Вацлав Чтвъртек
Румцайс (3)

Как Румцайс затвори княза в кулата на замъка

На една букова клонка бяха кацнали две свраки, а под дървото Румцайс вареше разбойническа чорба.

По-старата сврака рече:

— Това той ли е?

А по-младата пък рече:

— Това не е ли той?

— Аз съм — кимна Румцайс и пъхна една цепеница в огъня. — Е, какво има?

Свраките го отведоха накрай гората. На една бука бе закована табела:

РУМЦАЙС, АКО НЕ ОТИДЕШ ДА СВИРНЕШ НА СВИРКАТА, КОЯТО СЕ НАМИРА В КУЛАТА НА ЗАМЪКА, ЗНАЧИ СИ ПЪЗЛЬО!

А отдолу подписът на княза.

Румцайс се ухили под мустак и пчелите в брадата му се разбръмчаха:

— Много му се ще на княза да ми отмъсти, задето накарах войниците му да танцуват със самовилите.

— Никъде не ходи! — каза по-старата сврака.

А пък по-младата:

— Ще те хванат!

Румцайс сви рамене:

— Няма как, трябва да ида. Трябва да свирна на тая свирка макар и само заради разбойническата си чест.

Първо обаче той се отби в своята пещера. В ъгъла имаше долап и в долапа на една полица лежеше кожено чувалче. Уж съвсем обикновено, ама не съвсем. Не стои мирно. Ту се уголемява, ту се смалява, ту се издува, ту се свива — с една дума, като живо. Взе Румцайс това чувалче и се отправи към Ичин.

За времето, прекарано в гората, брадата и мустаците на Румцайс бяха пораснали почти до пояс, косите му пък стигаха до раменете. Който го срещнеше, обръщаше се подире му.

— Тъй дори до замъка няма да стигнеш — каза си Румцайс и зави към бръснарницата на Дьоубалик^[1]. Там се настани на стола, хвърли шапката си на закачалката и нареди:

— Да ми се отсече част от брадата и мустаците и част от косата!

Когато Дьоубалик пъхна ножиците в брадата на Румцайс, в нея нещо забръмча и оттам заизлизаха горски пчели.

— Майчице — изврещя Дьоубалик, — май ще е по-добре да подрежа първо косата.

Понечи да я разреши с гребена, ала оттам се подаде птиче и нещо зачурулика.

— Ами сега — отпусна отчаяно ръце Дьоубалик.

— Много бързо се отчайваш, Дьоубалик — рече Румцайс. — Спокойно. Дай ми някаква кутия и кафезче.

Изтърсиха пчелите в кутията, а птичето затвориха в кафезчето. Само че на Дьоубалик не му се нравеше и чувалчето, което лежеше в скута на Румцайс. То или се издуваше като гайда, или се спаружваше като сушена слива.

— Не се бой — рече Румцайс. — Вътре има малко вятър, хванах го от полето близо до гората.

Бръснарят Дьоубалик се успокои.

— Желаете ли вестник? — предложи той на Румцайс, та всичко да бъде според бръснарския ред. Подаде на разбойника вестник, изпъстрен с готически букви, и Румцайс се загледа в него.

И виж ти — във вестника бе отпечатана същата табела, която сутринта Румцайс намери закована на буката. Под нея картинка: кръглата кула на замъка и в нея свирката, с която Румцайс трябваше да свирне.

Бръснарят Дьоубалик драсна по картинката с върха на ножицата.

— Недей дори да опитваш, Румцайс. Казват, че князът си точел зъбите. Приготвил ти бил капан.

А през това време князът и княгиня Майолена се забавляваха по много странен начин.

Княгинята държеше кофичка с бяла боя, а князът с дебела четка рисуваше по стълбите пътечка от стрелки, която водеше чак до стаичката със свирката. Също такава пътечка се точеше от бръснарницата на Дьоубалик до вратата на замъка. Нея пък беше нарисувал лакеят на княза — Фрицек.

Когато изрисуваха стрелчици чак до самата свирка, князът рече на княгинята:

— Ма шер, оттеглете се сега в покоите си, че тук ще стават опасни работи.

Княгинята се оттегли. Князът повика Фрицек, постави го зад отвореното крило на желязната врата на стаичката и нареди:

— Атансион! Когато Румцайс се яви и свирне със свирката, ти ще хлопнеш вратата. Ама здраво!

Фрицек се вмъкна зад вратата, князът се скри зад един черен шкаф в преддверието и се закиска в носната си кърпичка.

— Тази врата няма брава, ала има ключалка, която само един ключар от Фландрия може да отвори.

В това време Румцайс, вече подстриган, изскочи от бръснарницата на Дьоубалик. Краката му сами се залепиха за стрелките, нарисувани на плочника. Вървеше Румцайс, в едната му ръка се полюшваше кафезът с птичето, в другата носеше кутията с пчели. Чувалът с вятъра висеше на шията му.

Мина той през портата с кула и все така по стрелките тръгна да пресича площада. Тъй щеше да стигне чак до коварната кула на замъка, ако пред самите му врати птичето в кафеза не бе започнало да писука. Писука ли, писука.

— Аха, тук има нещо гнило — каза си Румцайс, свърна пак към площада и се скри зад чешмата. Стоеше и наблюдаваше замъка. И лека-полека отгатваше какво ли му е приготвил князът.

А князът умираше от нетърпение. Въртеше се зад шкафа и непрестанно повтаряше на Фрицек:

— Значи, свирне ли, захлопваш здравата вратата.

Ала и скритият зад чешмата Румцайс не си губеше времето. Първо изпрати птичето да огледа всичко. Птичето обиколи три пъти прозорците на замъка, видя каквото трябваше и съобщи на Румцайс за капана на княза. Разбра той какво му се готви и взе да обмисля как да се оправи.

После отвори кутията с пчелите и викна:

— Хайде!

Пчелите се събраха в рояк и полетяха към замъка.

След това Румцайс смъкна от врата си немирното чувалче с вятъра и разхлаби връвчицата. От чувалчето се изниза тъничък син ветрец. Румцайс му посочи кулата и ветрецът зафуча право към отворения прозорец.

Князът зад шкафа вече потропваше с крак от нетърпение.

И в този миг се чу: „Фиууууу!“

Беше свирката от стаичката. Синият ветрец бе духнал в нея.

Фиууууу! Фиууууу!

Свирката свиреше, та се късаше.

Фиуу! Фиуу! Фиуу!

Князът надзърна иззад шкафа и попита Фрицек:

— Ама как така свири Румцайс? Нали не мина по стрелките?

— Щом ваша милост не знае, мога ли да знам аз? — обади се иззад вратата лакеят Фрицек.

— Ще ида да погледна — рече князът и се втурна в стаичката, и за да не влязат пчелите, хлопна желязната врата.

А тази врата нямаше брава, само ключалка, и то чак от Фландрия. Трудно можеше да им отвори някой на двамата в кулата.

Зад чешмата на площада Румцайс въздъхна с облекчение. Пусна птичето от кафеза, върна ветреца в небето и почака пчелите отново да се настанят в брадата му. След това пое по пътя към Ржахолецката гора.