриваха главата, ала когато за кратко се показваше, младата жена виждаше, че лицето няма никакви черти освен зейнали в усмивка червени устни. Черни пружини, дълги петнайсетина метра, се виеха като къдри от сферичната глава Краката бяха разкрачени, стъпалата оставаха зад тъмните сгради на запад, но бедрата бяха широки колкото Ардис Хол. Гърдите бяха огромни, топчести, нелепи — ту се пълнеха, ту се изпразваха с кипяща фотолуминесцентна червена течност която се стичаше надолу в корема и краката, после пак се издигаше чак до вдигнатите ръце и усмихнатото лице. Светлината от светещия корем, гърди и грамаден задник обагряше в рубиненочервено върховете на по-високите постройки из целия кратер.

— Как се казва? — попита тя.

— La putain enormé — отвърна Ада.

— Какво означава това?

— Никой не знае — рече Харман и нареди на войникса да завие наляво по някакъв паянтов мост. Колата затрополи по участък, който някога трябваше да е бил остров в реката, сега пълна със сухи черепи, към руините на доста голяма сграда. Зад порутените стени светеше нисък лилав купол, напомнящ на странно яйце в гнездо от пръснати камъни.

— Чакай тук — заповяда Харман на войникса и поведе двете жени през обраслите развалини към сияйния купол.

В средата имаше бяла каменна плоча, висока около метър и двайсет. От основата й излизаха канали, водещи към канавки в каменния под. Зад и над плочата се издигаше примитивна статуя на гол мъж, издялана от същата бяла скала. Мъжът държеше лък и остра стрела.

— Това е мрамор. — Хана прокара длан по повърхността на камъка. Познаваше го. — Каква е тази сграда?

— Храм на Аполон — поясни Харман.

— Чувала съм за тези нови храмове, но никога не ги бях виждала — рече Ада. — Мислех, че се срещат рядко — просто импровизирани олтари в гората, нещо такова.

— Такива храмове има из целия кратер Париж и другите големи градове — осведоми я Харман. — Храмове на Атина, Зевс, Арес… на всички богове от разказа на савана.

— Канавките и каналите… — започна Хана.

— … са за отвеждане на кръвта на жертвените животни — довърши Харман. — Главно овце и говеда.

Хана се отдръпна от плочата и скръсти ръце на гърдите си.

— Нали хората не… убиват животните?

— Не — успокои я Харман. — Карат войниксите да ги убиват. Засега.

Ада застана на прага. Дъждът се стичаше по светещия портал и го превръщаше в пурпурен водопад.

— Каква е била тази сграда по-рано? Имам предвид руините?

— Убеден съм, че е била храм от Изгубената ера — заяви Харман.

— На Аполон ли? — Хана стоеше вцепенено, скръстените й ръце бяха плътно притиснати към тялото.

— Едва ли. Сред останките има парчета от статуи — нито на богове, нито на хора или войникси. Нещо като… демони, струва ми се. Наричали са ги „водоливници“, обаче нямам представа какво са изобразявали.

— Да се махаме оттук — каза Ада.

Оттатък реката от черепи и на запад към кратера широките булеварди свършваха там, където сградите от Изгубената ера бяха покрити с по-нови, по-високи постройки — някои съвсем нови, навярно на по-малко от хиляда години — мрежа от черен бъкивъглерод и лъщящ от дъжда бамбук. Хана повика една от функциите си, за да открие Деймън, и светещият правоъгълник над лявата й длан засия съответно в кехлибарено, червено и зелено, докато се изкачваха по стълбища и асансьори до мецанина и оттам на висяща еспланада на петнайсет етажа над старите покриви, а след това — от еспланадата до жилищните равнища. Хана спря до парапета на еспланадата и погледна надолу, хипнотизирана като повечето посетители, които идваха за пръв път, вторачени в немигащото червено око в бездънния черен кръг на кратера. Ада трябваше да я хване за лакътя и да я задърпа към следващия асансьор.

За тяхна изненада вратата на купола на Деймън отвори човек — жена, — а не слуга. Ада представи групата и жената, която изглеждаше около четирийсет и пет годишна като всички на три-четири двайсетилетки, се представи като Марина, майка на Деймън. Поведе ги по боядисани в топли цветове коридори, после се качиха по вътрешни стълбища и минаха през общи помещения, за да стигнат до частните апартаменти в куполния комплекс.

Марина спря пред красива махагонова врата.

