Вацлав Чтвъртек
Румцайс (20)

Как Румцайс и Циписек откъснаха роза от замъка

Веднъж Манка лекичко въздъхна и Румцайс веднага запиша:

— Защо въздишаш, Манке?

— Ами колко време вече шетам все тук, в пещерата, почти забравих как миришат розите — отвърна Манка.

Циписек чу тези думи и се завтече към края на Ржахолец. Там откъсна от шипковия храст една розичка и преди прахът от стъпките му да се е слегнал, бе успял да се върне при Манка.

Само че когато следобед Румцайс мина покрай мястото, където цъфтеше шипковият храст, дочу жални ридания. Румцайс погледна и видя, че под храста седи шипковата самовила. Сълзичките й капеха, сякаш падаше роса.

Румцайс затаи дъх, за да не отвее самовилата.

— Защо плачеш?

Самовилата се хвана за едно клонче, защото въпреки всичко дъхът на Румцайс беше доста силен за нея.

— Ах — каза тя, — посипвах златен прашец зад храста и през това време някой ми е взел едно цвете.

— Нашият Циписек — каза Румцайс. — За добро го е взел, както бих го взел аз. Ще ти се отплатя с друга за тази розичка.

Самовилата спря да плаче само за миг.

— Няма да е същата, която ми взе Циписек.

Румцайс се замисли и призна, че е права. После шляпна с длани по панталона си:

— Ами ако ти се отплатя с по-хубава роза?

— Просто не знам има ли такава — сви раменца шипковата самовила.

— Има, в градината на княза — каза Румцайс. — Ще ти донеса от розите, които само ичинската княгиня и князът могат да помирисват.

Самовилата остана да чака в храста, а Румцайс забърза към Ичин. По пътя се отби до пещерата и каза:

— Радвай се на розичката, Манке. А ти, Циписек, ела да ми помогнеш.

 

 

В туй време ичинската княгиня накара двете камериерки да отворят прозореца на стаята. После нареди да поставят до него две златни столчета и рече на княза:

— Ще седнем и ще вдишваме уханията на моята най-драгоценна роза.

Князът седна и въздъхна на френски:

— Силвупле.

Розовият храст растеше на зелената морава под прозореца. Цъфтеше от всички страни и беше чак от Испания.

— Чак от Испания е — рече княгинята и така пое от уханието, че нослето й подсвирна като свирчица.

— Чак от Испания — рече князът и така пое, че носът му изфуча.

Тъй двамата седяха до прозореца и се наслаждаваха на уханието на розите.

 

 

Румцайс и Циписек стигнаха до оградата на княжеската градина. Румцайс изкърти от нея няколко камъка, претичаха през моравата и се скриха зад розовия храст. Розите ухаеха омайно. Румцайс откъсна едно цвете и го скри в пазвата на ризата си.

В същия миг княгинята до прозореца блъсна с лакът княза:

— Мон шер, тази роза изведнъж започна да мирише по-слабо!

Князът погледна през лорнета си.

— Как няма да мирише по-слабо — рече той, — като там е оня Румцайс.

Румцайс видя, че князът го е забелязал през стъкълцето. Хвана за ръка Циписек и се накани да хукне с него към дупката в стената. Но при рязкото обръщане кордовското му елече се закачи за тръните. Като се дръпна, тръните го заловиха още по-здраво.

Горе при прозореца се вдигна врява. Княгинята викаше:

— Мон шер, стреляйте по този разбойник!

Князът се втурна да вземе пистолета си от стаята.

Румцайс стоеше в тръните, обърнат с гръб към прозореца, и не можеше да помръдне.

— Кажи ми поне какво става там горе — каза той на Циписек.

— Какво става ли? — рече Циписек и сърчицето му за миг спря да бие. — Князът зарежда пистолета си с железен куршум.

— Тогава да заредя и аз — каза Румцайс. Дори не помръдна с лакът, а само пипнешком зареди пистолета си със зелен жълъд.

— Сега князът гледа през мушката насам — рече Циписек. — Прицелва се в теб, Румцайс!

Румцайс побледня дори под брадата си.

— А на мен тръните ми пречат.

— Щом кажа на френски „три“, нека князът стреля по този разбойник! — кресна княгинята. Само че от яд бе забравила за миг как е на френски „три“.

Това беше достатъчно за Румцайс.

— Като не мога да се прицеля право в княза — каза той, — покажи ми поне накъде е ичинската порта, Циписек.

— Точно пред тебе — рече Циписек.

И Румцайс стреля в портата със зелен жълъд.

Жълъдът дрънна в портата и отскочи точно в прозореца на замъка.

— Удари ме директно в окото, с което се прицелвах в Румцайс — рече князът и подгони всички да му търсят морски лук за компрес.

— Троа! — спомни си княгинята, но беше вече късно.

Румцайс се измъкна от тръните, с едната ръка метна Циписек на рамото си, а с другата придържаше розата в пазвата си. И я отнесоха на самовилата, която чакаше в шипковия храст, за да й се отплатят.