Дан Симънс
Илион (1)

1.
Илионското поле

Гняв.

Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев, мъжеубиеца, обречен да умре, възпей оня гняв, който струва на ахейците живота на толкова много верни бойци и прати толкова много жизнени и енергични души в ужасния дом на смъртта. И докато го възпяваш, музо, възпей гнева на самите богове, толкова сприхави и могъщи тук, на своя нов Олимп, а и гнева на постчовеците, въпреки че са мъртви и отдавна ги няма, и гнева на ония неколцина останали истински човеци, колкото и самовглъбени и безполезни да са вече. И докато пееш, музо, възпей и гнева на ония дълбокомислени, разумни, сериозни, ала не съвсем човешки същества, които мечтаят под леда на Европа, умират в сярната пепел на Йо и се раждат в студените гънки на Ганимед.

А, възпей и мен, музо, клетия прероден въпреки волята му Хокънбери — клетия мъртъв доктор Томас Хокънбери, Хокънбуш за приятелите му, за приятели, отдавна превърнали се в прах на отдавна изоставен свят. Възпей моя гняв, да, моя гняв, музо, колкото и дребен и незначителен да е той в сравнение с гнева на безсмъртните богове или яростта на богоубиеца Ахил.

Като се замисля, музо, я недей да ме възпяваш. Знам те аз. Бил съм твой слуга, музо, курво безподобна. И ти нямам вяра, музо. Ни на йота.

Ако ще съм неволен хор на тоя разказ, мога да го започна, откъдето реша. И решавам да го започна оттук.

Днес е ден като всеки друг през повече от деветте години след моето прераждане. Събуждам се в казармата на Схолията, онова място с червени пясъци, синьо небе и грамадни каменни лица, призовава ме музата, подушват ме и ме подминават гибелните цербериди, надлежно се издигам двайсет и седем километра нагоре до тревистите върхове на Олимп със скоростния кристален ескалатор на източния склон и щом се явявам в пустата вила на музата, получавам сводката от дежурния схоластик, обличам си метаморфозното снаряжение и бойната броня, запасвам тазерната палка и се телепортирам в привечерното Илионско поле.

Ако някога сте си представяли обсадата на Илион така, както повече от двайсет години професионално го правих аз, трябва да ви кажа, че въображението ви почти със сигурност не е било годно да се справи с тая задача. Моето не беше. Действителността е много по-чудна и ужасна, отколкото ще ни я покаже слепият поет.

На първо място градът, Илион, Троя, един от най-големите въоръжени полиси в древния свят — отдалечен е на повече от три километра от брега, където съм застанал в момента, ала въпреки това се вижда и властно се извисява с красотата си, високите му стени са осветени от хиляди факли и огньове, върховете на кулите му съвсем не се губят във висините, както ще се опита да ни убеди Марлоу, но все пак са изумителни, високи, кръгли, чуждоземни, величествени.

После идват ахейците, данайците и другите нашественици — формално те всъщност още не са „гърци“, тъй като тоя народ ще се появи едва след повече от две хилядолетия, обаче аз въпреки това ще ги наричам „гърци“ — простиращи се на много километри по брега. Когато преподавах „Илиадата“, обяснявах на студентите си, че въпреки цялата си Омирова пищност, Троянската война сигурно е била доста скромна — няколко хиляди гръцки воини срещу няколко хиляди троянци. Даже най-добре осведомените схоластици, оная група учени, занимавали се с „Илиадата“ в продължение на близо две хиляди години, въз основа на поемата изчисляват, че с черните кораби не може да са пристигнали повече от петдесет хиляди ахейци и други гръцки воини.

Всички те грешат. Днешните изчисления показват, че гръцките нападатели са над двеста и петдесет хиляди, а троянците и техните съюзници — около половината от тях. Явно всички герои на Егейските острови са дотичали на война — защото войната означава плячка — и са довели със себе си своите бойци, съюзници, слуги, роби и наложници.