— Слугата донесе съобщението, че идвате, естествено, но не съм казала на Деймън. Той още е… объркан… от злополуката.

— Нима не си спомня? — попита Харман.

— О, разбира се, че не — отвърна Марина. Беше привлекателна жена и Ада откри прилика със сина й в червената й коса и приятно набитата й фигура. — Но нали знаете какво казват за тези неща… клетките си спомнят.

„Само че това не са същите клетки“ — помисли си Ада, ала си премълча.

— Деймън ще се разстрои ли от нас? — попита Хана. Ада усети, че младата жена по-скоро е любопитна, отколкото загрижена.

Марина грациозно махна с ръка, сякаш искаше да каже „Ще видим“. Почука на вратата и я отвори, след като приглушеният глас на Деймън ги покани да влязат.

Стаята беше просторна и драпирана с тъкани в наситени цветове, свободно носещи се във въздуха копринени гоблени и дантелени завеси, ограждащи леглото на Деймън, но цялата отсрещна стена бе стъклена и водеше към частна веранда. Лампите в голямото помещение светеха слабо, ала ярко осветената периферия на града описваше дъги от двете страни на балкона и на около половин километър оттатък тъмния кратер се виждаха светещи глобуси и меки електрически светлини. Деймън седеше на удобно кресло до мокрия от дъжда прозорец, и се взираше навън, сякаш в светлините. Запремигва при вида на Ада, Харман и Хана, но после им даде знак да се приближат към меката мебел. Когато тримата се настаниха, Марина се извини и излезе. Стъклените врати бяха отворени и проникващият през мрежите студен въздух миришеше на дъжд и мокър бамбук.

— Искахме да видим как си — каза Ада. — И исках лично да ти се извиня за злополуката… задето не се погрижих по-добре за свой гост.

Деймън се усмихна и сви рамене, но ръцете му леко трепереха. Той ги отпусна върху голите си под копринения халат колене.

— Спомням си само как нещо грамадно се приближаваше с трясък през дърветата — и вонята на леш, това си го спомням. И после — как се възстановявам в булаторните резервоарни ясли. Естествено слугите ми разказаха какво се е случило. Щеше да е смешно, ако не беше толкова… отвратително.

Ада кимна, наведе се към него и стисна ръката му.

— Много се извинявам, Деймън ур. През последните десетилетия алозаврите съвсем рядко навлизат в имението и войниксите винаги ни пазят…

Деймън се намръщи, но не отдръпна ръката си.

— Явно обаче не са успели да опазят мен.

— Виж, това наистина е странно — съгласи се Харман, кръстоса крака и почука по картонените странични облегалки на креслото си. — Извънредно странно. Не си спомням кога за последен път войникс не е успял да защити човек в такава ситуация.

Деймън го погледна.

— Нима сте свикнали със ситуации, в които рекомбинирани животни изяждат хора, Харман ур?

— Ни най-малко. Имах предвид ситуации, в които човешки същества са изложени на опасност.

— Още веднъж се извинявам — каза Ада. — Неизправното функциониране на войниксите е необяснимо, но моята небрежност е непростима. Извинявам се за провала на уикенда ви в Ардис Хол и за смутеното ви чувство за хармония.

— Смутено, да… тази дума не може да опише какво е да те разкъса шесттонен хищник — отвърна Деймън, но се поусмихна и съвсем леко кимна, за да покаже, че приема извинението.

Харман се наведе към него и сключи ръце; и докато говореше, ги движеше нагоре-надолу.

— Последният ни разговор остана недовършен, Деймън ур…

— За космическия кораб. — Ироничният тон на Деймън бе прелял в сарказъм.

Това не смути Харман. Сключените му длани се повдигаха и отпускаха с всяка следваща сричка.

— Да. Но не само за космическия кораб… това е крайната цел естествено… обаче ни устройва всякаква летяща машина. Платформа. Ултрасветлинен кораб. Каквото и да е, стига да ни даде възможност да проучваме пространствата между факсвъзлите…

Деймън се отпусна назад — по-далеч от напрегнатото лице на Харман — и скръсти ръце.

— Защо продължавате да упорствате? Защо ме занимавате с тези неща?

Ада го докосна по ръката.

— Деймън, с Хана научихме от различни хора, че на едно тържество в Уланбат преди около месец, струва ми се, си казал на наши познати, че някой бил виждал космически кораб… и че летял между възлите…

За миг Деймън успя да си придаде едновременно неразбиращ и сърдит вид, но после се засмя и поклати глава.

