Вацлав Чтвъртек
Румцайс (26)

Как Циписек стреля заради слънчевото пръстенче

Както знаем, Манка имаше пръстенче, което с изгрева на слънцето започваше да блести. Когато слънцето залязваше, то угасваше и ставаше съвсем обикновено.

— Манке, докато носиш това пръстенче, ще знам, че ме обичаш — казваше Румцайс. — Ала ако някога те срещна без него, ще се махна и ще тръгна по света.

За слънчевото пръстенче бяха чули и князът, и княгинята. Княгинята седна на златно столче и запрехвърля из главата си черни мисли. После каза на своя княз:

— Мон шер, знам как да се отървем от Румцайс. Ще ида в Ржахолецката гора и ще взема пръстенчето на Манка.

Тя веднага повика камериерката си, за да й върже престилка върху княжеските дрехи. А преди да тръгне, поръча на княза:

— Като махна с крайчеца на престилката си, веднага изпратете каляската при Ржахолец.

Князът постави лакея Фрицек да наблюдава гората, а княгинята тръгна.

 

 

Същия този ден Румцайс повика Циписек и му каза:

— Циписек, вече имаш толкова разбойнически умения, че ще ти дам пищова си. Но добре да се прицелваш и справедливо да стреляш!

Циписек провери дали пищовът е зареден с твърд жълъд и го пъхна в колана си. После тръгна да кръстосва Ржахолец, за да види не се ли върши някъде нещо несправедливо.

— Не знаеш ли кое е ляво и кое дясно?

Гласецът идеше от гъстата гора. Циписек протегна внимателно ръка. Беше една пеперуда пауново око. Тя се луташе между стеблата и не знаеше накъде да лети.

— Какво ти се е случило? — каза Циписек.

— Ами тук по пътеката мина някаква жена — рече пеперудата. — Опита се да ме удари с престилката си и ми се объркаха пипалцата. Сега не знам кое е ляво, кое е дясно.

Циписек оправи пипалцата, за да застанат по местата си, а пеперудата пауново око каза:

— Ако ти потрябвам, ще ти помогна с каквото мога.

После отлетя някъде към лопена.

През това време княгинята обикаляше около пещерата и се чудеше как да вземе слънчевото пръстенче на Манка.

Манка я зърна, но си помисли, че минава някоя колибарка, и продължи да меси тесто за разбойнически питки. Тестото беше лепкаво и част от него остана по нежните брънки на пръстенчето, плетено от слънчеви лъчи. Манка изми пръстенчето в извора и го остави на един камък, за да го изсуши вятърът. Самата тя отиде в пещерата да сложи питките в горещата пепел.

Княгинята само това чакаше. Тя направи крачка от гъсталака, грабна пръстенчето и го пусна в джоба на своята престилка. После затича към края на гората.

Там я видя Циписек. Погледна я и си помисли: „Престилката й е като на колибарка, но обувките й май имат златни токчета.“

Преди Циписек да успее да я огледа добре, жената замаха с крайчеца на престилката си. След миг пристигна каляска, жената скочи в нея и каляската запраши към Ичин.

— Дали не беше същата жена, която е объркала пипалата на пауновото око? — каза си Циписек. Вдигна пищова, за да стреля след каляската, но размисли и го пъхна на мястото му. Реши да провери какво става вкъщи, в пещерата.

Отдалече чу Манка да моли всички да й помогнат да намери пръстенчето. И почти ридаеше:

— Тая с престилката го е взела!

На Циписек не му трябваше повече. Освободи спусъка на пищова и затича към Ичин по пътя, по който бе заминала каляската. Той ясно виждаше къде колата бе стъпкала буците по дълбокия горски път и как след това бе оставила желязна диря по главния път.

 

 

В ичинския замък князът и княгинята вече се радваха на слънчевото пръстенче. Князът подхвърли върху дланта си пръстенчето и каза:

— Най-сетне ще се отървем от Румцайс. Гнусният разбойник ще напусне Манка и ще се изгуби по света, както камък се загубва в камънак.

После князът се загледа през прозореца къде да постави слънчевото пръстенче така, че то никога повече да не се намери. Той направи към площада знак с пръста си. Дотича общинският Фищула и князът му пошепна на ухото:

— Това пръстенче ще го изнесеш на самия връх на градската кула. Никой никога повече няма да може да го стигне.

Общинският кимна, че е разбрал. После, без някой да разбере, нахлузи пръстенчето на върха на кулата. Долу пред вратата постави стража.

Циписек стигна до Ичин и спря. Желязната следа от колата стигаше дотук. Княгинята предвидливо бе наредила да спрат и да продължат пеша. Циписек затвори очи, за да обмисли добре всичко.

В този миг слънчицето му каза отгоре:

— Аз съм. Каквото съм дал веднъж, винаги се грижа за него. Ще ти покажа това, което искаш да видиш.

Циписек видя кулата и на самия й връх съзря да блести пръстенчето, огряно от слънцето.

— Вече знам какво да направя — каза Циписек и насочи пищова към пръстенчето.

От прозореца на замъка князът и княгинята видяха това.

— Мон шер, веднага дайте шуз по Циписек, който стои ей там и се прицелва в пръстенчето — рече княгинята.

Князът викна да му дадат пушката и стреля. Куршумът отнесе мушката на пищова.

— Без мушка няма да улучи даже кулата — засмя се носово, на френски, княгинята.

Циписек стоеше безпомощно. Тъкмо когато се бе отчаял, някой нежно го погали по челото с крилце. Беше пеперудата пауново око. Тя направи кръг във въздуха и кацна на мястото на мушката.

— Защо пък пеперудата да не може да замени мушката? — каза тя. — Прицели се между пипалцата ми право в пръстенчето.

Циписек се прицели, гръмна, от пищова изскочи твърдият жълъд и свали пръстенчето от кулата.

То падна върху плочите на площада и звънна, след това отскочи и тупна точно в ръката на Циписек.

Князът и княгинята тръшнаха прозореца.

— Ама че трясък — каза Циписек. — Май им се иска да заглушат злобата си.