Зрителното въздействие е поразително: километър след километър осветени шатри, лагерни огньове, палисади от заострени колове, километрични окопи, издълбани в твърдата пръст над брега — не за криене и залягане, а средство срещу троянската конница — и всички тия безброй шатри, хора, лъскави копия и блестящи щитове са осветени от хиляди ярко пламтящи огньове и погребални клади.

Погребални клади.

Защото през последните няколко седмици сред гръцките редици пълзеше чума, която първо погубваше магарета и кучета, после започна да поваля по някой и друг воин или нечий слуга, докато през последните десетина дни не се превърна в мор и не натръшка повече ахейски и данайски герои, отколкото защитниците на Илион от месеци. Аз подозирам, че е тиф. Гърците са убедени, че е гневът на Аполон.

Виждал съм Аполон от разстояние и на Олимп, и тук — адски противна личност. Аполон е богът стрелец, „сребролък“ и „далекострелящ“, и въпреки че е бог на лечението, е бог и на болестите. Нещо повече, той е главният божествен съюзник на троянците в тая война и ако зависеше от него, ахейците щяха да бъдат изтребени. Независимо дали сегашният тиф се дължи на задръстените с трупове реки и мръсната вода тук, или на Аполоновия сребърен лък, гърците основателно смятат, че той им желае злото.

В момента ахейските „царе и водачи“ — а всеки един от тия гръцки герои е нещо като цар или водач в своите земи и в собствените си очи — се стичат на събрание край Агамемноновия шатър, за да определят курса си на действие и да прекратят чумата. Запътвам се натам бавно и почти неохотно, въпреки че след повече от девет години чакане тая вечер би трябвало да е най-вълнуващият миг в дългото ми наблюдение на войната. Тая вечер Омировата „Илиада“ започва наистина.

А, присъствал съм на много моменти от Омировата поема, които поетично са разместени във времето, например на така нареченото Изброяване на корабите, събирането и описването на всички гръцки сили, което е във Втора песен на „Илиадата“, обаче на което станах свидетел преди повече от девет години по време на организирането на тоя военен поход при Авлида, провлака между Евбея и континентална Гърция. Или на „Епиполесиса“, прегледа на войските от Агамемнон, който става в Четвърта песен от Омировия епос, ала на който присъствах скоро след дебаркирането на гърците край Илион. Това реално събитие беше последвано от „Тейхоскопията“, както я представях пред студентите си, или „гледката от стената“, когато Елена посочва ахейските герои на Приам и другите троянски водачи. „Тейхоскопията“ се явява в Трета песен от поемата, обаче се случи скоро след дебаркирането и „Епиполесиса“ в действителния развой на събитията.

Ако тук изобщо има действителен развой на събитията.

Във всеки случай тая вечер е събранието при Агамемноновия шатър и сблъсъкът между Агамемнон и Ахил. Оттам започва „Илиадата“ и би трябвало да съсредоточа върху това място всичките си сили и професионални умения, но всъщност не ми пука. Нека се пъчат. Нека вилнеят. Нека Ахил посяга за меча си — е, признавам, че ми се ще да го видя. Дали Атина наистина ще го спре, или тя е само метафора на Ахиловото здравомислие? Цял живот съм чакал отговора на тоя въпрос и сега съм едва на няколко минути от него, ала странно и безвъзвратно… не… ми… пука.

Деветте години на мъчително прераждане, бавно завръщане на паметта, постоянна война и героично перчене, да не споменавам собственото си поробване от боговете и музата, са взели своето. В момента ще съм много доволен, ако се появи някой Б-52 и хвърли атомна бомба и върху гърците, и върху троянците. Майната им на всички тия герои, че и на дървените колесници, с които се возят.

Обаче продължавам да се тътря към шатъра на Агамемнон. Това ми е работата. Ако не наблюдавам събитието и не докладвам на музата, няма просто да ме уволнят. Боговете ще ме смелят на прах на същите късчета от кости и ДНК, от които са ме пресъздали, и точка, както казват самите те.