— Вещицата.

— Каква вещица? — попита Хана.

Деймън разпери ръце със същия грациозен жест като майка си.

— Така й викахме. Забравил съм истинското й име. Смахната жена. Явно в последната си двайсетилетка… — Той хвърли поглед към Харман. — В по-късните си години хората губят представа за действителността.

Харман се усмихна и не обърна внимание на подигравката.

— Наистина ли не си спомняте името й?

Деймън отново разпери ръце, този път не толкова грациозно.

— Не.

— Къде се запознахте с нея? — попита Ада.

— На миналия Горящ човек^[1], преди година и половина. Забравил съм къде беше… някъде на студено. Просто тръгнах с едни приятели от Чом, когато се прехвърлиха по факса там. Никога не съм се интересувал много от церемониите от Изгубената ера, обаче на тържеството имаше страшно много привлекателни млади жени.

— И аз бях там — с грейнали очи се обади Хана. — Дойдоха десетина хиляди души.

Харман извади многократно сгънат лист хартия от джоба на туниката си и започна да го разгъва върху отоманката помежду им.

— Спомняш ли си кой беше възелът?

Хана поклати глава.

— Беше един от полузабравените възли. От празните. Организаторите разпратиха кода в деня преди началото на церемонията. Никой не живее там, струва ми се. Скалиста долина, заобиколена със сняг. Помня, че беше светло денонощно през петте дни на Горящия човек. И студено. Слугите бяха вдигнали Планково поле над цялата долина и тук-там имаше нагреватели, така че не беше неприятно, но никой не можеше да напуска долината.

Харман погледна избелелия лист микропергамент, покрит с криви линии, точки и тайнствени руни като в книгите. После посочи една точка в долната част.

— Ето тук. Някога това е било Антарктида. Възелът се казва „Сухата долина“.

Деймън го погледна неразбиращо.

— Това е карта, върху която работя от петдесет години — поясни Харман. — Двуизмерно изображение на Земята с всички известни факсвъзли, заедно с кодовете. През Изгубената ера един от седемте континента се наричал Антарктида. Имам отбелязани седем антарктически факсвъзела, обаче само единият, тази Суха долина, за която съм чувал, но никога не съм посещавал, не е покрит със сняг и лед.

Това очевидно не говореше нищо на Деймън. Дори Ада и Хана изглеждаха объркани.

— Няма значение — продължи Харман. — Но щом слънцето е светело денонощно, тази Суха долина е най-вероятният факсвъзел. През полярните лета има дни, през които слънцето там не залязва.

— Слънцето не залязва и през юни в Чом — с явна досада рече Деймън. — Той близо ли е до вашата суха долина?

— Не. — Харман посочи една точка в горния край на картата. — Почти съм сигурен, че Чом е на този голям полуостров тук, точно над полярния кръг. Близо до северния, а не до южния полюс.

— Какво е северен полюс? — попита Ада.

Деймън погледна двете жени.

— А аз си мислех, че вещицата на Горящия човек е побъркана.

— Спомняте ли си какво друго каза онази жена, вещицата? — Харман очевидно бе прекалено развълнуван, за да се обиди.

По-младият мъж уморено поклати глава.

— Само празни приказки. Бяхме пили много. Това беше нощта на изгарянето и заради проклетата светлина не бяхме спали няколко денонощия — само дремехме по някой и друг час в големите оранжеви палатки. Това беше последната нощ и тогава обикновено има оргии, та си мислех, че тя може да… обаче беше прекалено стара за моя вкус.

— Но е споменала за космически кораб, нали? — Харман полагаше видими усилия да не изгуби търпение.

Деймън отново сви рамене.

— Някой от присъстващите… младеж на годините на Хана… мрънкаше, че от последния факс насам нямаме свръхзвукови машини, за да летим, и онази вещица… тя беше адски мълчалива, но явно беше и адски пияна… та тя каза, че имаме, че имало платформи и свръхзвукови машини, стига да знаеш къде да ги търсиш. Твърдеше, че постоянно летяла с тях.

— Ами за космическия кораб? — подсети го Харман.

— Каза, че била виждала космически кораб, нищо повече — отвърна Деймън и заразтрива слепоочията си, сякаш го боляха. — До някакъв музей. Попитах я кой музей, но тя не отговори.

— Защо я наричате „вещица“? — попита Хана.

