Вацлав Чтвъртек
Румцайс (18)

Как Циписек служеше при генерала

Циписек постоя у дома няколко седмици, докато главата му стигна по-високо клонче. После каза:

— Ще тръгна по света за трети път.

Манка го отведе до един стрък лопен.

— Не знам дали ще сполучиш, синко. Лопенът все още държи глава по-високо от тебе.

Румцайс я чу, засмя се под мустак и каза:

— Остави го, Манке. Който е опитал нещо два пъти, трябва да опита и трети път.

И Циписек тръгна. Заобиколи ичинския замък, избягна дома на кмета и се спря чак на една изпотъпкана ливада извън града. Тя беше пълна с войници, чуваха се тръби и барабани. После войниците заредиха пушките си и гръмнаха.

Посред ливадата стоеше палатка. В нея живееше генералът, той имаше сини панталони и бяла куртка, а на шапката си — петльова опашка. Генералът час по час излизаше от палатката и викаше на войниците:

— Много се радвам, че толкова много тръбите, стреляте и биете барабаните.

Като извикваше това, той се връщаше в палатката и пращаше във всички посоки съгледвачи, за да разузнаят дали неприятелят ще дойде от Кбелнице или от Копидълно. Никой не успяваше да разбере. Генералът въртеше едно от златните си копчета и нищо не можеше да измисли.

„Откъде да намерим някой хитрец, който да надникне във вражеските книжа и да дойде да ми обади?“ — въздишаше генералът така, че петльовите пера на шапката му настръхваха.

Тогава се появи Циписек и каза:

— Аз се наемам.

Генералът щракна с пръсти:

— Да опитаме!

Той отведе Циписек в палатката, започна да рисува с бяла креда по черната дъска и да обяснява:

— Това е реката, отвъд нея има гора. Тук, в долчинката, е залегнала вражеска войска. Сред войската има палатка с маршалско знаме. В палатката има маса. Масата има чекмедже, пълно с книжа. Някъде из тези книжа е написано откъде трябва да ни нападне маршалът — дали от Кбелнице, или от Копидълно. Ти трябва да идеш там и да узнаеш всичко.

Генералът свърши, приглади с длан перата върху шапката си и Циписек тръгна.

— Накъде си тръгнал, малкият — подвикваха му войниците.

— Където ме е изпратил генералът — отвърна Циписек и войниците му направиха път да мине.

Както бе казал генералът, Циписек първо трябваше да мине през реката. После безшумно премина гората и се озова в долчинката, където бе залегнала вражеската войска. Какъвто беше мъничък, Циписек само се мярна пред очите на неприятеля и спря чак в палатката със знамето. До масата стоеше маршалът, който имаше на шапката си опашка от пуяк. В ръцете си държеше някакви книжа и четеше. Четеше, клатеше глава и въздишаше.

„Това трябва да са книжата, в които е написано от коя страна врагът ще нападне Ичин.“ — помисли си Циписек.

И понеже беше много мъничък, успя да се приближи. Когато маршалът остави за миг книжата, Циписек ги грабна незабелязано и хукна с тях обратно към Ичин.

— Ето това са книжата! — рече той на генерала.

Генералът първо нареди да гръмнат в чест на Циписек, после разгърна книжата и каза:

— Много ми е интересно от Кбелнице ли ще дойдат, или от Копидълно.

Когато обаче зачете, той изригна една гръмотевична клетва и въздъхна: „Всичко е проиграно.“

После тропна с крак към Циписек:

— Какво си ми донесъл?

Защото в книжата пишеше следното:

„2 либри месо за супата, зеленчук за 3 крайцера, ½ либра фиде и малко сол.“

— Това ли са ти военните книжа? — разкрещя се генералът. — Тези неща маршалът е трябвало да купи на маршалката, за да му направи супа. А той е забравил и затова е въздишал толкова.

Когато Румцайс и Манка узнаха от пощенската сойка каква я е забъркал пак Циписек, Румцайс отиде при войската и каза на генерала:

— За да не се случи нещо лошо на града, аз ще гръмна срещу врага. Ще улуча пуешката опашка на маршала и той бая ще си помисли дали да нападне Ичин.

— Как ще стреляш — възрази генералът, — като не знаеш дали маршалът се намира при Кбелнице, или при Копидълно.

Манка обаче знаеше как да оправи работата. Тя свари едно гърне супа и го отнесе на маршалката. Маршалката изпрати куриер да каже на маршала: „Зарежи войната, време е за обяд.“

И те се наобядваха, после маршалът подремна и ето че дойде време за вечеря. След вечерята си легнаха да спят, сутринта закусиха, но след малко трябваше да обядват. Така и не остана време за война.

И до ден-днешен Ичин не е нападнат от войска нито откъм Кбелнице, нито откъм Копидълно.