— Не съм го измислил аз. Всички й викаха така — оправда се Деймън. — Струва ми се, защото каза, че не се прехвърлила по факса, а дошла пеш, след като това явно беше невъзможно… долината нямаше други възли и сгради, пък и Планковото поле изцяло я изолираше.

— Вярно е — потвърди Хана. — Онзи последен Горящ човек трябва да е най-далечното място, на което съм се прехвърляла. Жалко, че не съм се запознала с онази жена.

— Спомням си, че я видях само две нощи — прибави Деймън. — Първата и последната. И странеше от другите, освен по време на онзи шантав разговор.

— Откъде разбра, че е стара? — тихо попита Ада.

— Искаш да кажеш освен от явната й смахнатост ли?

— Да.

Деймън въздъхна.

— Изглеждаше стара. Сякаш прекалено много пъти беше посещавала булаторията… — Той замълча и се намръщи, явно замислен за собственото си неотдавнашно посещение там. — Изглеждаше по-стара от всеки, когото съм виждал. Струва ми се, че дори имаше бразди по лицето.

— Бръчки ли? — попита Хана. Момичето като че ли му завиждаше.

— Обаче не си спомняте името й, така ли? — настоя Харман.

Деймън поклати глава.

— Онази нощ някой край огъня я повика по име, но не мога точно да… И аз бях пил много, нали разбирате, и не бях спал.

Харман погледна Ада, пое си дъх и попита:

— Възможно ли е да се е казвала Сави?

Деймън сепнато вдигна глава.

— Да. Мисля, че така беше. Сави… да, звучи ми познато. Необичайно. — Забеляза, че Харман и Ада се споглеждат многозначително. — Какво? Това важно ли е? Познавате ли я?

— Скитницата еврейка — отвърна Ада. — Чувал ли си тази легенда?

Деймън уморено се усмихна.

— За жената, която преди хиляда и четиристотин години някак си пропуснала последния факс и оттогава е обречена вечно да се скита по земята ли? Естествено. Обаче не знаех че жената от легендата си има име.

— Сави — рече Харман. — Така се казва.

Марина доведе двама слуги, които носеха чаши греяно вино и поднос със сирене и хляб. Докато ядяха и пиеха, неловкото мълчание беше нарушавано от общи разговори.

— Довечера ще се прехвърлим по факса там — каза Харман на Хана и Ада. — В Сухата долина. Може да е останала някаква следа.

Хана държеше вдигащата пара чаша с две ръце.

— Не виждам как е възможно. Както каза Деймън, онзи Горящ човек беше преди повече от година и половина.

— Кога ще е следващият? — попита Ада. Тя никога не ходеше на церемонии от онази безумна епоха.

Отговори й Харман.

— Никой не знае. Тайното общество на Горящия човек насрочва времето и осведомява хората само дни преди събитието. Понякога интервалите са само няколко месеца, друг път — дванайсет години. Церемонията в Сухата долина е била последната. Ако си бил на някои от предишните три, винаги те канят. Аз я пропуснах, защото обикалях из Атлантическия пролом.

— Искам да дойда с вас, когато отидете да търсите онази жена — обади се Деймън.

Всички, включително майка му, го погледнаха изненадано.

— Във форма ли си? — попита Ада.

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Ще имате нужда от мен, за да я позная, ако я намерите. Онази… Сави.

— Добре — съгласи се Харман. — Ще сме ви благодарни за помощта.

— Но ще се прехвърлим утре сутрин — каза Деймън. — Не тази вечер. Уморен съм.

— Разбира се — рече Ада и погледна Хана и Харман. — Ще се прехвърлим ли обратно в Ардис?

— Глупости — заяви Марина. — Тази вечер сте наши гости. Имаме удобен апартамент за гости на горния етаж. — Тя забеляза погледа, който Ада отправи на Деймън. — Синът ми е много уморен след… злополуката. Понякога спи повече от десет часа. Ако останете да ни гостувате, ще можете да тръгнете веднага щом се събуди. След закуска.

— Разбира се — повтори Ада. Между кратера Париж и Ардис имаше седем часа разлика — в Ардис Хол още не бе време за вечеря, — но подобно на всички факсови пътешественици, те бяха свикнали да се приспособяват към местните часови пояси.

— Ще ви заведем в стаите ви — каза Марина и ги поведе, следвана от двамата слуги.

„Стаите“ всъщност бяха малки самостоятелни апартаменти на етажа над дома на Марина и Деймън. До тях се стигаше по широко вито стълбище. Хана одобри жилището, ала после отиде сама да обиколи кратера Париж. Харман пожела лека нощ и се оттегли. Ада заключи вратата си, разгледа интересните гоблени, полюбува се на гледката от балкона — дъждът бе спрял и през разкъсващите се облаци се виждаха пръстените и луната — прибра се вътре и си поръча лека вечеря. След това взе вана и повече от половин час се кисна в горещата ароматизирана вода. Напрегнатите й мускули постепенно се отпуснаха.

Беше се запознала с Харман само преди дванайсет дни, ала й се струваше много по-отдавна. Той и неговите интереси я заинтригуваха. Бе отишла на тържеството по случай лятното слънцестоене в имението на своя приятелка край развалините на Сингапур не защото обичаше тържествата — когато имаше възможност, обикновено избягваше и прехвърлянето по факса, и празненствата, и ходеше почти изключително на малки събирания в домовете на стари приятели — а защото по-младата й приятелка Хана щеше да е там и настояваше тя да присъства. Тържеството по случай слънцестоенето в известен смисъл беше забавно и много от хората бяха интересни, тъй като приятелката й съвсем наскоро бе отпразнувала четвъртата си двайсетилетка — Ада обичаше компанията на по-възрастни хора, — но после се беше запознала с Харман: бе се натъкнала на него, докато той се ровеше из библиотеката в имението. Той бе затворен, дори темерут, ала Ада го беше предразположила, прилагайки същата тактика, каквато използваха по-опитните й приятели, за да я накарат да се разприказва.

Не знаеше какво да мисли за способността му да чете без четяща функция — Харман й призна за нея едва на следващата им среща в дома на друга тяхна приятелка само шест дни преди събирането в Ардис Хол, — но колкото повече мислеше за това, толкова повече се удивляваше. Винаги се беше смятала за високообразована — знаеше всички разпространени народни песни и легенди, помнеше наизуст единайсетте рода и всичките им представители, както и много от факсвъзлите — ала широките познания и невероятната любознателност на Харман я изумяваха.

Картата, която бе разгънал пред Деймън, толкова недооценена дори от любознателната и смела Хана, продължаваше да я смайва. Никога не се беше натъквала на концепцията за „карта“, преди Харман да й покаже чертежите преди по-малко от седмица. Именно той й бе обяснил, че Земята е кръгла. Колцина от приятелите й го знаеха? Колцина от тях се бяха питали каква е формата на планетата, на която живеят? Каква полза имаше от това знание? „Светът“ беше твой дом и човек използваше факс мрежата, за да се обикаля домовете на приятелите си. Кой се замисляше за формата на физическата структура под и до факс мрежата? И защо да се замислят?

Още през първата седмица от познанството си с Харман тя разбра, че интересът му към отдавна изчезналите постчовеци граничи с фиксидея. „Не — поправи се Ада, отпусната в топлата вода, като придвижваше мехурчетата нагоре по гърдите си към гърлото си с дългите си бели пръсти, — това направо си е фиксидея. Той не престава да мисли за постчовеците — къде са, защо са си отишли“.

Не знаеше отговора естествено, ала вече споделяше неговото любопитство, възприемаше го като игра, като приключение. И постоянно задаваше въпроси, които биха накарали всеки от приятелите й просто да се засмее. Защо ние хората сме само един милион? Защо постчовеците са избрали тъкмо този брой? Защо не сме нито един повече или по-малко? И защо на всеки от нас са отредени по сто години? Защо ни избавят дори от собственото ни безумие, за да живеем по сто години?

Въпросите бяха толкова прости и дълбоки, че бяха смущаващи — все едно да чуеш възрастен да пита защо има пъп.

Но Ада се беше включила в търсенето — на летяща машина или може би космически кораб, за да отлети на пръстените и лично да попита постчовеците, а сега и заради онази легенда за Скитницата еврейка от епохата на последния факс — и всеки ден й носеше все нови вълнения.

„Например изяждането на Деймън от алозавър“.

Тя се изчерви и видя как светлата й кожа почервенява до линията на водата и мехурчетата. Това беше ужасно конфузно. Никой от другите гости не си спомняше да се е случвало нещо подобно. Защо войниксите не го бяха защитили?

„Всъщност какви са войниксите? — я бе попитал Харман в дървесния жилищен комплекс край Сингапур преди дванайсет дни. — Откъде идват? Дали са ги създали човеците от Изгубената ера? Дали са резултат на рубиконовата деменция? Или са ги създали постчовеците? Или са чужди в този свят и време и са тук с някакви свои цели?“

Спомни си неловкия си смях онази вечер, когато седяха на терасата под асмата с чаши шампанско в ръце и той толкова сериозно й беше задал такъв абсурден въпрос. Но тогава не бе могла да отговори — нито приятелите й през следващите дни, въпреки че се смееха по-нервно от нея — и сега, след като цял живот беше виждала войникси, тя ги гледаше с любопитство, граничещо с тревога. Хана започваше да реагира по същия начин.

„Всъщност какъв си ти?“ — бе се запитала по-рано вечерта Ада, когато бяха слезли от файтона в кратера Париж и бяха оставили войникса там, привидно безок, с мокра от дъжда ръждива коруба и кожена качулка, със скрити смъртоносни ножове и извадени манипулаторни щипци, все още хванал тегличите на колата.

Тя излезе от водата, избърса се, наметна тънък халат и каза на слугите да я оставят сама. Те се измъкнаха през една от осмозните стенни мембрани. Ада излезе на балкона.

Терасата на Харман бе отдясно, но беше отделена с бамбуков параван, който стърчеше на метър и двайсет извън парапета. Младата жена се приближи до стената, за момент постоя до перилата, вторачена в червеното око на кратера, после вдигна поглед към проясняващото се небе с неговите звезди и движещи се пръстени. Прехвърли крак през парапета, притискайки вътрешната страна на бедрото си към гладкия мокър бамбук, и боса запристъпва по тесния перваз.

За миг стъпи на верандата само с пръстите на краката си и заопипва от отсрещната страна на паравана, за да намери съответната издатина. Гравитацията я притегляше надолу към бездната. „Какво ли ще е да полетя към пламтящата магма, да знам, че след няколко ужасни и напълно свободни минути падане ще умра?“ Никога нямаше да разбере. Ако паднеше, ако пръстите на краката и ръцете й се изплъзнеха, когато се събудеше в булаторните резервоари, нямаше да си спомня следващите секунди и минути. Постчовеците не осигуряваха на хората спомени от собствената им смърт.

Ада притисна гърди към ръба на паравана, с усилие запази равновесие и прехвърли левия си крак. Босото й стъпало намери тесния бамбуков перваз, който водеше към верандата на Харман. Не посмя да погледне дали възрастният мъж е на балкона си, или на прага на стъклената врата — цялото й внимание беше съсредоточено върху мокрия хлъзгав бамбук.

Стигна до верандата и стъпи на перваза, толкова здраво вкопчена в парапета, че ръцете й трепереха. Усети, че силите й я напускат в следадреналинов пристъп на слабост, и бързо преметна левия си крак. Халатът й се разтвори и Ада одраска вътрешната страна на крака си в парапета.

Харман седеше по турски на мек бял шезлонг и я наблюдаваше. Балконът му беше осветен от свещ, поставена в стъклено шише.

— Можеше да ми помогнеш — прошепна тя, без да знае нито защо го е казала, нито защо шепне. Виждаше, че Харман също е само по тънък копринен халат, завързан съвсем хлабаво. Той се усмихна и поклати глава.

— И сама се справяше отлично. Но защо просто не дойде да почукаш на вратата?

Ада дълбоко си пое дъх и вместо отговор развърза колана на халата си и го остави да се разтвори. От небето над кратера нахлуваше студен въздух, ала по-топли течения милваха долната част на корема й.

Харман се изправи, приближи се към нея, вгледа се в очите й, загърна халата й и го завърза, без да я докосва с пръсти.

— За мен е чест — също прошепна той. — Но не още, Ада. Не още. — Хвана я за ръка и я поведе към шезлонга.

Когато легнаха един до друг, младата жена изненадано запремигва и се изчерви от нещо като унижение — не беше сигурна дали от отблъскването, или от собственото си безсрамие. Харман се пресегна зад стола и взе два кремави торински шала. Сгъна ги така, че извезаните микровериги да застанат на нужното място.

— Аз не… — започна Ада.

— Знам. Само този път. Мисля, че ще се случи нещо важно. Нека го споделим.

Тя се отпусна по гръб на меката възглавница и остави Харман да нагласи савана върху очите й. Усети го, че ляга до нея и леко отпуска дясната си длан върху нейната лява ръка.

Образите, звуците и усещанията потекоха.